Арнет Лем
Продадена принцеса (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Ривъс сграбчи хълбоците й, за да я задържи неподвижна, докато се отдръпваше от топлината й. После проникна отново. Меридийн затвори очи и с лекотата на жена, която е лежала в ръцете на хиляди мъже се повдигна към него и последва ритъма му…

Той я помоли да го обхване с краката си и тя го направи. Стройните и бедра се оказаха изненадващо силни, като го задържаха и едновременно го подканяха. Тялото му овлажня от пот, а копнежа напираше в слабините му, горещ и настойчив. Меридийн миришеше на изтравниче и на доволна жена — опасни аромати за един мъж толкова близо до кулминацията си.

За да овладее страстта той се замисли за обикновени неща. За новата си плетена ризница, за намалелите доставки на кремък.

— Загуби ли интерес към мен, Ривъс?

Звукът на гласа й го накара да се сепне. Очите й светеха, преситени от желание, а разкошната й коса се бе разпиляла като ветрило върху чаршафите. Точно така си я бе представял, но реалността взе ума му.

Тя го ощипа по кръста.

— Загуби ли?

Принцесата беше негова, за да я прегръща, за да я люби, за да й се възхищава, докато Бог не ги призовеше.

Той се напрегна в нея.

— О! Разбирам, че не си.

Ривъс се усмихна дяволито.

— Мисля, че би могла да кажеш, че интересът ми към теб нараства бързо и силно.

Тя прекара нокът по ребрата му.

— Да не би да препускаш в галоп към портите на насладата?

Ривъс потръпна и се възползва от отклонението.

— Значи си чела онзи похотлив французин, Де Лорис? Тези думи ми звучат като написани от него.

Меридийн се изчерви.

— Чух го от Елън.

Ривъс се почувства като арбалет, зареден и готов за стрелба.

— Значи трябва да слушаш мен, а не нея.

Гърдите й се разтресоха от смях, а очите й заблестяха от шеговито непокорство.

— Нима се опитваш да ме командваш тук, в собственото ми легло?

Спокойното й поведение му допадна, защото искаше живот с Меридийн Макгиливри, изграден точно от такива моменти.

— Предлагам ти само чистата истина. Стой мирно или и двамата ще съжаляваме.

Тя разбра какво искаше да й каже Ривъс и буквално просия от женствена сила. Ривъс предположи, че тя ще побърза да я изпробва, затова се почувства длъжен да каже:

— Предупредих те, Меридийн.

— Дори така да е… — хълбоците й се притиснаха към слабините му. Прониза го стрелата на предусещането. Ривъс се предаде.

Вече напълно отдаден на желанието си, той започна да я пронизва бързо и силно и когато страстта му избухна, Меридийн го притисна силно, после пак и пак, докато не му се стори, че ще изцеди дори душата му.

В крайчеца на еуфорията му се мярна сянката на една опасност. Надвиснала бе беда. Бе престъпил думата си към народа на Хайлендс. Нека го нарекат езичник, не му пукаше. Сред всички награди, които можеше някога да получи, тази жена беше най-голямата, а най-ценният й дар — времето, което току-що бе прекарал с нея. Той слагаше каруцата пред коня. С постъпката си той бе изложил на опасност единството на Хайлендс.

— Да не би да съжаляваш, Ривъс?

Как бе възможно да го познава толкова добре? Възможно ли бе да й каже истината, без да развали магията на мига? „О, Шотландийо — помисли си той — искаш твърде много от прост човек като мене!“

Той се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Меридийн се сгуши до страната му.

— Съжалявам само за едно, че преди години не ти попречих да пиеш от чашата с отрова. Ако бях спрял ръката ти, можехме да бъдем заедно през цялото време.

С превързаната си ръка тя започна да чертае лениви кръгове по гърдите му.

— Какво ще стане с меча на Чаплинг?

Според традицията сега тя не можеше да го иска. Баща й щеше да задържи символа си на властта. Но Ривъс притежаваше великата принцеса на хайлендския народ. Ако имаше късмет, клана Макгиливри щеше да последва древните традиции и да изостави Кътбърт в полза на принцесата, дори без тя да е искала меча.

