Арнет Лем
Продадена принцеса (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Ривъс с далекоглед в ръка стоеше на стражевата кула. Наблюдаваше хоризонта с надеждата да зърне появата на Съмърлед и останалите. Вече трябваше да са се върнали. Чакаше ги от часове.

Тъкмо когато бе решил да се откаже ездачите се появиха в полезрението му. С разветите над главите си флагове, те представляваха доблестта и младостта на Шотландия. Всички до един опитни ездачи, яздеха конете в съвършен авангард. Щом наближиха пролуката в най-външната стена Съмърлед излезе напред. Другите се подредиха в колона зад него.

Ривъс се втурна надолу по стъпалата и пристигна при вратата на замъка, тъкмо когато първият кон изтрополи в двора.

Конярите се скупчиха край разпенените животни. Щитоносците насочиха грижите си към изнурените ездачи.

Ривъс огледа хората си за следи от наранявания. Не откри такива, само панталоните и кожената бойна куртка на Съмърлед бяха изцапани с кръв.

— Ранен ли си? — попита го той.

Той сви устни, но изражението на лицето му подсказа, че е удържал победа.

— Не, Ривъс.

— Защо се забави?

— Коларят призна, че има съучастници, които го очаквали край Елдърс Боу.

— Промъкнахме се напред, за да проверим — намеси се Макферсън.

— И открихме едно гнездо, пълно с наемници на Кътбърт — просъска Съмърлед.

Бащата на Меридийн толкова близко до Елджиншър? Едва ли това действие вещаеше война. Кътбърт обичаше сам да води армията си. Вероятно бе изпратил коларя да отвлече Меридийн, а наемниците като ескорт. В желанието си да избяга, тя бе подпомогнала бащината си кауза.

— Колко бяха наемниците?

Съмърлед свали шлема си и поклати глава.

— Двайсет и няколко.

Ривъс погледна многозначително към петната кръв.

— Значи си повел хората си срещу три пъти по-многоброен противник?

Макферсън отново се намеси.

— Не. Искахме да ги предизвикаме, но Съмърлед ни заповяда да се връщаме, преди да са ни видели. Кръвта е от двубоя му с коларя.

Съмърлед бе убил мъжа в честен бой. В това Ривъс беше убеден. Освен това бе спрял хората си д влязат в битка, която със сигурност са щели да изгубят. Водаческите му заложби биха подложени на изпитание и той бе победил.

— Значи Дънбар е мъртъв?

— Беше прав. Той не е Дънбар — рече Съмърлед. — На щита му беше изписан бикът на Маклиъдови, при това на фона на ивици.

Черното райе на незаконородения. Подобни мъже често бяха по-жестоки дори от чуждоземните наемници.

— Продажно копеле!

— Не можа да ме стигне с меча си — продължи Съмърлед. — Когато му предложих за втори път да се предаде, той се закани да ме скопи.

— Вследствие на което — обяви Макферсън — Съмърлед го скълца.

Ривъс огледа възпитаника си. Търсеше белезите на загрубяването и желанието да убие друг човек. За негово облекчение забеляза, че сините очи на Маккуин са помрачени от сянка. Пристъпи към Съмърлед.

— Ела с мен.

Без да обръща внимание на останалите, Ривъс бързо се насочи към църквата и подкани Съмърлед да влезе вътре.

Отец Томас беше застанал близо до олтара. Ривъс се насочи към него и спря на една ръка разстояние. Духовникът щеше да се помоли на Господ да опрости греха на Съмърлед.

— Дори най-черната душа заслужава прошка — рече Ривъс. — Не го забравяй никога, друже мой.

Съмърлед мушна шлема си под мишница.

— Кажи ми, Ривъс, щях ли да се чувствам по друг начин, ако бяха отвлекли моята Сирина?

Надяваше се да получи отсрочка, каквато винаги получаваха добрите хора. Ривъс му отвърна с мъдростта, която бе научили още преди години от Кенет Броуди.

— Няма значение какво е престъплението. Изгубена е една душа. Дали една душа е по-важна от друга? Това решава Господ. Трябва да оставиш това на Него, Съмърлед.

— Никога няма да забравя нито човека, нито случката — с мрачна настойчивост рече той.

— Няма. Нито ще забравиш как изглежда първия ти рижав син, който Сирина ще ти роди.

Бръчките по челото му се изгладиха.

— Или усмивката й, когато й казах, че я обичам — той доби замислен вид. — Това ли е ролята на жената? Да облекчава болката ни?

— Да. Бог ни е дарил с най-голямото си чудо, за да бъдем благословени с това облекчение и с още безкрайно много други неща.

