Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

9

Времето бе изгубило всякакво значение за Пейдж. Нямаше нито край, нито начало и дните и нощите се преливаха в безкраен ритъм. Болницата стана неин живот. Външният свят се превърна в чужда далечна планета.

Коледа мина и замина, започна нова година. Във външния свят американските войски освободиха Кувейт от Ирак.

Нямаше никаква вест от Алфред. „Ще разбере, че е сгрешил — мислеше си Пейдж. — Ще се върне при мен.“

Откачените обаждания посред нощ спряха също така неочаквано, както бяха започнали. Пейдж въздъхна с облекчение, че не й се бе случило нищо тайнствено или заплашително. Като че ли бяха просто един лош сън… само дето не бяха.

Ежедневието продължаваше все така лудо да я върти. Нямаше време да опознае пациентите си. Те оставаха просто жлъчни мехури и скъсани черни дробове, счупени бедрени кости и гърбове.

Болницата беше джунгла, пълна с механични демони — респиратори, монитори на сърдечния ритъм, скенери, рентгенови апарати. И всеки имаше свой характерен звук. Подсвиркваха, бръмчеха и неспирно бърбореха високоговорителите и всичко се сливаше в гръмка, луда какофония.

През втората година стажант-лекарите получаваха вече истинско право да лекуват. Задълженията им ставаха все по-отговорни и те наблюдаваха идването на новата група стажанти със смесено чувство на презрение и арогантност.

— Тези нещастници — каза Кет на Пейдж. — Нямат идея какво ги чака.

— Много скоро ще разберат.

 

 

Пейдж и Хъни се тревожеха за Кет. Отслабваше и изглеждаше потисната. Насред разговора изведнъж ги поглеждаше с отсъстващ поглед, а умът й бе зает другаде. От време на време някой тайнствено й телефонираше и след всяко такова обаждане унинието й се задълбочаваше.

Пейдж и Хъни решиха да си поговорят с нея.

— Наред ли е всичко? — подхвана Пейдж. — Знаеш, че те обичаме, и ако има някакъв проблем, бихме искали да помогнем.

— Благодаря. Оценявам това, но нищо не можете да направите. Проблемът е паричен.

Хъни я погледна изненадано.

— За какво ти трябват пари? Ние никъде не ходим. Нямаме време нищо да си купим. Ние…

— Не са за мен. За брат ми са. — Кет досега не бе споменавала за брат си.

— Не знаех, че имаш брат — каза Пейдж.

— В Сан Франциско ли живее? — попита Хъни.

Кет се поколеба.

— Не. В източната част на Щатите. В Детройт. Някой ден ще трябва да ви запозная.

— Бихме искали. С какво се занимава?

— Майк е нещо като предприемач — отвърна Кет уклончиво. — В момента малко е позакъсал, но ще се оправи. Винаги се оправя.

„Дано да съм права, за Бога“, помисли си тя.

 

 

Хари Бауман се прехвърли като стажант-лекар от Айова. Беше добродушен и безгрижен човек, готов да направи необходимото, за да е приятен на всички.

Един ден каза на Пейдж:

— Утре вечер устройвам малка сбирка. Ако с доктор Хънтър и доктор Тафт сте свободни, защо не дойдете? Мисля, че няма да съжалявате.

— Добре — отвърна Пейдж. — Какво да донесем?

Бауман се разсмя.

— Нищо.

— Сигурен ли си? — настоя тя. — Бутилка вино или…

— Забрави за това! Сбирката ще бъде в моето апартаментче.

 

 

Апартаментчето на Бауман се оказа десетстайно мансардно жилище, пълно с антикварни мебели. Трите жени зяпнаха смаяни.

— Божичко! — пророни Кет. — Откъде е всичко това?

— Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща — рече Бауман. — Остави ми всичките си пари.

— И ти работиш? — зачуди се Кет.

Бауман се усмихна.

— Харесва ми да съм лекар.

Студеният бюфет включваше руски черен хайвер, френски пастет, шотландска пушена сьомга, стриди в половин черупка, месо от опашки на раци, сурови зеленчуци за ордьовър с марината от дребни лукчета и шампанско.

Бауман беше прав. Прекараха чудесно.

— Нямам думи да ти благодаря — каза му Пейдж в края на вечерта, когато си тръгваха.

— Свободни ли сте в събота? — попита той.

— Да.

— Имам моторна лодка. Елате да ви повозя.

— Звучи страхотно.

 

 

В четири часа сутринта Кет се събуди от дълбокия си сън в дежурната стая.

— Доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ… доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ.

Кет стана от леглото, като се бореше с изтощението си. Разтърквайки очи, за да се разсъни, взе асансьора до отделението за бърза помощ.

На вратата я посрещна санитар.

— Ето го там на количката в ъгъла. Има силни болки.

Кет се приближи.

— Аз съм доктор Хънтър — каза тя сънено.

Той простена.

