Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

34

Хъни се върна първа в апартамента и се спъна в тялото на Кет, проснато в локва кръв на пода на банята, безсрамно разчекнато върху студените бели плочки. До нея лежеше окървавена кюрета. Беше получила маточен кръвоизлив.

Хъни изпадна в шок.

— О, Божичко! — прошепна, като че ли я душаха.

Коленичи до тялото и постави треперещ пръст до каротидната артерия. Пулс нямаше. Хъни хукна към всекидневната, взе слушалката и набра 911.

Отговори мъжки глас.

— Девет единадесет. Спешна помощ.

Хъни стоеше парализирана и не можеше да говори.

— Девет единадесет. Спешна помощ… Ало?…

— П… помощ! Аз… Има… — Давеше се с думите си. — Тя… тя е мъртва.

— Кой е мъртъв, мис?

— Кет.

— Вашата котка[1] е мъртва, така ли?

Не! — изпищя Хъни. — Кет е мъртва. Пратете някого веднага.

— Мис…

Хъни тръсна слушалката. С треперещи пръсти набра номера на болницата.

— Доктор Т… ейлър. — Гласът й бе агонизиращ шепот.

— Момент, моля.

Хъни стисна слушалката, минаха две минути, докато извикат Пейдж.

— Доктор Тейлър на телефона.

— Пейдж! Ти… трябва да се прибереш у дома веднага!

— Хъни? Какво е станало?

— Кет… е мъртва.

— Какво! — В тона на Пейдж се прокрадна недоверие. — Как?

— Прилича на… като че ли се е опитала да си направи аборт.

— О, Господи! Добре. Ще дойда веднага, щом мога.

 

 

Когато Пейдж се прибра, вече бяха пристигнали двама полицаи, детектив и съдебен лекар. Хъни беше в стаята си, натъпкана с успокоителни. Съдебният лекар се бе навел над голото тяло на Кет. Детективът вдигна поглед и видя Пейдж да влиза в окървавената баня.

— Коя сте вие?

Пейдж гледаше безжизненото тяло. Лицето й беше бледо.

— Аз съм доктор Тейлър. Живея тук.

— Може би вие ще можете да ми помогнете. Аз съм инспектор Бърнс. Опитах се да разговарям с другата дама. Тя бе в истерия. Лекарят й даде успокоително.

Пейдж отмести очи от ужасната гледка на пода.

— Какво… какво искате да знаете?

— Тя тук ли живееше?

— Да.

„Ще родя бебето на Кен. Какво по-хубаво?“

— Изглежда, че се е опитала да се отърве от детето и е оплескала нещата — каза детективът.

Пейдж стоеше зашеметена. Най-сетне изрече:

— Не вярвам.

Инспектор Бърнс я погледна внимателно.

— Защо не вярвате, докторе?

— Тя искаше да го роди. — Мислите й започнаха да се проясняват отново. — Бащата не го искаше.

— Бащата ли?

— Доктор Кен Малори. Работи в окръжна болница „Ембаркадеро“. Не желаеше да се ожени за нея. Вижте, Кет е… беше — толкова бе мъчително това минало време — лекар. Ако е искала да абортира, защо ще се опитва да го прави сама в банята? — Пейдж поклати глава. — Нещо не е наред.

Съдебният лекар се изправи.

— Може би, защото не е искала никой да знае.

— Това не е вярно. Тя ни каза за бебето. — Инспектор Бърнс гледаше Пейдж.

— Сама ли е била тази вечер?

— Не. Имаше среща с доктор Малори.

 

 

Кен Малори лежеше в леглото и преповтаряше старателно събитията от вечерта. Премисляше отново всичко стъпка по стъпка, за да се увери, че не е забравил нищо. „Безпогрешно“, реши. Лежеше и се чудеше защо полицията толкова се бавеше и едва помислил това, на вратата се позвъни. Малори изчака да позвънят три пъти, после стана, сложи си халата върху пижамата и отиде във всекидневната.

— Кой е? — Гласът му звучеше сънено.

— Доктор Малори? — попита един глас.

— Да.

— Аз съм инспектор Бърнс от полицията на Сан Франциско.

— Полицията ли? — В тона му се промъкна добре премерена нотка на изненада.

Малори отвори вратата.

Човекът на стълбите показа значката си.

— Мога ли да вляза?

— Да. Какво има?

