Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Границата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maiden of Inverness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 82 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— Дошла съм да ти подстрижа косата. Станал си рошав като куче.

Още след първите си думи на Меридийн й се прииска да си ги вземе обратно, защото не бе целяла да звучи заповедно или сдържано.

Меридийн остави Завета върху масичката му, но не влезе по-навътре в стаята.

Седнал близо до камината, Ривъс дялкаше гребен от парче гладко, тъмно дърво. Тъмночервената му дреха контрастираше красиво с русата му коса и тъмните му очи. Но видът му беше точно така изморен и така самотен, както се чувстваше самата тя.

Без да погледне към нея, той додаде:

— Не очаквай от мен да вдигна лапа и да се моля, както прави Джейкън.

Меридийн стисна по-здраво ножиците и се приближи към него. Беше дошла да промени нещата. Трябваше да започне отначало.

— Студенината между нас не може да продължава. Не трябваше да говоря толкова остро, но и не очаквай от мен да лазя пред тебе.

— Ти? Да лазиш пред мене ли? — Като вдигна гребена към светлината, той го огледа, след това издуха стърготините и продължи да го дяла. — По-скоро бих се молил за несметни богатства и лице, красиво като на младия Съмърлед.

— Не е нужно да се правиш на скромен. Достатъчно си хубав… особено с този цвят. — Ривъс повдигна вежди и тя побърза да добави: — Това, което имаш в повече, е гордостта.

Той килна глава и се усмихна леко, преструвайки се на отчужден.

— За разлика от теб ли?

— Може би моята е повече, бих казала, но ти си инат, а аз не съм. Нашата кавга се отразява неблагоприятно на двама ни. Елън не се е влюбвала нито веднъж, откакто се скарахме. Свещеникът продължава още и още да говори за светостта на съпружеската всеотдайност. Гиби е объркана и обвинява себе си за станалото.

— Не си дошла тук да обсъждаш дъщеря ми, нито косата ми, нито пък моя инат.

Мошеник. Изопачаваше думите й.

— Нямах намерение да…

— …бъдеш упорита ли? Ти? Никога — подигравателно се разсмя той.

— Трябва да уредим този въпрос.

Той заби поглед в ръката й.

— Тогава защо дойде при мен? Сайбил би ме подстригала и без допълнителни доводи.

Дяволът възнамеряваше да направи мисията максимално трудна. Беше сгрешила, като бе пренебрегнала жестовете му на помирение, но тогава я тормозеха объркването и страха. Искаше да се помирят. Особено сега. Може би една шега щеше да свърши работа.

— Може би е вярно, че Сайбил би могла да се погрижи за вида ти, но тя не би могла да извика предшественичките си да ти отхапят мъжествеността.

Това привлече вниманието му. Ръцете му замръзнаха, а оценяващият му поглед я огледа от главата до петите.

— Решила си да използваш чара си, за да върнеш мира между нас?

— Чар ли? Казах го, само за да придам малко хумор на разговора.

Ривъс почука с гребена по бедрото си.

— О, много добре! — възкликна тя. — Казах го с цел да засегна мъжеството ти.

— Тогава си сгрешила, защото не разбираш смисъла на шегата.

Всички, дори търговеца на прежда, се кълняха, че Ривъс не можеше да се гневи дълго време. Жалко, но грешаха, защото той не показваше с нищо, че доброволно ще се помири с нея.

Меридийн се приближи към него.

— Моля тя, просвети ме.

— Пламенният мъж смуче гърдите на жената. Ако и тя е така разпалена му връща услугата, като смуче мъжествеността му.

Живата картина, която се появи в главата й, я засрами и я накара да се изчерви.

— Не съм заченала, а и не виждам защо трябва да използваш подобни груби думи.

Защо му бе разкрила нещо толкова лично, като идването на цикъла й?

Ривъс остави ножа и гребена.

— Груби ли? Едва ли. Ти сама повдигна този въпрос, а и смукането на гърдите е второто ми любимо занимание през свободното ми време.

Как смееше да я нарича инат! Пъпчива жаба, такава!

— Значи първата ти любов е шотландската политика?

Той й се усмихна немирно и се разсмя.

— Отново грешиш.

Търпението й се изчерпа.