— Това е добре, защото, кълна се, не ми достави голяма радост да взема живота на този човек, макар той да беше подлец.

Връзката, установила се между двамата преди години, стана още по-здрава. Приятелят му беше станал истински мъж на двайсет и две години.

— Ти си по-мъдър от годините си, Съмърлед Маккуин.

— Благодаря ти, Ривъс, за тази и за много други мъдри съвети, които ти си ми давал. — Ривъс стисна рамото му.

— А сега с помощта на отец Томас ще установим мир между себе си и Бог. След това ще накараме Сирина да свали престилката си на прислужница и да облече онази скъпа рокля, дето ти й даде.

* * *

Меридийн си помисли, че Сирина изглежда като богиня на жътвата. Беше облечена в оранжева дреха под елека от златисто кадифе. На фона на дрехите косите й пламтяха като огън. В очите й блестеше нетърпение.

Лизабет и Елън, застанали наблизо, бяха облечени в жълтите си престилки и с венци в косите и разменяха поздрави и клюки с тълпата. Възрастните селяни седяха на каменните пейки край кладенеца и разговаряха помежду си.

Сирина въздъхна.

— Роклята ти е красива — рече Меридийн.

— Получих я от Съмърлед — изчерви се тя. — Когато видя роклята, която Ривъс ти подари, той ми купи тази — тя погали дрехата си.

Роклята на самата Меридийн също беше изключително красива. Изработена от бял вълнен плат, украсен с мидени черупки, подредени като пеперуди. Роклята й, заедно с воала в подходящ цвят, бяха достойни за истинска кралица. Или за принцесата на Инвърнес.

Беше готова да ходи облечена в дреха от чувал и с боси крака, само Ривъс да се смилеше по въпроса за вземането на меча на Чаплинг. Но съпругът й се ръководеше от амбициите си. Беше удвоил даденото му от краля на Англия и се бе хвърлил в шотландската политика.

Хората го искаха, вярваха му и то по свой избор. И по-рано бяха вървели след други хора. Предишният крал на Шотландия, Еликзандър, бе спечелил сърцата им. Същото можеше да стори Робърт Брус. Ако Меридийн му дадеше меча, а заедно с него верността на клана Макгиливри, това щеше да бъде призив, който цял Хайлендс щеше да последва. Тогава баща й ще трябваше да отстъпи, защото иначе хората му щяха да го изоставят. Земята му щеше да премине в полза на короната, а той щеше да остане да командва чуждоземните си наемници и синовете си. Дори ако Дейвиът и замъка Килбартън не сложеха знамето на Чаплинг, Ривъс пак щеше да стане крал на Хайлендс.

За колко време? В Елджиншър царуваше мир. Хората се събираха на тълпи, за да присъстват на избора на новата прислужница. Пред Меридийн стоеше един въпрос, който бе по-привлекателен за нея от шотландската политика. Сирина щеше да се впусне в новия си живот, като жена на Съмърлед Маккуин. Тя не бе успяла да го накара да сдържи обещанието си за венчавка на Свети Дух. Сватбата щеше да се състои след края на жътвата.

Меридийн щеше да пусне в ход плана си за прелъстяването на Ривъс Макдъф.

— Сирина — повика тя и изчака момичето да се обърне към нея, — искаш ли да дойдеш после в стаята ми, а след това да ми правиш компания на обяд?

— О, да — отвърна поласканата девойка.

При мисълта, че му крои клопка съзнанието й я глождеше. Нямаше друг избор. Ако Сирина завареше Ривъс и Меридийн в компрометираща поза, щеше да си помисли, че принцесата е изгубила девствеността си. Тогава никой нямаше да очаква от нея да се яви пред баща си, за да му иска меча.

— Как е ръката ви? — попита Елън, която също се бе присъединила към тях.

Ръката я болеше, но настроението на Меридийн беше приповдигнато.

— Това е само една драскотина.

Към групичката се присъединиха Ривъс, отец Томас и Съмърлед. Сирина почти се разтрепери от вълнение. Ривъс се приближи до нея. Сложи на шията й наниз кехлибари, оформени като върхове на стрели.

— Твоята служба като прислужница на принцесата беше добра, Сирина, и ние ти благодарим.

Сирина докосна огърлицата и очите й се напълниха със сълзи.

— О, Ривъс, ти наистина си най-добрият човек в Хайлендс.

О, каква мила церемония, помисли си Меридийн, докато наблюдаваше как Ривъс целува Сирина по бузата.