— Познавате ли някоя доктор Хънтър?

— Разбира се. — По лицето му премина тревога. — Да не се е случило нещо с Кет?

— Били ли сте заедно тази вечер?

— Да. Господи! Кажете ми какво се е случило! Добре ли е?

— Боя се, че нося лоши новини. Доктор Хънтър е мъртва.

— Мъртва? Не ви вярвам. Как?

— Очевидно се е опитала да си направи сама аборт и нещо е объркала.

— О, Господи! — Малори се свлече в едно кресло. — Вината е моя.

Инспекторът го наблюдаваше внимателно.

— Ваша ли?

— Да. Аз… ние с доктор Хънтър щяхме да се женим. Казах й, че според мен сега не е най-подходящият момент да роди детето. Исках да почакаме и тя се съгласи. Предложих й да иде в болницата, но сигурно е решила да… аз… не мога да повярвам.

— В колко часа се разделихте с доктор Хънтър?

— Трябва да е било около десет. Оставих я у тях и си тръгнах.

— Не влязохте ли в апартамента?

— Не.

— Разговаря ли с вас доктор Хънтър за онова, което е смятала да направи?

— Искате да кажете за… Не. Нито дума.

Инспектор Бърнс извади визитна картичка.

— Ако решите, че нещо друго би могло да ни бъде от полза, докторе, ще ви моля да ми се обадите.

— Разбира се. Аз… нямате представа какъв удар е това за мен.

 

 

Пейдж и Хъни будуваха цяла нощ, обсъждайки случилото се, като прехвърляха всичко отново и отново в състояние на шок и с недоверие.

В девет часа дойде инспектор Бърнс.

— Добро утро. Исках да ви кажа, че разговарях с доктор Малори миналата нощ.

— И?

— Той каза, че са били на вечеря, а после я е оставил и си е отишъл у дома.

— Лъже — каза Пейдж. Тя мислеше трескаво. — Чакайте! Открити ли са следи от семенна течност в тялото на Кет?

— Междувпрочем, да.

— Ето — рече Пейдж, настръхнала, — това доказва, че лъже. Той си е легнал с нея и…

— Ходих да говоря с него и по този въпрос сутринта. Твърди, че са правили секс, преди да идат на вечеря.

— О! — Тя не искаше да отстъпи. — По кюретата, с която я е убил, би трябвало да има негови отпечатъци. — Гласът й звучеше възбудено. — Намерихте ли отпечатъци?

— Да, докторе — каза той търпеливо. — Нейните.

— Това е невъз… Чакайте! Значи е сложил ръкавици и след като е свършил, е оставил нейните отпечатъци по кюретата. Как ви се струва?

— Като предположение на човек, който гледа твърде често полицейски сериали по телевизията.

— Тоест не вярвате, че Кет е била убита?

— Боя се, че не.

— Направиха ли аутопсия?

— Да.

— И?

— Съдебният лекар констатира случайна смърт. Доктор Малори ми каза, че е решила да не ражда бебето, така че очевидно е…

— Влязла в банята и се е заклала, така ли? — прекъсна го Пейдж. — За Бога, инспекторе! Тя беше лекарка, хирург! Няма начин да си направи подобно нещо.

Инспектор Бърнс рече замислено:

— Вие смятате, че Малори я е предумал да абортира, опитал се е да й помогне, а после си е отишъл, когато нещата са тръгнали на зле, така ли?

Пейдж поклати глава.

— Не. Кет никога нямаше да се съгласи. Той предумишлено я е убил. — Тя започна да размишлява на глас. — Кет беше яка. Трябвало е да бъде в безсъзнание, за да може той да направи с нея онова… което е направил.

— При аутопсията не намерихме никакви следи от удари или пък нещо, от което да изгуби съзнание. Нямаше белези от душене по врата…

— Имаше ли някакви следи от приспивателно или…

— Нищо. — Той забеляза изражението по лицето на Пейдж. — Не ми изглежда да е убийство. Мисля, че доктор Хънтър е преценила погрешно и… Съжалявам.

Тя го проследи с очи до вратата.

— Чакайте! — спря го Пейдж. — Имате мотив.

Той се обърна.

— Всъщност не. Малори твърди, че се е съгласила да направи аборт. Не ни остава почти нищо, нали?

— Само дето е убийство — каза Пейдж упорито.

