Питър Джеймс
Убийствено просто (22)

22

Грейс извади тлеещата угарка на пура от устата си, прозя се и отново захапа угарката, стиснал я между зъбите във внезапен прилив на съсредоточеност, докато загребваше петте си карти от набръчканото зелено сукно. В средата на масата лежеше малка купчина от чипове по петдесет пенса, входната миза на всеки играч. Пред него стояха чаши с уиски и вино, купчини от пари и чипове, както и няколко препълнени пепелника, сред трохи от соленки и сандвичи. Стаята беше потънала в дим и застоял въздух, а навън дъждът и вятърът шибаха високите прозорци, които гледаха към Ламанша и светлините на Дворцовия кей.

Винаги играеха „Избора на дилъра“ и всеки път когато беше негов ред, Боб Торнтън, отдавна пенсиониран детектив-инспектор, избираше дроу — вида покер, който Грейс най-малко харесваше. Погледна часовника си: 12:38 часът през нощта. Съгласно традицията на седмичните им игри на покер всеки четвъртък последното завъртане беше започнало половин час след полунощ и след тази щеше да има само още две ръце.

Не му вървеше тази нощ, макар че носеше късметлийските си тюркоазеносини чорапи и късметлийската си риза на сини райета, му се падаха слаби карти, направи няколко лоши анонса и блъф, който му излезе доста солено. Цялата игра беше тръгнала както всичко друго тази седмица: на зле. До момента беше минус сто и петдесет, а последното раздаване обикновено беше най-коварното.

Погледна набързо картите си, тъй като вниманието му бе насочено върху реакциите на петимата му колеги за техните карти, но внезапно се оживи леко. Три десетки. Първата добра ръка, която имаше за последните два часа. Но и опасна — достатъчно добра, за да е глупак да не я изиграе, но не беше и забивка.

Боб Торнтън беше труден за разгадаване. В средата на седемдесетте, той беше едър, енергичен мъж, който все още редовно играеше скуош, имаше ястребово лице и ръце, обсипани с кафяви петна, напомнящи за лапи на влечуго. Носеше зелена жилетка върху карирана риза, кадифени панталони и гуменки за тенис. При доста голяма разлика във възрастта, той беше най-старият в основното ядро от десет редовни играчи, от които всеки четвъртък се появяваха достатъчно на брой, за да стане игра. Една седмица те има, една — не, една година те има, една — не. Съгласно уговорката всеки играч поемаше домакинството на сбирката, когато му дойдеше редът.

Традицията бе създадена много преди Грейс да се присъедини към полицията. Боб беше с ум като бръснач, труден за разгадаване, хитър и много агресивен играч. Малко бяха случаите през годините, в които Боб да не си е тръгнал с печалба — в потвърждение на това и сега пред него имаше планина от чипове и пари в брой. Грейс го наблюдаваше как свива рамене, докато оглежда и подрежда картите близо до гърдите си и наднича в тях през очилата си с будни, лакоми очи. След това отвори и затвори уста, прокарвайки езика по устните си подобно на змия, и старши детективът моментално разбра, че може да не се притеснява за ръката на Боб — освен ако не извади късмет при тегленето на карти.

Беше ред на Грейс да сложи начало на залагането. Той огледа останалите си другари.

Том Алън, трийсет и четири годишен, детектив в брайтънския отдел за криминални разследвания, със сериозно, момчешко лице и гъста къдрава коса. Облечен в пуловер върху тениска, той надничаше в картите си невъзмутимо. На Рой винаги му беше трудно да го разгадае.

До Том седеше Крие Кроук, моторизиран полицай в пътна полиция или охрана на пътищата, както сега се наричаше отделът. Слаб и жилав, с доста приятна външност, къса руса коса, сини очи и бързо действащ чар, Кроук беше ненадминат женкар, който живееше по-скоро като плейбой, отколкото като ченге. Тази вечер той беше домакин на играта в своя крещящо луксозен апартамент на петия етаж в най-изисканата жилищна сграда в града, „Ван Ален“. При нормални обстоятелства полицай, водещ толкова шикозен начин на живот, би породил подозрения у Грейс, но се знаеше, че бившата госпожа Кроук беше жена от хайлайфа, наследница на огромно състояние от печалба при футболни залагания.

Кроук се запознал с нея, когато я спрял за превишена скорост, и се хвалеше, че въпреки глобата тя все пак се е омъжила за него.

Каквато и да е истината, това вече беше история, но безспорно той беше извлякъл полза от брака, защото когато най-после се измори от нередовното работно време, участта на всяка съпруга на полицай, тя му даде част от наследството си.

Кроук беше дързък и непредвидим. През седемте години, откакто играеше с него, Грейс се затрудняваше да намери път към разшифроване на езика на тялото му. Никога не го беше грижа дали печели или губи; беше далеч по-лесно да разгадаваш хора, които имат интерес да спечелят.

