Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

13

Всички болници имат неприятности с кражбата на опиати. По закон наркотичните вещества трябва да се вземат срещу подпис, но колкото и добре да е организирана охраната, наркоманите почти без изключение си намират начини да я заобиколят.

В окръжна болница „Ембаркадеро“ бе възникнал сериозен проблем. Маргарет Спенсър реши да разговаря с Бен Уолас.

— Не знам какво да правя, докторе. Фентанилът ни все изчезва.

Фентанилът е наркотично вещество, към което човек бързо се пристрастява и което се използва като обезболяващо средство.

— Колко липсва?

— Доста големи количества. Ако бяха само няколко шишенца, би могло да се намери някакво невинно обяснение. Но вече изчезва редовно. Над дузина шишенца седмично.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да го взема?

— Не, сър. Разговарях с охраната. И те се чудят.

— Кой има достъп до аптечния пункт?

— Това е проблемът. Повечето анестезиолози, както и по-голямата част от сестрите и хирурзите.

Уолас се замисли.

— Благодаря, че ми съобщихте. Ще се заема веднага.

— Благодаря ви, докторе. — Сестра Спенсър излезе.

„Само това ми липсваше“, помисли си Уолас сърдито. Предстоеше заседание на настоятелския съвет на болницата и имаше достатъчно други проблеми за решаване. Бен Уолас познаваше добре статистиката. Над десет процента от лекарите в САЩ се пристрастяваха по различно време или към наркотиците, или към алкохола. Лесният достъп до опиатите ги превръщаше в изкушение. За един лекар не представляваше трудност да отвори шкафа с лекарства, да извади онова, което му трябва, и с помощта на турникет и спринцовка да си направи инжекция. Един наркоман трябваше да се инжектира на всеки два часа.

Сега това ставаше в неговата болница. Налагаше се да предприеме нещо преди настоятелския съвет. „Ще се отрази зле на репутацията ми.“

Бен Уолас се чудеше на кого да се довери, за да му помогне да открие виновника. Трябваше да внимава. Беше сигурен, че нито д-р Тейлър, нито д-р Хънтър бяха замесени в това, и след доста размишления реши да използва тях.

Изпрати да ги повикат.

— Искам от вас една услуга. — И им обясни за изчезващия фентанил. — Отваряйте си очите на четири. Ако някой от лекарите, с които работите, излиза от операционната за малко насред операция или пък проявява други признаци на наркомания, държа да ми съобщите. Следете за сипмтоми в поведението — депресия или резки промени на настроението, или закъсняване, или неспазване на ангажиментите. Ще съм ви признателен, ако запазите разговора ни в пълна тайна.

Когато излязоха от кабинета му, Кет рече:

— Болницата е голяма. Ще ни трябва Шерлок Холмс.

— Не, няма — отвърна Пейдж тъжно. — Знам кой е.

 

 

Мич Кембъл бе един от любимите лекари на Пейдж. Той бе приятен побелял мъж над петдесет години, винаги във ведро настроение и сред най-добрите хирурзи в болницата. Напоследък Пейдж бе забелязала, че редовно закъснява за операции и че ръцете му видимо треперят. Той гледаше все Пейдж да му асистира и обикновено я оставяше да извърши по-голямата част от работата. Насред операция ръцете му се разтреперваха и той й връчваше скалпела.

— Не се чувствам добре — промърморваше. — Ще поемеш ли ти?

И напускаше операционната.

Състоянието му тревожеше Пейдж. Сега тя знаеше. Чудеше се какво да стори. Разбираше, че ако разкаже за това на д-р Уолас, д-р Кембъл ще бъде уволнен или, което е още по-лошо, кариерата му ще бъде съсипана. От друга страна пък, ако не направеше нищо, поставяше под заплаха живота на пациентите. „Може би бих могла да поговоря с него — помисли си Пейдж — и да настоявам да се лекува.“ Тя обсъди въпроса с Кет.

— Сериозен проблем — съгласи се Кет. — Той е приятен човек и добър лекар. Ако го наклепаш, е свършен, но ако пък не кажеш, все ще трепериш заради белите, които може да направи. Какво мислиш, че ще стане, ако поговориш с него?

— Сигурно ще отрече, Кет. Това е обичайната реакция.

