Арнет Лем
Продадена принцеса (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Два дни по-късно Ривъс се завърна и завари Меридийн пред нов, по-малък стан. Не гледаше в неговата посока, така че не го забеляза. Беше облечена в синя роба, а отгоре носеше светъл ленен елек. Косата й беше събрана на тила, небрежно привързана с парче червена панделка, която имаше същия цвят като конеца, намотан на совалката.

Опита се да отгатне как ще го посрещне. Надяваше се, че, за разлика от досега, тя ще го приеме бързо. Ако не поискаше скоро меча от баща си пет малки клана щяха да се отделят от Кралската общност, притиснати от Макгиливри. Мънроу все още беше с Ривъс, но ако Кътбърт скоро не отстъпеше, непокорството щеше да обхване и него. Подписаните вече договори щяха да бъдат изгорени.

Ако трябваше да бъде честен със себе си, налагаше се да признае, че разбира неохотата й. Победителят, който щеше да вземе превес в Хайлендс, трябваше да обича с цялото си сърце тази страна. Нейните емоционални връзки с Шотландия бяха малко, при това грозни и мрачни. Ето това беше задачата му, а ако тя му дадеше поне един шанс щеше да й остави един хубав спомен от тази вечер.

— Имаш си нов стан.

Тя се сепна и се обърна към него, а после остави совалката. Усмивката й повдигна духа Му. Меридийн го огледа от горе до долу и видяното разбуди в нея съвсем земни чувства.

— Невредим си — заяви тя.

— А освен това съм доволен, че съм си пак у дома. Тези два дни бяха трудни.

— Какво става в Неърн?

Ривъс се зарадва. Тя всъщност се интересуваше от народа си.

— Върнахме си го. Ана и Джон Съдърленд бяха откупени здрави и читави, както е обичаят. Всичко е наред в добрата божия страна на шотландците.

— Кой ги беше отвлякъл?

На езика му бе да я излъже, но не можа да си го наложи. Отвличанията бяха стара практика в Шотландия и често се използваха, за да се избегнат кръвопролития. Още от ранна възраст децата научаваха смисъла на думи като откуп и залог. Нямаше с нищо да помогне, ако украсеше истината.

— Баща ти.

Тя пребледня.

— Ана беше ли наранена?

В деня, когато Меридийн се бе венчала за Ривъс, на лицето й бе личал удара от бащината й ръка. Носеха се слухове, че вдигал ръка на жена си и на държанките. Меридийн сигурно си мислеше, че Кътбърт е бил Ана.

Ривъс реши да й разкаже веселите моменти от преговорите, за да разсее опасенията й.

— Точно обратното. Ана твърди че, докато е била в плен, брат ти Робърт се влюбил в нея.

Обърканата физиономия й подхождаше изключително.

— Брат ми ли? Как е отвърнала Ана?

— Предполагам, че му е казала, че ще предпочете да се омъжи за боледувал от шарка корнуолец пред брака с него.

— Но тя мрази англичаните.

Сърбяха го пръстите да изпъне загрижените бръчки, които грозяха челото й.

— Добре е станало, не мислиш ли? Епископите на Неърн и на Инвърнес, които водиха преговорите, се съгласиха, че Робърт е понесъл тежко отхвърлената му любов. Уилям се смял до сълзи.

— Струва ми се, че Уилям ти допада.

Сега, помисли си Ривъс, бе моментът да я накара да промени мнението си, защото, според Ана, Уилям беше готов да скъса с баща си.

— Брат ти е добър човек. Знаеш ли, че години наред са се мъчили да го насочат към църквата? Той отказал, като заявил, че няма да е справедливо да лишава жените в Шотландия от такъв надарен мъж като него.

Меридийн се замисли. Ривъс се надяваше, че тя храни топли чувства спрямо единствения член на семейството й, който все още се интересуваше от нея.

Мълчанието продължи доста.

Накрая тя се обади:

— Откъде познаваш Уилям?

Онези години бяха минали в обучение, години, през които Ривъс бе усъвършенствал въртенето на меча и бе доказвал мъжеството си.

— Беше по време на първото ми посещение в Инвърнес. Бях само на петнайсет години.

— Двамата сте на една и съща възраст — додаде тя с такъв тон, сякаш бе я осенило прозрение.

Чакаха я още открития.

— Да, макар по онова време да бях много по-неопитен от него. Никога не бях отивал по далеч от Елджин Енд.

— Как успя… — тя извърна глава и се прозя. — Ял ли си?

Тя несъмнено нямаше предвид апетита му по време на пътуването му. Досега не бе проявявала загриженост към него. С Меридийн бе настъпила промяна, но къде бе причината? Какъвто и да бе източникът на приятелското й отношение, Ривъс беше твърде щастлив, за да поставя под въпрос успеха си.

Предпочиташе да мисли, че има напредък в желаната от него посока.

— Не, не съм вечерял. Съмърлед спомена, че заешкото, което сте яли тази вечер е било особено вкусно. Ще ми правиш ли компания?

— Вече ядох.

Нямаше да навреди, ако се опиташе да я придума.

— Само ще седиш при мен, за да ми разкажеш какво се е случило, докато мене ме нямаше.

