Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

19

Хъни бе по-щастлива, отколкото когато и да било досега. С пациентите я свързваха сърдечни отношения, каквито поддържаха малцина лекари. Наистина бдеше над тях. Работеше в гериатрията, педиатрията и в други отделения и д-р Уолас следеше да й възлагат задачи, които да не я вкарват в беля. Искаше тя да остане в болницата и да бъде на негово разположение.

Хъни завиждаше на сестрите. Те можеха да се грижат за пациентите си, без да трябва да се тревожат за важни медицински решения. „Никога не съм искала да бъда лекарка — мислеше си Хъни. — Само медицинска сестра.“

„В семейство Тафт няма медицински сестри.“

След обяд, когато си тръгнеше от болницата, Хъни отиваше да пазарува в „Бей Къмпани“ и „Стрийтлайт Рекърдс“ и купуваше подаръчета за децата от педиатрията.

— Обичам децата — каза тя на Кет.

— Възнамеряваш ли да имаш голямо семейство?

— Някой ден — отвърна Хъни замислено. — Първо трябва да открия баща им.

 

 

Един от любимите пациенти на Хъни в гериатрията бе Даниъл Макгуайър — бодър старец над деветдесет години, който страдаше от болен черен дроб. На младини се бе занимавал с хазарт и обичаше да се обзалага по различни поводи с Хъни.

— Обзалагам се на петдесет цента, че санитарят ще закъснее със закуската ми.

— Басирам се на един долар, че днес следобед ще вали.

— Басирам се десет срещу едно, че „Джайънтс“ ще бият.

Хъни винаги приемаше облозите му.

— Обзалагам се десет срещу едно, че ще се преборя с тази болест — каза той.

— Този път съм на ваша страна — усмихна му се Хъни.

Той я улови за ръката.

— Знам. — Ухили се. — Ако бях с няколко месеца по-млад…

Хъни се разсмя.

— Няма значение. Аз обичам по-възрастни мъже.

Една сутрин в болницата пристигна писмо, адресирано до него. Хъни му го занесе в стаята.

— Ще ми го прочетеш ли, а? — Зрението му беше поотслабнало.

— Разбира се — отвърна Хъни. Тя отвори плика, надзърна в него и извика: — Вие сте спечелили на лотария! Петдесет хиляди долара! Поздравления!

— Какво ще кажеш? — развика се той. — Винаги съм знаел, че някой ден ще спечеля на лотария! Прегърни ме.

Хъни се наведе и го прегърна.

— Знаеш ли, Хъни, аз съм най-големият късметлия на света.

Когато тя дойде да го види следобеда, той беше починал.

 

 

Хъни беше в лекарската стая, когато се появи д-р Стивънс.

— Има ли някой тук зодия Дева?

— Искаш да кажеш девица — подсмихна се един от лекарите. — Съмнявам се.

— Зодия Дева — повтори Стивънс. — Трябва ми зодия Дева.

— Аз съм Дева — каза Хъни. — Какъв е проблемът?

Той се приближи към нея.

— Проблемът е, че ми се е трупнала на главата една проклета маниачка. Не можеш да припариш до нея, ако не си зодия Дева.

Хъни стана.

— Ще ида да я видя.

— Благодаря ти. Името й е Франсис Гордън.

 

 

На Франсис Гордън току-що й бяха направили операция на таза. Когато Хъни влезе в стаята, жената я погледна и каза:

— Вие сте зодия Дева. Родена при залязване на луната, нали?

Хъни се усмихна.

— Точно така.

— Тези Водолеи и Лъвове нищо не разбират. Отнасят се към пациентите си, като че ли са мръвки.

— Лекарите тук са добри — запротестира Хъни. — Те…

— Ха! Повечето от тях са се захванали с тази професия заради парите. — Тя се взря в Хъни по-внимателно. — Вие сте различна.

Хъни прочете набързо картона и по лицето й се изписа изненада.

— Какво има? Какво гледате?

Хъни премигна.

— Тук пише, че занятието ви е… ясновидка.

Франсис Гордън кимна.

— Точно така. Не вярвате ли в ясновидците?

Хъни поклати глава.

— Боя се, че не.

— Лошо. Седнете за малко. Хъни приседна на един стол. — Дайте ми ръката си.

Хъни поклати глава.

— Наистина, не мисля…

— Хайде, дайте ми ръката си.

Хъни неохотно протегна ръка.

Франсис Гордън я подържа за малко със затворени очи. Когато ги отвори, рече:

— Имали сте труден живот…

„Кой не е имал труден живот? — помисли си Хъни. — Току-виж, ми казала, че ме чака презокеанско пътешествие.“

— Използвали сте много мъже…

Хъни усети как замръзва.

— Във вас зрее някаква промяна… съвсем отскоро…

Хъни едва се сдържаше да не излезе от стаята. Тази жена я изнервяше. Тя понечи да си издърпа ръката.

— Ще се влюбите.

— Боя се, че наистина трябва… — измрънка Хъни.

— Той е художник.

— Не познавам художници.