— Опитвам се да водя приятен разговор.

— Ако на това му викаш приятен разговор, тогава сигурно говориш на френски. — След това добави по-меко — Менструацията ти болезнена ли е?

Макар и любезно зададен, въпросът я хвърли в затруднение.

— Не. Нищо особено — тя потрака с ножиците. — Искаш ли да подравня косата ти?

— Да, но не ми режи ушите. — Той й подаде полузавършения гребен. — Опитай с това.

Ривъс беше издълбал петолистник в дървото. Тя се досети, че гребенът е бил предвиден като подарък за нея. Като предложение за мир. Винаги беше досетлив и щедър, щом ставаше въпрос за нейните нужди.

Меридийн въодушевено се зае със задачата си. Заобиколи Ривъс и прекара гребена през косата му. Косата му, гъста и вълниста, нагоре се събираше в неравни, опърлени кичури. Сред порой от искри той бе потушил огъня и по този начин бе спасил живота й.

Искаше й се да го прегърне през шията и да му каже, че никой никога не бе поставял нейното добро над своето собствено. Малко бяха жените, които се радваха на такава съпружеска всеотдайност.

— Нещо не е ли наред с гребена?

— Не — гласът й бе станал плътен от напиращите емоции. Изкашля се и добави: — Гребенът е много хубав.

Ривъс само сви рамене, а на нея й се искаше да може да види лицето му. Докато подстригваше опърлените краища на косата му, Меридийн се помоли мислено той час по-скоро отново да й заговори с приятелския закачлив тон, който така й липсваше.

За да го окуражи, тя подметна шеговито:

— Искаш ли да те подстрижа късо, както предпочитат мъжете в Нормандия?

— Само посмей и ще те хвърля в блатото при гъските и жабите.

Меридийн се наведе близо до него и прошепна:

— Елън каза, че трябва да ти оставя коса за плитки над слепоочията. — Ривъс потрепери, а тя продължи: — Те са белег на мъжете с голяма важност.

Ривъс преглътна шумно.

— Ти как мислиш?

— Тогава косата ти ще ми пречи да те хапя свободно по ушите.

Той килна глава на една страна и отмахна косата си, разкривайки едното си ухо.

— Готов съм, ако желаеш.

Думите, които трябваше да каже още в самото начало, дойдоха на езика й като порой.

— Трябваше още преди да ти кажа, че съм ти признателна затова, че загаси пожара и съжалявам, че си изгори косата.

Ривъс отпусна ръце, обърна се и я погледна със уверен поглед, сякаш знаеше, че тя има да му казва нещо повече.

— Държах се опърничаво, а и бях изплашена.

— Не искам да те обиждам, но за мен ти се беше заинатила безпричинно.

Явно искаше да каже, че тя би трябвало да вземе предвид чувствата му.

— Така е.

— А аз бях заслепен от ярост, защото не успях да те предпазя.

Това наистина можеше да бъде източник на страдание за един мъж, така могъщ и почитан, като него. Реши да облекчи затруднението му.

— Не се безпокой. Аз съм в такава безопасност, че само елджинските мухи, могат да ми досадят. — Той кимна леко и Меридийн реши да засегне друг един важен въпрос. — Уилям ми каза, че си изпратил съобщение на крал Робърт за това, което баща ми направи.

Без да откъсва поглед от устните й, Ривъс се облиза.

— Значи сте разрешили търканията си с брат ти?

Беше довършила новия гоблен под погледа на Уилям. Двамата заедно бяха пребродили с разказите си годините на раздялата. Той вече не беше онова весело малко момче, нито пък бе станал студен и умислен като баща й и другите й роднини.

— Признавам, че той ми харесва.

Погледът му се плъзна към очите й.

— Даде ли му цветно пени?

Беше почти готова да сваля звезди от небето за Ривъс Макдъф, стига да бяха нейни. Но неговите чувства бяха така добре защитени, че Меридийн не можеше да прочете нито емоция, нито нужда в очите му.

— Дадох на Уилям две цветни пенита. Те са за неговите деца. Какво мислиш, че ще направи кралят?

Ривъс примигна и извърна поглед.

— Мисля, че няма да направи нищо. Добре ли спиш? Имаш ли кошмари?