— Нищо истински важно — сви тя рамене. — Тези два дни бяха ужасно отегчителни.

— А нощите ти, бяха ли изпълнени със сънища за мен?

— Разбира се. Сънувах, че си се влюбил в корабите и си отплавал надалеч.

Нямаше да се шегува на тази тема, ако не я беше грижа за него.

— Наистина ли?

Тя въздъхна.

— Честно казано, не се случи нищо съществено.

— Дори с Елън? Шегуваш се. — Той протегна ръка към нея. — Ще пийнеш една халба ейл и ще ми разкажеш кой щастливец е новият обект на обичта й.

Тя угаси светилника и свали панделката от косата си. Погледите им се срещнаха.

— Не съм променила решението си за разтрогване на брака ни.

Не още, но бе променила решението си за нещо друго и той с мъка сдържаше нетърпението си да узнае Какво бе то.

— Винаги съм готов да чуя мнението ти, Меридийн.

Тя покри косата си с воал от розова коприна и го закрепи с малка диадема.

— Просто си мислех, че ако ние… ако ти се отнесеш с уважение към решението, въпросът ще се уреди без излишни сътресения в живота на всички ни.

Точно както си мислеше — тя започваше да харесва хората от Елджиншър. Те не бяха зверове, а загрижени за нея люде.

Ривъс поправи воала й, който се беше изместил на една страна.

— Беше ли в селото?

— Защо питаш?

Простият му въпрос я разтревожи. Само преди минута бе споменал за семейството й, една тема, която доказано я гневеше, и това я бе развълнувало слабо.

Необичайната й реакция го заинтригува.

— Мой дълг е да следя кой идва и си отива. Освен това ти поръчах да наглеждаш младия Съмърлед.

— Отец Томас го победи в двубой с мечове.

Ривъс я последва извън стаята и забави ход, за да се изравни с малките й крачки.

— Беше ли лесна победата на свещеника?

— Взе превес по случайност, защото Съмърлед се спъна.

Воалът й се развяваше, докато Меридийн вървеше и от нея се усещаше свежата миризма на изтравниче.

— Не е приятно да си на сутрешна молитва, след като отец Томас е загубил от младежа. Грешниците и по-добрите с меча от него вгорчават живота му.

— Ти от кои си?

— И двете.

Вместо да го сгълчи за суетата му, тя сякаш остана доволна от отговора му.

— Разговарях с него.

— Кой победи?

— Никой. Отказах да се покая за греховете си пред свещеник, комуто липсва състрадание. А той не ми даде опрощение.

— Какво ще стане с безсмъртната ти душа?

— Отец Томас забравя, че съм прекарала много години под крилото на църквата и съм имала възможност да слушам напътствията на монахини и опрощенията на свещеници. Опасност в лицето на твоя свещеник мога да видя само ако е с меч в ръка. За душата ми се грижи Господ. Не съм съгрешила, като се опитах да поправя злините, сторени на едно осемгодишно момиче.

Ривъс трябваше да признае, че честността й заслужаваше уважение.

Влязоха в общата зала. Ривъс отвърна на поздрава на стражите, които играеха на зарове. Искаше му се час по-скоро да останат насаме. Поведе я към една празна табла в ъгъла.

— Ще поговоря с Томас.

— Не се безпокой. Нямам намерение да оставам тук толкова дълго, така че това да има значение.

Ривъс се почувства като ковач от Толедо, борещ се с желязото в испанската жега. Меридийн щеше да порасне тук, пазена от ръцете му и благословена с обичта си към децата им. Ако обърнеше внимание на недоволството й можеше само да развали настроението й, а тази вечер Ривъс копнееше за приятна компания.

Щом им сервираха, Ривъс поръси яденето си с щипка сол.

— Дърводелецът ли направи новия ти стан?

— Не — очите й проблеснаха дяволито над ръба на чашата. — Той беше прекалено зает с мебелировката на онова място, където свършва търпението ти. Мисля, че се казваше „Търпението на Макдъф“.

Ривъс насмалко не се задави с глътка ейл. За две неща бе казал на хората си да не говорят пред Меридийн: за Гиби и за ловната хижа. Надяваше се евентуално сам да има възможността да й я покаже. Запознанството й с Гиби беше отделен въпрос.

Искаше му се да е там, когато тя чуеше за първи път името на дъщеря му. Когато дойдеше време да ги запознае смяташе да сложи ръка на рамото на Гиби и гордо да я представи на Меридийн.

— Приятно ми беше да узная — продължи тя, като поклати глава с печална насмешка, — че можеш да използваш търпимостта си, когато пожелаеш.

Боже, как обичаше шеговитите им спорове.

— Защо?

— Защото ми даваш надежда.

Казаният с игрив глас отговор го вдъхнови.

— „Надежда, търпение и любяща жена“ — цитира той. — Не беше ли нашият свети Кълъмба, който бе казал, че щастливият мъж притежава тези три неща?

— Ха! Предполагам, че го е казал Ривъс Макдъф, когато разбрал, че измамите му няма да успеят.

— Предавам се, Меридийн, и, моля те, върни се на безопасната тема за човека, който направи стана ти.

Тя прекара върха на показалеца си по ръба на халбата, оставена върху дъбовата маса.

