Питър Джеймс
Убийствено просто (30)

30

— Липсва им ковчег? — повтори Глен Брансън.

— Не е нещо, което хората обикновено крадат, нали? — отбеляза Бела Мой.

Грейс замълча за момент, разсеян от синята муха, която шумно избръмча из стаята и се удари в прозореца. На долния етаж беше съдебната медицина. Изцапаните в кръв дрехи и предмети бяха магнит за мухите. Рой ги мразеше. Сините мухи — или мухи месарки — бяха лешоядите в света на насекомите.

— Този тип, Робърт Хулихан, е взел микробуса на погребалното бюро без разрешение. Възможно е да е взел и ковчег без разрешение — той погледна въпросително Брансън, след това Бела и Ник Никол. — Дали нямаме работа с един много извратен номер?

— Да не би да намекваш, че приятелите му са го сложили в ковчег?

— Имаш ли по-добро предположение?

Глен се усмихна нервно.

— Да се придържаме към фактите. Става ли?

Гледайки Бела, като подсъзнателно си мислеше колко е привлекателна, Грейс каза:

— Доколко е сигурен този Хулихан, че ковчегът е бил взет, а не са го преместили някъде другаде?

— Хората могат да преместят на друго място ключовете от вратата си, не мисля, че това важи за ковчези — отвърна Брансън леко шеговито.

Бела се намеси:

— Напълно сигурен е. Това е бил най-скъпият ковчег в каталога му, индийски тик, казва, че ще издържи стотици години, но този е имал дефект — дървото е било изкорубено или нещо такова, не е прилепвало добре на дъното и заради това е имал разправия с производителите в Индия.

— Не мога да повярвам, че трябва да внасяме ковчези от Индия! Нямаме ли си дърводелци в Англия? — възмути се Глен.

Приятелят му оглеждаше картата. Той очерта ъгъл с пръста си.

— Това е доста голям район.

— Колко време може да оцелее човек в ковчег? — попита Бела.

— Ако капакът е сложен като хората, зависи дали има въздух, вода и храна. Без въздух няма да е дълго. Няколко часа, може би ден — отговори Грейс.

— Вече са минали три дни — отбеляза Бела. Старши детективът си спомни, че бе чел за човек, който бил изваден жив от развалините на дома си дванайсет дни след земетресение в Турция.

— С въздух, поне седмица, може и повече — продължи той. — Трябва да допуснем, че ако са му скроили някакъв адски тъп номер, биха му оставили въздух. Ако не са го направили, значи търсим труп.

Той огледа екипа.

— Вероятно сте говорили с Марк Уорън, съдружника му?

— Той освен това е и негов кум — отговори Никол. — Казва, че няма никаква представа какво се е случило. Отивали са на ергенска обиколка по кръчмите, а той е бил задържан извън града и е пропуснал събитието.

Грейс се намръщи и погледна към часовника си, ясно осъзнаваше, че времето изтича.

— Едно е да отидеш на ергенска обиколка по кръчмите, съвсем друго е да вземеш ковчег със себе си. Не решаваш да вземеш ковчег импулсивно, нали? — той изгледа многозначително всеки един от присъстващите.

И тримата поклатиха глава.

— Някой говорил ли е с всички приятелки, съпруги?

— Да, аз — отвърна Бела. — Трудно е, защото са в шок, но една от тях беше много ядосана — Зои… — тя взе бележника си и прелисти няколко страници. — Зои Уокър — вдовицата на Джош Уокър. Каза, че Майкъл винаги е правел тъпи номера и е сигурна, че те са планирали да му отмъстят.

— А кумът да не знае нищо за това? Не ми се вярва — отбеляза Грейс.

— Напълно съм убеден, че не знае нищо. Защо да лъже? — попита Никол.

Рой се учуди на наивността на младия детектив, но смяташе, че на начинаещите трябва да се дава възможност да покажат способностите си. Реши да не се занимава за момента, но си отбеляза наум да се върне на това по-късно през деня.

— Ама и това е много голям район за претърсване — вметна Брансън. — Доста е залесено; ще са нужни стотина души за прецизно претърсване.

— Трябва да се опитаме да го стесним — каза Грейс в отговор. Взе маркер от бюрото на Бела и очерта син кръг на картата, след което се обърна към детектив Никол. — Ник, нужен ни е списък на всички кръчми в този участък. Оттук трябва да започнем — после се обърна към приятеля си. — Имаш ли снимки на момчетата от микробуса?

