Сидни Шелдън
Лекарки (13)

12

До края на третата си година като стажант-лекарка Пейдж вече бе асистирала на стотици операции. Бяха й станали втора природа. Познаваше хирургическите процедури при операции на жлъчката, далака, черния дроб, апендикса и най-вълнуващото — сърцето. Пейдж обаче се чувстваше неудовлетворена, защото не оперираше тя самата. „Какво стана с мотото: наблюдаваш, действаш, обучаваш?“, чудеше се тя.

Получи отговор, когато главният хирург Джордж Инглънд я повика.

— Пейдж, утре в трета операционна зала в седем и тридесет сутринта е планирана по график операция на херния.

Тя си записа.

— Кой ще оперира?

— Ти.

— Добре. Аз… — После изведнъж проумя думите му. — Аз ли?

— Да. Някакви проблеми?

Усмивката на Пейдж освети стаята.

— Не, сър! Аз… благодаря!

— Вече си готова за това. Мисля, че пациентът ти има късмет, че ще го оперираш. Името му е Уолтър Херцог. Той е в 314 стая.

— Херцог. Стая 314. Добре.

И Пейдж изхвръкна навън.

 

 

Пейдж никога не беше се вълнувала толкова. „Първата ми операция! Един човешки живот ще бъде в моите ръце. Ами ако не съм готова? Ами ако сгреша? Нещата могат да се объркат. По закона на Мърфи.“ Докато оборваше собствените си доводи, Пейдж изпадна в паника.

Отиде в кафенето и седна да изпие чаша черно кафе. „Всичко ще бъде наред — каза си тя. — Асистирала съм на дузина операции на херния. Какво толкова. Той има късмет, че ще го оперирам.“

Когато привърши с кафето, вече бе достатъчно спокойна, за да се изправи пред първия си пациент.

 

 

Уолтър Херцог бе прехвърлил шестдесетте, слабичък, плешив и много нервен човек. Лежеше и се държеше за слабините, когато влезе Пейдж с букет цветя. Херцог впери очи в нея.

— Сестро… Пратете ми лекар.

Пейдж приближи до леглото и му подаде цветята.

— Аз съм лекарят. Аз ще ви оперирам.

Той погледна първо цветята, после нея.

— Каква сте вие?

— Не се притеснявайте — каза Пейдж успокоително. — Вие сте в добри ръце.

Тя взе картона му, закачен на леглото, и го зачете.

— Какво пише? — попита я мъжът разтревожено.

„Защо ли ми донесе цветя?“

— Пише, че всичко ще бъде наред.

Той преглътна.

— Наистина ли вие ще ме оперирате?

— Да.

— Изглеждате ми ужасно… ужасно млада.

Пейдж го потупа по ръката.

— Досега не ми е умирал пациент. — Тя се огледа наоколо. — Добре ли сте настанен? Да ви донеса нещо за четене? Книга или списание? Бонбони?

Той я слушаше нервно.

— Не, благодаря.

„Защо се държеше толкова мило с него? Имаше ли нещо, което не му казваше?“

— Е, тогава ще се видим утре сутринта — рече Пейдж бодро.

Записа нещо на листче хартия и му го подаде.

— Това е домашният ми телефон. Ако имате нужда от мен тази вечер, обадете ми се.

Когато Пейдж напусна стаята, нервите на Уолтър Херцог бяха разсипани.

 

 

Няколко минути по-късно Джими откри Пейдж във фоайето. Приближи се до нея с широката си усмивка.

— Поздравления! Научих, че ще оперираш.

„Новините се разчуват бързо“, помисли си Пейдж.

— Да.

— Който и да е той, има късмет — каза Джими. — Ако нещо ми се случи, няма да дам на никой друг да ме оперира освен на теб.

— Благодаря ти, Джими.

И, разбира се, той разказа поредния си виц.

— Чувала ли си този виц, дето един имал странни болки в глезените? Бил много стиснат, за да отиде на лекар, и когато научил, че и приятелят му страда от същите болки, рекъл: „По-добре веднага върви на лекар. Искам да знам точно какво ти е казал.“ На другия ден научил, че приятелят му умрял. Веднага хукнал към болницата и си направил изследвания за пет хиляди долара. Не му открили нищо. Тогава се обадил на вдовицата на приятеля си и попитал: „Честър имаше ли силни болки, преди да умре?“ А тя отговорила: „Не. Дори не видя камиона, който го прегази!“

И Джими хукна нататък.