— Не знам името му, но той каза, че по професия е колар.

— А, да! Онзи приятел от Абърдийн, който говори сякаш е от Инвърнес.

Тя сви рамене.

— За мен всички шотландци говорят еднакво.

В този случай безразличието й му допадна, защото не му се искаше тя да се сближава с непознати, преди сам да е поговорил с тях.

— Кога донесе стана?

— Днес, тъкмо по време на вечерня.

Това обясняваше защо Сим не му бе казал за стана, когато бе посрещнал Ривъс. Не одобряваше влизането на непознати в замъка, но когато той бе донесъл стана слугите се бяха прехласнали по добрата изработка.

Чакаше го един друг, по-приятен въпрос.

— Кой хубавец успя да плени сърцето на Елън? — попита Ривъс.

— Глени Форбс.

— И каква кавалерска постъпка е извършил?

— Тя изпусна цветното си пени и той го вдигна.

— Кога й го даде?

— Вчера. До вечерта успя да го загуби два пъти. Всеки път се случваше така, че някой от кавалерите й успяваше да намери монетата.

Тринайсет години наред Ривъс си бе представял как разговарят с Меридийн точно по такива обикновени въпроси.

— Момичето ти допада.

Тя извърна глава и се разсмя.

— Как бих могла да не я харесвам? Тя не казва лоша дума против никого, най-малко против теб — очите й срещнаха погледа му. — И не ме убеждавай, че си кротък като агънце.

Сърцето му се разтуптя като тъпан. Отмести с ръка подноса пред себе си и се наклони към Меридийн.

— Трябва ли да го докажа?

— Само ако хората ти присъстват като свидетели.

— Наистина ли искаш някой да ни гледа, докато правим любов?

Тя се засрами. Ривъс се държеше твърде дръзко.

— Не си докоснал вечерята си. Не си ли гладен?

— Да — „И за храна“ — помисли си той и насочи вниманието си към пая с кълцано заешко и хляба.

Меридийн отпи от подсладеното с мед мляко. Наредените по стената щитове привлякоха вниманието й.

— Видя ли баща ми?

Ривъс я погледна с уважение — тя се осмеляваше да засяга болезнени въпроси.

— Само следите от разрушения, останали след него.

— Някой беше ли убит?

Проклет да е! Искаше му се да говори за по-приятни неща.

— Не. Само няколко изгорени пръста и опърлени бради. Неърн е имал късмет. Какво каза Елън, когато й даде цветното пени?

Погледите им отново се преплетоха.

— Къде е сега баща ми?

— Върна се в замъка Килбъртън. Искаш ли утре да отидем на езда?

— Утре ли? — рече тя, сякаш дните й бяха изпълнени с неотложни задължения.

— Имаш ли някакви други планове?

— Не, разбира се. Аз съм твоя пленница.

— Меридийн! — той отново блъсна храната си настрани.

— Извинявай, Ривъс. Не исках да предизвикам кавга.

Първият му импулс беше да я подкани да продължи.

Вторият — да се наслади на разбирателството им.

— Също като мен. Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Уилям ти е изпратил подарък по Ана. Предполагам, че предпочиташ да го получиш насаме.

— Какъв подарък?

— Не съм го отварял. Подаръкът е твой.

Меридийн му вярваше. Съмняваше се, обаче, в искреността на брат си. Едва ли някой от клана Макгиливри се бе затъжил за изпратената им в изгнание роднина, защото иначе щяха да са я спасили още преди години. Отдавна се бе помирила с чувствата си към семейството, което я бе изоставило.

Сега трябваше да приключи тази история с Ривъс Макдъф, да вземе Завета и да избяга. Коларят се бе съгласил да я откара до Абърдийн. Щяха да тръгнат преди зазоряване. От Абърдийн щеше да вземе кораб до Лондон и да потърси безопасност в двора на Едуард II.

Баща й опустошаваше тази страна и беше само въпрос на време да излее злобата си върху Елджиншър. Меридийн не искаше да е причина за обсадата на замъка Олдкеърн. Хората тук бяха невинни и се отнасяха любезно с нея. Нямаше намерение да се отплаща на вниманието им, като ги излага на опасност.

Решението беше взето, така че тя последва Ривъс в стаята му. Щом влязоха, той я притисна в ръцете си.

— Тази вечер си някак различна, Меридийн.

Тя се дръпна уплашено и погледна към поставката. Върху Завета беше оставен малък пакет.

— Това ли е подаръкът от Уилям?

— Да. Какво се е случило?

Утре по това време щеше да бъде далеч от покоряващия му чар. Ако се дърпаше можеше само да предизвика подозренията му.

— Изненада ме. Добре дошъл у дома, Ривъс.

— Целуни ме — подкани я нежно той. Тя обгърна с ръце шията му.

И сякаш нямаше нужда от повече подкани. Той я вдигна във въздуха и те допряха устни в целувка, която много приличаше на онази, която бяха разменили в църквата. Меридийн усети в него един копнеж, един мъжествен призив, който намираше отговор в женското й сърце. До ума й достигна горчиво-сладкото прозрение, че той я иска и не е безразличен към нея. При други условия сигурно щеше да отвърне на обичта му.