— Да, трудничко е.

 

 

На другия ден Пейдж имаше по график операция с д-р Кембъл. „Дано да не съм права — молеше се тя. — Дано да дойде навреме и да си свърши работата докрай.“

Кембъл закъсня с петнадесет минути и насред операцията каза:

— Продължи ти, ако обичаш, Пейдж. Ще се върна след малко.

„Трябва да поговоря с него — реши Пейдж. — Не мога да му съсипя кариерата.“

 

 

На следващата сутрин, когато Пейдж и Хъни пристигнаха на лекарския паркинг, Хари Бауман спря до тях с червеното ферари.

— Каква красива кола — каза Хъни. — Скъпа ли е? Бауман се разсмя.

— Ако говорим честно, не можеш да си я позволиш.

Пейдж обаче не ги слушаше. Тя гледаше колата и си мислеше за мансардното жилище, щедрите празненства и моторницата. „Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща. Остави ми всичките си пари.“ А в същото време Бауман работеше в окръжна болница. Защо?

 

 

След десет минути Пейдж беше в отдел „Кадри“ и разговаряше с Карен — секретарката, която се занимаваше с досиетата.

— Карен, ще ми направиш ли една услуга? Да си остане между нас, но Хари Бауман ме покани да излезем, а пък аз имам чувството, че е женен. Ще ми разрешиш ли да погледна досието му?

— Разбира се. Тези ебливи копелета. Все не им стига, брей! — Тя отиде до една кантонерка и намери онова, което търсеше. Подаде на Пейдж някакви документи.

Пейдж бързо ги прегледа. В молбата на д-р Бауман пишеше, че идва от малък университет в Средния запад и че докато следвал, работил, за да се издържа. Беше анестезиолог.

Баща му беше бръснар.

 

 

Хъни Тафт бе загадка за повечето лекари в окръжна болница „Ембаркадеро“. Сутрин на визитация изглеждаше несигурна в себе си. След обяд обаче като че ли ставаше друг човек. Знаеше изненадващо много за всеки пациент и поставяше стегнати и точни диагнози.

Един от старшите стажант-лекари я обсъждаше със свой колега.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо — рече той. — Сутрин срещу доктор Тафт се трупат оплаквания едно подир друго. Непрекъснато допуска грешки. Нали знаеш онзи виц за медицинската сестра, която не правела нищо както трябва. Лекарят се оплаква, че й казал да даде на пациента от четвърта стая три хапчета, а тя дала на пациента от трета стая четири хапчета, и още недовършил, я вижда как гони един гол пациент по коридора със съд с гореща вода. „Ето пак — въздъхва докторът, — наредих й да му пробие цирея![1]

Колегата му се разсмя.

— Та това е доктор Тафт. Следобед обаче е направо блестяща. Диагнозите й са правилни, бележките й са чудесни и е страхотна умница. Сигурно гълта някакви вълшебни хапчета, които действат само следобеда. — Той се почеса по главата. — Недоумявам.

 

 

Д-р Натан Ритър бе педант, човек, който живее и работи като по книга. Въпреки че му липсваше истински блясък, той бе кадърен и предан на професията си и очакваше същото и от своите сътрудници.

Хъни има нещастието да бъде включена в екипа му.

Първо спряха в едно отделение с десетина пациенти. Единият от тях в момента си довършваше закуската. Ритър погледна картона му.

— Доктор Тафт, тук пише, че това е ваш пациент.

— Да — кимна Хъни.

— Трябваше да му направят бронхоскопия тази сутрин.

Хъни пак кимна.

— Точно така.

— И вие му позволявате да яде! — озъби се д-р Ритър. — Преди бронхоскопията?

— Горкичкият човек не е хапнал нищо от… — смотолеви Хъни.

Натан Ритър се обърна към асистента си.

— Отменете процедурата. — Отвори уста да каже нещо на Хъни, после се овладя. — Да вървим нататък.

Следващият болен бе пуерториканец, измъчваше се от лоша кашлица. Д-р Ритър го прегледа.

— Чий пациент е?

— Мой — отвърна Хъни.

Той се намръщи.

— Инфекцията му би трябвало вече да е отзвучала. — Погледна картона. — Вие му давате петдесет милиграма ампицилин четири пъти дневно?