Беше се случвало и преди, но при други обстоятелства и с други кланове. Преди векове бащата на една неомъжена принцеса се бе забавил твърде дълго при един кръстоносен поход. За да попречи на лакомите си чичовци, тя избрала съпруг и двамата заедно управлявали Хайлендс в относителен мир. Но Меридийн Макгиливри не се смяташе за принцеса и не притежаваше предаността на предшественичките си.

Дали някога щеше да я има? Може би, ако отново видеше Уилям, лоялността й щеше да се съживи. Ривъс трябваше да му изпрати писмо с молба да ги посети.

Дали брат й щеше да дойде? Да, а дотогава Ривъс се молеше тя да възприеме действителността и да предяви правото си, което имаше по рождение.

— Сега не трябва да мислиш за меча — рече той в противовес с мислите си. — Ако Бог е рекъл да бъда крал, мечът на Чаплинг и короната ще намерят пътя си към мен. А ако не спреш да ме галиш, скоро пак ще викаш Дева Мария на помощ.

Ръката й застина и тя го погледна с любопитство.

— Няма кръв по чаршафите… нито по тебе.

Откровеността й го очарова.

— Явно си ме огледала внимателно.

— Аз… ти просто беше тук и аз… нямаше как да не те… видя.

Тя се развълнува по такъв красив начин, че Ривъс бързо се събуди за живот.

— Ти беше девствена. Липсата на кръв не значи нищо. Кълна се, че тялото ти беше непорочно.

Отмъстителността я направи смела.

— Предполагам, че си имал много девици.

Той замълча, поради липсата на приемлив отговор, като се молеше да стане чудо.

— Нищо ли няма да кажеш? — добави тя.

— Молех се небето да ми дойде на помощ — той взе ръката й и я насочи към желанието си. — Мисля си, че ме е осенила Божията благодат.

Тя го погали любопитно.

— Не за това си мислеше, но в момента не съм склонна да споря с теб.

Това беше далечен отзвук на думите „обичам те“, но, така или иначе, тя вече беше негова.

— Ще те заболи, ако правим любов отново.

Тя го погледна прямо.

— А твоето съжаление ще стане ли двойно по-голямо?

Само една безстрашна жена можеше да зададе такъв въпрос. Само един глупак би й отговорил, но Ривъс лесно приемаше рисковете, особено когато ставаше дума за нея.

— Ти си моя жена, Меридийн. Имам задължения към тебе.

— В шотландската църква ли си научил тези словесни хитрини?

Странен бе начина, по който тя го омагьосваше.

— Сигурен съм, че е грях да изричаш думите на обич, които един мъж ти е казал, като ги хвърляш в лицето му.

— Какво ще кажеш за страстта към словесните двубои? — рече тя като усили натиска на ръката си.

— Стига си ме дразнила — той се измъкна изпод нея и се настани между краката й. — По-скоро бих се отдал на страстта към удоволствията с тебе.

Меридийн беше жена, различна от онази, която си бе представял. Не бе очаквал от нея спонтанност и дързост. Щом допря устни към нейните и се притисна в приканващите й форми, той си помисли, че сигурно е най-щастливият човек на света. След това тя раздвижи бедрата си, така че телата им отново се сляха в съвършено единство и мислите напълно изчезнаха от главата му.

На вратата се почука.

— Лейди Меридийн?

— О, мили Боже! — ахна тя. — Накарах те… Олеле! Това е Сирина. Казах й… Не й казах… Гиби ни чака. Ама че лош късмет!

Гиби щеше да живее в дома им. Меридийн щеше да я наставлява. Нямаше никакъв лош късмет.

— Не сега, Сирина — рече той през рамо. — Разговарям с жена си.

Меридийн се изкиска и се раздвижи под него.

— Разговор ли? — прошепна тя. — Ако отвори вратата ще има възможността да види унизителното ти падение.

— Сирина — подвикна той, — кажи на Сим да отвори ново буре с бира. Не ни безпокойте с Меридийн. Ще дойдем, щом свършим дискусията.

— Добре, Ривъс — отвърна момичето.

Като се ругаеше мислено, че не бе заключил вратата, той спусна на място балдахина. Меридийн изглеждаше загадъчно в приглушената светлина. Неговата жена. Бъдещето се простря пред него, успешно и изпълнено с удоволствия.

— Ами ако дойде още някой?

