Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

2

В пет и половина на другата сутрин, когато новите стажант-лекари се явиха на регистратурата, вече ги чакаха, за да ги отведат по разпределение. Дори в този ранен час лудницата беше започнала.

Пациентите не бяха спирали да пристигат цяла нощ с линейки, полицейски коли и пеш. Персоналът ги наричаше „П и О-та“ — плавеят и отломките, които прииждаха на талази в отделенията за бърза помощ, пребити и кървящи, жертви на престрелки и намушквания с нож, на автомобилни катастрофи, с телесни и духовни рани, бездомни и нежелани, утайките на човешкото общество, процеждащи се през мрачните отходни канали на всеки голям град.

Цареше атмосфера на организиран хаос, трескаво движение и резки звуци, непрестанно възникваха неочаквани кризисни ситуации, които едновременно трябваше да се разрешат.

Новопристигналите стажант-лекари се бяха скупчили като че ли за самозащита, мъчейки се да привикнат към новата заобикаляща ги среда, заслушани в непознатите шумове наоколо.

 

 

Пейдж, Кет и Хъни чакаха в коридора, когато към тях приближи един старши стажант-лекар.

— Коя от вас е доктор Тафт?

Хъни го погледна и отвърна:

— Аз.

Той се усмихна и протегна ръка.

— За мен е чест да се запозная с вас. Помолиха ме да ви наглеждам. Нашият началник „Кадри“ каза, че имате най-високата диплома, която тази болница е виждала. Радваме се, че сте с нас.

Хъни се усмихна смутено.

— Благодаря ви.

Кет и Пейдж я зяпнаха смаяни. „Не бих предположила, че е толкова умна“, помисли си Пейдж.

— Вие искате да се занимавате с вътрешни болести, нали, доктор Тафт?

— Да.

Стажантът се обърна към Кет.

— Доктор Хънтър?

— Да.

— Вие се интересувате от неврохирургия.

— Така е.

Той погледна в някакъв списък.

— Ще ви прикрепят към доктор Луис.

Дойде ред и на Пейдж.

— Доктор Тейлър?

— Да.

— Вие ще специализирате сърдечна хирургия.

— Точно така.

— Чудесно. Ще ви включа с доктор Хънтър в екип за хирургически визитации. Можете да се обадите в кабинета на старшата сестра. Маргарет Спенсър. Малко по-нататък по този коридор.

— Благодаря ви.

Пейдж погледна момичетата и си пое дълбоко въздух.

— Е, аз потеглям! Желая на всички ни успех!

 

 

Старшата сестра Маргарет Спенсър приличаше повече на боен кораб, отколкото на жена, набита и строга, рязка в маниерите си. Тя шеташе нещо из сестринската стая, когато Пейдж се приближи.

— Извинете…

Сестра Спенсър вдигна очи.

— Да?

— Казаха ми да се обадя тук. Аз съм доктор Тейлър.

Сестра Спенсър погледна в едно листче.

— Момент.

Излезе през някаква врата и се върна след минута с операционни дрехи и бяла престилка.

— Ето. Тези дрехи ще носите в операционната и по време на визитации. На визитация ще обличате върху тях бяла престилка.

— Благодаря.

— А. И още. — Тя измъкна отнякъде и подаде на Пейдж ламинирано картонче, на което пишеше „Пейдж Тейлър, лекар“.

Пейдж го взе и дълго го гледа. „Пейдж Тейлър, лекар“. Чувстваше се като че ли я бяха наградили с Почетен медал за храброст. Дългите и усилни години на работа и учение бяха събрани в тези няколко думички. „Пейдж Тейлър, лекар“.

Сестра Спенсър я наблюдаваше.

— Добре ли сте?

— Добре съм — усмихна се Пейдж. — Направо чудесно, благодаря ви. Къде мога?…

— Лекарската съблекалня е по коридора вляво. Чака ви визитация, така че ще трябва да се преоблечете.