— Ще се запознаете. — Франсис Гордън пусна ръката й. — Елате да ме видите пак — изкомандва я тя.

— Разбира се.

Хъни побягна.

 

 

Отби се да навести една нова пациентка, мисис Оуенс, слаба женица, която изглеждаше прехвърлила четиридесетте. В картона й бе отбелязано, че е на двадесет и осем. Имаше счупване на носа и двете й очи бяха насинени, лицето й бе подпухнало и охлузено.

Хъни се доближи до леглото й.

— Аз съм доктор Тафт.

Жената я погледна с безизразни, угаснали очи. Мълчеше.

— Какво се е случило с вас?

— Паднах по стълбите. — Когато си отвори устата, на мястото на двата й предни зъба зейна дупка.

Хъни зачете картона.

— Тук пише, че имате две счупени ребра и счупен пелвис.

— Да. Паднах лошо.

— От какво са ви насинени очите?

— От падането.

— Омъжена ли сте?

— Да.

— Деца?

— Две.

— Какво работи съпругът ви?

— Хайде да се разберем да не замесваме съпруга ми в това, а?

— Боя се, че няма да може — каза Хъни. — Той ли ви би?

— Никой не ме е бил.

— Ще трябва да пусна доклад до полицията.

Мисис Оуенс изведнъж се паникьоса.

— Не! Моля ви, недейте!

— Защо?

— Ще ме убие! Не го познавате!

— Бил ли ви е и преди?

— Да, ама той… той не влага нищо в това. Напива се и избухва.

— Защо не го напуснете?

Мисис Оуенс сви рамене и движението й причини болка.

— Няма къде да ида с децата.

Хъни все повече се ядосваше, докато я слушаше.

— Не бива да понасяте подобно нещо, разбирате ли? Има приюти и агенции, които ще се погрижат за вас и ще закрилят децата ви.

Жената поклати отчаяно глава.

— Нямам пари. Изгубих мястото си като секретарка, когато той започна… — Не можа да продължи.

Хъни стисна ръката й.

— Ще се оправите. Ще гледам да ви помогна.

 

 

След пет минути вече влизаше в кабинета на д-р Уолас. Той й се зарадва. Чудеше се какво ли е донесла със себе си този път. Досега бе използвала топъл мед, гореща вода, стопен шоколад и… любимия му… кленов сироп. Изобретателността й не познаваше граници.

— Заключи вратата, бебчо.

— Не мога да остана, Бен. Налага се да се върна.

И тя му разказа за пациентката си.

— Подготви доклад до полицията — каза Уолас. — Такъв е законът.

— Законът не я е защитил досега. Тя просто трябва да се махне от съпруга си. Била е секретарка. Ти нямаше ли нужда от нова чиновничка в картотеката?

— Е да, но… чакай малко!

— Благодаря ти — каза Хъни. — Ще я вдигнем на крака, ще й намерим квартира и ще й осигурим работа!

Уолас въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Сигурна бях, че така ще постъпиш — усмихна се Хъни.

 

 

На другата сутрин Хъни отиде да нагледа мисис Оуенс.

— Как се чувствате днес?

— Благодаря ви, по-добре. Кога ще мога да си ида у дома? Съпругът ми не обича…

— Съпругът ви вече няма да ви досажда — каза Хъни твърдо. — Ще останете тук, докато намерим квартира за вас и децата, а когато оздравеете, ще работите в болницата.

Мисис Оуенс я зяпна недоверчиво.

— И… истина ли говорите?

— Абсолютно. Ще разполагате със собствено жилище с децата. Няма повече да търпите ужаса, който сте преживели, и ще имате свястна, порядъчна работа.

Мисис Оуенс сграбчи ръката на Хъни.

— Никога не бих могла да ви се отблагодаря — разрида се тя. — Да знаете само какво съм преживяла.

— Представям си — отвърна Хъни. — Всичко ще се оправи.

Жената кимна, задавена от сълзи.

 

 

На другата сутрин, когато Хъни дойде да види мисис Оуенс, стаята беше празна.

— Къде е тя? — попита Хъни.

— О — отвърна сестрата, — току-що си тръгна с мъжа си.

Чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тафт… в стая 215… доктор Тафт… в стая 215.

В коридора Хъни се сблъска с Кет.

— Как ти върви денят? — попита Кет.

— Няма да повярваш! — отвърна Хъни.

В 215 стая я чакаше д-р Ритър. В леглото лежеше млад индиец, около двадесет и пет годишен.

— Ваш пациент ли е? — стрелна я д-р Ритър.

— Да.

— Тук пише, че не говори английски. Така ли?

— Да.

— А това е вашият почерк, нали? — Той й показа картона. — Повръщане, спазми, жажда, обезводняване…

— Точно така — каза Хъни.

— … липса на периферен пулс…

— Да.

— И каква е вашата диагноза?

— Грип с разстройство.

— Изследвали ли сте фекална проба?

— Не. Защо?

— Защото пациентът ви има холера, ето защо! — разкрещя се той. — Сега ще трябва да затворим проклетата болница!