Арнет Лем
Продадена принцеса (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Меридийн се оттегли след тази негова, умело замаскирана, заплаха. Застана до стана и се загледа в Гиби, която подкладе огъня и провери дали прозорците са добре затворени. Елън приготви нощницата на Меридийн и оправи леглото. Лизабет й помогна да се съблече, след това разреса косата й и я сплете.

Беше твърде развълнувана, за да заспи, затова изпрати Гиби да вземе Завета от стаята на Ривъс. Когато момичето се върна тя се извини на трите и им пожела лека нощ. Запали светилника, настани се в леглото и разпечата писмото от жената на Уилям.

До Меридийн, принцеса на Инвърнес

 

Слава Богу, че се върнахте у Дома, милейди. Умолявам ви в името на вашите предшественички, които лежат погребани сред нас, да вземете нашата кауза присърце, да побързате да поемете задълженията, за които сте родена. Не ни изоставяйте повече.

Да ги изоставя ли? В гърдите й се надигна горчив смях и тя захвърли писмото. Къде беше загрижеността им, когато малкото шотландско дете плачеше самотно в тесния креват в манастира и само стените го чуваха? Английските й приятели продължаваха да й липсват, а хората от Елджиншър се бяха приготвили за завръщането й.

Да приеме каузата на клана Макгиливри присърце? Коя точно от каузите им? По дяволите семейството й. Нищо не им дължеше. Техните нужди не я засягаха.

Отвори Завета на страницата, написана от баба й.

„Аз съм принцеса Ейлис, дъщеря на Сорша и се боя, че дадох собствената си дъщеря на едно чудовище. Кътбърт Макгиливри почтено дойде да поиска ръката на Елинър. Кълна се в безсмъртната си душа, че не знаех за жестокостта му и за манията му да сложи край на легендата за принцесата. Ако го кажа на съпруга си, той ще разруши замъка Килбъртън и ще поиска да си върне детето. Но на Кътбърт му харесва титлата, а за уменията му с меча се носят легенди. Няма да изложа на опасност живота на любимия си. Аз съм най-нещастната майка и най-окаяната от Принцесите.“

Тъгата стисна гърлото на Меридийн, защото помнеше баба си като доволна и любезна жена, която им разказваше приказки за злодеи, превърнали златните монети в цветни пенита. Тя бе призовала Меридийн да почита традициите на принцесата.

Сега последните й думи към Меридийн добиваха ново значение. Беше преди години, по време на пътуването на Меридийн на юг по повод на годежа й с Мори. По това време тя беше дете, което със страхопочитание гледаше древната дървена монета.

„Твоето време ще дойде, Меридийн — бе й казала Ейлис. — Моята Елинър те нарече на името на първата и най-добрата от нас. Моля се да ти се падне мъж, който да ни почита и да запази Хайлендс от гнева на Едуард Плантагенет.“

Меридийн си помисли за Ривъс. Ако Ейлис беше жива днес, тя щеше да изпадне във възторг от съпруга на Меридийн. Бракът им беше особено комичен, защото беше сключен по заповед на същия този крал на Англия, от който Ейлис се бе бояла.

Баба й се бе оказал права в преценката си, като бе нарекла Кътбърт Макгиливри чудовище.

Сега Меридийн трябваше само да прелисти страницата и щеше да прочете майчините си думи. Дали Елинър бе оплакала живота си? Дали бе проклела съпруга си? Ридала ли бе над загубата на дъщеря си?

Не помръдна ръка по ред причини. Беше й жал за майка й. Елинър заслужаваше по-добър съпруг от Кътбърт. На всяка жена й е нужен мъж, който да я обича и почита, който да я пази и да отглежда всички нейни деца, а не само синовете.

Едно движение на китката й щеше да разкрие размишленията на майка й. Дали думите й към Меридийн най-сетне щяха да бъдат любезни и ласкави? Щеше ли да открие съжаление за пренебрегнатите от нея догми?

Вратата се отвори. Меридийн вдигна очи и видя Ривъс да влиза в стаята. Той затвори вратата предпазливо, подобно на момче, което се бои да не го усетят. Но щом се обърна към нея, на лицето му се изписа изражението на мъж, готов да потърси съпружеските си права от жена си.

Раздразнението от деспотичното му поведение още не беше преминало, така че тя го изгледа иронично и затвори книгата.

— Какво искаш, Ривъс? Или да те наричам Хейкън?

Вече беше виждал това нейно изражение на сдържано търпение. За по-голям ефект той спусна резето.

— Сигурен съм, че стига да поискаш, можеш да познаеш защо съм тук.

— По-добре споря на английска земя.