Той я целуна по носа, по бузите и челото. Меридийн Макгиливри, жената, която бе чакал през половината си живот, сега беше в ръцете му.

— Забравяш, че тук аз съм господар.

— Много си добър в даването на заповеди.

Той промуши ръце под раменете й, подпря се на лакти и проникна в гнездото на нейната женственост.

— Това е второто ми най-добро качество.

— А първото? — усмихна се блажено тя.

— Лекомислените въпроси са забранени.

— Ти си истински дявол, Ривъс Макдъф — подразни го тя и извърна глава настрана.

Той се засмя и я поведе към върха на облекчението.

Когато следващия път тя произнесе името му, възглавницата приглуши доволния й стон.

Час по-късно двамата вече бяха облечени и Меридийн наблюдаваше как Ривъс събира мидените черупки от пода. Все още не можеше да престане да си го представя гол. Продължаваше да чувства как прониква в нея и й дава наслада, която напълно я лишава от мислите й. Под зелените му панталони и кожената туника се криеше тяло, което тя познаваше отблизо. Самата мисъл накара крайниците й да омекнат.

— Какво да правя с тези украшения от роклята ти?

— Дай ми ги.

Вълнената дреха можеше да се закърпи, а украшенията — да се пришият отново. Тя сгъна роклята и протегна ръце към него, за да сложи отгоре мидите, които беше събрал.

— Ще прибера всичко в сандъка, докато ми остане време да закърпя роклята.

Ривъс вдигна капака на сандъка. Заветът на принцесата лежеше върху дебело наметало. Взе книгата.

Той беше толкова близо до нея, че Меридийн можа да види златистите петънца в кафявите му очи. Досега не ги бе забелязвала.

— Нямах намерение да разкъсам дрехата ти. — Той потърка носа си в нейния. — Но бях полудял от копнеж по тебе.

Освен това щеше да плати висока цена. Искреността му жегна съзнанието й, но тя се възпротиви на чувството за вина за случилото се. Беше се освободила от задължението си да изиска меча на Чаплинг. Реално погледнато той беше истинският губещ, но това не я караше да се чувства доволна. По-скоро в гърдите й туптеше усещането на дълбок мир.

— Разбирам те, Ривъс.

— Много неща се промениха.

— Да. Готова съм да се обзаложа срещу всичките цветни пенита, че дори не смяташе да ме целунеш.

— Тогава ще изгубиш, Меридийн.

Сякаш за доказателство той я целуна продължително. Пръстите й се свиха и острите ръбове на мидите се забиха в дланите й. Тя почувства, че отново ще му се отдаде, затова побърза да каже:

— Трябва да скрия това.

— Не искаш прислужниците да разберат. Необходимостта да се крие от другите беше нещо присъщо за всеки, възпитан в манастир. Не трябваше да се притеснява от интимната си връзка с Ривъс, но това беше факт.

— А ти?

— Те ще разберат, когато забременееш — сви рамене той.

Когато, а не ако. Беше прекалено зашеметена, за да му отговори, така че наведе глава и се зае с прибирането на роклята. Беше я измамил. Тя бе забравила за здравата нишка, която можеше да я обвърже към него — едно дете.

Разумът й подсказваше да не се тревожи, но бракът им беше подпечатан. Нямаше да има никакво разтрогване. Планът й да ги заварят в компрометираща ситуация се бе провалил. Тя бе изгубила повече от Ривъс.

— Изконсумирахме брачната си клетва.

— Да, при това доста задоволително — усмихна се той. — На съименничките ти сигурно им е било приятно.

Щеше да бъде нечестно да го вини, но не можа да се сдържи.

— Ти се възползва от слабостта ми.

Той й хвърли недоверчив поглед.

— Не е честно да се оплакваш, Меридийн. Та ти направо ме молеше да те любя.

Забележката му за чест и любов накара да се надигне у нея гнева. Това, че планът й за прелъстяване бе пропаднал, само доливаше масло в огъня на яда й.

Тя затръшна капака на сандъка.

— Никога, никого не съм молила.

Но всъщност беше. Беше го молила настойчиво и безсрамно.

— Предполагам, че ще е по-добре да кажем, че ти настойчиво поиска от мен нещо, за което не ми достигна воля да ти откажа.

И двамата бяха платили висока цена: той меча, а тя — безопасното бъдеще, свободно от шотландските интриги.