— Щеше ли да дойдеш при мен, ако се бях събудила от страх?

Вниманието му в миг се върна към нея, подобно на стрелката на компас.

— В миг. Задължение на съпруга е да утешава жена си.

Сякаш обсъждаха гредите по тавана. Така приятелски беше разговорът им, толкова необвързани думите. Ривъс не показваше никакви чувства, освен онзи слаб блясък в очите му, който Меридийн смяташе да проучи по-подробно. Най-добре беше да започне с някой неутрален въпрос.

— Гиби се учи да тъче.

— Похвали ми се.

Над тях се спусна покривалото на очакването. Сърцето на Меридийн започна да бие по-силно.

— Разбрах, че в понеделник си бил с нея на разходка.

В отговор той замълча.

Беше я поканил, но тя бе предпочела да демонстрира инат и гордост, вместо да приеме.

— Трябваше да дойда с теб — призна тя. — Съжалявам, че не дойдох.

Той я погледна сериозно.

— Щеше повече да ми хареса, ако ми бе дала меча на Чаплинг. Съжалявам, че не го правиш.

Думите му, казани така прямо, достигнаха право до сърцето й. Ривъс го чакаше разочарование и заради това тя съжаляваше искрено. Пое дълбоко дъх, за да събере кураж.

— Не мога да предявявам претенции към трона на баща си. Вече не съм девствена.

Ривъс застана нащрек.

— Значи си обмисляла да поискаш меча? Минавало ти е през ум, нали?

След тяхната свада тя не бе правила почти нищо друго, освен да мисли за бъдещето си и за мъжа, когото обичаше, но с когото в момента бе скарана. Ако се изправеше пред баща си можеше да открие насладата на отмъщението. Искаше да получи възмездие след толкова страдания, които бе изтърпяла от ръцете му.

— Да, но това вече няма значение, защото съм спала с теб.

— Майка ти също е спала с Кътбърт, преди да му даде меча.

Недоверието й се превърна в озадачение.

— Откъде знаеш това?

— Как бих могъл да не го знам? — той посочи книгата. — Написано е в Завета за всички, които искат да го видят. Елинър е пометнала две седмици, след като се венчала за баща ти.

Беше дошло времето на истината. Меридийн остави ножиците и отиде до пиедестала, на който стоеше Заветът. Там, където Ривъс го бе държал толкова години. Някога за него тази книга бе значела повече, отколкото за нея, но това вече не беше така.

— Още не съм чела хрониките на майка си.

— Никога не е късно, но при всички случаи помниш лошото отношение на майка си.

Лошо отношение. Едно уместно описание на майчините грижи на Елинър. Това новооткрито прегрешение не изненада Меридийн, тъй като майка й се бе отдръпнала от децата си, още докато те бяха малки.

— Като дете не ми даваха да пипам книгата. Майка ми я заключваше заедно с колана на принцесата. — И просто защото сега можеше да го направи, Меридийн сложи ръце върху книгата и погали древната корица.

— В деня, в който ни венчаха, ти ми даде книгата да я пазя. Беше ти лошо от отровата, но съм сигурен, че помниш.

Помнеше, но болката от онзи ден си бе отишла, заедно с много други душевни страдания, изживени в младостта.

— Дадох ти я само един ден, след като майка ми я бе сложила в ръцете ми. Не можех да допусна английският крал да я види. Докато пътувахме насам не оставах сама нито миг, освен през нощта, а пазачите не ми дадоха лампа.

Ако очите можеха да говоря, то неговите горяха от желание да й кажат колко му се иска да сподели с нея този миг.

— Беше толкова хубава, Меридийн. Все още помня миризмата на чисто от дрехите ти и мекотата на кожата ти. Ти беше най-красивото нещо, което някога бях виждал.

Комплиментът му я поласка, а заедно с това й върна един спомен. Той й бе казвал вече тези думи, а заедно с тях и много други. Синът на месаря, който се боеше за собствения си живот, все пак бе намерил сили да подкрепи изплашеното и изоставено момиче.

— Ти беше най-галантното момче, което някога бях познавала.

— Значи не знаеш какво е написала майка ти в книгата?