Той изпухтя и се приближи към нея.

— Кавга ли искаш да направим, Меридийн?

Сигурно наглостта му трябваше да я изненада, но не се случи нищо подобно.

— По-скоро бих спорила с ревящо магаре. Креватът изскърца под тежестта му.

— Стига да искаш, мога да прескоча до селото и да ти намеря някое.

Тя се примъкна настрани от него.

— Само ако селото, което имаш предвид, е Лийдс.

Ривъс се разсмя и издърпа Завета от ръцете й.

— Не можеш да ме нараниш с езика си. Не и когато Уилям ти го е изострил. Знам, че не си ми истински сърдита.

— Ти го подкрепи, когато той не искаше да ми отговори.

Ривъс раздразнено обърна глава към гоблена над леглото.

— Направих го, за да запазя спокойствието в замъка си. А ти можеш да спориш някъде другаде. Защо Броуди и другите трябва да ви гледат как с Уилям се дърпате като деца?

Не беше се замисляла над това. Дори не беше си представяла, че спора им може да бъде прието като разногласия между брат и сестра. През повечето време тя мислеше за себе си в единствено число.

— Нямаше да се стигне до разправия.

— Оставаше ви ей толкова — Ривъс приближи палеца и показалеца си.

Меридийн подви крака под себе си и седна върху тях.

— Ха! Не го познавам достатъчно добре, за да влизам в спор с него.

Ривъс се отпусна по гръб върху кревата с ръце под главата си.

— Никога не говориш открито за себе си, когато те слушат външни хора. Ти си потайна личност, макар и не такава, каквато беше, когато отначало дойде тук. Все пак боях се, че може би ще съжаляваш, ако разкриеш публично толкова много от себе си.

Така е, беше се променила. Фактът, че той бе предусетил чувствата й я изпълни с радост.

— Искал си да ми спестиш сетнешното притеснение.

— Да. Познавам и двама ви. Прекарал съм с Уилям години в пиене и задяване на момите… — той спря и я погледна с болезнено изражение.

Меридийн не пропусна да се хване за думата.

— Задявки с момите ли?

Ривъс изведнъж доби приветлив вид.

— Виж какво, Меридийн, не беше нищо особено. Просто пирувахме и… и водехме глупави разговори.

Сигурно щеше да се наслади на гърченето му, ако не беше толкова ревнива.

— Глупави ли? Съмнявам се. Сигурна съм, че напълно сериозно сте гонили момите.

— Предполагам, не смяташ да погледнеш на онези времена като на подготовка за брачния ми живот?

Това беше последното нещо, което очакваше да чуе от него. Отговори му с първото, което й дойде наум.

— Бях затворена в манастир и предпочитам да не вярвам на подобни празни дрънканици.

Ривъс умолително повдигна вежди.

— Тогава може би ще приемеш, че се дължи на нещастното детство на един син на месар?

За мъж с неговия ръст и сила, той се гърчеше елегантно, с грация и чар. Меридийн преливаше от задоволство.

— Дори когато сте се задявали с беззъби старици ли?

— Щеше ли да предпочетеш целомъдрен съпруг? — додаде той, докато чертаеше с пръсти кръгове по покривката на леглото. — Тук, в леглото си?

— Бих предпочела изобщо да нямах съпруг.

Той докосна ръката й с върховете на пръстите си.

— Не можеш да отречеш, че интимностите ни ти допадат.

Искаше му се да зарежат темата за прегрешенията му. А тя настояваше, като се наслаждаваше на неудобството му.

— Да не би да ти се е приискало да изпробваш наученото? Тук и сега?

Повече от разумно, той отговори:

— Съпрузите не могат да се задява с жените си.

— Трябва ли да съм ти признателна за тази необорима логика?

Ривъс се стегна.

— Не търся признателност.

О, не! Не и Ривъс Макдъф. Излежаваше се в леглото й, сякаш беше неговото собствено. Всъщност, според закона беше точно така. Леглото му принадлежеше, заедно с цялото му друго съдържание

— Нима се надяваш да ме накараш да забравя жалкото ти минало?

— Надявам се отново да те чуя как произнасяш на един дъх моето и Божието име.

По корема й се разля топлина. Той се надигна и се премести над нея, на една ръка разстояние от лицето й. Очите му бяха изпълнени с томление.

— Ако имах право само на едно-единствено желание, щях да поискам тази нощ да те държа в ръцете си и между нас да има хармония.

Да се разговаря с него беше най-лесното нещо на света. От Ривъс струеше топлина и честност.

Тя се усмихна на това друго негово похвално качество.