Но шотландците не ценяха жените. Те ги обграждаха със стражи, разменяха ги срещу земя и понякога, за да спасят кожите си, продаваха дъщерите си на враговете.

Но не и шотландците от Елджиншър.

Тези хора се възхищаваха от Сирина, точно така, както почитаха Съмърлед за сръчността му с меча и за готовността му да бъде техен водач. Младите момичета гледаха Сирина Кемърън с нежна завист. Всяко от тях се надяваше да стане като нея, когато младежките им години останеха зад тях. Съпрузите се усмихваха нежно на жените си, които не се противяха, както тя очакваше, а кимаха утвърдително, сякаш приемаха заслужена похвала.

Съмърлед излезе пред групата и подаде ръката си на Сирина. С жест, стар като честта на боеца, тя сложи дланта си под неговата. Вдигна ръка, за да покаже, че с готовност поема тежестта на десницата, с която той държи меча и с това го приема като воина, какъвто беше той.

Едва тогава Меридийн забеляза златната гривна на китката му. Преди ръката на Съмърлед беше гола. Чий ли живот бе отнел, за да получи символа на мъжеството?

Коларят!

Тя се напрегна в очакване на познатата болка, която секваше дъха й и свиваше на възел стомаха й. За нейно удивление тя не се появи. Един човек беше мъртъв заради нея. Не човек, а негодяй, тръгнал да върши подлости. Кога ли се бе научила да преценява и съди хората, а после с лекота да приема смъртта им?

В тълпата се понесе одобрително мърморене. Ривъс трябваше да каже нещо и на нея.

Тя вдигна очи към него.

— Коларят е мъртъв.

— Да, но за това сам си е виновен. Съмърлед два пъти му предложил да предаде меча си. Името му е било Маклиъд.

А ако Съмърлед бе изгубил? Ривъс щеше да поеме вината за загубата на един от тях. Но отговорността нямаше да бъде само негова.

— Все още ли си ми ядосан? — попита го тя.

Той зарея поглед сред тълпата, вероятно в търсене на повод да се разсее.

— Възможно е.

Той беше хайлендец и бе привикнал да пролива кръвта на другарите си шотландци. Ако той не я бе довел тук, един човек на име Маклиъд нямаше да падне от ръката на Съмърлед. Но все пак действията й бяха изиграли своята роля.

— Вече ти благодарих, че ме намери. Докато се връщахме мисля, че успях да ти изкажа признателността си.

— Приветливи думи от непокорна жена. — Той я погледна. — За която, очевидно, се полагат големи грижи.

Не беше го молила за хубави дрехи и обожание. Всъщност тя не получаваше безвъзмездно тези дрехи и почитта на хората, на която той ги бе научил. Не й бе нужно това обожание.

— Ти си човек на гордостта, Ривъс Макдъф.

— Аз съм агън…

Тя сложи ръка на устните му, защото знаеше коя дума щеше да каже.

Очите му играеха закачливо, но се усещаше силата в него и несломимата му решителност. Имаше право да бъде разгневен. За това не спореше. Безпокоеше я нейната нужда да потърси разбиране и да получи честна преценка.

Меридийн отпусна ръка.

Той я погледна така, сякаш й каза, че постъпила мъдро, като е отстъпила. Как бе възможно да й говори толкова ясно само с изражение? Как се бе случило, че тя го бе опознала толкова добре и се бе влюбила в него?

Той вдигна бялото буренце и го задържа пред нея.

— Меридийн?

Оказа се невъзможно да събере мислите си. Тя се взря в пъстрите парчета плат. Церемонията. Изборът на прислужница.

Стегна се, бръкна в купчината и извади едно парче мека като масло кожа. Върху нея внимателно бе изписано името на следващата й прислужница.

Погледна към хората и каза:

— Избрах момиче на име Гиби.

Тълпата я зяпна шокирано. Ривъс взе парчето от ръката й и го погледна отблизо. После го подаде на Макферсън.

— Доведете момичето.

— Аз ще го придружа — додаде Броуди.

— Коя е Гиби? — объркано попита Меридийн. — И защо изглеждаш толкова смутен от това, че я избрах за прислужница?

Ривъс се чувстваше така, сякаш го бяха ударили с голяма цепеница в корема. Гиби, дъщеря му, бе сложила вътре името си. Нито веднъж досега тя не бе проявявала интерес към тази длъжност. Не се бе мъчил да я разубеждава. Просто този въпрос никога не бе повдиган.

В името на всички светии, какво ли щеше да каже Меридийн?

— Ела.

Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата към замъка. Чак когато стигнаха стаята й той пусна ръката й. После се приближи до новия й стан. Вгледа се в гоблена, който тя току-що бе започнала. Търсеше подходящи думи.

Мина минута. Погледът му беше прикован в изтъканото, но Меридийн беше сигурна, че мислите му са се концентрирали върху нещо по-важно! Вече го бе виждала такъв по време на един от разговорите им.

— Най-добре ще е да го чуя от тебе, Ривъс?.

— Какво да чуеш? — напрегна се той.

Щеше да се разсмее, ако той не беше толкова мрачен.

— Онова, което се опитваш да скриеш. Както сам обичаш да казваш, в Елджиншър трудно се опазва тайна.

Той вдигна глава и заби очи в нея.

— Гиби е моя дъщеря.

Меридийн щеше да се изненада по-малко ако се бе провъзгласил за крал на Франция. Негова дъщеря! Копеле такова! Двайсет жени! Негодник!

Главата й гъмжеше от въпроси и тя му зададе този, който най-често я бе безпокоил.

— Голямо ли е семейството ти?

Той я погледна поразено.

— Мислиш си, че съм шокирана? — добави тя.

— Не вярвам да си толкова безразлична, Меридийн. Моля се да ме разбереш.

Тя изпъна гръб в справедлив гняв.

— Недей да се притесняваш, Ривъс Макдъф. Много добре те разбирам.

— Виж — той пристъпи от крак на крак и протегна ръце към нея. — Не трябва да виниш Гиби за моя…

Тя повдигна вежди.

— За твоя…?

Ривъс стисна челюсти.

— За моя живот, преди ти да дойдеш.

Говореше така, сякаш тя бе дошла тук по своя воля. Думата „отвличане“ много ловко бе изчезнала от речника му. А ако ставаше дума за спазването на клетви, думата „съпруга“ отдавна го бе напуснала.

— Щеше ли да ми кажеш за нея?

— Разбира се. Тя не се крие в някоя селска колиба, нито живее под чуждо име.

Не. Тя живееше с майка си — жената, която той обичаше.

— Баща ми имаше държанки и това постоянно причиняваше неприятности. Ще те помоля да не водиш майката на Гиби тук, докато Лесли не се върне с разрешението за разтрогване на брака ни.

Не бе очаквал от нея да поиска това и се забави в търсене на отговор. Най-сетне отвърна:

— Мери умря скоро след като Гиби се роди. Момичето е единствената радост на баба си и дядо си. — После добави печално: — А доста често и на мен. Обичам я много, Меридийн, така както ще обичам всичките ни деца.

Преди да успее да го разубеди относно намеренията му да има законни потомци, на вратата се появи Сим.

— Гиби е тук — рече прислужникът.

— Тогава я доведете — отвърна Ривъс.

Когато Сим си тръгна, Ривъс я попита:

— Ще бъдеш ли мила с нея, Меридийн?

Уязвимостта беше нещо ново за Ривъс Макдъф. За каква ли я мислеше? Разбира се, че нямаше намерение да наказва едно дете за греховете на баща му. Самата тя добре познаваше това отношение.

— Тя е добро момиче, весело и будно — продължи той.

— Весела и умна — замислено рече Меридийн. — Сигурно прилича на майка си.

Ривъс кимна с явно облекчение.

— Така е. Почакай тук.

Излезе в коридора и погледна към голямата зала. Когато видя дъщеря си лицето му светна от гордост и любов.

Гърлото на Меридийн се стегна от завист. Баща й никога не я бе поглеждал по този начин. Макар силно да искаше да го отрече, това беше още една причина да обича Ривъс Макдъф.

Миг по-късно пред вратата се появи крехко момиче. Главата й едва достигаше до лакътя му. Русата й коса беше късо подстригана, нослето й беше чипо, а лицето обсипано с лунички. Меридийн потърси някакво сходство между бащата и дъщерята и откри няколко прилики. Русите вежди на Гиби се извиваха в същата елегантна дъга като тези на баща й. Нерешителното й изражение напомняше за усмивката на босоногото момче, което някога се бе изправило пред краля на Англия.

Ривъс коленичи до дъщеря си.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя с нежно гласче.

— Не. Много се гордея с теб, моя Гиби.

— Добре, ще се опитам да направя всичко по силите си.

— Както винаги.

Едно щастливо момиче, помисли си Меридийн и се закле да му даде обичта, която навремето й бе отказана.

Ривъс стана, сложи ръка върху рамото на Гиби и я въведе в стаята.

— Меридийн, това е моята дъщеря и твоята нова прислужница Гуендулин Мери Маргарет.