— Правилно.

Не е правилно. Погрешно е! Трябваше да му предпишете петстотин милиграма ампицилин четири пъти дневно. Изпуснали сте една нула.

— Съжалявам, аз…

— Нищо чудно, че пациентът не се оправя! Увеличете веднага дозировката.

— Да, докторе.

Когато стигнаха до друг пациент на Хъни, д-р Ритър попита нетърпеливо:

— По график трябва да му се направи колоноскопия. Къде са рентгеновите снимки?

— Рентгеновите изследвания ли? О, боя се, че съм забравила да поръчам да ги направят.

Ритър изгледа Хъни продължително и замислено. Оттук нататък нещата тръгнаха още по на зле. Следващият болен, при когото спряха, стенеше със сълзи на очи.

— Толкова ме боли. Какво ми е?

— Не знаем — отвърна Хъни.

Д-р Ритър я погледна изпепеляващо.

— Доктор Тафт, може ли за минутка?

В коридора процеди:

— Никога, ама никога не казвайте на пациента, че не знаете. Те очакват от вас помощ! Ако не сте наясно с диагнозата, измислете нещо. Разбирате ли?

— Не ми се струва правилно.

— Не ви питам дали ви се струва правилно. Правете онова, което ви се казва.

Прегледаха пациент с херния, друг с хепатит, един с болестта на Алцхаймер и още десетина. Веднага щом визитацията свърши, Ритър се отправи към кабинета на Уолас.

— Имаме проблем — подхвана той.

— И какъв е той, Натан?

— Една от стажант-лекарките. Хъни Тафт.

„Отново значи!“

— Та какво за нея?

— Тя е направо бедствие.

— Но доктор Тафт има такива чудесни препоръки.

— Бен, по-добре се отърви от нея, преди болницата да изпадне в истинска беда, преди да убие някой и друг пациент.

Уолас помисли малко и взе решение.

— Добре. Ще я махна оттук.

 

 

Почти цялата сутрин Пейдж бе заета в операционната. Веднага щом се освободи, отиде при д-р Уолас, за да му разкрие подозренията си по отношение на Хари Бауман.

— Бауман ли? Сигурна ли си? Искам да кажа… не виждам признаци за пристрастяване.

— Той не го ползва — обясни Пейдж. — Продава го. Живее като милионер със заплата на стажант-лекар.

Бен Уолас кимна.

— Добре. Ще проверя. Благодаря ти, Пейдж.

Уолас повика началника на охраната Брус Андерсън.

— Май че открихме крадеца на опиати — каза му той. — Искам да следиш внимателно доктор Хари Бауман.

— Бауман ли? — Андерсън се опита да прикрие изненадата си.

Д-р Бауман непрекъснато черпеше охраната с кубински пури и им правеше дребни подаръци. Те всички го обичаха.

— Ако дойде в аптечния пункт, претърсете го на излизане.

— Да, сър.

 

 

Хари Бауман се бе запътил към аптечния пункт. Трябваше да изпълнява поръчки. Много поръчки. Всичко започна като щастлива случайност. Работеше в малка болница в Еймс, Айова, мъчейки се да свързва двата края със заплатата на стажант-лекар. Имаше вкус към шампанското, а пари колкото за бира. И тогава му се усмихна Съдбата.

Една сутрин се обади пациент, който бе наскоро изписан.

— Докторе, имам страхотни болки. Трябва да ми дадете нещо.

— Не искаш ли пак да се върнеш в болницата?

— Не ща да мърдам от къщи. Не можете ли да ми донесете нещо тук?

Бауман помисли малко.

— Добре. Ще се отбия на път за дома.

Взе със себе си шишенце фентанил. Пациентът го сграбчи.

— Това е чудесно! — каза. Измъкна пачка банкноти. — Ето.

Бауман го изгледа изненадан.

— Не трябва да ми плащате.

— Шегувате ли се? Това лекарство е направо златно. Имам много приятели, които ще ви пожертват цяло състояние, ако им донесете от него.

Така започна. След два месеца Хари Бауман печелеше повече пари, отколкото някога бе мечтал. За съжаление шефът на болницата надуши как стоят нещата. Опасявайки се от публичен скандал, той каза на Бауман, че ако напусне тихомълком, в досието му няма да бъде отразено нищо.