— Знаеш ли какво е казал баща ми, когато е разбрал, че съм се върнала у дома?

Защо ли бе нарекла Елджиншър свой дом.

Ривъс скочи рязко и остави Завета на масата до светилника. Седна на ръба на леглото и заби поглед в стената.

— Не. Бих дал мястото си в рая, стига да можех да бъда там.

Говореше сериозно и Меридийн почувства как след тези думи станаха още по-близки.

— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш, че е направил?

— Каквото прави всеки изплашен страхливец. Намерил е някой слаб човек и е излял злобата си върху него.

— Изплашен страхливец? Баща ми?

Той я погледна през рамо.

— Сигурно е, че се страхува от теб. Бои се дори повече от теб, отколкото от краля на Шотландия.

— Това е абсурд. Защо ще го е страх от мене?

— Защото, мое възпитано в манастири момиче, той трябва да предаде властта си на теб, принцесата на Инвърнес.

— Не бъди толкова сигурен в това. Дори ако аз — а аз не го казвам — обявя, че съм принцесата на Инвърнес.

Ривъс я чукна по носа с показалеца си.

— Прекалено дълго си била настрани. Омаловажаваш значението си за този, който носи кралската корона на Хайлендс.

Цял живот не би стигнал да забрави Кътбърт Макгиливри.

— Баща ми няма да ми даде меча.

„Напротив, ще го даде“ — казваше изражението на Ривъс.

— Той няма друг избор, особено когато пред него са застанали хората му, а синовете му са се наредили край него.

— Искаш да организирам публичен спектакъл! — сви се тя.

— Не можем ли да говорим за по-приятни неща? — той се претърколи по гръб и отпусна широките си рамене на дюшека. — Изморен съм да говоря за шотландската политика, а като спомена баща ти получавам киселини.

— Тук имаш пълното ми съгласие — заяви тя.

В ума й, обаче изплува образът на баща й, предаващ меча на Чаплинг в ръцете на онеправданата от самия него дъщеря.

— Ще ми кажеш ли какво ти пише жената на Уилям?

Какво ще стане, ако Кътбърт разбере, че тя вече не е девствена и публично я засрами, заради това? Избяга от ужаса на тази възможност и премина към темата за снаха си.

— Би ли изслушал написано от нея, дори ако то е на политическа тема?

Той изрита пантофите от краката си.

— Вземам въпроса си назад. Кажи ми нещо весело. Разкажи ми какво планират Съмърлед и Сирина за най-хубавата си нощ.

Пламъкът на светилника потрепна върху лунната сцена на гоблена над главите им. Както и самите събития под гоблена или поне така й се струваше на Меридийн.

— Тяхната сватба също е политическа.

— Тогава ти забранявам да… Как биха могли да повтарят думите на свещеника…? — Лицето му доби лукав вид. — Пошегува се с мен.

Тя го погледна дръзко.

— Да.

— За моя сметка.

— Изцяло.

— Добра стопанка си имам, няма що — намигна й той.

Поласкана чак до пръстите на босите си крака, тя му се усмихна и си помисли, че е поне толкова щастлива, колкото първата си съименница.

— Наистина приличаш на Хейкън — присмя му се тя.

Ривъс въздъхна доволно и затвори очи.

— Престани. По-добре ми разкажи за твоя хубав английски кон.

— Защо?

— Мисля да прескоча за няколко нови коня и малко деликатеси.

Деликатеси? Изведнъж го разбра. Не искаше да й каже, че ще ходи до Англия без нея. Преди време беше похвалил английските пристанища за пресните им плодове. Споменът за този техен разговор се бе запазил така добре, че на Меридийн й се стори, че винаги бе знаела вкусовете му.

— Сигурно коня не е давал да го яхат и е имал лош ход. По-добре ми разкажи пак онази история за колана на целомъдрието. — Смехът разтърси гърдите му и затанцува в очите му. — Обзалагам се, че ти си играла ролята на немирното момиче.

Приятните моменти в миналото й напираха да бъдат разказани и споделени с Ривъс. Той хвана ръката й и тя му разказа за деня, в който кобилата й беше надминала прехваления ловен кон на Джоана Бенисън.

Той й разказа за хайлендските игри в Елджиншър и за годината, в която херцогът на Рос разменил сто овце за едногодишно жребче от коня на Ривъс.

После я целуна за лека нощ и си тръгна. Меридийн потъна в дълбок сън. Събуди я странен шум. Отвори очи и изпищя ужасено.

По завесите на леглото пълзяха пламъци.