— Имаш услужлива съвест.

Той мушна Завета под мишница.

— А също и ненаситен апетит. Искаш ли да напълним стомасите си, а после можем да се поглезим отново? Какво ще кажеш да минем за трети път през портите на страстта?

И да поеме риска да забременее? Не. Беше постигнала целта си, макар да не бе отчела напълно последствията. Сега трябваше да обмисли възможностите. Ако отхвърлеше желанието, самата мисъл за което сега извикваше наслада, щеше да се изправи пред нова дилема.

— Доста съм изморена.

Той повдигна брадичката й и погледна в очите й.

— Нараних ли те?

„Ако екстаза може да се нарече рана“ — искаше да каже тя. Вместо това реши да му отговори със самата истина.

— Не. Ти превърна страшните приказки за брачното ложе в лъжа. За което ти благодаря.

Отговорът й му достави голямо удоволствие, защото очите му светнаха от радост. Излязоха заедно от стаята. Меридийн направи едно забележително откритие. За втори път в живота си се чувстваше напълно спокойна в компанията на един хайлендец. При първия случай той беше момче, очакващо собствената си смърт от ръката на чуждия крал. При втория случай хайлендеца беше мъж, който заради ръката на желаната жена се бе отказал от обединението на Шотландия. Тя бе прекарала години в омраза към Шотландия и народа й. За по-малко от две седмици Ривъс Макдъф бе притъпил острието на враждата.

Меридийн спря в осветения с факли коридор.

— Различна ли изглеждам?

Той погали бузата й със същата ръка, която я бе докосвала така интимно.

— Само за мен, Меридийн.

— Тоест как?

Той сниши глас.

— Носиш жарта на силно обичана жена, но си изплашена от онова, което чувстваш и се колебаеш дали да ми се довериш.

Искреността я подтикна да каже:

— Шотландците рядко са обръщали внимание, какво е най-добро за мене.

— Но не и днешните шотландци. А аз със сигурност. Ти си моята най-голяма грижа и се кълна в душата на баща си, че ще живеем с тебе тук в мир.

* * *

На следващата сутрин, когато се върна от изповед всичко се промени. Меридийн беше застанала в голямата зала и гледаше как Ривъс приближава с широки крачки замъка. Той изкачваше стъпалата по три наведнъж. Тъкмо вратата се бе затворила, когато шерифът Броуди се втурна вътре и побърза след него.

Последва кавга, но не можа да разбере нито гневните думи на Ривъс, нито също тъй острите отговори на Броуди. След малко облеченият в ризница Ривъс слезе по стълбите, дрънчейки с щита, меча и шпорите си. Без да обърне внимание нито на нея, нито на Сим той отвори вратата със силен ритник и изхвръкна на двора.

Меридийн затвори счетоводната книга.

— Бих казал, че Ривъс е раздразнен, Сим.

Стюардът подсвирна.

— Горко на човека, който се изправи срещу гнева му.

Броуди погледна надолу към тях.

— Тогава се молете за отчето.

— О, не! — ахна Сим. — Те никога не са кръстосвали мечове в гняв.

Броуди удари с юмрук.

— Този път ще падне бой.

— Типично по шотландски — замислено рече Меридийн. — Защо са се скарали?

— Предполагам, че отчето го е нападнал, заради изповедта му.

Тя огледа загрижените им лица, но не откри отговора на въпроса си.

— Какъв ли черен грях е извършил Ривъс и кога? Денят едва започва, а и той тъкмо спря да пости.

Шерифът заби очи в ботушите си.

— Не знам никаква подробност.

Лъжеше. Отстъплението му го издаваше. Но повече беше загрижена за опасността, стояща пред съпруга й. Тя грабна воала си и се насочи към вратата.

— Не трябва да гледате, милейди. Когато са в лошо настроение те се превръщат в кръвожадни бойци.

Меридийн пренебрегна съвета на Броуди. Беше обхваната от любопитство.

На арената за тренировки се събираше тълпа. Ривъс, заобиколен от двете страни от Съмърлед и Глени Форбс, стоеше близо до мишената, а мечът и щитът му лежаха в краката му. Яростта бе сковала чертите му, а ръцете бяха напрегнати от сдържан гняв. Нищо чудно, че водеше толкова хайлендски кланове. Готов за битка и с решителен вид, той изглеждаше така, сякаш можеше да завладее целия християнски свят.