— Докторе, не разполагаме с доказателства. Единствено с неговите думи за решението на жертвата, а тя е мъртва. Наистина съжалявам.

Инспектор Бърнс затвори вратата подире си.

„Няма да оставя Кен Малори да се измъкне безнаказано“, помисли си тя отчаяно.

 

 

Джейсън дойде да види Пейдж.

— Научих за случилото се — каза той. — Не мога да повярвам! Как е могла да си направи такова нещо?

— Не го е направила — отвърна Пейдж. — Убили са я. — И разказа на Джейсън за разговора си с инспектор Бърнс. — Полицията няма да предприеме нищо. Мислят, че е нещастен случай. Джейсън, аз съм виновна, че Кет е мъртва.

— Ти ли?

— Преди всичко аз я предумах да тръгне с Малори. Тя не искаше. Започна като глупава шега, а после тя… тя се влюби в него. О, Джейсън!

— Не бива да се обвиняваш за това — рече той твърдо.

Пейдж се огледа отчаяно.

— Не мога да живея повече в този апартамент. Трябва да се преместя оттук.

Джейсън я прегърна.

— Нека се оженим веднага.

— Толкова скоро… Искам да кажа, Кет още не е…

— Знам. Ще изчакаме седмица-две.

— Добре.

— Обичам те, Пейдж.

— И аз те обичам, миличък. Не е ли глупаво? Чувствам се виновна, защото двете с Кет се влюбихме и тя е мъртва, а аз — жива.

 

 

Снимката се появи във вторник на първа страница на вестник „Сан Франциско Кроникъл“. На нея усмихнатият Кен Малори бе прегърнал през рамо Лорън Харисън. Заглавието гласеше: „Богата наследница се омъжва за лекар“.

Пейдж не вярваше на очите си. Само два дни бяха минали от смъртта на Кет, а Кен Малори обявяваше годежа си с друга жена! През цялото време, докато е обещавал да се ожени за Кет, е кроял планове за сватба с друга. „Ето защо е убил Кет. Да не му пречи!“

Пейдж взе слушалката и набра полицейското управление.

— Инспектор Бърнс, моля ви.

Миг по-късно разговаряше с инспектора.

— Обажда се доктор Тейлър.

— Да, докторе.

— Видяхте ли снимката в „Кроникъл“ тази сутрин?

— Да.

— Ето ви го мотива! — възкликна Пейдж. — Кен Малори е трябвало да затвори устата на Кет, преди Лорън Харисън да научи за нея. Длъжен сте да арестувате Малори. — Тя почти крещеше по телефона.

— Чакайте малко. Успокойте се, докторе. Мотив може и да имаме, но нямаме грам доказателства. Вие казахте сама, че доктор Хънтър е трябвало да бъде в безсъзнание, за да може Малори да направи аборта. След разговора с вас отново се срещнах със съдебния патолог. Няма следи от никакъв удар, който да причини загуба на съзнание.

— Тогава й е дал нещо упойващо — не отстъпваше Пейдж. — Не е изключено да е хлоралхидрат. Той действа бързо и…

Инспектор Бърнс каза търпеливо:

— Докторе, няма следи от хлоралхидрат в тялото й. Съжалявам… наистина съжалявам… но не можем да арестуваме един мъж, защото се кани да се ожени. Има ли нещо друго?

„И още какво!“

— Не — отвърна Пейдж.

Тръсна слушалката и се замисли.

„Малори трябва да й е дал някаква дрога. Най-лесно е могъл да я вземе от аптечния пункт на болницата.“

След петнадесет минути Пейдж вече пътуваше към окръжна болница „Ембаркадеро“.

 

 

Главният фармацевт Пит Самюълс беше там.

— Добро утро, доктор Тейлър. С какво мога да ви помогна?

— Мисля, че преди няколко дни доктор Малори е бил тука и е взел някакво лекарство. Той ми спомена как се казваше, но аз забравих.

Самюълс сви вежди.

— Не си спомням доктор Малори да е идвал поне от месец.

— Сигурен ли сте?

Самюълс кимна.

— С положителност. Щях да си спомня. Винаги говорим за футбол.

Сърцето на Пейдж се сви.

— Благодаря ви.

„Отишъл е в някаква друга аптека.“ Пейдж знаеше, че по закон всички рецепти за наркотични вещества трябва да бъдат в три екземпляра — един за пациента, един за Бюрото за лекарствен контрол и третият за аптеката.