* * *

Няколко часа по-късно Меридийн се взираше в разрушенията, които огънят бе нанесъл. Сирина попиваше мръсната вода от каменния под. Съмърлед махаше обгорения дюшек от леглото. Сим сваляше опърлените останки на завесите от балдахина. Гиби стоеше сгушена в ъгъла с лице заровено в дланите си. Раменете й се тресяха от плач. Териерът скимтеше объркано в краката й.

Ривъс крачеше напред-назад с опърлена коса и омазано със сажди лице. Във въздуха витаеше лютивата миризма на дим — свидетел, че красивото убежище на Меридийн е било посетено от огъня. Слава Богу, че по пода не бе имало рогозки. Становете и дрехите й бяха останали незасегнати. Огънят се бе задоволил с леглото и няколко малки килимчета по пода.

Кой ли бе причинил тези поразии?

Отговорът криеше нещо повече от обвинения за случилата се трагедия. Той й показваше колко отчаян бе баща й и колко изплашена от него трябваше да бъде. Този пожар несъмнено беше негово дело, защото тя нямаше други врагове в Шотландия.

Собственият й баща отново се бе опитал да я убие.

Това откритие я обърка и тя се обърна с намерението да излезе от стаята.

Точно в този момент на прага се появи Уилям.

— Мили Боже, какво е станало тук?

Меридийн погледна към брат си и си припомни безчетните, дълго потискани в нея спречквания с Кътбърт Макгиливри. Не се опита да скрие презрението си.

— Мисля, че е очевидно.

— Ранена ли си?

— Не — поне никъде, където някой би могъл да види.

— Съжалявам, че се спречкахме, но мислех, че правото ти не те интересува.

Първата й мисъл бе да замълчи, но нуждата да говори победи.

— Не съм те питала какво е казал баща ми за завръщането на принцесата.

Уилям отвори уста, после я затвори.

— Не те разбирам. Та ти си принцесата на Инвърнес.

Дори Уилям не можеше да отличи жената от легендата. Поколеба се дали да не му напомни, че освен това беше дете на Кътбърт и Елинър Макгиливри, както самият той, но това също нямаше да разбере.

Някой я докосна по рамото.

— Знам какво имаш предвид — каза Ривъс, после се обърна към Уилям. — На помощ ли си дошъл?

— Да. Какво мога да направя?

Ривъс кимна с глава към Съмърлед.

— Помогни му да изнесе каквото е останало от леглото. После ще обсъждаме какво е станало тук.

За облекчение на Меридийн Уилям кимна, хвана единия край на почернелия кожен дюшек и го повлече към вратата. Сим го последва, сграбчил в ръце повредените кадифени завеси..

Сирина се подпря на дръжката на парцала.

— Какво ли е могло да се случи?

„Един баща опита да убие дъщеря си“ — мрачно си помисли Меридийн. Но дали Ривъс бе познал, когато бе казал, че баща й заговорничи срещу нея по-скоро от страх, отколкото от омраза? Дали майка й знаеше и прощаваше коварствата на Кътбърт? Може би отговорът се криеше в Завета? Меридийн погледна към книгата и разбра, че трябва да намери сили да прочете написаното от майка й. Но за тази вечер бе преживяла достатъчно стресове.

— Вината е моя — с хълцане призна Гиби сред настъпилото мълчание.

Ривъс коленичи до дъщеря си.

— Не е, дете.

— Лошо накладох огъня. — Тя погледна към Меридийн. — Съжалявам.

Нещастието й подтикна Меридийн към действие. Тя също отиде при момичето, за да го утеши.

— Мангалът беше много добре разпален.

— Всичко развалих. От мен не става прислужница.

Ривъс я притегли към себе си и Гиби се загуби в прегръдката му.

— Не говори така, миличко.

— Станало е случайно — заяви Меридийн, повече от състрадание към момичето.

— Някой подлец го е сторил — рече той.

Гиби се разплака още по-силно.

— О, нещастната аз!

Ривъс стисна очи.

— Не. Ти си моят безценен божи дар.

Момичето се отпусна назад и погледна баща си в очите.

— Не трябваше да идвам да живея тук — каза тя с трепереща брадичка. — Държиш се мило с мен, само защото ме обичаш.

Ривъс не каза нищо, а само я вдигна на ръце и я притисна силно към гърдите си.

— Не е била твоя грешката, Гиби — каза той и я занесе до прозореца. — Стъклото е било счупено отвън. Виждаш ли парчетата по пода? Ако беше станало отвътре, стъклата щяха да изпаднат навън, в цветната леха.

Ривъс говореше за нападател. Гиби имаше предвид самия пожар. Меридийн се намеси, за да оправи недоразумението.

— Гиби, ти ли подряза фитилите на свещите, които Лизабет беше забравила?