Агонията на дилемата й се завърна с нова сила. Не можеше да живее сред тези хора с офикова корона на главата си. Те заслужаваха принцеса, която вярва в Завета, а не някаква си възпитана в Англия непозната, с изтормозени от шотландски чудовища сънища. Но къде другаде би могла да отиде? На кого би могла да се довери?

Нямаше отговор на нито един от тези въпроси, така че остави настрана това затруднение и ускори крачка. Приближи се до Ривъс и го повика по име. Той я погледна, но вниманието му беше вглъбено в самия него.

— Бихте ли ни извинили — рече тя на младите му придружители.

Щом Съмърлед и Глени се отдръпнаха достатъчно далеч, че да не чуват какво си говорят, тя хвана Ривъс под ръка. Плетената ризница беше топла и внушаваща сигурност под пръстите й.

— За какво се скарахте с отчето?

Той й се усмихна насила.

— Нищо, което да си заслужава да се главоболиш.

— Защо не?

— Защото включва мечове и мъжки спорове?

— Меридийн! — той се подпря на мишената. — Знам за какво си мислиш.

Само за една нощ той се бе превърнал от всеотдаен любовник в опасен воин, решен да спаси наранената си гордост. Изглеждаше толкова внушителен и толкова решителен, че Меридийн отпусна ръка и каза:

— Кажи ми какво си мисля.

— Мислиш ни за животни, които разрешават различията във вижданията си с мечове.

Нищо не бе разбрал. Знаеше добре войнолюбивия характер на шотландците, но Ривъс Макдъф не беше животно. Нито една друга Божа твар не питаеше обич към женските от своя род. Ривъс я бе накарал да трепери от копнеж и да прималява от обещанията за щастливо бъдеще. Тя просто искаше да бъде част от живота му… Нужда, която се бе родила от близостта им. Пълна глупост, защото той доброволно я изключваше от живота си. За нея място тук нямаше. И никога нямаше да има.

По дяволите лошите му обноски. Нямаше да се предаде без бой.

— Какво направи отец Томас, за да си спечели яростта ти?

— Превиши правата си.

— Това не би трябвало да те учудва.

— Той е добър свещеник — неохотно отговори той.

— Може би за неговите приятели мъже. Но за жените той е лош свещеник.

Тази забележка го сепна. Той килна глава настрани и я загледа право в очите.

— Какво е направил отец Томас? — попита тя.

— Започна да ме поучава, когато трябваше да ме посъветва.

— Това не е отговор. А ти какво направи?

Гневът му се стопи.

— Правих любов с теб.

Както обикновено, когато се отнасяше до лични въпроси, тя беше склонна към сдържаност. Но ако свещеникът знаеше, скоро другите също щяха да разберат. Огледа тълпата, за да провери дали войниците ги слушат. Не им обръщаха внимание.

— Казал си му за нас? За снощи?

Той се загледа в нещо зад гърба й.

— Той е мой изповедник.

— Но ти не си извършил грях.

Тя, от своя страна, бе сгрешила, като му бе дала онова, посредством което той можеше да я задържи в Шотландия. Но, Господи, изживяното я бе просветлило, беше я задоволило и я бе накарало поне за кратко да мисли, че мечтите й биха могли да се превърнат в реалност

— Не, не съм съгрешил, освен за един свещеник, когото го е грижа повече за политиката, отколкото за душите на хората.

— Аха! Аз самата ти казах, че той е такъв човек. Той ме порица, че съм пристъпила клетвата си.

— А мене порица, че съм я изконсумирал.

— Защото аз не мога да поискам Меча на Чаплинг.

— Точно така. Той рече, че си ме съблазнила. Можеш ли да си представиш подобно нещо?

Най-добре щеше да бъде да спре разговора, защото донякъде прелъстяването беше част от плана й. Не беше се замисляла, че сама може да падне в капана на плътските си желания.

— Той е лош свещеник. От друга страна споменът за случилото се между нас е все още доста жив в главата ми.

Той сви ръце към гърдите си, сякаш се опитваше да поддържа гнева си.

— Отчето винаги е бил по-добър с меча, отколкото с псалтира.

Поне беше осъзнал слабите места на свещеника.