Противоречивите й мисли й подсказаха, че трябва да предпазва сърцето си от мъжа, който бе дал обет да я почита. Но Ривъс не се съпротивляваше, а за нея тази целувка беше прощална… Със замаяна глава и тръпнеща от желание, тя си спомни за любезните жестове, които й бе правил: цветните пенита, чудесните дрехи, прислужниците.

Признателността я подтикна да отвърне на страстта му и да се наслади на последната им прегръдка.

Той забеляза промяната в нея и стана по-смел. Захапа леко устната й и прошепна:

— Отвори си устата. Дай ми да вкуся сладостта ти.

Любов! Подобно на подарена най-сетне скъпоценност самата дума и чувството, което тя извикваше пронизаха Меридийн направо в сърцето. Тя стана по смела, сгушена на сигурно място в прегръдката му и със сигурно спасение на хоризонта. Той имаше двайсет жени да го утешават. А тя щеше да получи бленуваната свобода и удобен живот. Женската й гордост я подтикваше да запечата раздялата с Ривъс с такава целувка, която той дълго да помни.

Меридийн го притегли по-близо до себе си, преплете пръсти в косата му и мушна езика си в устата му.

Той й отвърна нетърпеливо. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, спряха на кръста й, след това се насочиха нагоре и обхванаха гърдите й. Докосването му бе толкова приятно, че тя въздъхна в устата му и се задвижи в синхрон с него. Почувства как пръстите му си играят със зърната й, как галят гърдите й, будейки в нея копнеж да бъде докосната на други, по-интимни места.

След това усети, че я вдигат във въздуха. Познатите мебели се залюляха край нея, докато Ривъс я носеше към леглото. Той опря коляно на леглото, наведе се, постави я върху него и сам се отпусна до нея.

Почувства натиска на мъжествеността му в бедрото си. Желанието да се отдаде напираше в нея, разтапяйки слабините й. Заглъхна гласът, който я съветваше да се възпротиви.

Той се залюля, опрян в нея, в бавно кръгово движение, което следваше неспирния му език. Меридийн се почувства по-лека. Главата й гъмжеше от прекрасни образи на преплетени любовници и сърца, слети в блаженство.

Той откъсна устни от нея и я погледна в очите.

— Сложи край на играта ни, Меридийн, защото, кълна се, нямам сили сам да го сторя.

Молбата му пришпори пулса й в галоп. Душата й копнееше за още любовни думи.

Изражението му се смекчи, а съжалението в гласа му странно контрастираше с желанието, пламтящо в очите му.

— Спри ме, мила. Още не е дошло време за…

Още не е време. Не още, Меридийн. В момента ние не можем да те впишем в плана си. Почакай, докато ти кажем. Цял живот бе слушала подобни обещания. В случая Ривъс Макдъф искаше от нея един меч.

Искаше и нея, но само когато дойдеше подходящото време. Усети в себе си някаква празнота. Почувства се засрамена и маловажна до дълбините на душата си. Но причината, все пак, не беше нейно дело. Подобно на начина, по който обичаха всички шотландци, любовта на Ривъс Макдъф бе основана на причини, а не на чувства. Страстта му не бе към Меридийн Макгиливри, жената, която обичаше аромата на детелината и миризмата на утринния въздух. Тя беше към принцесата на Инвърнес, една личност, която тя никога нямаше да бъде.

— Мисля, че ме похищаваш.

Ривъс простена, претърколи се настрани и стисна в юмруци чаршафите. Напрежението събра на буци мускулите по раменете, ръцете и гърба му. Нейната болка бе дълбока и изтощителна. Неговата беше силна и гневна.

Най-сетне Ривъс успя да овладее емоциите си. Седна и прекара пръсти през косата си. Докато той се оправяше, тя се досети какво си мисли: „Извинявай, Меридийн. Не мога да те любя, докато не…“ Тя спря болезнената мисъл.

Шотландците винаги я бяха карали да иска нещо, но никога не й го бяха давали. Те бяха хора на болката и жестокостта. В тази страна винаги щеше да има нещо, по-важно от нея самата. Подобно на още една допълнителна вила сено върху вече прекомерно тежката купа, над щастието й винаги щеше да тегне някакво обстоятелство.

Но само ако го позволеше.

Като се престори, че се прозява, Меридийн отиде до поставката.

— Сигурно си изтощен.

— Меридийн…

— Почти забравих подаръка на Уилям.

Тя му обърна гръб и с разтреперани ръце разгъна пакета. Вътре имаше птиче гнездо привързано с нишка от тетивата на братовия й лък, а за украса му бе завързана бледозелена панделка. Вместо яйца в гнездото се гушеше навит на руло малък пергамент. Писмо от Уилям. Уилям, който обичаше да свири на флейта и рисува кораби в прахта. Уилям, брат й, който й слагаше магарешки бодили в леглото и крадеше кексчета от кухнята.

Разви пергамента.

„Добре дошла у дома, малка Принцесо. Прочети внимателно бележката ми. Ти си в опасност.“

Откъде знаеше Уилям? Ривъс ли му бе казал? Трябваше да разбере отговора на този въпрос, но сетивата й бяха притъпени от недовършеното прелъстяване на Ривъс. Точно сега едва ли щеше да понесе бурята, която щеше да се надигне, ако се разровеше в шотландската политика.