— Благодаря.

Пейдж тръгна по коридора, смаяна от движението около себе си. Бе пълно с лекари, сестри, техници и пациенти, всеки забързан нанякъде. Непрестанните съобщения по високоговорителя допринасяха за общия шум.

— Доктор Кенан… в трета операционна… доктор Кенан… в трета операционна.

— Доктор Талбот… в първо отделение за бърза помощ. Незабавно… доктор Талбот в първо отделение за бърза помощ. Незабавно.

— Доктор Енджъл… в стая 212… доктор Енджъл… в стая 212.

Пейдж стигна до една врата, на която пишеше „Лекарска съблекалня“, и я отвори. Вътре имаше около десетина лекари в различен стадий на разсъбличане, а двама бяха съвсем голи. Те зяпнаха Пейдж, която се закова на прага.

— О! Аз… извинете — промърмори тя и бързо затвори вратата. Чудеше се как да постъпи. В съседство бе видяла надпис „Сестринска съблекалня“. Пейдж надникна. Вътре няколко сестри си обличаха униформите.

Една от тях я заговори.

— Здравейте. Вие от новите сестри ли сте?

— Не — отвърна Пейдж кратко. — Не съм.

Тя затвори вратата и се върна пред лекарската съблекалня. Постоя един миг, пое дълбоко въздух и влезе. Разговорите спряха.

Един от мъжете каза:

— Съжалявам, сладурче. Тази съблекалня е за лекари.

— Аз съм лекар — отвърна Пейдж.

Те се спогледаха помежду си.

— Така ли? Е, ами… добре дошла.

— Благодаря. — Тя се поколеба за миг, после отиде до едно празно шкафче.

Мъжете не я изпускаха от очи, докато разгъваше болничната си униформа. Тя ги стрелна за момент, после започна бавно да разкопчава блузата си.

Лекарите стояха в нерешителност. Един от тях каза:

— Може би трябва… мм… да позволим на малката дама да се усамоти, господа.

„Малката дама“!

— Благодаря ви — каза тя.

Пейдж изчака, докато лекарите приключиха с преобличането и напуснаха стаята. „И всеки ден ли ще бъде така?“, почуди се тя.

 

 

На визитация медиците спазват традиционен ред, който никога не се променя. Води винаги лекуващият лекар, следван от старшия стажант-лекар, после другите стажанти и един или двама студенти по медицина. Лекуващият лекар, към когото бе прикрепена Пейдж, беше д-р Раднор. Пейдж и още петима стажант-лекари чакаха във фоайето да се запознаят с него.

В групата имаше млад лекар китаец. Той протегна ръка.

— Аз съм Том Чан — каза. — Надявам се, че всички сте нервни не по-малко от мен.

Пейдж веднага го хареса.

Към групата се приближи един мъж.

— Добро утро — поздрави той. — Аз съм доктор Раднор.

Говореше тихо и имаше искрящи сини очи. Стажантите се представиха.

— Днес сте за първи ден на визитация. Искам да внимавате какво виждате и чувате, същевременно обаче много е важно да не изглеждате напрегнати.

Пейдж си отбеляза наум: „Да внимавам много, но да не изглеждам напрегната.“

— Ако пациентите забележат, че сте напрегнати, това ще им се предаде и най-вероятно ще решат, че сигурно умират от някаква болест, за която не им казвате.

„Да не напрягам пациентите.“

— Запомнете, че отсега нататък ще отговаряте за живота на други човешки същества.

„Ще отговарям за живота на другите. О, Боже!“

Колкото повече д-р Раднор говореше, толкова повече се изнервяше Пейдж и когато той свърши, самоувереността й се беше изпарила напълно. „Не съм готова за това — помисли си тя. — Не знам какво да правя. Откъде ми хрумна, че мога да бъда лекар? Ами ако убия някого?“

Д-р Раднор продължаваше:

— Очаквам от вас да си водите подробни бележки за всеки от пациентите си… лабораторни изследвания, кръв, електролити, всичко. Ясно ли е?