— Ти можеш да го победиш, нали?

— Възможно е.

Меридийн долови нотката на колебание. Шерифът беше казал същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Досега никога не сме се били в гняв и мисля, че правим глупост.

На полето на грешките Ривъс Макдъф беше истински аматьор в сравнение с нея. Тя се бе влюбила в мъж, който я бе накарал насила да живее сред демони. Той искаше от нея невъзможното.

— Продължавай.

— Похвалих се, че мога да го победя с една ръка, а другата да завържа на гърба си. Сигурен съм, че ще ме накара да го сторя.

Сърцето й подсказваше, че Ривъс Макдъф ще победи. Все пак се чувстваше задължена да му помогне. Той я бе спасил. Тя не можеше да поиска меча. Целта, заради която бе доведена в Шотландия, нямаше да бъде постигната.

— Ако му позволиш да ме направи вдовица, по-добре сама да те убия.

Той се разсмя на абсурдността на думите й.

— Не можахме да останем сами. Снощи си легна рано. Наистина ли си добре?

Тя разбра какво Ривъс има предвид и загрижеността му я поласка.

— Да.

— И нищо не те е безпокоило?

— Нищо, освен гузната съвест. — Не бе предполагала, че така силно го обича.

— Сега вече не можеш да искаш анулиране на брака.

Не беше сигурна дали иска нещо такова. Жалко, че не бяха обикновени хора — фермери, чиито най-големи грижи са сушата и болестите. Вместо това ги гонеха проклятията на мечове, корони и кралства.

— Няма нужда никой да знае и не е наложително да се случва пак.

— Знам какво се случи — гласът му се снижи, а погледът му стана настойчив. — И възнамерявам да бъдем плодовити и да се множим.

Дори да опиташе, нямаше да успее да отдели човека от наследените нрави. Нито можеше да раздели сърцето си от омразата към хайлендските традиции.

— Ако ти родя синове, ти ще ги научиш да бъдат войници.

— Ще ги науча да обичат, да управляват и да защитават тази земя.

— С боздуган и обсадни машини, без да те е грижа за душите им?

— С чест и сила, и с грижа за своята майка.

Майка! Щеше да има деца, които да гледа и обича.

Момчета, които да изпраща на бой. Невинни дъщери, които да търгува като овце.

— Не.

— Страх те е.

Син, донесен в къщи в одеяло с натрошено тяло и неопростена душа…

— Мразя тази войнолюбива страна.

Той я хвана над лактите.

— Тогава ми помогни да й дам мир — процеди той през стиснати зъби. — Мирът е само на една ръка разстояние.

Убеждението му беше толкова силно, че омразата й се разколеба. Но другите мъже също криеха амбиции.

— Баща ми обича да носи меча на Чаплинг и короната.

— Знам. Перчеше се из парламента като петел пред кокошки. Кралството, което мисли, че управлява, го няма.

— Докато твоето е пълно с праведни шотландци.

Той махна с ръка.

— Виждаш ли някакво несъгласие?

— Само един мъж, готов да убие свещеник — решително отвърна тя.

Отпорът й го изненада и той заби поглед в бронираните си ръкавици.

— Няма да го убия — Ривъс отново погледна над рамото й. — Гиби идва насам. Ще я пазиш ли при теб?

— Тя не може да гледа двубоя. Ами ако те ранят?

— Тя е хайлендско момиче и е свикнала към проявите на шотландска доблест.

— Ако въпросите на вярата се решават с меч в ръка, тогава аз съм кралицата на пролетния празник.

— Не. Ти си великата принцеса на хайлендския народ, а аз съм твоя герой.

— Моят ли? Ти спомена, че ще победиш свещеника. Той и за мене ли говори с пренебрежение?

— Да.

— Не искам да бъда повод за кръвопролитие.

— Трябва да защитя честта ти.

Най-сетне дойде прозрението, а заедно с него облекчението от вината за обичта й към Ривъс. Тя простря ръце към него.

— Пилееш доблестта си не където трябва. Предполагам, че той е унизил принцесата на Инвърнес. Какво точно каза той?

— Каза, че като си ме прелъстила си повторила греха на Ева.

— А ти какво му отговори?

— Казах му, че си невинна.