Гиби сви ръце. Жълтата й престилка се бе изцапала със сажди.

— Да.

— Елън не ти ли благодари два пъти вчера, защото избърса пода заради нея, тъй като тя се бе забавила прекалено дълго в общата зала?

Гиби подсмъркна и потри носа си.

— Да, но тя ми донесе табуретка, за да стигна прозорците.

— Изпълняваш всички задачи с похвално усърдие и се сприятели с другите прислужнички. Освен това похожденията на Елън дори не те разсмиват.

Ривъс хвърли пълен с признателност поглед към Меридийн и каза на Гиби:

— Ти си добро момиче, което никога не си губи времето с празни неща.

Тя заби брадичка в рамото му.

— О, татко!

— Пожарът не е започнал от мангала — настоя Ривъс.

Гиби огледа стаята.

— Тогава как е станало?

— Един дявол влязъл през прозореца.

Сирина изпусна дръжката, на която беше омотан парцалът. Дървото изтропа силно върху каменния под.

Гиби ококори почервенелите си от плач очи.

— Някой се е опитал да нарани лейди Меридийн?

Това обяснение нямаше да свърши работа: Меридийн трябваше пак да се намеси.

— И двамата грешите — вмъкна тя, като запази спокоен и разумен тон. — Вратичката на мангала беше здраво затворена, както и прозореца. Стъклото се е счупило от горещината при пожара. Четях книга и забравих да загася свещта. Аз бях невнимателна, а не ти. — Тя погледна ядосано към Ривъс. — И определено никой не се е опитвал да се вмъкне.

По-сериозен, отколкото изобщо Меридийн го бе виждала, Ривъс възрази:

— Аз никога не украсявам истината пред Гиби.

— Това хайлендска традиция ли е? — подхвърли предизвикателно тя. — На децата нищо не трябва да се спестява.

Той обърна глава към дъщеря си, но едва ли всъщност я виждаше.

— По-късно ще обсъдим това, Меридийн.

Меридийн реши да отстои мнението си, защото искаше час по-скоро Гиби да забрави за случилото се и да се превърне пак във весело и разбрано дете.

— Ще решим спора още сега, Ривъс Макдъф. — Тя се усмихна на Гиби. — Ще идете двете със Сирина при кожаря. Елън ще остане с теб при него, докато той ушие новия ми дюшек.

Гиби неуверено погледна към баща си, тъй като не знаеше как да постъпи.

— Ще се караш ли с лейди Меридийн?

— Със сигурност — побърза да заяви Меридийн, после се усмихна. — Той се самозалъгва, че е много добър в словесните двубои.

Гиби се начумери и провлечено додаде:

— Наистина е добър.

Серена избухна в смях и излезе в коридора. Меридийн сложи ръка на кръста си.

— Тогава бих искала да го попитам доколко, е запознат с думата скромност.

— Татко, какво е скромност?

— Една черта, която трудно се придобива, миличка. Особено, когато една опърничава жена го иска от мекосърдечния си мъж, чието мнение все пак е напълно вярно.

Гиби замислено сбърчи чело.

— Защото си агънце ли?

— Чак до дъното на шотландската си душа.

Тя се изкиска. Ривъс я остави на пода.

— Върви със Сирина и кажи на Елън да не досажда на кожаря с романтичните си измислици.

Момичето се измъкна през вратата с териера по петите. Ривъс я затръшна и се обърна към Меридийн.

Бащината загриженост се смачка под тежестта на наранената му мъжка гордост.

— Е?

Смелостта й се разлюля при вида на гнева му.

— Какво „е“?

— Защо се отнасяш лекомислено към цялото това разрушение? — той посочи обгарялото легло и опушения таван.

— Трябва ли да прибягам до замъка Килбартън и да обвиня баща си за палежа? Без съмнение това ще помогне много.

Обзе го каменно спокойствие.

— Можеш да му вземеш силата.

Ето какво било. Обобщението на всичките им различия.

— И да ти я предам?

Не беше очаквал такова открито предизвикателство. Недоумяващият му поглед го доказваше. Бързо се съвзе.

— Аз съм твоя съпруг. Заслужил съм короната!

— Докато аз нощ след нощ работех, за да спечеля със стана четиридесет пенса.

Ривъс с широка крачка отиде до прозореца и се подпря на рамката му.

— Нима си вярвала, че живота ти ще мине без нещастия или трудности? Никой от нас не може да очаква толкова много.

— Прости ми, че спестих на дъщеря ти едно разочарование.

— Живеем в тревожни времена. Но не за Гиби беше спора ни.