„Добре, че се махнах — помисли си Бауман. — В Сан Франциско има много по-голям пазар.“

Наближи аптечния пункт. Отвън стоеше Брус Андерсън. Бауман му кимна.

— Здрасти, Брус.

— Добър ден, доктор Бауман.

След пет минути, когато Бауман излизаше, Андерсън каза:

— Извинете ме. Ще трябва да ви претърся.

Хари Бауман го зяпна.

— Да ме претърсиш ли? Какво говориш, Брус?

— Съжалявам, докторе. Наредиха ни да претърсваме всички, които минават през аптечния пункт — излъга Андерсън.

Бауман бе възмутен.

— За пръв път чувам подобно нещо. Абсолютно отказвам!

— Тогава ще се наложи да ви помоля да дойдете с мен в кабинета на доктор Уолас.

— Чудесно! Той ще побеснее, когато научи за това.

Бауман влетя в кабинета на Уолас.

— Какво става, Бен? Този човек искаше да ме претърси, за Бога!

— А ти не му позволи, така ли?

— Разбира се.

— Добре. — Уолас посегна към телефона. — Ако предпочиташ, ще се обърна към полицията на Сан Франциско да се заеме с това. — И започна да набира.

Бауман се паникьоса.

— Чакай малко! Не е необходимо. — Лицето му изведнъж се разведри. — О, сещам се за какво е цялата работа! — Бръкна в джоба си и извади шишенце фентанил. — Взех го за една операция и…

— Изпразни си джобовете — каза Уолас тихо.

По лицето на Бауман премина израз на отчаяние.

— Няма причина да…

— Изпразни си джобовете.

Два часа по-късно градският отдел на Агенцията за борба против наркотиците разполагаше с писмено признание и с имената на хората, на които Бауман бе продавал наркотици.

 

 

Когато Пейдж научи за това, отиде право при Мич Кембъл. Той почиваше в кабинета си. Ръцете му бяха на писалището и когато Пейдж влезе, видя как трепереха.

Кембъл бързо ги премести в скута си.

— Здрасти, Пейдж. Как си?

— Добре съм, Мич. Исках да поговоря с теб.

— Седни.

Тя се настани срещу него.

— От колко време имаш Паркинсън?

Той побледня.

— Какво?

— Това е, нали? Опитваше се да го скриеш.

Последва тежко мълчание.

— Аз… аз… да. Но аз… не мога да се откажа от лекарската професия. Просто… не мога. Това е целият ми живот.

Пейдж се наведе и каза искрено:

— Няма нужда да се отказваш, но не бива да оперираш.

Той изведнъж, пред очите й, остаря.

— Знам. Щях да напусна миналата година. — Усмихна се бледо. — Предполагам, че ще трябва да го сторя сега, нали? Кажи на доктор Уолас.

— Не — рече Пейдж меко. — Ти ще кажеш на доктор Уолас.

 

 

Пейдж обядваше в кафенето, когато към нея се приближи Том Чан.

— Чух за случилото се. Бауман! Добре се справи.

— За малко не сбърках човека.

Чан седеше мълчаливо.

— Добре ли си, Том?

— Как искаш да ти отговоря? Да ти кажа „добре съм“ или да ти кажа истината?

— Приятели сме. Кажи ми истината.

— Бракът ми отиде по дяволите. — Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. — Сай ме напусна. Върна се у дома.

— Толкова съжалявам.

— Тя не е виновна. Нашето напоследък не беше семейство. Тя каза, че съм се бил оженил за болницата, и е права. Прекарвам тук целия си живот, грижа се за непознати, вместо да бъда с хората, които обичам.

— Тя ще се върне. Всичко ще се оправи — помъчи се да го успокои Пейдж.

— Не. Не и този път.

— Мислил ли си да потърсиш професионален съвет или…

— Сай отказва.

— Съжалявам, Том. Ако има нещо, което аз… — Тя чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тейлър, в стая 410…

Пейдж изведнъж се разтревожи.

— Трябва да вървя — каза.