— Да.

— Добро момче. Два комплекта?

— Имам десетина.

— Ще се разделим на две групи, Брансън и аз ще поемем половината кръчми, а вие двамата — останалите. Ще видя дали мога да осигуря хеликоптер да огледаме района — въпреки че има доста дървета, имаме по-голям шанс да видим нещо от въздуха.

* * *

Час по-късно Глен Брансън паркира колата си в празния преден двор на кръчма, наречена „Главата на краля“, която се намираше на „Рингмър Роуд“, в периметъра на кръга. Слязоха от колата и се приближиха до вратата. „Джон и Маргарет Хобс, собственици“.

Вътре частта на бара беше пуста, същото важеше и за мрачната ресторантска част вляво. Мястото миришеше на лак за мебели и застояла бира. Ротативка проблясваше и мигаше в далечния ъгъл, близо до мишена за стрелички.

— Ехо? — провикна се Брансън. — Ехо?

Грейс надникна над бара и видя отворена врата към мазе. Вдигна капака на тезгяха, мина от вътрешната страна, коленичи и се провикна в мазето, осветено от слаба крушка.

— Ехо? Има ли някой там?

Долетя сърдит глас:

— Ще се кача след секунда.

Чу стържещ звук, след което се появи сиво буре за бира с надпис „ХАРВИС“ отстрани, хванато от масивни мръсни ръце, последвани от широкоплещест червендалест мъж в бяла риза и джинси, потящ се обилно. Имаше размерите и счупения нос на бивш боксьор.

— Да, господа?

Брансън му показа служебната си карта.

— Детектив сержант Брансън и старши детектив Грейс от съсекската полиция. Търсим собственика. Господин Хобс?

— Намерихте го — той изхриптя, изкачи се по стълбите и ги изгледа предпазливо. Смърдеше на телесна миризма.

— Дали имате нещо против да погледнете тези снимки и да кажете дали разпознавате някое от лицата. Може би са идвали тук този вторник вечерта — Брансън сложи снимките на тезгяха.

Джон Хобс огледа една след друга всяка от снимките. След това поклати глава отрицателно.

— Не, никога не съм ги виждал.

— Вие ли работите във вторник вечер? — попита го Грейс.

— Аз съм тук всяка проклета вечер — отвърна той. — Седем дни седмично. Благодарение на вашите хора.

— Нашите хора? — не разбра Рой.

— Отделът за пътна полиция. Никак не е лесно да държиш кръчма, когато вашите момчета от пътната се навъртат наоколо и проверяват клиентите ми за алкохол.

Без да обръща внимание на забележката, Грейс попита:

— Съвсем сигурен ли сте, че не ги познавате?

— Вечер през седмицата имам по десетина клиенти, и на това съм доволен. Ако са били тук, щях да ги видя. Не ги познавам. А по каква причина трябва да ги познавам?

В моменти като тези Рой Грейс наистина се ядосваше на пътната полиция. За повечето хора да те спрат за превишена скорост или да ти направят проверка за алкохол беше единственият им допир с полицията. Поради това вместо да разглеждат полицаите като свои приятели и пазители на спокойствието им, те ги възприемаха като врагове.

— Гледате ли телевизия? Четете ли местните вестници? — попита Грейс.

— Не — отговори онзи. — Прекалено съм зает за това. Престъпление ли е?

— Четири от тези момчета са мъртви — отвърна Глен Брансън, разгневен от отношението на мъжа. — Загинали са в пътна злополука във вторник вечерта.

— Идвате тук и ми се правите на важни, понеже търсите някой нещастен собственик на кръчма, за да го обвините, че ги е наливал с питие!

— Не съм казал това — отговори Грейс. — Не, не съм. Търсим този човек, който е бил с тях — той посочи снимката на Майкъл.

Кръчмарят поклати глава.

— Не е идвал тук — заяви той.

Брансън огледа стените и попита:

— Имате ли камери?

— Това някаква шега ли е? Все едно имам пари да си купя засукани охранителни джаджи? Знаете ли какви камери използвам? — той посочи очите си. — Ето тези. Получаваш ги безплатно с раждането. А сега ще ме извините, имам да сменям буре.

Никой от двамата не си направи труда да отговори.