Момичето нацупи недоволно личице.

— Предпочиташ да те наричат Гиби? — усмихна се Меридийн.

— Да, милейди.

— Защо те наричат така?

— Като малка често имах хрема и не можех да казвам името си. Нали е вярно, татко?

— Така е.

Тя извъртя хитро очи.

— Той е кротък като агънце, нали знаете.

Меридийн се опита да задържи погледа на Гиби. Не успя и когато миг по-късно погледна към Ривъс, той й се усмихна разбиращо. Меридийн не се сдържа.

— Всички мъже са агънца, когато пожелаят. Но сега ме интересуваш ти, Гиби. На колко си години?

— На десет.

Меридийн върна поглед към Ривъс. Значи той е бил приблизително на петнайсет години, когато е станал баща на това момиче.

Ръката му обгърна покровително раменете на Гиби. Момичето вдигна поглед към него. Баща й и намигна и тя смутено извърна очи към стената.

За Меридийн беше подобно на ласка да наблюдава размяната на нежните погледи. Законна или не, Ривъс Макдъф обичаше дъщеря си. Меридийн каза първото нещо, което й дойде наум:

— Търговецът на прежда спомена за теб, Гиби. Каза, че ти си направила червената боя за конците ми.

— Да.

— Освен това — обяви Ривъс, — тя прави най-хубавия зелен и син цвят в цял Хайлендс.

Гиби се наежи от гордост.

— Баба ми показа къде да бера растенията и как точно да смесвам цветовете.

— Знаеш ли какви са задълженията на прислужницата? — попита Меридийн.

— Да — тя преглътна мъчително. — Трябва да затварям прозорците, за да не влиза нощния въздух, да поддържам огъня и да се грижа за офиките.

— Гиби може да накара дори един пън да започне да расте — вмъкна Ривъс. — Казват, че дори да върви по гола скала, в стъпките й никнат китки цветя.

— Татко! — смутено се сви тя с изпънати край тялото ръце.

— Стаята ти ще бъде до моята, Гиби — сериозно рече той.

— Ами Джейкън? — светна личицето й. — Мога ли да го взема с мен?

— Куче? Тук, вътре? — той погледна въпросително Меридийн.

Гиби побърза да добави:

— Моят Джейкън има кралски маниери.

— И кой крал точно е той? — запита Меридийн. Гиби наклони глава.

— Той е един добър крал, сигурна съм.

Ривъс я беше нарекъл будно дете и Меридийн беше съгласна с него.

— Да, можеш да задържиш кучето. Къде е то сега?

— Той, а не то. Сега ще го доведа — тя се втурна навън и след малко се върна с един пъстър бяло-черен териер, не по-висок от прасеца на Меридийн. Единият заден крак на кучето беше сакат и то го притискаше към кльощавото си тяло. Но това не му пречеше да припка на останалите три.

— Той е истински джентълмен, кълна се. — Гиби се наведе и заговори на кучето: — Закълни се във вярност на дамата, Джейкън.

Кучето изтича при Меридийн, седна пред нея и й подаде лапа. Тя я пое. Малката му като пънче опашка затупка по пода, а късите му уши се наостриха.

Баща и дъщеря си размениха весели погледи.

— При мен — подвикна Гиби.

Кучето изтича обратно на мястото си до краката й.

— Измий си ръцете и лицето, и ни чакай в общата зала — рече Ривъс на момичето.

— Знам това, татко. Не съм бебе.

— Почакай — Меридийн отиде до сандъка и извади една жълта престилка. — Трябва да облечеш това.

Гиби притисна дрехата към гърдите си с очи, ококорени от вълнение. Кучето подскачаше край нея на здравия си крак.

— Щом разопаковаш вещите си и облечеш новата си дреха, всички заедно ще отидем да обядваме — каза Ривъс.

Меридийн искаше да остане за малко сама.

— Ще ви намеря там.

Щом Гиби и кучето излязоха, Ривъс затвори вратата.

— И да те оставя да размишляваш над старите ми лудории? Не, Меридийн. Още сега ще се разберем.

— За какво да се разбираме?

— За всичко, което ти е в главата, каквото и да е то, тъй като тази история принадлежи на миналото.

— На миналото ти? Много умерено казано, като се има предвид, че през последните тринайсет години си орал жените, както фермера — земята си.

Ривъс сложи ръце на кръста.

— Къде чу това вулгарно нещо?

Ана Съдърленд бе източникът на информацията. Момичетата между себе си винаги говореха открито и слава Богу, защото нямаше да знаят нищичко за интимностите чак докато стигнеха в съпружеското легло.