Меридийн бе взимала книгата безчет пъти, но не бе намерила кураж да прочете написаното от майка й.

— Не.

— Искаш ли да ти разкажа? Ще приемеш ли думите на сина на месаря?

Може би ако думите идваха от него, те нямаше да бъдат толкова болезнени? Меридийн се отпусна и се облегна на високата масичка.

— Моля те. Какво е записала?

На лицето му се изписа тъга.

— Не е писала нищо с думи. Само датите, на които е раждала децата си и на които е помятала.

Това откритие сигурно трябваше да натъжи Меридийн, но тя бе свикнала с егоистичното държание на родителите си. Една майка, която бе проклела детето си, не би си губила времето да търси окуражаващи думи, дори ако тя беше принцесата на Инвърнес и бе задължена да осигури продължението на традицията. Сигурно собствените й трудности са предизвикали безразличието й, защото Ейлис от своя страна бе поела вината за това, че бе дала Елинър на Кътбърт.

— Майка ми е помятала два пъти.

— Да и първият път е бил две седмици, след като дала меча на Кътбърт. Второто дете изгубила между раждането на Уилям и твоето.

Безразличието към майка й премина в презрение.

— Значи е мамила! Била е омърсена, когато е поискала меча от баща си.

— Не е била първата. От Завета подразбрах, че й други твои предшественички, по добри или лоши причини, също са изпреварвали венчавката.

Меридийн се отпусна в креслото. Беше объркана и разочарована.

— Имаш ли доказателства, че те също са получили меча с измама?

— Само подозрение и рождени дати, които са твърде близки до деня, в който са се венчавали.

Всичките й предшественички бяха записали датите, в които бяха родили новите Принцеси, но само някои от тях споменаваха за ражданията на синовете си. Макар да се досещаше, че Ривъс бе преровил всички тези подробности, подтикван от амбициите си, не можеше да отрече, че той бе проявил похвален интерес към рожденото й право.

— Не знам какво да кажа.

— Не трябва да мислиш лошо за тях. По времето на Мери е било нашествието на викингите. Бащата на Сорша е бил из Светите места и тя изпреварила брака си, защото иначе рискувала изобщо да сложи край на традицията. Ти си свидетел на разпадането на хайлендското единство. Не бих могъл да кажа, че ще станеш измамница, тъй като аз те прелъстих.

Във вените й нахлу познатата приятна топлина.

— Кътбърт е прелъстил майка ми.

— Знаеш ли, че за първи път каза името му, без в гласа ти да има страх? — Той се наклони леко напред и протегна ръка към нея с длан нагоре. — Забрави за баща си. Мисли за днешния ден и за бъдещето ни. Аз не съм чудовище, Меридийн. Аз съм твоя съпруг, който те обича.

Щастието я изпълни и тя се хвърли в обятията му.

— Аз също те обичам.

Страстната й целувка обещаваше и загатваше. Но щеше ли тя да последва предопределената й съдба?

Ривъс отстъпи, преди да е изгубил контрол над страстта си. Замечтаният й поглед почти му взе ума.

— Мислиш ли, че ще намериш спокойствие в Англия, след като си живяла сред хора, които са ти направили място в сърцата си?

— Имам приятели в Англия. Жената на рибаря, например.

— Тогава ще позволя на съпруга й да лови риба във водите ми.

— И над морето ли имаш власт?

— Не съвсем. Бащата на Джейми Форбс може да го направи.

— И той ли ти се е заклел във вярност?

— Да. От него получаваме предостатъчно риба за Монфише. Ако английският рибар и жена му предпочетат да останат да живеят там, където са сега, можеш да им пишеш толкова често, колкото пожелаеш. Мисля, че няма да прозвучи прекалено амбициозно, ако кажа, че някой ден скоро ще имам пратеници, които ще кръстосват цяла Шотландия.

Това беше още един от прогресивните му планове. Нямаха ли край благородните му намерения?

— Тези мъже ще обикалят страната с единствената задача да разнасят писма, така ли?

— Дори и съобщенията на простите хора. Идеята допадна на краля — гласът му неочаквано стихна. — Ще поискаш ли меча?

Животът на Меридийн се разпростря пред нея, радостен и пълен, а в далечината видя една дъщеря с гарнановочерни коси и зелени очи, и един баща, готов да умре, за да защити децата си.