Чаршафите прошумоляха. Меридийн мушна подаръка обратно в опаковката му. Обърна се и примигна изненадано от нещастието, изписано на лицето на Ривъс.

— Добре, че не ме целуна на вечеря — рече той. — Щеше да се наложи доста време да се обяснявам със Съмърлед и останалите.

Във всеки случай щеше да запази девствеността си, защото Ривъс не би рискувал да проиграе шанса си да притежава короната на Хайлендс. Не би го направил, дори за да й докаже, че я обича. Както винаги в Шотландия трепетите на сърцето бяха жертва на политическите амбиции. По-труден за приемане бе факта, че тя се бе влюбила в него.

Тежестта на това разкритие я натъжи. Потърси бягство в спомените си. Погледна отново надолу към пакета с птичето гнездо — спомен от един следобед в живота на брат и сестра. Имаше толкова малко хубави спомени от детството си.

Този беше един от тях.

— Трябва да си припомня церемонията за избиране на прислужница — тя взе Завета. — Изборът е утре.

— Трябва да поговорим, Меридийн. Личният ни живот понякога зависи от по-големи отговорности.

Истината дойде лесно на езика й.

— Това, което почти направихме, ме смути, Ривъс, но не ме засрами.

— Добре. Тогава до утре, Меридийн. Не. До утрото.

* * *

Ривъс спа неспокойно. На сутринта отиде да потърси коларя, но откри, че той си е заминал. Не обърна особено внимание на факта, Докато един час по-късно изплашената Елън не влетя в оръжейната.

— Ривъс! Лейди Меридийн не е спала в леглото си. Никъде не можах да я намеря.

Скрита под купчина миризливи одеяла, Меридийн се опитваше да се сгуши така, че да се предпази от неравномерния ход на фургона. Благодетелят й, коларят, който носеше широко разпространеното име Робърт Дънбар, не бе забавял хода на конете, откакто часове по-рано й бе помогнал да се качи във фургона. Задната врата на замъка, разположена зад църквата, бе дала единствената възможност за незабелязано измъкване от Олдкеърн. Меридийн беше облечена в черно наметало и носеше торба с някои лични вещи, както и кесията си с монети. Беше напуснала замъка през килера за провизии. После, досущ крадец, се бе промъкнала, използвайки сенките и бе излязла през задната врата.

Пресичането на външния двор на замъка се оказа безпроблемно, но в последния миг забеляза двама влюбени, които се разхождаха на лунна светлина. Наложи се да се сниши до наскоро измазаната външна крепостна стена. Срещата на влюбените продължи дълго. Доста време, след като бе придърпала одеялата над главата си и бе почувствала, че каруцата се движи, сърцето й продължаваше да тупти бързо.

Почувства желание да зърне какво става навън. Надигна се и надникна над задния капак на фургона. Изгряващото слънце почти я ослепи.

Трябваше да пътуват на изток, не на запад.

Усети тревожна тръпка.

Внимателно изви шия и погледна към коларя. Приведен напред, той стискаше здраво юздите и насочваше впряга между големите камъни, с които бе обсипано полето. Сам той бе настоял да отбягват пътищата и да се движат бързо. Идеята му имаше смисъл, защото очакваше, че Ривъс ще заповяда да ги преследват.

Ривъс. Сърцето й подскочи при мисълта за него. Вместо да пренебрегне болката, тя се отдаде на копнежа си и тъкмо когато агонията накара стомаха й да се свие на топка, тя изтласка настрани спомена. Вече се бе справяла със самотата. Но… нека светците бдят над душата й. Душевните рани на прокуденото и самотно дете бяха нищо в сравнение с болките на женското сърце.

Дано Ривъс да не успееше да я намери. Едва ли, като се имаше предвид посоката, в която се движеше фургона.

Може би коларят просто заобикаляше някой град или пълноводен поток? Точно пред тях се виждаше гора и ако не променеше посоката, в която се движеха, щеше да го попита.

Премести се към предната част на фургона с надеждата да намери по-удобна позиция за наблюдение. Хълбока й се удари в нещо твърдо и остро, завито с одеялото. Повдигна одеялото и сред купчина слама видя истински арсенал: меч със широко острие, кама, боздуган и друг, къс меч.

Друга тръпка накара дъха й да секне.

За какво би могло да му трябва на един колар толкова много испанска стомана?

Откри отговора под дъската, на която седеше коларя. Бръкна в обемистия чувал, лежащ отдолу й откри в него боен щит. Без светлина можеше да се осланя само на усета си. Прекара пръсти по хералдическия знак, гравиран върху щита, но не успя да разбере какво изобразява той.

Защо ли коларят бе крил знака на фамилията си, освен ако мисията му не бе вражеска? Не можеше да бъде сигурна, но интуицията й подсказваше, че бе сгрешила, като се бе доверила на този човек, който пътуваше на запад, за да отиде на изток.

Като последна глупачка бе паднала в ръцете на друг шотландец.

В ума й изникна образът на Ривъс. Прииска й се той да дойде, за да я спаси.

Тя се сгуши под одеялата, изплашена до мозъка на костите си и се опита да измисли какво да прави. Трябваше да избяга и то скоро, но как?