 

 

Пейдж бе твърде развълнувана, за да вечеря. Цяла вечер се упражняваше да връзва хирургически възли по краката на масата и по лампите. „Ще трябва хубавичко да се наспя — реши тя. — За да съм хубава и свежа утре.“

Въртя се цяла нощ, преповтаряйки операцията отново и отново наум.

Има три вида хернии — наместваща се, когато е възможно да се вкара изсипаното обратно в корема; ненаместваща се херния, при която срастванията пречат съдържанието да се върне обратно; и най-опасната, заклещена херния, когато притокът на кръв през хернията се прекъсва, увреждайки червата.

Уолтър Херцог имаше наместваща се херния.

 

 

В шест часа сутринта Пейдж пристигна на болничния паркинг. До мястото й за паркиране се мъдреше новичко червено ферари. Тя лениво се запита чие ли е то. Чието и да беше, собственикът му трябва да беше богат.

В седем часа Пейдж помагаше на Уолтър Херцог да смени пижамата си със син болничен халат. Сестрата вече му бе дала успокоително, за да се отпусне, докато чакаха количката, с която да го закарат до операционната.

— За пръв път ми е — каза Уолтър Херцог.

„И на мен“, помисли си Пейдж.

Количката пристигна и Уолтър Херцог пое към Трета операционна зала. Пейдж вървеше до количката и сърцето й биеше толкова силно, че я беше страх той да не чуе.

Трета зала беше едно от по-големите операционни помещения, побиращо монитор за сърдечната дейност, апарат сърце-бял дроб и най-различни технически устройства. Когато Пейдж влезе, персоналът вече беше вътре и подготвяше инструментите. Екипът включваше асистиращ лекар, анестезиолог, двама стажант-лекари, хирургическа сестра и още две помощник-хирургични сестри.

Гледаха я изпитателно, нетърпеливи да видят как ще се справи с първата си операция. Пейдж се доближи до операционната маса. Слабините на Уолтър Херцог вече бяха обръснати и обработени с дезинфекциращ разтвор. Около мястото бяха поставени стерилни чаршафи.

Херцог погледна Пейдж унесено.

— Нали няма да ме оставите да умра?

Пейдж се усмихна.

— Какво? И да разваля безупречното си реноме, така ли?

Тя се обърна към анестезиолога, който трябваше да направи на пациента епидурална упойка — седалищен блок. Пое си дълбоко въздух и кимна.

Операцията започна.

— Скалпел.

Пейдж тъкмо се канеше да направи първия разрез на кожата, когато дежурната сестра каза нещо.

— Какво?

— Искате ли да ви пусна музика, докторе?

За пръв път й задаваха този въпрос. Пейдж се усмихна.

— Добре. Нещо от Джими Бъфет.

Веднага след първия разрез нервността й изчезна.

Като че ли бе правила това цял живот. Тя сръчно проряза първите слоеве мазнина и мускули, отваряйки път към хернията. И през цялото време дочуваше подсъзнателно познатата литания, отекваща в помещението.

— Гъба.

— Подайте ми електрокаутера…

— Ето го…

— Май че го отворихме съвсем навреме…

— Клампа…

— Аспирация, моля…

Пейдж бе изцяло погълната от онова, което вършеше. Да открие херниевата торбичка… да я освободи… да върне съдържанието й в коремната кухина… да завърже торбичката в основата… да отреже останалото… ингвиналния пръстен… да го зашие…

Час и двадесет минути след първия разрез операцията беше привършена.

Пейдж би трябвало да се чувства изтощена, но вместо това тя бе в извънредно приповдигнато настроение.

Когато зашиха Уолтър Херцог, хирургическата сестра се обърна към нея.

— Доктор Тейлър…

— Да? — погледна я Пейдж.

Сестрата се усмихна.

— Направихте го чудесно, докторе.

 

 

Беше неделя и трите жени имаха почивен ден.

— Какво ще правим днес? — попита Кет.

На Пейдж й хрумна нещо.

— Денят е толкова хубав, защо не идем с колата до Трий Парк? Можем да си вземем обяд и да си устроим пикник.