— Исусе, докторке. Трябва да направите нещо. Умирам от болки в гърба.

Кет потисна прозявката си.

— Откога имате болки?

— От около две седмици.

Кет го погледна озадачена.

— От две седмици ли? Защо не сте дошли по-рано?

Той се опита да помръдне и направи гримаса от божа.

— Да си кажа правичката, мразя болниците.

— Тогава защо идвате сега?

Той светна.

— Задава се голям турнир по голф и ако не ми оправите гърба, няма да мога да му се порадвам.

Кет си пое дълбоко въздух.

— Турнир по голф ли?

— Да.

Тя се мъчеше да се овладее.

— Вижте какво ще ви кажа. Вървете си у дома. Вземете два аспирина и ако не се почувствате по-добре до сутринта, обадете ми се. — Завъртя се и излезе ядосана от стаята, оставяйки пациента зяпнал подире й.

 

 

Моторната лодка на Хари Бауман се оказа елегантна петнадесетметрова моторна яхта.

— Добре дошли на борда! — поздрави той Пейдж, Кет и Хъни.

Хъни огледа възхитена яхтата.

— Красива е — каза Пейдж.

Три часа обикаляха с нея из залива, радвайки се на топлия слънчев ден. Момичетата за пръв път се отпускаха от седмици насам.

Докато бяха на котва край остров Ейнджъл, за да си направят чудесен обяд, Кет рече:

— Ето така се живее. Какво ще кажете да не се връщаме на брега, а?

— Добра мисъл — кимна Хъни.

Във всеки случай беше божествен ден. Когато слязоха на пристана, Пейдж каза:

— Не мога да ти опиша какво удоволствие беше за мен.

— Удоволствието беше мое — потупа я Бауман по ръката. — Пак ще го направим. Когато поискате. Вие трите винаги сте добре дошли.

„Какъв чудесен човек“, помисли си Пейдж.

 

 

Хъни обичаше да работи в родилното отделение. То беше пълно с нов живот и нови надежди, протичащи във вечен, изпълнен с радост ритуал.

Майките първескини бяха нетърпеливи и неспокойни. Ветеранките едва изчакваха всичко да свърши.

Една от жените, на път да роди, каза на Хъни:

— Благодаря на Бога, че отново ще мога да си виждам пръстите на краката.

 

 

Ако Пейдж си водеше дневник, щеше да отбележи петнадесети август с червено. На този ден в живота й влезе Джими Форд.

Джими Форд бе санитар с най-лъчезарната усмивка и най-слънчевия характер, които Пейдж беше срещала. Беше дребен и слабичък и изглеждаше седемнадесетгодишен. Всъщност беше на двадесет и пет и хвърчеше по коридорите на болницата като жизнерадостно торнадо. Нищо не го затрудняваше.

Непрекъснато изпълняваше нечии поръчки. Не правеше никаква разлика между социалното положение на хората и се държеше с лекари, сестри и портиери по един и същи начин.

Джими Форд обичаше да разказва вицове.

— Чувала ли си онзи виц, дето един пациент лежи цял в гипс? Съседът му по легло го пита как си изкарва хляба. А той отговаря: „Бях мияч на прозорци в Емпайър Стейт Билдинг.“. „И кога прекъсна?“, пита го другият. „Ами от половината на сградата надолу.“

И Джими се ухилваше и тичаше да помогне на някого другиго.

Той обожаваше Пейдж.

— Някой ден ще стана лекар. Искам да приличам на теб.

Носеше й малки подаръчета — ролка бонбони, мека играчка. И всеки дар бе придружен с виц.

— В Хюстън един спира някакъв пешеходец и го пита: „Как да стигна най-бързо до болницата?“. „Като кажеш нещо лошо за Тексас“, отвръща другият.

Вицовете бяха ужасни, но в устата на Джими звучаха смешно.

Той пристигаше в болницата едновременно с Пейдж и се надбягваше с нея с мотоциклета си.

— Един пациент пита лекаря: „Операцията ми опасна ли е?“ А хирургът отвръща: „Не. Не могат дави направят опасна операция за двеста долара.“

И изчезваше.

 

 

Когато Пейдж, Кет и Хъни бяха свободни в един и същи ден, те се разхождаха из Сан Франциско. Посетиха Холандската мелница и Японската чайна градина. Обиколиха Рибарския кей и се возиха с фуникулера. Ходиха на театър „Кърън“ и вечеряха в „Махарани“ на Пост Стрийт. Всички сервитьори бяха индийци и за изненада на Кет и Хъни Пейдж се обърна към тях на хинди.

От този момент нататък ресторантът беше техен.

— Къде, за Бога, си се научила да говориш индийски? — попита Хъни.

— Хинди — поправи я Пейдж. Поколеба се. — Ние… Живях в Индия известно време.