— Милейди?

Меридийн замръзна.

Когато той отново я повика, тя изпъшка, сякаш той я бе събудил. Скоро щяха да влязат в гората. Там щеше да се опита да избяга.

— Добре ли сте, милейди?

Меридийн надигна глава, прозя се и го погледна с изражение, което, надяваше се, приличаше на сънлива усмивка.

— Стигнахме ли Абърдийн?

Доволната му усмивка криеше още нещо.

— Не още — отвърна той. — Почти цял ден ще ни трябва, за да излезем от земите на Макдъф.

„Говори, сякаш е от Инвърнес“. Дали беше вярно? Не знаеше, защото не можеше да си спомни как говореха земляците й. Но нещо в начина, по който той каза Макдъф, я накара да се замисли.

— Нещо не е ли наред, милейди?

За какво ли ги бе грижа глупаците, мрачно си помисли тя.

Събрала кураж в отчаянието си, тя се опита да придаде небрежен тон на гласа си.

— Събуди ме час, преди да пристигнем, за да имам време да се оправя.

След като коларят се обърна отново напред, тя се присегна към дръжката на единия меч. За нещастие първо попадна на острието. Трепна и отдръпна ръка. Притисна пръсти към дланта си и усети, че са лепкави от кръв.

Хрумна й една нелепа мисъл. Скоро нямаше да може да държи игла или совалка.

Фургонът продължи да трополи, а тя се зае да крои планове. Първо щеше да пусне от фургона късия меч, а след това торбата с вещите си. Сигурно щеше да загуби доста време, докато открие изхвърленото оръжие, но предпочиташе това, пред слепия скок с острие в ръка. Особено след като мечът вече бе изцапан с кръвта й. Освен това трябваше да има някакво оръжие.

Когато всичко бе готово, тя повдигна одеялото, под което се бе сгушила и вдъхна благословения сладък мирис на гората. Бавно, предпазливо, тя се промъкна към задния край на фургона. Сгуши се в ъгъла и след малко се осмели да погледне към коларя. Беше все така с гръб към нея. По едно време той тръсна юздите и подкани конете да вървят по-бързо.

Край нея гората се точеше в едно зацапано петно от голи дървета, примесено на места със зелени борове. Преди смелостта да я е напуснала съвсем Меридийн сграбчи дръжката на меча и го пусна навън. После се мушна под одеялото с бързината на изплашен заек.

Преброи на ум до двайсет. Пое дълбоко дъх и преметна крак над задния капак на фургона.

* * *

Ривъс вдигна ръка и призова за тишина. Макферсън и петимата от клана Форбс замълчаха.

Броуди, Томас и отряда войници бяха останали да пазят крепостта като предпазна мярка. Ако осем решителни и добре обучени мъже не можеха да намерят една жена, тогава беше по-добре Ривъс да се предаде на Макгиливри.

Съмърлед изруга.

— Как е възможно коларят да измъкне принцесата изпод носа ни?

— Хитър е — изплю се Глени Форбс.

При тези обстоятелства по-добре щеше да му пасне определението „щастлив“. Ривъс знаеше, за разлика от другарите си, че Меридийн бе тръгнала с коларя доброволно. Беше избягала. Беше си отишла. Отново.

Товарът на тринайсетте самотни години отново се стовари върху му. Дори облекчение, голямо колкото онова, което бе изпитал, когато я бе открил в Англия, нямаше да може да излекува новата рана, зейнала в сърцето му.

Ривъс искаше да обвини за бягството й. подаръка, който тя бе получила от Уилям, но не можеше. Освен ако бележката, пъхната в гнездото, не съдържаше някакво скрито съдържание, различно от явната заплаха. Не се чувстваше виновен, че я бе излъгал. Щом ставаше дума за безопасността й той не можеше да се довери на нито един Макгиливри, най-малкото на коварната си жена.

Решението да го напусне вероятно е било взето много преди да отвори подаръка от брат си. Предишната вечер се бе държала сговорчиво и любезно, защото бе знаела, че няма да остане там, за да се изправи лице в лице с последиците от поведението си.

Дали бе мислила за заминаването си, когато го бе целунала? Не. Желаеше го. Страстта й беше като на жена, която има нужда от мъжа си.

Предишната вечер желанията й не бяха повлияни от планове и предопределения. Меридийн Макгиливри беше обикнала съпруга си. Макар че щеше да предпочете да тръгне по друга пътека в дирене на обичта, щеше да му се наложи да я обвърже към себе си с насладите на физическата любов. Сърцето й щеше да получи по-късно.

Но първо трябваше да я намери.

Ривъс се опита да се освободи от гнева си, докато следваха водещите на запад дири на бързо движещия се фургон. Като оставеше настрана наранената си мъжка гордост, беше го яд на нея заради глупавата й постъпка. Безразсъдството й можеше да я вкара право в лапите на злото, от което тя така се боеше.

Но тя самата го знаеше. Тя беше родена в Хайлендс и бе прекарала тук първите си години.

Замъкът Килбъртън гъмжеше от войници, готови да му хвърлят ръкавица. Бащините й владения привличаха бездомните авантюристи, неспособни да се справят с имота си, дори ако имаха такъв.