— Обсъждали сте ме, сякаш съм въртоглав кон, който те е хвърлил в папратта? Аз съм съкрушена, Ривъс. Как си могъл?

Устата му се изкриви във фалшива усмивка.

— Гиби — рече той, като привлече момичето между тях. — Ще стоиш с Меридийн.

— Гиби — каза Меридийн, като побутна момичето към него. — Ще стоиш при баща си.

Обърна се и тръгна към църквата.

Проклета да е мъжката гордост. Не беше дъщерята на някакъв селянин, за да я съдят по този начин. Тя беше принцесата на Инвърнес.

Тази проклета мисъл насмалко не я накара да се спъне. Без церемонии. Тя беше дъщеря на благородник — нищо повече. Гласът й щеше да бъде чут.

Откри отец Томас облечен в бойни доспехи коленичил пред олтара. Атмосферата в тази църква беше толкова светотатска, че тя не се поклони, а влезе и зачака.

Вратата се отвори зад нея. Влезе Ривъс. Свещеникът стана и се приближи към тях. Обградена от добронамерения си съпруг и от разгневения свещеник, тя изгуби търпение.

— И двамата сте лоши християни. Убийте се, ако искате, но не го правете заради мен.

От лицето на отец Томас лъхаше снизхождение.

— Няма да се бием до смърт.

— Разбирам. Само докато единият от вас осакатее.

— До първа кръв — рече Ривъс, явно горящ от нетърпение да я пролее.

— Защо не решите кавгата си с лък и стрела, и някой стар дъб като мишена? — предложи тя.

Отец Томас шляпна ръкавиците си върху дланта си.

— Защо не я решите самата вие и не отправите възхвала към Бог, като поискате меча на Чаплинг? Кътбърт няма откъде да знае, че сте изгубила невинността си.

Търпението й изчезна досущ пращящ фитил в съд с восък.

— Говорите за мен сякаш съм някакъв съд, който ви е нужен, за да утолите жаждата си, но иначе само ви пречи. Към колко други жени сте вършили така зле задълженията си.

С властен и величествен вид на Божи служител, той я изгледа ядно.

— Вие имате дълг.

— Питаш ме защо мразя тази страна на чудовища? — обърна се тя към Ривъс. — Погледнете се и ще видите как моите демони добиват плът и кръв. Не сте по-различни от баща ми или всеки друг шотландец, който желае власт. Коленичете един пред друг, ако искате, но не ме занимавайте с вашите ритуали!

Меридийн се разстрои прекалено силно, така че ги изостави, отиде в стаята си и се заключи. Вечерната тъмнина я намери приведена над стана си, с тръпнещо от съжаления сърце и натежала от тъга душа. Докато се приготвяше за лягане си спомни за стаята си в абатството Скарбъроу. Спомни си за жената на рибаря, която готвеше гъста яхния от барбун. Спомни си за сестра Маргарет и закопня за добрите съвети на монахинята. А само един поглед към утрешния ден и животът, който й предстоеше, я накара да потръпне от обзелото я предчувствие. Видя как клана Макгиливри се изсипва през стената и убива хората на Елджиншър; Сим, легнал в локва кръв, Сайбил, пищяща от ужас, докато те кълцат на парчета Коунал; Сирина и Съмърлед, разделени един от друг. Лизабет и Гиби…

Тя се събуди с писък и установи, че ръцете на Ривъс я притискат здраво.

— Ш-шт, Меридийн — залюля я нежно той. — Всичко свърши. Вече никой няма да те нарани.

Меридийн усети, че й е студено. Беше мокра от пот, а отвътре се чувстваше някак куха.

— Как се озова тук?

— Чух те, че викаш. Обхвана я силен срам.

— Другите чуха ли?

— Само Сирина, а тя е безкрайно лоялна към тебе.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Ако беше дошла на вечеря, щях сам да ти кажа същото нещо.

— Защо?

— Това, което каза в църквата за мен и Томас е вярно. Ние ценим гордостта си повече от онези, които сме се заклели да защитаваме. За което дълбоко съжалявам.

— Причината е във всичките тези клетви, които постоянно даваш. Така ти сам се лишаваш от собствена воля.

Ривъс я стисна нежно.

— Добре го каза, Меридийн. Ние сме егоистични създания, които помнят битките и забравят нещата, които истински обичат.

