Питър Джеймс
Убийствено просто (24)

24

Майкъл лежеше буден и плачеше. Не знаеше какво да прави, чувстваше се толкова безпомощен. Минаваше два часът сутринта, петък сутринта, утре беше сватбата. Имаше милион неща, които трябваше да свърши.

Кой или какво, по дяволите, беше взел тръбата за въздух? Дали е язовец, който е замъкнал нещото в леговището си? За какво му е притрябвала на язовец гумена тръба? Освен това стъпките бяха прекалено тежки. Трябва да е бил човек, със сигурност.

Кой?

Защо?

Къде беше Ашли, неговата любима, скъпа, прекрасна, грижовна Ашли? Какво ли си мислеше точно сега, какво ли й минаваше през ума?

Продължаваше да се надява, че всеки момент този ужасен кошмар ще свърши и след миг ще се събуди в леглото си с Ашли до него. Просто това, което се случваше, нямаше никакъв смисъл.

Внезапно се чу просъскване, ясно и отчетливо. Уоки-токито!

В следващия момент се обади завалящ по южняшки глас:

— Имаш ли изобщо представа колко много вреди причиняват? А? Имаш ли представа?

Майкъл зарови за фенерчето обезумял.

Гласът продължаваше:

— Да знаеш, повечето хора хабер си нямат. Дай им на скапаните природозащитници да говорят за опазването на дивите животни, но тия типове нищо не знаят, схващаш ли к’во ти казвам?

Майкъл намери фенерчето, включи го, откри предавателя и натисна копчето предава.

— Ало? — каза той. — Ало? Дейви?

— Ъхъ, на теб говоря! Бас ловя, че нямаш никаква идея, нали?

— Здрасти, кой си ти?

— Ей, пич, не трябва да се притесняваш кой съм аз. Работата е там, че пет скапани заека изяждат почти същото количество трева, което изяжда една овца. Само си представи.

Майкъл стискаше черната кутия напълно объркан и се чудеше дали не халюцинира. Какво, по дяволите, става?

— Може ли да говоря с Марк? Или Джош? Или Люк? Или Пит? Робо?

Настъпи тишина за няколко секунди.

— Ало? — обади се Майкъл. — Там ли си още?

— Приятелче, никъде няма да ходя.

— Кой си ти?

— Може би съм Мъжът без име.

— Виж, Дейви, шегата продължава твърде дълго, разбираш ли? Прекалено дълго, да му се не види. Моля те, измъкни ме оттук.

— Сигурно си впечатлен от двеста заека, нали?

Майкъл зяпна уоки-токито. Всички ли са напълно полудели? Дали това е ненормалникът, който току-що извади тръбата за въздух? Майкъл отчаяно се опитваше да мисли ясно.

— Слушай — поде той. — Попаднах тук заради една шега на приятелите ми. Можеш ли да ме измъкнеш оттук, моля те?

— Ти си загазил яката, а? — каза американският глас.

Все още несигурен дали това не е някаква игра, Майкъл отвърна:

— Яката съм загазил, прав си.

— Какво мислиш за двеста заека?

— Какво искаш да мисля за двеста заека?

— Добре, пич, искам да мислиш, че всеки, който е затрил двеста заека, трябва да е готин пич, схващаш ли к’во казвам?

— Напълно — отговори Майкъл. — Напълно съм съгласен с теб.

— Окей, значи сме на едно мнение, супер.

— Така е. Супер.

— Ама не ставай много супер, пич, ясно ли е?

— Схванах — отвърна Майкъл, опитвайки се да му угоди. — Тогава може би ще вдигнеш капака, за да изляза, и ще го обсъдим очи в очи?

— В момента съм малко уморен. Май ще опъна кълки, ще притворя очи, схващаш ли к’во казвам?

Майкъл изпадна в паника и бързо рече:

— Хей, не, не го прави, хайде да продължим да си говорим. Разкажи ми повече за зайците, Дейви.

— Казах ти, аз съм Мъжът без име.

— Добре, Мъжът без име, случайно да ти се намират един-два панадола, че имам зверско главоболие?

— Панадол?

— Да.

Последва тишина. Чуваше се само пращене.

— Ало? — обади се Майкъл. — Там ли си още?

Чу се изхилване.

— Панадол?

— Хайде, моля те, измъкни ме оттук.

След още една продължителна пауза гласът най-накрая каза:

— Май зависи от това къде е тук.

— Аз съм в проклетия ковчег.

— Ебаваш ме.

— Без майтап.

Още едно изхилване.

— Без майтап, Шерлок, нали?

— Точно така, без майтап, Шерлок.

— Трябва да вървя, късно е. Затварят ми се очите.

— Хей, моля те, почакай… моля те…

Предавателят замлъкна.

На отслабващата светлина от фенерчето Майкъл видя, че водата значително се е покачила в последния час. Отново провери дълбочината с ръка. Преди час стигаше до кокалчето на показалеца му.

Сега покриваше дланта му напълно.