„Някъде — помисли си Пейдж — Кен Малори е оставил рецепта. В Сан Франциско има може би двеста-триста аптеки.“ Нямаше начин да издири рецептата. Вероятно Малори я беше използвал, преди да убие Кет, тоест в събота или неделя. „Ако е било в неделя, може би имам шанс — помисли си Пейдж. — В неделя са отворени малко аптеки.“

Тя се качи горе и прегледа графика за събота. Д-р Кен Малори е бил дежурен цял ден, значи навярно е пуснал рецептата в неделя. Колко аптеки работеха в неделя в Сан Франциско?

Пейдж вдигна телефона и позвъни във Фармацевтичния съвет на щата.

— Обажда се доктор Тейлър — каза тя. — Миналата неделя една моя приятелка е оставила рецепта в някаква аптека. Помоли ме да я взема, но не мога да си спомня името на аптеката. Дали ще можете да ми помогнете?

— Не виждам как, докторе. Ако не знаете…

— Повечето аптеки са затворени в неделя, нали?

— Да, но…

— Ще съм ви благодарна, ако ми дадете списък на онези, които са били отворени.

След кратка пауза жената от другата страна каза:

— Ами ако е важно…

— Много е важно — увери я Пейдж.

— Почакайте малко.

В списъка имаше тридесет и шест аптеки, пръснати из целия град. Щеше да бъде просто, ако можеше да се обърне за помощ към полицията, но инспектор Бърнс не й вярваше. „Ние с Хъни ще трябва да свършим това“, помисли си Пейдж.

 

 

Тя обясни на Хъни какво има предвид.

— Стреляш съвсем напосоки, нали? — попита Хъни. — Дори не знаеш дали е пуснал рецептата в неделя.

— Това е единствената следа, която имаме. — „Която Кет има.“ — Аз ще проверя аптеките в Ричмънд, Марина, Норт Бийч, Бпър Маркет, Мишън и Потреро, а ти — в Екселсиор, Ингълсайд, Лейк Мерсед, Уестърн Едишън и Сънсет.

— Добре.

В първата аптека, в която влезе, Пейдж показа удостоверението си и рече:

— Един мой колега, доктор Кен Малори, е оставил рецепта тук миналата неделя. Сега е извън града и ме помоли да взема още една опаковка от лекарството, но аз не си спомням как се казваше. Бихте ли проверили, моля?

— Доктор Кен Малори ли? Момент. — Аптекарят се върна след няколко минути. — Съжалявам, но не сме изпълнявали в неделя никаква рецепта на доктор Малори.

— Благодаря ви.

В следващите четири аптеки Пейдж получи същия отговор.

И Хъни удари на камък.

— Имаме хиляди рецепти, разбирате ли?

— Знам, но става дума за миналата неделя.

— Нямаме рецепта от доктор Малори. Съжалявам.

Двете прекараха деня в обикаляне на аптеките. Накрая започнаха да се обезкуражават. Едва късно следобед Пейдж откри онова, което търсеше, в една малка аптека в района на Потреро. Аптекарят каза:

— О, да, ето. Доктор Кен Малори. Спомням си го. Канеше се да посети пациент у дома му. Впечатлих се, защото малцина лекари го правят днес.

„Нито един стажант-лекар не ходи по домовете.“

— За какво е рецептата?

Пейдж затаи дъх.

— Хлоралхидрат.

Тя почти трепереше от възбуда.

— Сигурен ли сте?

— Така пише.

— Как се казва пациентът?

— Спирос Леватис.

— Имате ли нещо против да ми направите копие от рецептата? — помоли Пейдж.

— Съвсем не, докторе.

 

 

Час по-късно Пейдж беше в кабинета на инспектор Бърнс. Тя сложи рецептата на писалището му.

— Ето го доказателството ви. В неделя доктор Малори е отишъл в аптека на километри от мястото, където живее, и е взел хлоралхидрат. Сложил го е в питието на Кет и когато е изгубила съзнание, я е заклал, така че да прилича на нещастен случай.

— Казвате, че е сложил хлоралхидрата в питието й и после я е убил?

— Да.

— Има само един проблем, доктор Тейлър. В тялото й нямаше хлоралхидрат.

— Трябва да има. Патологът е сгрешил. Помолете го отново да провери.

Той започваше да губи търпение.