Надяваше се, че не бе подмамена от непознатия с фалшиви обещания. Отворените врати на замъка Олдкеърн даваха възможността на всеки подлец да дойде и да си отиде. Ако Ривъс ги затвореше и започнеше да разпитва всеки пристигащ, рискуваше да посее страх и да пожъне изолация. Мрачна алтернатива, като се имаше предвид, че успехът му бе изграден върху свободното пътуване и търговията, които бе започнал.

Но ако пришълците можеха спокойно да мамят хората му, негово задължение бе да открие престъпниците и да накаже най-лошите сред тях. Дискретността трябваше да му стане инструмент, а прилежността — метод.

Следователно войниците му трябваше да се смесят с жителите на селото, а стражите на вратите да следят всички, които влизаха или напускаха Олдкеърн. Дано първият пристигащ да бъдеше Меридийн Макгиливри.

Щом искаше да се освободи от Ривъс, защо пътуваше към семейството си, което ненавиждаше? Не знаеше, но бе сигурен, че отговорът е пред него.

В полето близо до Олпин Мур следите на фургона се загубиха в каменистата почва. Хората му се разпръснаха във ветрило и започнаха да търсят. Попаднаха отново на дирите в края на гората.

* * *

Меридийн, изтощена и цяла издрана, седеше на един камък, търкулнал се насред папратов гъстак. Облекчението, че се бе измъкнала от похитителя си отстъпи място на колебанието какво да прави по-натам. Тъй като не можа да измисли нищо, отвори Завета.

„Аз съм принцеса Мери и стоя до гроба на последния си син. Сега трябва да се спазаря с подлеца, който уби всички момчета, родени от утробата ми, защото той поиска моята малка принцеса в замяна на живота на съпруга ми“

Историята накара сърцето на Меридийн да се свие от мъка и напълни очите й със сълзи. Потвърждаваха се най-лошите й страхове за начините, по които шотландците воюваха. Продължи да чете драматичната история на Мери, а после още няколко други. Постепенно опасенията й изчезнаха.

Макар от позициите на своето време да не бе знаела, Мери бе взела решение, от което бяха спечелили всички шотландци през следващите поколения. Дъщеря й и следващите пет Принцеси процъфтявали. Резултат, достигнат според хрониките не поради смекчаването на шотландския темперамент, а поради започналите Кръстоносни походи към Светите места. Рамо до рамо с французи и англичани, хайлендските крале защитавали вярата. Наистина, в ентусиазма си и поради отсъствието си, те насмалко не сложили край на легендата. Ако Сорша смелата двайсет и една годишна принцеса, не била отишла до Светите места, за да намери съпруга си, прапрабабата на Меридийн навярно нямало да бъде зачената. На следващата година мечът на Чаплинг паднал под езическия ятаган. Но овдовялата Сорша била изпълнила дълга си.

Какво ли би направила Меридийн Макгиливри? Тя затвори очи и затаи дъх с надеждата, че чувството за лоялност ще я насочи. Изпитваше дълбока обич към Ривъс Макдъф, но никаква привързаност към страната и към народа, който искаше от нея повече, отколкото тя можеше да му даде.

Натъжена отвори очи.

Слънцето излъчваше малко топлина, но щом зърна Ривъс да язди през гората я полазиха мразовити тръпки. Не я беше забелязал. Простата й вълнена наметка се сливаше със сухите храсти.

Какво ли щеше да каже?

Ръцете й се разтрепериха, така че тя остави Завета настрани. Сложи меча в скута си и продължи да наблюдава приближаването на ездачите.

Яздеха двама по двама. Най-отпред бяха Ривъс и Съмърлед, а зад тях ги следваха Макферсън и петима от клана Форбс. Сивият боен кон на Ривъс вървеше тежко по горския килим и при всяка стъпка от копитата му хвърчаха парчета торф. По-висок и по-широк от останалите, Ривъс се открояваше като дъб сред поле от фиданки. Яздеше пред останалите с осанката на човек, свикнал да заповядва. Щитът на клана Макдъф почиваше върху коляното му, а силните му крака притискаха здраво мощния кон. Слънцето хвърляше отблясъци върху сребърните му шпори и златните гривни, а вятърът развяваше дългата коса на Ривъс.

Беше сбъркала в опита си да избяга от него и от политическите клопки на Хайлендс. Хрумна й друга възможност — съблазънта. Ако той отнемеше девствеността й щеше да изгуби правото на принцесата да поиска меча на Чаплинг. Нещо повече, щеше да избегне срещата с баща си, който се грижеше повече за ястребите си, отколкото за своята дъщеря.

Как да постигне възможността другите да мислят, че Ривъс я е имал, а същевременно да запази невинността си? Нуждаеше се от свидетел, но кой?

А, досети се кой точно ще свърши работа.

Почувства точно в кой момент Ривъс я забеляза. Реакцията му, макар и слаба, беше забележима.

Какво ли щеше да направи?

— Меридийн! — извика той, сякаш бяха стари приятели, които се срещаха отново след години. Но очите му огледаха наоколо, сякаш беше ловец.