Клеър беше мъртва. Джоана бе намерила щастието си с Дръмънд Маккуин. Какво ли наистина очакваше Меридийн в абатството Скарбъроу? Нищо, трябваше да признае. Животът й беше тук.

— Ще възобновиш ли славата на жените от рода си? — добави той.

Меридийн си помисли за първата Елинър, бременна и прикована към стената на тъмницата. И за застаряващата Маргарет, която се бе пожертвала, за да роди следващата принцеса. Спомни си хладните думи на майка си: „Жените като нас не избират съпрузите си. Ние сме като кучките, които водят за награда на най-силното куче в глутницата“.

Меридийн погледна към Ривъс. Под приятната му външност биеше чисто и вярно сърце. По-добър мъж нямаше да намери.

— Да, ще поискам меча на баща си.

Ривъс затвори очи от облекчение, а на лицето му се изписа усмивка голяма, колкото Шотландия. Слава Богу!

Самата Меридийн беше като замаяна от облекчение.

— Трябва да поблагодариш и на жените от селото. Те сигурно са повтаряли молитвите си сутрин, обед и вечер.

— Много мило от тяхна страна.

— Мило ли? По-вярно ще бъде, ако се каже, че са изпълнили заповедта ти.

По-радостен от всякога, той отметна глава назад и се разсмя.

— Не са им нужни нарежданията ми, за да те харесат. Те те обичат много, а това не можеш да оспориш. Вече ги виждам как ще танцуват по улицата, щом сложиш офиковата корона.

Офиките. Клетвите. Писмото й до папата…

— Какво ще правим, когато Леели се върне с разтрогването на брака ни?

— Ще… ъ-ъ — той се размърда неспокойно, а очите му последователно обшариха огнището, светилника, масата. — Този мост ще преминем, когато му дойде времето.

— Нещо се запъваш. Какво има?

Той я погледна така, сякаш се бе задавил с рибешка кост или може би това беше истината?

— Кажи ми.

— Сетих се — щракна с пръсти той. — Ще се оженим отново. Ще кажем брачната клетва доброволно и цялото село Ще ни гледа. О, какъв празник ще бъде!

— Ривъс?

— Ще има танци и шеги. А ти ще хвърляш на децата цветни пенита. Имаш ли достатъчно.

— Стига си увъртал. Пристигнало ли е анулирането? — Самата мисъл и възможните последици, я накараха да изхвръкне от прегръдката му.

Ривъс я придърпа пак към себе си.

— Не. Никакъв отговор няма.

Странен беше отговорът му. Прекалено окончателен и прекалено уверен.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сигурен съм, че анулирането ще пътува дълго време.

Щом трябваше да вади думите с ченгел от устата му, щеше да го прави.

— Не си изпратил писмото ми, нали?

— Изпратих го — възрази той. — По младия Леели.

Притеснението му бе така очевидно, че й се искаше да се разсмее. Но ситуацията никак не беше забавна.

— Изпратил си писмото по младия Леели, но… Какво друго?

— Но му казах първо да посети роднините си във Франция и да изчака раждането на първото дете на братовчедка си.

Истината и облекчението едновременно дойдоха при Меридийн.

— А това раждане ще се забави доста.

Той сви рамене, а изражението му стана лукаво, като на крадец.

— Около десет години, мисля. Макар че братовчедка му вече е сгодена, тя все още е дете и продължава да си живее в детската стая.

Ако го наречеше нагъл, дори приблизително нямаше да опише този месарски син, който бе спечелил и сърцето, и верността й към Хайлендс.

— Би трябвало да те намразя за измамата ти.

— Но вместо това ме обичаш. Кажи го.

— Макар да съм сигурна, че вечно ще се тормозя заради това, да, така е.

— Ти ще станеш най-добрата майка.

Деца!

— Не дължа на Макгиливри потомство.

— Макгиливри ли каза? Ами Дъгласови? Сорша е била от техния клан. Ейлис е била от клана Макдоналд. Мери — от клана Леели. Принцесите са се свързвали с много кланове. Нима ще изоставиш всичките тези хора, чиято кръв тече във вените ти, само заради едни прокълнати Макгиливри?