— Докторе…

— Моля ви! Знам, че съм права.

— Губите ни времето.

Пейдж седеше насреща му и не сваляше очи от него. Бърнс въздъхна.

— Добре. Ще му се обадя отново. Може би наистина е допуснал грешка.

 

 

Джейсън дойде да вземе Пейдж за вечеря.

— Ще вечеряме у нас — рече той. — Има нещо, което искам да ти покажа.

По пътя тя разказа на Джейсън всичко, което се беше случило.

— Ще намерят хлоралхидрата в тялото й — уверяваше го Пейдж. — И Кен Малори ще си получи заслуженото.

— Толкова съжалявам за това, Пейдж.

— Знам. — Тя притисна ръка към страната му. — Благодаря на Бога, че имам теб.

Колата спря пред къщата на Джейсън. Пейдж погледна през прозореца и зяпна. Зелената морава отпред бе оградена с бяла дъсчена ограда.

 

 

Беше сама в тъмния апартамент. Кен Малори си бе отворил с ключа, който му бе дала Кет, и тихичко се приближаваше към спалнята й. Пейдж чу стъпките му, но преди да успее да помръдне, той скочи върху й и я стисна за гърлото.

— Ти, кучко такава! Опитваш се да ме унищожиш. Е, повече няма да си вреш носа наоколо. — Започна да стиска по-силно. — Надхитрих ви всичките, нали? — Пръстите му се впиваха все повече. — Никой не е в състояние да докаже, че съм убил Кет.

Тя се помъчи да изпищи, но не можеше да диша. Отскубна се и изведнъж се събуди. Беше сама в стаята си. Пейдж седеше в леглото и трепереше.

 

 

През остатъка от нощта не можа да заспи в очакване да се обади инспектор Бърнс. Той позвъни в десет часа сутринта.

— Доктор Тейлър?

— Да. — Тя затаи дъх.

— Получих третите поред изследвания от съдебния патолог.

— И какво? — Сърцето й биеше силно.

— Няма следи от хлоралхидрат или други упойващи вещества в тялото на доктор Хънтър. Никакви.

Това беше невъзможно! Би трябвало да има. Нямаше следи от удар или нещо, от което да изгуби съзнание. Нямаше белези от душене по врата. Нещо не се връзваше. Кет е трябвало да бъде в безсъзнание, когато Малори я е убил. Съдебният патолог грешеше.

Тя реши сама да поговори с него.

 

 

Доктор Долан беше раздразнителен.

— Не ми харесва, дето ме разпитвате така — промърмори той. — Проверих три пъти. Съобщих на инспектор Бърнс, че няма следи от хлоралхидрат в нито един от органите й, и наистина нямаше.

— Но…

— Има ли още нещо, докторе?

Пейдж го погледна безпомощно. Изчезна и последната й надежда. Кен Малори щеше да се измъкне.

— П… предполагам, че не. Щом не сте намерили никакви химикали в тялото й, тогава не…

— Не съм казвал, че не съм намерил никакви химикали.

Тя го стрелна с очи.

— Открихте ли нещо?

— Слаба следа от трихлоретилен.

Тя сбърчи вежди.

— И какво би могъл да предизвика?

Той сви рамене.

— Нищо. Това е болкоуспокояващо лекарство. Не може да приспи никого.

— Разбирам.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Пейдж кимна.

— Благодаря ви.

Тя крачеше по дългия антисептичен коридор, извеждащ от моргата навън, потисната, с чувство, че пропуска нещо. Толкова беше сигурна, че Кет е била упоена с хлоралхидрат.

„Намерили следи само от трихлоретилен. Той не може да приспи никого. Но защо е имало трихлоретилен в тялото на Кет? Кет не вземаше никакви лекарства.“ Пейдж спря насред коридора, а умът й трескаво заработи.

Щом пристигна в болницата, отиде направо в медицинската библиотека на петия етаж. Намери трихлоретилена в справочника след по-малко от минута. Описанието гласеше: „Безцветна, прозрачна, летлива течност, със специфично тегло 1,47 при 59 градуса по Фаренхайт. Халогениран въглеводород с химическа формула CCl CCl: CHCl.“

И на последния ред откри онова, което търсеше. „При метаболизиране на хлоралхидрата се получава като страничен продукт трихлоретилен.“

Бележки

[1] Името Кет на английски се произнася както и думата cat — котка. — Б.пр.