— Да, докторе — промърмориха от разни страни.

— Тук имаме едновременно по тридесет-четиридесет хирургически пациенти. Ваше задължение е да организирате всичко както трябва. Сега ще започнем визитацията. Следобед ще минем още веднъж.

 

 

В медицинския институт всичко изглеждаше толкова лесно. Пейдж си спомни четирите години, прекарани там. Бяха сто и петдесет студенти и от тях само петнадесет жени. Никога нямаше да забрави първото си упражнение по обща анатомия. Влязоха в голямо помещение, облицовано с бели плочки, в което имаше двадесет маси, подредени в редици, всяка покрита с жълт чаршаф. Разпределиха ги по петима на маса.

Преподавателят каза:

— А сега махнете чаршафите.

И ето че Пейдж стоеше пред първия си труп. Боеше се, че ще припадне или че ще повърне, но се чувстваше странно спокойна. Трупът бе консервиран, което някак си го отделяше, поне с една крачка, от всичко човешко.

В началото студентите бяха тихи и се държаха все пак почтително в дисекционната. Но колкото и невероятно да се струваше на Пейдж, след една седмица вече ядяха сандвичи по време на дисекции и разменяха груби шеги. Това бе някаква форма на самозащита, отричане на собствената смъртност. Кръщаваха труповете с различни имена и се отнасяха с тях като със стари приятели. Пейдж се опитваше да се държи също толкова непринудено, колкото и останалите студенти, ала откри, че й е трудно. Гледаше трупа, върху който работеше, и си мислеше: „Бил е мъж с дом и семейство. Ходил е на работа всеки ден и веднъж годишно е излизал в отпуск, за да иде на почивка с жена си и децата си. Може би е обичал спорта, киното и театъра, смял се е и е плакал, и е наблюдавал как децата му растат, и е споделял радостите и скърбите им, и е имал големи, прекрасни мечти…“ Обхващаше я горчиво-сладка тъга, защото той беше мъртъв, а тя беше жива.

С течение на времето обаче дисекциите дори и за Пейдж станаха нещо обичайно. „Отворете гръдната клетка, огледайте ребрата, белите дробове, перикардната торбичка, обвиваща сърцето, вените, артериите и нервите.“

Първите две години в медицинския институт студентите прекараха в наизустяване на дълги списъци, които наричаха „рецитал на органите“. Първо черепномозъчните нерви: обонятелен, зрителен, очнодвигателен, скрипецовиден, троен, отвеждащ, лицев, слухов, езичноглътъчен, блуждаещ, гръбначномозъчен и подезичен.

Студентите използваха мнемотехника, за да ги запомнят. Класическият пример бе: „О, застиват отново словата. Тръпка омайна люшва снагата. Ела, беден гол примат.“ А пък модерният мъжки вариант беше: „О, злочест онанист, стига толкоз отричане. Лесно ставаш ебач и без голямо привличане.“

Последните две години на следването бяха по-интересни с лекциите по вътрешни болести, хирургия, педиатрия и акушерство, а и работеха в местната болница. „Спомням си онова време…“, мислеше си Пейдж.

 

 

— Доктор Тейлър… — Старшият стажант-лекар я гледаше.

Пейдж се върна стресната в настоящето. Другите вече бяха изминали половината коридор.

— Идвам — каза тя бързо.

 

 

Най-напред влязоха в голяма правоъгълна болнична стая, с наредени от двете й страни легла и малко шкафче до всяко от тях. Пейдж очакваше леглата да бъдат отделени със завеси, но тук не беше възможно никакво уединение.

Първият пациент бе възрастен мъж с лош цвят на лицето. Той спеше дълбоко и дишаше тежко. Д-р Раднор се отправи към долния край на леглото, където висеше картонът му, погледна го, после мина отстрани и леко докосна болния по рамото.