— Звучи чудесно — каза Хъни.

— Приема се! — кимна Кет.

Телефонът иззвъня. Трите се втренчиха в него.

— Исусе! — промълви Кет. — Мислех, че Линкълн ни е освободил. Не вдигайте. Имаме почивен ден.

— Нямаме почивни дни — напомни й Пейдж.

Кет неохотно посегна към слушалката.

— Доктор Хънтър на телефона. — Слуша известно време и връчи слушалката на Пейдж. — За теб е, доктор Тейлър.

— Добре — отвърна Пейдж примирено. — Доктор Тейлър слуша… Здрасти, Том… Какво?… Не, канех се да излизам… Разбирам… Пристигам след петнадесет минути. — И затвори. „Толкова по въпроса за пикника“, помисли си тя.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Хъни.

— Да, на път сме да загубим един пациент. Ще се опитам да се върна за вечеря.

 

 

Пейдж паркира колата си до новото червено ферари. „Чудя се колко ли операции трябва да направи човек, за да си купи такова нещо?“

След двадесет минути тя влезе в чакалнята за посетители. Мъж в тъмен костюм седеше на един стол и гледаше през прозореца.

— Мистър Нютън?

Той стана.

— Да.

— Аз съм доктор Тейлър. Току-що прегледах момченцето ви. Докарали са го със стомашни болки.

— Да. Ще си го прибера.

— Боя се, че не може. Питър има скъсан далак. Трябва незабавно да му се прелее кръв и да бъде опериран, в противен случай ще умре.

Мистър Нютън поклати глава.

— Ние сме от Свидетелите на Йехова. Господ няма да го остави да умре, а аз не ще позволя да бъде омърсен с нечия чужда кръв. Жена ми го е довела тук. Тя ще бъде наказана за това.

— Мистър Нютън, мисля, че не схващате сериозността на положението. Ако не го оперираме веднага, синът ви ще умре.

Мъжът я погледна и се усмихна.

— Не познавате пътищата Господни.

Пейдж се ядоса.

Може и да не познавам пътищата Господни, но зная достатъчно за скъсаните далаци. — Тя извади лист хартия. — Той е непълнолетен и ще трябва да дадете съгласието си за операцията. — Пейдж протегна листа.

— А ако не подпиша?

— Е… тогава не можем да оперираме.

Той кимна.

— Нима смятате, че сте по-могъщи от Бога?

Пейдж го гледаше втренчено.

— Няма да подпишете, така ли?

— Не. По-висша сила от вас ще помогне на сина ми. Ще видите.

 

 

Когато Пейдж се върна в отделението, шестгодишният Питър Нютън бе изгубил съзнание.

— Няма да издържи — каза Чан. — Изгубил е твърде много кръв. Какво ще правиш?

Пейдж взе решение.

— Откарайте го в Първа операционна зала. Веднага.

Чан я погледна изненадано.

— Баща му е променил решението си, така ли?

Пейдж кимна.

— Да. Промени го. Да тръгваме.

— Толкоз по-добре за теб. Разговарях с него цял час и не можах нищо да постигна. Каза, че Господ щял да се погрижи за сина му.

— Господ точно това прави — увери го Пейдж.

 

 

Бенджамин Уолас бе толкова сърдит, че гласът му изневеряваше.

— Как сте могли да направите такова възмутително нещо? Прелели сте му кръв и сте го оперирали без разрешение? Вие сте нарушили закона!

— Спасих живота на момчето!

Уолас си пое дълбоко дъх.

— Трябваше да получите съдебно разрешение.

— Нямаше време — каза Пейдж. — След десет минути щеше да е мъртъв. Господ е бил зает другаде.

Уолас крачеше напред-назад.

— Какво ще правим сега?

— Ще вземем разрешение от съда.

— За какво? Вече сте извършили операцията.

— Ще сложа задна дата. Никой няма да разбере.

Уолас задиша учестено.

— Исусе! — Той попи потното си чело. — Това може да ми струва мястото.

Пейдж го изгледа продължително. После се обърна и тръгна към вратата.

— Пейдж?…

— Да — спря се тя.

— Вече никога няма да правиш така, нали?

— Освен ако не ми се наложи — увери го Пейдж.