— Напротив! Нямам намерение да прехвърлям проблемите си на едно невинно дете. А ако смяташ да ме убеждаваш, че проблемите на принцесата са грижа на всички, то аз ще…

Ривъс се обърна с лице към нея и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Какво ще направиш?

Не й дойде наум нито едно достойно възмездие.

— Бъди сигурен, че ще те направя нещастен.

— Сега съм прекалено ядосан, за да споря с теб — каза той и тръгна към вратата. — Трябва да кажа на Броуди да утроят охраната ти.

Още въоръжени стражи.

— Защо не ме приковеш с верига към кладенеца? Тогава всички ще могат да ме виждат. На хората може даже да им хареса. Мълвата ще се разпростре във всяко село и ферма. Всички любопитни ще се скупчат в Елджин.

Той я погледна през рамо.

— Не постъпваш разумно, като ме дразниш, Меридийн.

— Защото после ще кажеш, че сама съм си виновна.

Ривъс шляпна с длан по касата на вратата.

— Не съм чак толкова горд.

Не. Просто той беше решен да поправи злото и да сложи на главата си корона.

— Мислех, че си невинен като агънце.

Това го спря.

— Мислех, че във вените ти тече кръвта на предшественичките ти. И престани да ме наричаш така.

— Ще забравя, че си агънце, ако ме върнеш в Англия.

О, този поглед. Дори със сажди по лицето и пепел в косата, той преливаше от сдържана учтивост.

— Забрави за Англия.

— Мразя Шотландия.

— Не ти ли харесват ливадите край замъка? Овесената каша на Монфише не е ли по вкуса ти? Прислужниците зле ли ти служат?

Въпросите му бяха нечестни. Той знаеше, че не можеше да се оплаче.

— Мразя коварството на клана Макгиливри.

— Мислиш ли, че Уилям е запалил пожара? — сериозно я запита той.

— Не — отвърна тя, без да мисли. После добави по-спокойно: — Той ти е гласувал доверие.

В очите му проблесна насмешливо облекчение. Избърса ръце в панталоните си и я погледна.

— Значи трябва да се възрадвам, защото намерих поне един Макгиливри, който разбира значението на думата вярност?

— Мислиш ли, че аз не го знам?

Тя стисна зъби с такава сила, че жилите на шията й се изпънаха.

— Някои хора от твоя клан са прекалено нетърпеливи да ми покажат, че го знаят. Други — не.

Загадъчното твърдение заслужаваше отговор.

— Не съм те мамила. От самото начало знаеш, че не исках да имам нищо общо с… — тя почти каза „този живот“, но това не беше напълно вярно, поне напоследък. — Показах ти достатъчно ясно, че за мен не представлява интерес да бъда принцеса на Инвърнес.

— Значи ти си прекалено нетърпелива да покажеш това. — процеди той през стиснатите си зъби.

Меридийн отстъпи назад.

— Мислех, че си прекалено ядосан, за да спориш с мен.

Ривъс вдигна ръце и извика:

— Кълна се във всички светии, така е! Но знай едно, Меридийн Макгиливри, нашият брак не е банкет. Не можеш да избираш само онези неща, които ти харесвал и да оставяш огризките на някоя друга бедна душа.

Беше прав. Не събра достатъчно смелост дори да се защити.

— Не искам да говоря повече с теб, Ривъс.

— Нито ще имаш тази възможност, докато не промениш апетита си.

Ривъс изхвръкна от стаята така разгневен, че не видя купчината мокри гоблени в коридора. Спъна се, но се изправи бързо и продължи. Докато отиваше към казармите не спираше да се ругае, че бе нарушил клетвата си никога да не спори с жена, най-малкото с упоритата си съпруга, която подбираше хубавите неща, предлагани й от брака, но не поемаше нито една отговорност.

Принцесата на Инвърнес.

Спря близо до мишената на учебната арена. Не беше честен към Меридийн. Тя беше нещо повече от една титла. За разлика от Ривъс Уилям не разбираше това. Подлостта на Кътбърт не беше насочена срещу дъщеря му, защото кралят на Хайлендс никога не бе гледал на Меридийн като на свое дете.

Все пак, въпреки егоизма на баща си, Меридийн имаше добро сърце и беше щедра към всички, с изключение на онези, които никога не бяха поглеждали отвъд разкошните й зелени очи и гарвановочерната коса. Под пласта традиции, с които тя бе израснала, лежеше една наранено и изплашено сърце, което беше страдало много.

Дори измъчена от коварството на баща й, Меридийн първо бе помислила за Гиби.