Всичко бе още толкова живо в паметта й. Тя и Алфред в Агра как разглеждат Тадж Махал. „Шах Джахан е построил това за жена си. Трябвали са му двадесет години, Алфред.“

„И аз ще ти построя Тадж Махал. Не ме е грижа колко време ще ми трябва!“

„Това е Карен Търнър, моята съпруга.“

Чу името си и се стресна.

— Пейдж — Кет изглеждаше загрижена. — Добре ли си?

— Добре. Добре съм.

 

 

Изнурителното работно време продължаваше. Още една Коледа мина и замина, навлязоха в третата си стажантска година и нищо не се промени. Болницата оставаше незасегната от външния свят. Войните, епидемиите, гладът и бедствията в далечни страни бледнееха пред борбата на живот и смърт, която водеха по двадесет и четири часа в денонощието.

Когато Кет и Пейдж се срещнеха в коридорите на болницата, Кет се ухилваше и казваше:

— Забавляваш ли се?

— Кога си спала за последен път? — питаше Пейдж.

— Кой ти помни? — въздъхваше Кет.

Препъваха се през дългите дни и нощи, опитвайки се да удържат на неспирното, изтощително напрежение, хапвайки набързо по някой сандвич, когато имаха време, и пиейки студено кафе от пластмасови чашки.

Сексуалният тормоз като че ли се бе превърнал в част от живота на Кет. Не спираха намеците от страна на лекарите, но и от страна на пациентите, които се опитваха да я вкарат в леглото си. И едните, и другите получаваха все същия отговор: „Няма такъв мъж в света, на когото да позволя да ме докосне.“

И наистина си вярваше.

 

 

Една натоварена сутрин отново й се обади Майк.

— Здрасти, сестричке.

И Кет разбра какво я чака. Беше му изпратила всичките пари, които можа да отдели, но дълбоко в душата си знаеше, че колкото и да му дава, никога няма да стигнат.

— Страшно мразя да те притеснявам, Кет. Наистина. Ама май позакъсах. — Тонът му бе напрегнат.

— Майк… добре ли си?

— О, да. Нищо сериозно. Просто дължа пари на едного, който си ги иска веднага, и се чудех…

— Ще се опитам нещо да направя — каза Кет предпазливо.

— Благодаря ти. Мога винаги да разчитам на теб, нали, сестричке? Обичам те.

— И аз те обичам, Майк.

 

 

Един ден Кет каза на Пейдж и Хъни:

— Знаете ли от какво имаме нужда всички?

— От цял месец сън?

— От ваканция. Би трябвало сега да се разхождаме по Шанз-Елизе, да разглеждаме витрините на скъпите магазини.

— Точно така. Първокласна почивка! — изкиска се Пейдж. — Ще спим по цял ден и ще играем по цяла нощ.

— Звучи ми добре — разсмя се Хъни.

— След няколко месеца ни се полага отпуск — отбеляза Пейдж. — Защо не заминем заедно някъде?

— Идеята е страхотна — възкликна ентусиазирано Кет. — Хайде в събота да отскочим до някоя туристическа агенция.

През следващите три дни възбудено крояха планове.

— Умирам да видя Лондон. Може би ще зърнем кралицата.

— Искам да посетя Париж. Разправят, че бил най-романтичният град в света.

— Бих желала да се возя на гондола на лунна светлина във Венеция.

„Може би ще идем във Венеция за медения си месец, Пейдж — беше казал Алфред. — Вярвам, че ще ти хареса.“

„О, да!“

Почуди се дали Алфред е завел Карен във Венеция за медения им месец.

 

 

В събота сутринта трите се отбиха в туристическата агенция „Корниш“ на Пауъл Стрийт.

Жената на гишето беше любезна.

— От какъв вид пътуване се интересувате?

— Бихме искали да пътуваме до Европа… Лондон, Париж, Венеция…

— Чудесно. Имаме икономични групови пътувания…

— Не, не, не. — Пейдж погледна Хъни и се ухили. — Първа класа.

— Точно така. Първа класа със самолет — обади се и Кет.

— Първокласни хотели — добави Хъни.

— Мога да ви препоръчам „Риц“ в Лондон, „Крийон“ в Париж, „Киприяни“ във Венеция и…

— Защо не вземем със себе си няколко брошури? Ще ги разгледаме и ще решим — рече Пейдж.

— Чудесно — отвърна жената от туристическата агенция.

Пейдж разглеждаше някакъв проспект.

— Вие уреждате също така и яхти под наем, нали?

— Да.

— Добре. Може би ние ще наемем една.

— Великолепно. — Служителката подбра купче брошури и ги връчи на Пейдж. — Щом бъдете готови, просто ми се обадете и аз с удоволствие ще ви резервирам места.

— Непременно — обеща Хъни.

Когато излязоха, Кет се засмя и каза:

— Няма нищо по-хубаво от големите мечти, а?

— Не се тревожи — увери я Пейдж. — Някой ден ще можем да посетим всичките тези места.