Стая 410. Това беше стаята на Сам Бърнстийн. Беше един от любимите й пациенти, кротък човек над седемдесетте, докаран с тежка форма на рак в стомаха, който не можеше да се оперира. Мнозина от болните непрекъснато се оплакваха, но Сам Бърнстийн беше изключение. Пейдж се възхищаваше на куража и достойнството му. Имаше жена и двама големи синове, които редовно го посещаваха и също й бяха станали симпатични.

Пациентът бе на животоподдържащи системи с бележка НС — „Не съживявай“, ако сърцето му спреше.

Когато Пейдж влезе в стаята, до леглото стоеше медицинска сестра. Тя я погледна.

— Той свърши, докторе. Не предприех неотложните процедури, защото… — Гласът й заглъхна.

— И с право — отвърна бавно Пейдж. — Благодаря ви.

— Ако има нещо, което…

— Не, аз ще уредя нещата.

Пейдж гледаше към онова, което бе останало от някога живото, засмяно човешко същество, мъжа със семейство и приятели, прекарал целия си живот в усилен труд, в грижи за онези, които бе обичал. А сега.

Тя отиде до чекмеджето, където бяха вещите му. Евтин часовник, комплект ключове, петнадесет долара, протези и писмо до жена му. Това бе всичко, останало от един човешки живот.

Пейдж не можеше да се отърси от потискащото чувство, което я бе обзело.

 

 

— Беше такъв сладък човек. Защо?…

— Пейдж, не бива да се оставяш емоциите да надделяват в практиката ти. Това ще те съсипе — каза Кет.

— Знам. Права си, Кет. Само дето… всичко свършва толкова бързо, нали? Тази сутрин разговаряхме с него. Утре е погребението му.

— Да не си решила да ходиш?

— Не.

 

 

Погребението бе на гробище „Хилс ъв Итърнити“.

Според еврейската религия покойникът трябва да се погребе възможно най-бързо след смъртта, а службата обикновено е на другия ден.

Тялото на Сам Бърнстийн бе облечено с бяла роба и увито в ритуален шал. Семейството се бе събрало до гроба. Равинът нареждаше:

„Hamakom y’nathaim etkhem b’tokh sh’ar availai tziyon veeyerushalayim.“

Човекът, застанал до Пейдж, й преведе, когато видя озадаченото й лице: „И нека Бог те утеши с всички оплаквачи на Сион и Ерусалим.“

За нейна изненада членовете на семейството започнаха да раздират дрехите си, докато нареждаха: „Baruch ata adonai elohainu melech haolam dayan ha-emet.“

— Какво?…

— Така показват уважение — прошепна мъжът. „От прах си създаден и на прах ще станеш, но духът ти ще се върне при Господа, който го дарява.“

Церемонията приключи.

 

 

На другата сутрин Кет случайно се сблъска с Хъни в коридора. Хъни изглеждаше нервна.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Кет.

— Доктор Уолас пратил да ме повикат. Казал да ида в кабинета му в два часа.

— Знаеш ли за какво?

— Мисля, че завчера се оплетох на визитацията. Доктор Ритър е чудовище.

— Да, той може да те натопи — отвърна Кет. — Но съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Надявам се. Просто имам лошо предчувствие.

 

 

Точно в два тя влезе в кабинета на Бенджамин Уолас, носейки в чантичката си бурканче с мед. Секретарката беше на обяд. Вратата на д-р Уолас беше отворена.

— Влезте, доктор Тафт — покани я той.

Хъни прекрачи прага.

— Затворете вратата подире си, моля.

Хъни затвори вратата.

— Седнете.

Хъни седна срещу него. Почти трепереше.

Бенджамин Уолас я погледна и си помисли: „Все едно да ритнеш кутре. Но каквото трябва да стане, ще стане.“

— Боя се, че имам за вас неприятни новини — каза той.

 

 

Час по-късно Хъни се срещна с Кет в солариума и се отпусна до нея в един стол, усмихвайки се.

— Беше ли при доктор Уолас? — попита Кет.

— О, да. Разговаряхме надълго и нашироко. Знаеш ли, съпругата му го изоставила през септември миналата година. След петнадесет години брак. Има две големи деца от предишната си жена, но почти не ги вижда. Горкичкият, толкова е самотен.

Бележки

[1] На английски boil — цирей, също и вря, възварявам. — Б.пр.