Как бе могъл да пренебрегне болката на Меридийн? Предишната вечер тя бе нарекла Елджиншър свой дом. Почувства се някак гузен, защото трябваше да превърне замъка Олдкеърн в неин затвор, докато не поискаше меча.

Дали жаждата й за отмъщение на Кътбърт щеше да вземе превес там, където любовта й към Ривъс не бе могла? Всъщност, дали го обичаше истински? Под безразличието й към шотландската политика се криеше една независима жена, която още осемгодишна бе започнала да се грижи сама за себе си в една чужда страна. Ако Ривъс успееше да я убеди да вземе меча по лични причини, а не заради традицията, резултатът щеше да бъде пак същия. Щеше да сложи короната на Хайлендс. Меридийн щеше да управлява заедно с него, смекчавайки силата му с доброта.

Намеренията му бяха изпълнени с клопки, защото тя виждаше във всяко негово действие опит за принуда. Болезнено беше това откритие, защото любовта му към Меридийн Макгиливри беше нещо повече от задължение. За него тя беше по-ценна от задълженията към народа на Хайлендс. Ако си бе позволил лукса да послуша сърцето си, щеше да се откаже от претенциите си към трона и щеше да зачете желанието й да се откаже от ролята си на принцеса на Инвърнес. И по този прост начин старейшината на клана Макдъф и неговата съпруга щяха да владеят Елджиншър. Щяха да процъфтяват, докато някой от убийците на Кътбърт не успееше да си свърши работата.

Мисълта, че може да я изгуби накара Ривъс да се стегне, а сърцето му да забие бързо. Дочу някакъв шум откъм двора. Гъсарката караше ятото си през отворената порта към вира край външната ограда. Слънцето вече беше напълно изгряло и селото гъмжеше от живот.

Почувства безразличие към простите неща и това го натъжи, защото обикновено посрещаше с голяма радост настъпването на новия ден. Но вместо да наблюдава как слънцето изгрява над кралството му, той бе прекарал ранните утринни часове в борба с пожара, който можеше да унищожи бъдещето му. Кавгата му с Меридийн беше друго обезпокоително нещо. Тя трябваше да вземе меча. Другата възможност обричаше на бърза гибел хайлендското единство.

Той побърза към казармите с наново разпален гняв. Откри Броуди да говори с Глени Форбс и дузина от неговия клан.

— Трябва да арестувате и разпитате всеки непознат. Открийте кой е запалил стаята на лейди Меридийн и ми доведете този престъпник.

На шерифа му бе достатъчен само един поглед към Ривъс, за да нареди на хората си да излязат. Щом останаха сами Броуди мълчаливо зачака.

Ходът на събитията отвращаваше Ривъс. Застана до Броуди и заби поглед в редицата легла, без всъщност да вижда мебелите.

— Ставаме жертва на търговията, която сами създадохме. Убийците и похитители могат да идват и да си отиват, както търговците и пътниците. Никога няма да намерим кой е бил този престъпник.

— Така е, едва ли ще го хванем. Сигурно вече е на половината път до замъка Килбартън.

— Проклет да е Кътбърт Макгиливри!

Броуди намести бойните си гривни.

— Тя не е ли по-близо до решението да поиска меча?

— Така си бях помислил, но Кътбърт отново я обърна срещу нас. Надявах се, че ще поиска меча, ако не по друга причина то от желание за мъст.

— Ти търсиш съпружеска вярност, млади ми приятелю.

— Млади приятелю! — замисли се Ривъс. — Не си ме наричал така от години.

Броуди стисна дясната ръка на Ривъс — тази, с която той държеше меча. Веселият му тон даваше невярна представа за настроението му, като се имаше предвид сериозното му изражение.

— Откакто ме победи с тази ръка.

От този ден сякаш бе изминал цял живот. По онова време Ривъс наивно си мислеше, че ще открие Меридийн, ще я върне обратно у дома и ще започнат веселото си властване над Хайлендс. Сега трябваше да моли за съвет и помощ краля на Шотландия, защото не можеше отново да изложи на риск живота на Меридийн. Ако сериозно се замислеше над мотивите си трябваше да признае, че търсенето на помощ накърнява гордостта му, но беше по-добре да понесе този удар по честта си, отколкото да изгуби Меридийн.

Тръсна глава, за да прогони ужасната мисъл и насочи вниманието си към Броуди.

— Брус трябва да е пристигнал в крепостта Морейвия на гости при Джон Съдърленд. Изпрати Макферсън с бележка за опита на Кътбърт да убие Меридийн. Нека изчака отговора на Брус.

Броуди кимна.

— Момчето трябва да вземе кораба от Елджин Енд. Ако има попътен вятър ще е тук отново след седмица. Остава ни малко време… преди Свети Дух.