— Нали знаеш, не съм напълно сляпа? Чула съм достатъчно от самия теб.

Очите му не мигнаха. Очи, които казваха: „Не ме е страх от това, което виждаш в мен, нито от това, което виждам в теб.“

— Гиби е единственото ми дете.

— Колко си въздържан! — изпуфка тя.

— А ти си изоставила въздържаността си заедно с бебешките си пелени.

— Но поне съм останала добродетелна.

— Да не чакаш награда, за това, че си сдържала едно от брачните си обещания към мен?

— Само когато аз те похваля, загдето държиш цял харем.

— Харем ли? Кой ти е казал такова нещо?

— Ана. Тя каза, че имаш двайсет жени.

Ривъс я изгледа с такъв невярващ поглед, че тя загуби нишката на мисълта си.

— Меридийн, никой мъж не може да има двайсет жени. Това е пълна глупост.

— Какво би ти попречило? Жена ти не е била при теб.

— Леглото ми би се счупило под тежестта на двайсет жени — жално рече той.

Гневът й се стопи като масло на слънце.

— Защо толкова настойчиво се мъчиш да ме накараш да обикна тебе и тази противна страна?

— Мисля — отвърна той, като се загледа в гоблена, — че ако Шотландия не успее да запази най-добрите си синове и най-хубавите си дъщери, ще падне както Уелс, а културата й ще се размаже под английския чук.

— Аз не съм сред най-добрите шотландци.

Той я погледна с очи, блеснали от силни чувства.

— О, не, Меридийн! Ти, именно ти.

За да убеди по-скоро себе си, отколкото него, тя додаде:

— Аз не съм твоя жена.

Той се престори на удивен.

— Имам ли жена? — изръмжа той и вдигна ръка. — Моля се тя да дойде, за да ми изтрие гърба и да ми налее чаша ейл.

— Ти търсиш слуга.

Забележката го уцели право в гордостта му и той отстъпи назад.

— Вярно. Но ще призная грешката си, ако ми обясниш какво знаеш за съпружеския живот.

— След като ми кажеш кой бе изпратил да ме отвлекат. Той не носеше цветовете на Макгиливри.

— Значи това те е тормозело — мисълта, че може би е бил един от твоите. Не се безпокой кой го е изпратил. Искал е да продаде едно хубаво момиче на един морски капитан в Тейн.

Меридийн изпита странно облекчение. Шотландия гъмжеше от похитители. Баща й не беше в съюз с клана Маклиъд. Връзка по брак имаше с тях Робърт Брус. Освен ако този Маклиъд не бе скъсал със семейството си.

— А сега — най-сетне рече Ривъс, — дай ми определение за благоверна съпруга.

— Което да приляга на мене?

— Да.

Ривъс търсеше словесна битка. Оказваше се лесно да го плени. За по-голям ефект Меридийн му наля чаша ейл и я сложи в ръката му.

— Първо, благоверната съпруга трябва да си намери добър съпруг. Тъй като аз бях лишена от този лукс, дискусията по този въпрос свършва тук. Още сега.

— В английската църква ли си се научила тези словесни хватки? — като поклати учудено глава, той се отпусна на табуретката до стана. — Това обяснява защо страната им е на границата на гражданска война.

— Тези думи подхождат повече за Шотландия.

— С твоя помощ, Меридийн, Хайлендс ще познае мира.

Трябваше да се защити. Не можеше да намери думи. Сирина щеше да се появи скоро. Трябваше да примами Ривъс в компрометираща поза.

— А ти какво знаеш за благоверния съпруг?

— Чуй ме добре. Щастието на жената е отговорност на съпруга й — той остави чашата с ейл и отиде при нея. — Жената предпочита крехко агнешко? Значи задължение на мъжа й е всяка пролет да ходи при овчаря.

Той се приближи, без да откъсва от нея очи.

— Ако желанието й е тлъста яребица — многозначително продължи той, — тогава той трябва да вземе лък и да отиде на лов след края на жътвата. Ако тя обича да води разговори, тогава той трябва да стане по-остроумен, за да е достоен партньор на умните й мисли — гласът му спадна, но той вече беше толкова близо, че шепотът му се чуваше. — Ако сладките думи и нежните докосвания подхранват душата й, тогава той трябва да й каже, че устата й е ароматна като цвете, а кожата й е най-мекото нещо, създадено от Бог. — Той стисна раменете й. — Ако тя жадува за близост като тази, тогава мъжът й е задължен, да я вземе в прегръдката си.