Доводът му беше наистина убедителен, но все още Меридийн беше резервирана.

— Ако ти родя дете, то ще бъде Макгиливри.

Когато родиш децата ми, те ще бъдат Макдъф. И всички до едно ще бъдат хубави.

Беше толкова уверен в това, че Меридийн не се сдържа и го подразни:

— А какви имена ще им дадеш? Хейкън, например?

Ривъс бързо се усети и потърка брадата си.

— Не бях помислял за това. Хейкън… — Той опита вкуса на името. — Хейкън е някак…

— Ужасен избор на име.

— O, да — но идеята му бе допаднала и той все още я обмисляше.

— Ривъс! — предупреди го тя.

— Напълно немислимо и лишено от романтика, както би казала Елън. Какво име би избрала ти?

След като бяха отхвърлили Хейкън, тя бе готова да потърси по-подходящо име.

— Дънкан или Кенет.

От Ривъс буквално струеше любов.

— Ами нашата мъничка принцеса?

Джоана беше любимото й име, но… стоп. Едно дете би променило живота й.

— Не мисля, че бих искала веднага да имам дете.

— По този въпрос ще си кажат думата Бог и тялото ти.

— Но аз не съм сигурна, че искам да имам дете.

— Защо не? Имаме толкова много добри черти. Като оставим горещия ти нрав. С едно „агънце“ като мен за баща, сигурен съм, че доброто ще победи.

— Как успя да ме откъснеш от темата за развода?

Той я целуна по бузата.

— Може би защото разговорите ни винаги се насочват към приятни неща.

Истина беше, но искаше да сподели с него още няколко възражения, докато все още говореха откровено.

— Няма да търпя да ходиш насам-натам.

— Страх те е за безопасността ми ли?

Самодоволното му изражение я подтикна да се пошегува.

— Не. Не ми се иска да губя монети, за да те откупвам.

Ривъс кимна, погълнат от този проблем.

— Това, най-вероятно, би ни разорило.

— Имаш високо самомнение.

— И ценя бъдещето си с тебе.

Меридийн си спомни заканата му да нападне конюшните на абатството.

— Достатъчно ли ме цениш, за да докараш коня, който оставих в Скарбъроу?

— Един хайлендец да купува кон от англичанин? — Ривъс се разсмя, сякаш бе чул нещо абсурдно.

— Англичаните казват същото. По много неща приличат на теб. Обичат жените и децата си. Казват си молитвите и се качват на конете си от лявата страна, досущ като тебе.

— Те искат да завладеят Шотландия.

Меридийн му отвърна с увереност, каквато никога не бе предполагала, че може да има:

— Защото тази страна си струва.

Секунда по-късно Ривъс разбра важността на казаното от нея. Тя вече не мразеше Шотландия и измежду всички въпроси, които уредиха тази вечер, този най-много стопли сърцето му. Меридийн го обичаше. Щеше да потърси правото си и най-накрая бе обикнала родината си.

Очите му се замъглиха от сълзи и той я притисна силно към себе си. Меридийн освободи ръцете си, обхвана лицето му и го притегли към устните си. Прегръдката им разпали въглените на страстта, които бяха струпали преди няколко дни. Желанието им избухна в пламъци и Ривъс почувства, че трябва да спрат.

— Ривъс!

Гласът на Броуди достигна до него през мъглата на желанието.

— Пратеничката, лейди Елизабет Гордън, иска аудиенция.

— Кой? — не разбра Меридийн. Приповдигнатото му настроение се стопи.

— Пратеничката на нашия крал.

— Олеле! — Меридийн се опита да се изправи. Ривъс й помогна.

— Спокойно. Ти си моя жена, а тя е само пратеник на краля — Ривъс бе уверил крал Робърт, че Меридийн се е завърнала по своя воля. Пратеничката щеше да търси внимателно някакъв признак на несъгласие между Ривъс и жена му. Любовната прегръдка подхождаше идеално за случая.

— Добре ли я познаваш?

— Толкова добре, колкото всички мъже, без един.

— Не мисля, че казаното ми харесва.

Ривъс обичаше много звука на нейната ревност, но предпочете да не отговаря. Втората най-почитана дама в Шотландия, жената, за която в двора се носеха най-много клюки, влезе в стаята.

