Питър Джеймс
Убийствено просто (78)

78

Грейс и Брансън чуха обаждането по полицейската радиостанция минути преди да стигнат до Съсекс Хаус. Вероятно самоубийство — човек, скочил от сградата „Ван Ален“ на крайморския булевард „Кемп Таун“.

Спогледаха се. Грейс извади синята лампа от жабката, сложи я на покрива и натисна педала на газта. Минаха покрай пътна камера, която им проблесна, но не го беше грижа, можеше да уреди този проблем.

След няколко минути беше принуден да намали до пълзене, когато излезе на „Марин Парейд“. Пред себе си виждаше цял цирк от просветващи сини светлини, насъбрала се тълпа и две линейки.

След като паркира, двамата изскочиха от колата, проправиха си път през тълпата и стигнаха до двама униформени полицаи, които опасваха мястото с лента, на която беше изписано: „ПОЛИЦЕЙСКА ЛЕНТА, НЕ ПРЕМИНАВАЙ.“

Набързо показаха служебните си карти и се пъхнаха под заграждението, където видяха двама санитари, които стояха безполезно до размазаните останки на мъж сред тъмна локва кръв, тук-там с жълти петна, изтичаща от главата му и още една, по-голяма и по-тъмна, идваща от торса му.

Под кехлибарената светлина на уличната лампа Грейс видя лицето на мъжа. Беше Марк Уорън, нямаше никакво съмнение. Пребори се с надигащата се в гърлото му жлъч и се обърна към единия от полицаите, показвайки му картата си.

— Какво се е случило?

— Аз… не знам, сър. Току-що говорих със свидетелка — минавала оттук с приятелките си, когато той се приземил почти в краката й. Тя е във втората линейка — изпаднала е в силен шок.

Грейс хвърли бърз поглед към Брансън, който изглеждаше доста разтърсен, след това към безжизненото тяло. Очите на Марк Уорън бяха широко отворени, като в шок.

Господи. Само преди няколко часа бе разговарял с него. Смърдеше на алкохол и изглеждаше като кълбо от нерви. Внезапно Грейс се сети за Клео. Как след около час ще се труди усилено в моргата, за да го приведе в що-годе приличен вид за пред някой роднина, който ще дойде да го идентифицира. Не й завиждаше за това.

— Някой знае ли кой е мъжът? — попита един глас.

— Да, аз го познавам — каза друг. — Живее на моя етаж. Съсед ми е!

Грейс чу приближаващ се звук от сирена.

— Аз също го познавам — каза той и веднага се поправи: — Познавах го.

Робърт Алисън, жилав детектив инспектор — и бивш шампион по снукър на съсекската полиция, — когото Грейс добре познаваше, се появи от предния вход на сградата и двамата с Брансън отидоха при него.

— Рой! Глен! — поздрави ги Робърт Алисън. — Какво правите тук, издънки?

— Решихме да се отбием да подишаме малко морски въздух — отвърна Грейс.

— Опасно нещо е това по тези места — отбеляза инспекторът, кимвайки към трупа. — Той също е решил да излезе на балкона и да подиша малко морски въздух.

Полицейският хирург и фотографът бяха пристигнали. Алисън поговори за кратко с тях и се върна при Грейс и Брансън.

— Някаква информация какво се е случило? — попита го Рой.

— Още не.

— Познавам го — обясни той. — Разпитвах го по-рано тази вечер. Около осем часа. Той е съдружник на младия мъж, който изчезна… номерът със сватбата… четиримата младоци, които загинаха миналата седмица.

Алисън кимна.

— Сещам се.

— Можем ли да огледаме апартамента му?

— Току-що бях горе — портиерът има ключ. Искате ли да дойда с вас?

— Да, добре, защо не?

След няколко минути Грейс, Брансън и инспектор Алисън влязоха в апартамента. Портиерът, мускулест мъж на около петдесет, облечен в спортни панталони и фланелка, изчака отвън.

Грейс мина през дневната, която вече познаваше донякъде, и отиде до балкона, на който бе излязъл само преди няколко часа. Излезе отново и огледа сцената долу. Видя малката тълпа, двете линейки, полицейските коли, светкавиците от апарата на полицейския фотограф, лентата, ограждаща размазаното тяло на Марк Уорън, тъмните петна като сенки около тялото и главата му.

Припомни си сватбата, когато Марк се бе държал агресивно с него. И тази вечер, когато беше пиян и пълна развалина. Грейс от опит знаеше, че оцелелите от злополуки, в които са загинали други, често са разяждани от чувство за вина, задето те са оживели; това би могло да съсипе някои хора. Но дали Марк Уорън бе скочил от балкона заради това?

Онази нощ се бе прибрал късно в този апартамент с кал по колата си — дали това беше продиктувано от чувство за вина пътуване до мястото на катастрофата, в която той би трябвало да умре с приятелите си? Възможно е. Но каква беше тази огромна агресия на сватбата? Това не се връзваше. Нямаше хубаво усещане за Марк Уорън. Кумът, който не знаеше какви са плановете за ергенската вечер.

Доколко бе възможно това?

Влезе вътре, замислен.

— Нека да огледаме добре наоколо за няколко минути — предложи той и започна, като се приближи към вратата на шкафа, който Марк непрекъснато гледаше по-рано вечерта. Но в него имаше само две прашни вази и празна кутия от пури „Коиба Робусто“.

Той бавно и последователно огледа всеки шкаф, отвори всяка врата и чекмедже. Глен Брансън започна да прави същото, докато Алисън наблюдаваше. Накрая Грейс стигна до хладилника в кухненския бокс и отвори вратата. Хвърли поглед по кутиите с прясно мляко, кофичките с кисело мляко, няколкото салати и бутилките с бяло бургундско вино и шампанско и за малко щеше да пропусне торбата „Джифи“ на третия ред.

Извади я и надникна вътре намръщен. След това изсипа малката найлонова торбичка в нея върху черния мраморен кухненски плот.

— Господи — възкликна Брансън, като видя пръста.

— Добре — намеси се Робърт Алисън. — Сега това вече започва да се изяснява. Намерих го в жертвата, когато търсех личната му карта — той извади сгънат лист хартия размер А4 от джоба си и го подаде на Грейс.

Двамата с Брансън го прочетоха.

„Накарай от полицията да проверят отпечатъка и ще разбереш, че това е на твоя приятел и съдружник. На всеки 24 часа ще режа все по-голяма част от него. Докато не направиш точно онова, което ти казвам.“

Грейс го прочете отново, после още веднъж за трети път.

— Мисля, че това ни казва две неща — накрая заяви той. И двамата детективи го погледнаха, но трябваше да изчакат, докато той най-сетне проговори:

— Първото е, че според мен в този случай не става въпрос за самоубийство. И второ, ако съм прав, ще сме истински късметлии да намерим Майкъл Харисън жив.