Умът й се превърна в застинало езеро, копнеещо за допира на вятъра. Дъхът му погали лицето й и тя го пое дълбоко в целувка, от която душата й опустя. След това той отстъпи назад, изпълвайки я с толкова настойчиво желание, че дори пръстите й пламнаха от възбуда. Тя стисна туниката му в юмруците си с такава сила, че ръцете й се стегнаха на възли.

Ривъс сякаш разбираше какво става с нея. Освободи се от ръцете й и преплете пръсти в нейните, като внимаваше с превързаната й ръка, за която тя изглежда бе забравила. Работата бе направила дланите на двете му ръце груби, но кожата му беше странно нежна при допир. Напрежението буквално струеше от нея, предизвиквайки отпадналост, която я подбуждаше да се вкопчи в Ривъс.

Той размърда бедрата си от една страна на друга, сякаш, че започваше да танцува, като се отъркваше леко в нея, подканяйки я да се присъедини към движението му. Тя се подчини на призива му. Страстта си пробиваше път нагоре по гърба й и надолу по краката й и Меридийн се олюля.

Той я разбра и премести преплетените им ръце зад нея, като я подкрепи и й даде възможност да се олюлява както иска. Но тя не можеше нито да намери идеалното движение, нито да запази равновесие. Разтвори краката си, за да стъпи по-добре и той пристъпи към освободеното пространство. Дъхът й секна следствие установилото се съвършенство, в което телата им си пасваха. После той я наклони назад и с целувка погълна всичките й усещания, като остана да гори единствено копнежа за него.

— Забрави за клетвите и съюзите. Ти си всичко, което желая.

Той изрече тези думи направо в устата й, след което взе устните й в целувка, която разпали огън в тялото й. Тя освободи пръстите си от неговите и притисна с длани бузите му. В ръцете си почувства целувката, подпечатваща съюза им.

Бедрата му нежно се притиснаха в нейните. Движението я накара да извика от изненада и удоволствие. Езикът му се плъзна в устата й, а краката му повториха тласъка си.

Тя го желаеше, пренебрегвайки всяка гордост и отвъд всякакви аргументи. Той също го знаеше, защото ръцете му развързваха роклята й, без той да прекъсва целувката или да губи ритъма.

Меридийн чу стържене на мидени черупки о стената и усети как се раздира скъпата вълнена дреха.

— Да — прошепна тя, защото искаше той да свали дрехата й.

Ривъс го направи. Взе я на ръце и я занесе в леглото. Откъсна устни от нейните и раздра ризата й. Тя стоеше пред него гола, с изключение на дългите си чорапи. Гладният му поглед се спря върху гърдите й. Ръцете му се плъзнаха нагоре, докато пръстите му не достигнаха зърната й.

Меридийн разбра, че той иска да я докосва, сложи ръце върху неговите и притисна дланите му към себе си. Той отпусна глава назад, а в гърлото му се надигна звук, сякаш опитваше вкуса на ново, хубаво вино. Тя също жадуваше за тялото му. Ръцете й се плъзнаха под неговата туника и се насочиха към панталоните му.

Отначало той се отдръпна, после се притисна толкова плътно до нея, че тя усети желанието, което изпъваше тъканта, обвила тялото му. Тя знаеше какво иска Ривъс. Обви ръце около кръста му и се отпусна разнежена от силата на копнежа му. Меридийн Макгиливри, една жена, която ценеше хубавите станове и мразеше Шотландия.

С тих стон той откъсна устата си от нея и я притисна към леглото. След това обви с устни едното й зърно и я накара да простене. Насочи се към другата й гърда и започна да я дразни и целува, докато Меридийн не посегна отново към мъжествеността му.

Той я разбра и смъкна туниката и панталона си. С диви от желание очи и гърди, които се надигаха и спускаха тежко, той застана до леглото. С нежна настойчивост я накара да разтвори краката си и плъзна пръсти от вътрешната страна на бедрото й. Пулсът й заудря в бърз ритъм, а очакването отне гласа й.

Той спря възхитения си поглед върху най-интимната й част, сякаш гледаше драгоценен подарък. Кожата й пламна, но тя не изпита срам. Чувстваше се обичана, обожавана и горяща от желание за това, което той щеше да направи.

Той се отпусна, докато тя не усети дъха му върху скритото си желание.

— Толкова си хубава — прошепна той и я целуна там.

Главата й опустя от мисли, а гърбът й се изви като лък. Пресвета Дево Марийо, трябваше да му каже да престане, но между краката й бе започнал да бие барабан, чиито ритъм навяваше сладостното предусещане за триумф.