Даде заповед на хората си, без да каже нито дума. Съмърлед вдигна забралото на шлема си и се насочи към другата страна на папратака. Всеки, от ездачите направи същото на свой ред, докато тя не се оказа заобиколена от всички страни. Чак тогава Ривъс я приближи.

Останалите бяха отделени от тях със стена от папрат.

— Как ме намери? — попита тя.

Той й метна поглед, пълен с прикрито снизхождение.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Порязах се.

Не й се хареса разбиращото блещукане на очите му, но дори да я заплашеше с бой, точно в този миг Ривъс беше добре дошъл. Макар да не й се искаше да го признае, той изглеждаше като принц в една страна на зверове.

— Кога се отказа от компанията на коларя? Дори при тези думи чувството на облекчение не я напусна.

— Преди около час. Той не е занаятчия.

— Обзалагам се, че и името му не е Дънбар.

— Как ме намери?

Той й подаде парче плат.

— Беше се закачило на един храст до следите на фургона.

Подгъвът на роклята й се бе раздрал на един изсъхнал храст.

— Благодаря ти, че ме намери.

— Хората ми мислят, че коларят те е отвлякъл.

Макар казани с равен глас, думите му криеха много значения. Ривъс знаеше, че тя беше избягала, но нямаше да го каже, защото мнението на хората му беше важно за него. Една своенравна съпруга би била истинско затруднение.

— Ако не е така — продължи той, — защо тогава избяга от него?

— Защо ме питаш, щом знаеш отговора?

— Мислила си, че той ще те отведе в Абърдийн — бързо отвърна той.

— Да.

— Докато той е смятал да те заведе при кой знае кой негодник.

Кой знае ли? Неизвестен за нея, но не и за Ривъс.

— Кой негодник? — попита го тя.

— Отговорът ми няма да ти хареса.

— Ако ми кажеш кой е изпратил този човек, следващият път ще бъда по-внимателна.

Ривъс вдигна глава към слънцето.

— Знаеш ли, Меридийн, никой друг няма да си направи труда да ти помага. Ти причиняваш твърде много неприятности.

Острата нотка в гласа му накара всичко в нея да се преобърне, защото й напомни за детството й, прекарано сред амбициозни шотландци.

— Тогава ми дай кон и веднага ще се махна от погледа ти.

— Дай ми меча на Чаплинг и ще изпразня цялата конюшня заради теб.

— Нима си ядосан?

— Съмърлед! — извика той. — Вземи трима Форбс и се запознайте с коларя. Той сигурно не е много далеч. Разберете кой го е изпратил. Меридийн няма да избира нова прислужница, докато не се върнете в Олдкеърн.

— Да, Ривъс — Съмърлед смъкна забралото си и на свой ред посочи други трима мъже. Дръпна юздите, конят му направи кръг и препусна през гората.

Кожата на седлото проскърца, докато Ривъс слизаше от коня.

— Откъде взе този меч, Меридийн?

Тя му подаде оръжието.

— Коларят има цял арсенал във каруцата си.

— Макферсън! Вземи Глени и Дъглас и последвайте Съмърлед.

— Но…

— Вървете. Лейди Меридийн си е порязала ръката. Вярвам, че ще успея да придружа една беззащитна дама поне до крепостта си.

— Добре, Ривъс — Макферсън и другите мъже побързаха след останалите.

— Хайде, Меридийн.

Ривъс можеше поне да й подаде ръка. Явно дори този малък жест беше отвъд желанията му. Най-разумно беше да се примири с благодарност, така че тя взе вещите си и стана от камъка.

Като се държеше сдържано, Ривъс я защитаваше от чувствата си със сигурността, с която плетената ризница пазеше тялото му. Чудесно. Не би дала дори навързан на възли конец, за да разбере какво чувства той. Ще я нарича беззащитна!

Като вирна брадичка, тя се приближи към него. Ривъс счупи меча върху коляното си и хвърли парчетата настрани, сякаш яда му тепърва се разпалваше.

— Това предупреждение към враговете ти ли беше? — попита го тя.

— Не. — Той я вдигна на седлото, след което сам се качи на коня.

— Тогава защо беше тази демонстрация на мъжка сила?

— Просто маркирам територията си.

Странно, но и се прищя да се разсмее.

— Не ме е страх от теб.

Той срита коня.

— Но те е страх от самата теб и от онова, което чувстваш към мен. Ето затова избяга.

— Голям си всезнайко!

— Знам, че ме искаш.

— Искаш само меча.

— Не търся меча на Хайлендс, но трябва да го имам. Объркан съм, тъй като не мога да разбера защо те желая.

— Тогава единствено ще се наслаждаваш на това затруднение. Аз няма да ти помогна.

— Как можеш да пренебрегваш хармонията, която видя? Не искаш ли тя да победи? Помисли за Сим, за Броуди, за Лизабет. Ако в страната има мир, девойчето ще си намери съпруг и ще има деца. Баща й ще се радва на внуци. Братята й няма да търсят съдбата си на бойното поле.

Красноречието му я жегна отвътре.

— Да, желая им тези радости и още много щастие.

— Това ми стига засега. — Той я прегърна.

— Какво ти стига?

— Стигат ми неприятностите с теб — изръмжа той. Тя погледна към небето.

— Но денят едва започва.