Беше облечена в дълга до глезените дреха от златисто кадифе, украсено с пурпурните лилии, символ на краля на Шотландия. Движенията й бяха отмерени и грациозни. Беше доста висока и но слаба, отколкото я помнеше. Сивите й очи гледаха с хладна решителност.

Лейди Елизабет свали шапката си с пера и от тях се разлетяха капки вода. Червената й коса бе прибрана на стегнат кок, привличайки окото към стройната й шия и сърцевидната форма на лицето й. Докато правеше официален поклон погледът й се закова върху Меридийн,.

— Наистина ли сте принцесата на Инвърнес? — попита тя.

С лице почервеняло от смущение, Меридийн скочи на крака от скута на Ривъс.

— Да. Аз съм Меридийн, съпруга на Ривъс Макдъф. Крал Едуард Първи ме отведе в манастира Скарбъроу, където прекарах дълго време.

Ако гордостта издуеше още малко гърдите му, жилетката му сигурно щеше да се пръсне по шевовете. Съпругата му. Беше дадено едно обещание, една молба беше чута.

Тържествено, както повеляваше дълга й, Елизабет Гордън обяви:

— Добре дошла у дома, милейди. Радвате ли се, че отново сте сред нас?

Ривъс затаи дъх, докато не чу Меридийн да казва:

— Доволна съм.

Елизабет кимна. Изражението й стана мрачно.

— Мога ли да отнема малко от времето ви, лорд Ривъс?

— Бих предпочел по-просто обръщение. Аз съм син на месар.

Устните й се свиха в усмивка.

— Както искате, Ривъс.

Тя беше шотландка, потомка на благородна фамилия, по-стара от повечето други кланове, но все пак служеше като пратеник. Елизабет Гордън беше загадката на Рендолф Маккуин. Ривъс имаше друг бизнес с нея.

— Каква вест ми праща крал Робърт?

Тя преплете дългите си пръсти. Ръкавиците й бяха от мека кожа, боядисана в същия цвят както дрехите й. Гласът й беше истинска музика.

— Макар нашият владетел да разбира затрудненото ви положение, той ви напомня, че Кътбърт Макгиливри е крал на Хайлендс.

— Кътбърт наема чужденци, които нападат всеки противопоставил му се клан. Това не е начинът, по който трябва да властва над сънародниците си хайлендци.

— Не кралят на Шотландия дарява короната на Хайлендс.

Ривъс погледна към Меридийн.

Тя трябваше да обяви намерението си сега, пред пратеника на краля. Нямаше път назад. Трябваше да погледне баща си в очите и да го застави да й даде всичко скъпо, което имаше. Трябваше да приеме властта над Хайлендс с достойнство и чисто сърце. А после трябваше да я предаде на Ривъс Макдъф.

— Ще поискам меча от баща си.

Несигурността напусна Ривъс. Тринайсет години на мъчения и надежди бяха зад гърба му. Искаше му се да докосне Меридийн, но Елизабет Гордън щеше да забележи облекчението му. Кралят трябваше да повярва, че в бракът на Ривъс с принцесата на Инвърнес беше сполучлив.

Той срещна погледа на пратеничката и предизвикателно повдигна вежди.

В отговор тя кимна с глава, леко, едва забележимо.

— Тогава ми позволете от името на крал Робърт да ви изразя почитта си. — Лейди Елизабет коленичи на едно коляно и наведе глава. — Нека властването ви бъде дълго и успешно, принцесо Меридийн, а дъщеря ви да бъде дар за онези, които идват след нас.

Меридийн беше прекалено завладяна от ставащото, за да каже нещо повече от:

— Така е рекъл Бог.

Елизабет се изправи с голяма грация.

— Кога ще поискате меча?

— Още не е уточнила датата.

— През юни, на Еньовден.

Пратеничката застина.

— Но тя трябва да отиде преди Свети…

— Не — прекъсна я той, решен да попречи на пратеничката да разкрие на Меридийн ултиматума на Кътбърт. — Меридийн ще изпълни дълга си тогава, когато сама реши. Не по-рано.

Лейди Елизабет разбра мисълта му и кимна. После сложи шапката си.