Рой насочи вниманието си към Тревър Картър, тих, оплешивяващ мъж, който работеше в компютърния отдел на брайтънския полицейски участък. Облечен консервативно в сива риза с навити ръкави, старомодно големи очила и бозави кафяви панталони, Картър беше пестелив, семеен човек, който играеше така, сякаш благополучието на четирите му деца зависи от това. Рядко блъфираше, рядко вдигаше мизата и поради това рядко завършваше някоя вечер с печалба. Онова, което обикновено издаваше Картър, бе нервно потрепване на дясното око — сигурен сигнал, че има силна ръка. Сега потрепваше.

Последен погледна Джеф Паноне, трийсетгодишен детектив от отдела за наркотици, облечен в черна тениска, бели джинси и сандали, със стигаща почти до раменете черна коса и златна обица, който в момента пуфтеше огромна пура. От наблюденията си през последните две години Грейс бе научил, че когато има добра ръка при дроу покер, той систематично пренареждаше картите в ръката си. За негово нещастие сега пренареждаше картите си.

— Кажи си залога, Рой — каза му Боб Торнтън.

Лимитът винаги беше потът^[1] на масата. Никой не можеше да залага повече, което поддържаше залозите на поносимо ниво. Шестимата влязоха с общо три лири, което беше началният таван. Тъй като не искаше да се издаде, а същевременно искаше всички да се включат в играта, Грейс откри с една лира. Всички се включиха със същата сума, докато Тревър Картър не вдигна до три лири, като трептенето в окото му още повече се засили.

Джеф подхвърли още две лири. Боб Торнтън се поколеба за части от секундата, напълно достатъчно за Грейс да разбере, че той няма добра ръка до момента и поема риска, защото е последно раздаване. Реши да се възползва от възможността и да вдигне с още три лири.

Всички го погледнаха. Знаеха, че имаше лоша вечер и това определено го издаваше. Но вече беше прекалено късно да направи каквото и да било.

Том хвърли картите си и поклати глава. Крие се поколеба няколко секунди и накрая сложи пет лири. Тревър и Джеф също покачиха залозите си с по толкова. Боб Торнтън ги последва.

— Колко карти? — обърна се Боб към Грейс.

Ако сменеше две, щеше да се разкрие, че има три от един вид. Но това би му дало по-добри позиции. Избра стратегията си и смени само една, като се раздели с тройка спатия и запази седмица пика. Падна му се седмица купа.

Сърцето му подскочи. Фул хаус! Не беше върхът, но определено беше доста силна ръка. Десетки на седмици. Сега беше в играта!

Сигурен, че след смяната на карти той има най-силната ръка, Рой реши да се възползва от възможността и да заложи на максимум. За негово учудване всеки от следващите трима играчи се отказа и той разбра, че е изсилил нещата. Но за негово облекчение Тревър Картър се включи и качи.

Грейс самоуверено извади портфейла си и качи още залога. Тревър вдигна още няколко пъти подред, докато накрая старши детективът не изгуби търпение. Извади още няколко банкноти от портфейла си и го накара да си покаже картите.

Нервно си дръпна от пурата, докато Картър сваляше картите си една по една.

О, мамка му, о, мамка му, о, мамка му.

Флош — 7, 8, 9, 10 и вале за капак.

— Велико, да му се не види! — възкликна Кроук.

— Добре изиграно! — възхити се Боб Торнтън. — Боже мой, доста добре го скри!

— Изтеглих ги — възкликна изпадналият в екстаз Тревър Картър. — Изтеглих ги!

Грейс се облегна изумен. Беше ръка едно на милион — може би дори повече. Невъзможно беше да се предскаже. Но трябваше да се досети от нетипичната сила на залозите на Тревър, че той ще го бие — и трябваше да го накара да си свали картите много по-рано.

— Явно свръхестествените ти способности се нуждаят от малко смазване, Рой — изчурулика Кроук.

Всички се засмяха.

— Майната ти! — отвърна Грейс по-добронамерено, отколкото му идваше. Заместник-началник Алисън Воспър беше права. Хората наистина му се присмиваха. Тук беше добронамерено, сред приятели. Но имаше други в полицията, за които не беше шега. Ако не внимаваше, кариерата му щеше да изпадне в застой и той щеше да се озове в периферията.

А точно сега беше загубил ни повече, ни по-малко от триста лири.

Когато и останалите три игри бяха изиграни, Грейс бе успял да увеличи загубите си за вечерта до четиристотин двайсет и две лири и петдесет пенса.

Изобщо не преливаше от щастие, когато взе асансьора до подземния паркинг на сградата. Докато вървеше към своята алфа ромео, паркирана в частта за посетители, все още беше толкова ядосан на себе си и на приятелите си, че почти не забеляза потъналото в кал БМВ Х5, което влизаше.