— Направи както ти казах и изпрати един часови на южната кула. Заповядай му да наблюдава оттам прозорците на Меридийн. Не искам някой друг да влиза в стаите й.

— Аз и Съмърлед ще си разпределим това задължение, освен ако не смяташ да прекратиш нощните си посещения.

Ривъс едва ли щеше да потърси пътя към стаята й, ако гневът му се проточеше. Тя не беше безразлична към него, беше сигурен в това. Любовта й, обаче, не беше достатъчна, за да се изправи пред баща си. Тази истина нараняваше Ривъс най-дълбоко.

— Тя има нужда от уют и защита — каза той по-скоро на себе си, отколкото на наставника си. Смяташе, когато отново заговорят с нея за търканията по между им, да я остави сама да засегне този въпрос. Той нямаше да го повдига. Прекалено много пъти бе намирал този кладенец сух.

— Кажи на жените от селото по-често да се навъртат край нея. Накарай ги да вярват, че тя скоро ще отиде за меча.

— Това сигурно ще помогне на бедното момиче въздъхна Броуди. — Не е честно за втори път да страда от гнева на баща си. Ако беше успял, щеше да изгуби душата си, защото ти щеше да му вземеш живота.

— Боже, прости ми — рече Ривъс, — но ми е приятна самата мисъл да накълцам на парчета това копеле.

Той се насочи към вратата с наново разпален яд.

— Къде отиваш? — последва го Броуди.

— В работилницата на бъчваря. Кръвта ми ври. Със същата ръка, с която бе учил Ривъс да върти меч и която му бе помогнала да нареди камъните върху могилата на баща си, Броуди го тупна по гърба.

— Типично за теб, Ривъс, и добре правиш. По-добре да си изкараш гнева в цепене на дърва, отколкото да разсечеш нечия глава.

* * *

Но дори след като денят вече бе отминал, Ривъс все още не можеше да забрави последното й проклятие срещу Шотландия и непрестанните й уговорки да бъде върната в Англия.

Дали знаеше каква болка му причиняват думите й? Това засягаше ли я? Не дойде на вечеря и Ривъс отиде на южната кула. Тази гледна точка му предлагаше необезпокояван изглед към прозорците на стаите й. Както Ривъс си мислеше тя изглеждаше окаяна. Седеше пред стана си, сред петно от златна светлина, а ръцете й не спираха да местят совалката напред-назад.

Спря и взе от малката масичка до нея една книга. Ривъс предположи, че е Заветът на принцесата. Един поглед през далекогледа го потвърди. С помощта на инструмента тя изглеждаше само на една ръка разстояние. Достатъчно близо, за да я докосне, но този образ, подобно на самата жена, беше измамен.

Меридийн понечи да отвори книгата, после спря. Пое дълбоко дъх и се взря през прозореца. След това отново посегна към хрониките на предците си.

Все още се колебаеше.

— Направи го — прошепна той, подканвайки я да разрови миналото и да намери силата, която щеше да върне величието на жените от рода й.

Желанието да иде при нея, да я убеди, да я накара да направи, се надигна у него, като приливна вълна. Но не можеше. Беше направил всичко по силите си и тя се бе възпротивила.

Пред недоумяващия му поглед тя остави настрани книгата, духна свещта и с това угаси светлината на надеждата, която той бе пазил толкова дълго в сърцето си.

* * *

В понеделник изпрати Гиби да попита Меридийн дали иска да излезе на разходка с него. Тя отказа, като се позова на общи задължения със Сим.

Във вторник изпрати Сим да й предложи да прекарат деня на ливадите. Тя се извини с оправданието, че ще предава урок на Гиби.

В сряда Ривъс нареди на Сирина да покани Меридийн да гледа конните състезания във външния двор. Обяснявайки, че има среща с Уилям, тя изпрати извиненията си на Ривъс.

В църквата коленичеха един до друг. За страничните наблюдатели всичко бе по старому. Но щом излезеха от църквата, Меридийн поемаше по свой собствен път.

В четвъртък Ривъс й написа бележка, заплашвайки я, че ще й поръча колан на целомъдрието. Тя му отвърна със своя заплаха: „Направи го, Ривъс, и ще кажа на цялото село, че сме спали заедно.“

Те пак щяха да спят заедно, закле се мислено той. Меридийн не беше истински ядосана на мъжа си. Шотландската политика бе убила благоразположението й.

Ривъс можеше да я изчака. Меридийн нямаше къде да иде, поне докато я следваха въоръжени стражи или цели тълпи жени.

Когато седмица по-късно тя го потърси, първите й думи го шокираха.