— Мистър Потър?

Пациентът отвори очи.

— Ммм?

— Добро утро. Аз съм доктор Раднор. Просто проверявам как се чувствате. Добре ли прекарахте нощта?

— Добре беше.

— Имате ли някакви болки?

— Да. Болят ме гърдите.

— Нека да ви прегледам.

Когато свърши, той каза:

— Добре сте. Ще накарам сестрата да ви даде нещо за успокояване на болката.

— Благодаря, докторе.

Те отминаха. Д-р Раднор се обърна към стажантите.

— Винаги се опитвайте да задавате въпроси, на които може да се отговори с „да“ или с „не“, за да не изморявате пациента. И го уверявайте, че ще се оправи. Ще дойдем следобед пак, за да го видим как е. Записвайте си основните оплаквания на всеки пациент, сегашната му болест, предишните страдания, семейните обременености и социалното му положение. Пие ли, пуши ли и т.н. Когато отново дойдем на визитация, очаквам да ми докладвате за всеки пациент.

Приближиха се към леглото на следващия болен — мъж, минал четиридесетте.

— Добро утро, мистър Роулингс.

— Добро утро, докторе.

— По-добре ли сте тази сутрин?

— Не бих казал. Ставах много миналата нощ. Боли ме стомахът.

Д-р Раднор се обърна към старшия стажант-лекар.

— Какво показва ректоскопията?

— Никакви смущения.

— Направете му клизма с барий и преглед на горната част на гастро-чревната система, стат.

Старшият стажант-лекар си записа. Стажант-лекарят, застанал до Пейдж, прошепна в ухото й:

— Предполагам, че знаеш какво е „стат“? „Скачай, трътко, атакувай трудностите.“

Д-р Раднор го чу.

— „Стат“ е съкратено от латинското statim и означава незабавно.

През следващите години Пейдж щеше често да чува тази дума.

Спряха при възрастна жена, на която бе направена операция с байпас.

— Добро утро, мисис Търкъл.

— Още колко време ще ме държите тук?

— Не много дълго. Операцията беше успешна. Скоро ще си отидете вкъщи.

И продължиха със следващия пациент.

Всичко се повтаряше отново и отново и сутринта мина бързо. Прегледаха тридесет болни. Стажантите трескаво пишеха, молейки се наум после да могат да си разчетат.

Една пациентка озадачи Пейдж. Тя изглеждаше абсолютно здрава.

Когато отминаха, Пейдж попита:

— Какво й има, докторе?

Д-р Раднор въздъхна.

— Нищо й няма. Тя е МОП. И за онези от вас, които са забравили на какво са ги учили в медицинския институт, МОП е акроним на „Марш оттук, преструванко“. МОП-овете са хора, които обожават да са болни. Това е тяхното хоби. Приемал съм я шест пъти през миналата година.

Стигнаха до последната пациентка, възрастна жена с респиратор, която беше в кома.

— Прекарала е масивен сърдечен пристъп — обясни д-р Раднор на стажант-лекарите. — От шест седмици е в кома. Жизнените й функции затихват. Не можем да направим нищо повече за нея. Днес следобед ще затворим кранчето.

— Ще затворите кранчето? — Пейдж го погледна ужасена.

Д-р Раднор поясни кротко:

— Болничната комисия по етика взе решение тази сутрин. Тя вече не е човек. На осемдесет и седем години е и мозъкът й е мъртъв. Жестоко е да я поддържаме жива, а това съсипва финансово и семейството й. Ще се видим отново на следобедната визитация.

Изпроводиха го с очи, докато се отдалечаваше. Пейдж се обърна да погледне отново пациентката. Тя беше жива. „След няколко часа ще бъде мъртва. Днес следобед ще затворим кранчето.“

„Това е предумишлено убийство!“, помисли си Пейдж.