— Съжалявам, че така бързо трябва да ви напусна, но се налага да замина.

— Накъде? — попита Ривъс.

Елизабет сякаш улови името от въздуха.

— За Кале.

Лъжеше, Ривъс беше сигурен в това.

— Значи, да казвам, че сте заминала за Франция, дори ако кралят ме попита?

Елизабет се обърна и тръгна към вратата.

— Нашият владетел ще ме намери.

— Но не и Рендолф Маккуин. Сигурна ли сте, че отивате натам?

— Лейди Меридийн — каза тя, като игнорира Ривъс и по този начин смени неприятната тема. — Преди да съм забравила исках да ви кажа, че ви нося съобщение от лейди Клеър. Тя казва, че англичаните са кротки като агънца в сравнение с шотландците. Тя ви умолява да внимавате с непочтените нрави на хайлендците.

Ривъс ококори очи.

Меридийн почти загука от удоволствие.

— Колко мъдро наблюдение! Съгласна ли сте с него? Сивите й очи се превърнаха в извори на тъга.

— Не, доколкото мога да преценя от опита си — Елизабет бързо възвърна самообладанието си. — Лейди Клеър каза също така, че шотландците са грубияни и ви моли да не им обръщате внимание.

Ривъс се разсмя, но може би прекалено весело.

— Тя не е имала Дръмънд Маккуин предвид, когато се е изказвала по този начин.

— Напълно съм сигурна, че съпругът й е включен в преценката й с целия си колорит. Дръмънд не й дава да вдигне дори перо за писане, за да провери сметките. Сестра Маргарет постоянно е край тях.

— Добре ли са те? — попита Меридийн. — Имам предвид Клеър и игуменката.

— Добрата сестра се радва на отлично здраве, а лейди Клеър, като се има предвид колко е упорита, просто цъфти.

— Типично за англичаните — промърмори Ривъс, — да учат на инат невинните момичета.

— Нека не се спираме на жестокостите на мъжете към по-добрия и по-интелигентен пол. Ако ми позволите, бих искала да тръгвам.

И тя излезе с бодра крачка навън. Една вихрушка от достойнство с кралска осанка.

— Изключително загадъчна и красива жена — рече Меридийн.

— Историята на любовта й е достойна да влезе в Завета.

— Разкажи ми.

— Само ако седнеш при мен.

Меридийн седна пак на мястото си в скута му и Ривъс я прегърна леко.

— Елизабет Гордън отдаде сърцето си на Рендолф Маккуин, но краля я държи при себе си, защото са сключили сделка да му служи.

— Значи в това се крие грубостта на Рендолф.

— Да, той често си пати от лошото й настроение.

— Колко дълго нашият крал ще ги кара да чакат?

Нашият крал! С всяка дума тя се привързваше по-здраво към народа на отечеството си.

— Брус има нужда от нея сега. Тя е единственият пратеник, на когото може да вярва.

Меридийн въздъхна и раменете й се прегърбиха.

— Радвам се, че пред нас няма такива спънки.

Меридийн не го знаеше, но риска, който носеха Елизабет Гордън и Рендолф Маккуин, бледнееше пред отговорностите, които тя бе обещала да поеме. Просто беше прекалено наивна по отношение на шотландската политика, за да го прозре.

— За какво разговаряхме, преди тези важни въпроси да отвлекат вниманието ни? — попита той.

Тя го погледна с изражението на жена, знаеща повече, отколкото й се полагаше и се усмихна.

— Тъкмо бе почнал да ми обяснява как една неопитна жена трябва да отхапе мъжествеността на съпруга си.

Мисловните му способности се стекоха в миг в слабините.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Не е честно да ме дразниш точно сега по този начин.

— Е, добре тогава. Нека обсъдим новото ми легло. Знаеш ли, че кожарят е смесил сламата с гъши пера? Дюшекът е много мек и тих.

— Само да ти свърши менструацията и ще ти се отплатя, загдето ме дразниш така.

— Значи имам още цял ден да те дразня и предизвиквам.

Срок, не много дълъг за един търпелив мъж. Но когато две вечери по-късно, Ривъс влезе в стаята й, той я намери смъртно болна, а от устните й се носеше миризма на отрова.