— Хубава моя, мила моя — продължи да повтаря той отново и отново, докато тя не усети, че той очаква от нея да му се отдаде, което беше странно, тъй като тя всеки миг щеше да експлодира от удоволствие. Когато той настъпи, тя се почувства като птица, пусната на свобода и подета върху крилете, на горещия летен вятър.

— Заради мен — каза той между две дяволски близвания, които удължаваха удоволствието й. — Заради мен.

Тя прозря мисълта му през мъглата на блажената забрава: щастието на жената беше отговорност на мъжа й и Ривъс Макдъф бе приел с усърдие тази своя задача. А неговата радост? Ами онази пуста болка, която тръпнеше дълбоко в нея?

— Нека аз също ти доставя удоволствие, Ривъс — тя хвана раменете му и го придърпа нагоре, докато погледът й не се спря върху великолепието на желанието му. По свое желание краката й се разтвориха и бедрата й се повдигнаха, за да го посрещнат.

Мощните мускули на раменете и ръцете му се бяха напрегнали под тежестта на нуждата му. Погледът му беше такъв, сякаш бе изпаднал в транс при вида на своята плът толкова близо до нейното тяло.

Тя прошепна с копнеж името му.

Той вдигна глава. Очите му бяха замъглени, а гърдите му се надигаха и спускаха тежко. Тя му отправи усмивка, която трепереше от несигурност.

В очите му проблесна разбиране и тя прочете мисълта му. Ако той отнемеше девствеността й, щеше да изгуби меча на Чаплинг.

За да го задържи, тя повдигна бедрата си. Той се намръщи и пое дълбоко дъх. „Вземи невинността ми — безмълвно го подкани тя — и докажи, че обичаш мен, а не една легенда.“

Той се поколеба. Задължението го теглеше извън обятията на страстта.

— Не мене желаеш, Ривъс. Не аз съм страстта на живота ти.

Той примигна, а очите му отново загубиха фокуса си. Като се възползва от момента, тя сграбчи бедрата му.

Мускулите му се превърнаха в стомана под пръстите й. Тя прокле силата му, защото за нея тя беше наказание. Не трябваше да се усъмнява в мотивите му, защото истината се забиваше като нож в гърдите й.

Трябваше да помисли добре, преди да се отдаде на един шотландец. Ръцете й се отпуснаха и се смъкнаха до тялото й. Свещта изпращя. Сенките по стените затанцуваха. Странно, нищо в стаята не се бе променило и въпреки това обстановката изглеждаше някак различна.

— Пусни ме да стана.

— Не мога — погледът му се спря върху нея. — Твоята тъга ме унищожава, Меридийн.

Двамата си подхождаме, помисли си тя, синът на месаря и аз.

— Тогава ме направи твоя.

Той го направи. Времето спря за Меридийн. Сякаш удари камбана, която отбеляза края на всичко вече било и същевременно оповестявайки началото на предстоящото.

Пълнотата на тяхното единение я порази. Те се сливаха като ръка в любима ръкавица. Абсолютният покой на техните души изпълни въздуха.

Тя въздъхна доволно.

— Чувствам се чудесно.

— Х-м. Заради това удоволствие съм готов да стоя гладен и жаден.

Меридийн усети прилив на гордост, който я накара да се усмихне.

— Аз ще ти нося храна.

Той проникна в нея.

Тръпката на удоволствието насмалко не накара Ривъс да свърши. Страстта обхвана слабините му, но той бе чакал повече от десет години, за да обвърже тази жена към себе си. Не искаше да свършва така бързо с едно единствено преживяване на желанието си. Искаше да го превърне в пир, в празник на тяхната любов.

Невинността й го обгръщаше, непозната и отстъпчива. Полученото удоволствие или отсъствието му щеше да налага темпото на тяхната интимна връзка. Оттук нататък щяха да бъдат мъж и жена. Политиката да върви по дяволите.

А сега смяташе да я люби, докато спомена за тази нощ се отпечата дълбоко и завинаги у тях. Следващият път, когато тя изразеше недоволство, щеше да я отведе в някое тихо кътче и да й напомни за блаженството, на което можеха да се радват двамата.

С тази мисъл той се отдръпна назад, после проникна дълбоко, постепенно, докъдето можеше. Тя изстена възхитена и се притисна в него. Нетърпението й му подейства, защото той беше на косъм да разпръсне семето си.

С нежно предизвикателство в погледа си той й каза:

— Ти си страстта на моя живот, Меридийн Макгиливри.

Меридийн разцъфна като най-красивото цвете на Шотландия.

— Не знам какво следва сега.

— Тогава нека ти покажа.