Не би могъл да я обича. Не й когато тя се боеше до смърт да създаде свой дом тук.

— Ранен ли си? Кой победи?

— Нямам нито една драскотина. Победих го в стрелба с лък.

Значи бяха послушали съвета й. Тази новина окрили духа й.

— Горко на покайващите се утре.

Челото му се сбърчи загрижено.

— Отец Томас си отиде. Почувства нужда да направи поклонение, за да поднови свещеническата си клетва. Остави ми едно съобщение за теб.

— Не съм сигурна, че искам да го чуя, Ривъс.

— Ще те развесели.

— Кажи го, тогава.

— Каза, че си била права за ролята на църквата. Освен това каза, че за един свещеник няма по-голяма грижа от добруването на Божиите чада, особено осемгодишните момичета, които си нямат кой да ги пази.

Каквато е била Меридийн. Но тя бе оставила това самотно дете зад гърба си.

— Не ме развесели ни най-малко. Кой ще заеме мястото му?

— Изпратих за свещеник в Инвърнес. Жадна ли си? — той й предложи една халба. — Не е любимата ти напитка, но може да ти хареса.

Ейлът с мед не само утоли жаждата й, но и отговори на един въпрос.

— Значи си бил тук през онази нощ, когато пак имах кошмари. Беше забравил една халба с ейла на Рендолф до леглото ми.

— Да. В нощта, преди да отида на помощ на Неърн.

— А днес от колко време си тук.

— Откакто изгря луната.

От часове. Огънят още гореше.

— Спал ли си?

— Мислех си и от време на време прочитах по малко от Завета.

— Ти го почиташ повече от мене.

Ривъс сви рамене и отпи глътка от каната.

— Аз разполагах с години, за да му се наслаждавам. Сигурно, като жена и съпруга, се чувстваш странно, когато четеш тези редове.

Повече, отколкото предполагаше.

— Да.

— Всички те са били високоуважавани жени и записките им бяха много полезни за едно момче, което знаеше много повече за това как се дерат животни, отколкото как се ръководят хора. Синът на месаря.

— Какво имаш предвид?

— Като изучавах записките им, се изпълвах със смелост да скъсам с Едуард Първи.

Меридийн осъзна колко малко знае за пътя, който беше извървял до върха.

— Сигурно по онова време пречките са ти се стрували непреодолими.

— Да.

— Но преди да ни венчаят ти се закле във вярност към крал Едуард.

— Нямах друг избор. Бях само на тринайсет и прекалено изплашен, за да сторя нещо друго. Освен това след заминаването си той остави тук въоръжена стража.

— Уби ли ги?

— Не. — Той изрита пантофите си и размърда пръстите на краката си. — Спечелих, онова което имаха в турнири.

— Кога се научи да въртиш меча?

— Скоро след като Едуард си тръгна, Броуди започна да ме тренира. Беше учител, който не се задоволява с нищо по-малко от съвършенство.

— Кога английските войници напуснаха Елджиншър?

— Последният бе откупен от семейството си пет години, след като ти си тръгна.

— Значи си бил на осемнайсет години и си победил войниците на Плантагенет?

— Имах Броуди и подкрепата на Форбс. Беше ми достатъчно. Разкажи ми всеки миг от престоя ти в Англия.

— Престой ли? Аз си създадох дом там, а също и приятели. И не променяй темата. Как успя да сключиш толкова много съюзи?

— Станах домакин на хайлендските турнири и се запознах със старейшините. Маккуинови станаха първите ми съюзници. Дръмънд беше пленен от стария Едуард, а Рендолф тъкмо бе станал старейшина на клана. Победих го в турнира и като награда поисках да обучавам Съмърлед. От самото начало сме добри приятели с него.

— Ами клана Макгиливри?

— Първите два пъти участваха в турнирите. Оттогава идва само Уилям. За мое разочарование той също престана да идва.

— Той ми изпрати бележка.

Реакцията на Ривъс беше незначителна, но тя разбра, че е изненадан.

— Кога? Как?

Явно бе казал истината, че не е гледал в пакета с птичето гнездо. Значи уважаваше тайните й. Колко нетипично за един шотландец, помисли си тя.

— Беше сложил бележката в подаръка, който ми предаде.

— И какво пишеше в бележката?

— Че съм в опасност.