Питър Джеймс
Убийствено просто (19)

19

Тази вечер се мръкна преждевременно. Марк паркира колата си точно след автобусна спирка малко по-нагоре по пътя и изчака няколко минути. Широката улица, излъскана в черно от поройния дъжд, беше тиха, а потокът от коли — доста вял. Нямаше пешеходци; нямаше кой да го забележи.

Нахлупи бейзболната шапка над лицето си, вдигна яката на анорака си и изтича до покрития портал пред блока на Майкъл, откъдето огледа всяка от паркираните коли, за да провери дали някой не седи вътре. Майкъл винаги казваше, че в тяхното съдружие Марк е човекът, който се занимава с детайлите. Сетне поясняваше със забележка, която Марк ненавиждаше. Марк е по аналите.

Но Марк знаеше, че е прав, и именно затова „Дабъл-М Пропъртис“ беше толкова успешна — защото той беше този, който вършеше същинската работа. Неговата роля бе внимателно да преглежда всеки ред от изчисленията на строителя, да бъде на терена, да одобрява всеки закупуван материал, да следи сроковете и да пресмята всичко до последното пени. Докато Майкъл прекарваше половината си време в шляене и женкарство и рядко приемаше нещо на сериозно. Успехът на бизнеса им се дължеше на Марк, смяташе той, само на него. Но въпреки това Майкъл държеше по-големия дял от акциите, просто защото бе вложил повече пари в брой, когато стартираха.

Имаше четирийсет и два звънеца на домофона. Натисна един напосоки, като умишлено избра различен етаж от този на Майкъл. Никой не отговори. Опита друг, до който седеше името Маранело.

След няколко секунди се обади дрезгав мъжки глас с плътен италиански акцент:

— Ало? Да? Ало?

— Доставка — изкрещя Марк.

— Каква доставка?

— Федекс. От Америка, за Маранело.

— Какво? Доставка? Аз… аз не… аз… не…

Последва миг мълчание. След това рязко избръмчаване на електрическа ключалка.

Марк бутна вратата и влезе. Отиде право при асансьора и слезе на шестия етаж, където се запъти по коридора към апартамента на Майкъл. Знаеше, че той държи резервен ключ под изтривалката, в случай че се заключи — както и направи веднъж, пиян и без дрехи. За негова радост все още беше там. Единичен ключ „Йейл“, покрит с валмо от прашинки.

За всеки случай позвъни и изчака, без да изпуска от поглед коридора, притеснен, че някой може да се появи и да го види. Накрая отвори вратата, пъхна се вътре и бързо затвори след себе си, след което извади малко фенерче от джоба си. Апартаментът на Майкъл гледаше към улицата. Отсреща имаше друг жилищен блок. Сигурно нямаше никаква опасност да включи лампите, но Марк не искаше да рискува. Би могло някой да наблюдава.

Свали подгизналата си шапка и якето и ги сложи на закачалката на стената, след което се ослуша нервно. През стената се чуваше нещо като маршова музика, идваща от телевизор, надут до край. С помощта на фенерчето започна търсенето.

Влезе първо в хола, комбиниран с трапезария, и освети с фенерчето всички повърхности. Огледа купчината мръсни чинии на бюфета, изпитата наполовина бутилка кианти, запушена с тапа, сетне се насочи към масата за кафе, върху която лежеше дистанционното редом със стъклена купа с голяма свещ, изгоряла донякъде. Купчина списания, до тях червената лампичка на телефонния секретар мигаше енергично.

Прослуша съобщенията. Последното, оставено само преди час, беше от майката на Майкъл и гласът й звучеше напрегнато.

— Здравей, Майкъл, просто проверявам дали не си се върнал.

Имаше друго от Ашли, която звучеше така, сякаш се обажда от мобилния си в район със слаб обхват.

— Майкъл, скъпи, обаждам се само да проверя дали случайно не си се прибрал. Моля те, моля те, обади ми се в момента, в който получиш това. Толкова те обичам.

Следващото беше от служител, който питаше дали Майкъл би искал да се възползва от нова услуга за заеми, която „Баркли Банк“ предлага на клиентите, ползващи нейни карти.

Марк прослуша всички съобщения докрай, но нямаше нищо интересно. Огледа двата дивана, столовете, страничните маси, сетне се отправи към кабинета.

На бюрото пред компютъра лежаха клавиатура, безжична мишка, флуоресцираща подложка за мишка, стъклено преспапие във формата на сърце, калкулатор, зарядно устройство за мобилен телефон и черна кутия, претъпкана с химикалки и моливи. Онова, което търсеше, не беше там. Нито беше по лавиците с книги, нито пък в разхвърляната спалня на Майкъл.

Мамка му.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Излезе от апартамента, спусна се по аварийното стълбище и мина през задния вход, водещ към тъмен паркинг. Лоша новина, помисли си той, докато се прокрадваше по улицата. Това беше наистина лоша новина.

* * *

Петнайсет минути по-късно Марк вече караше своето БМВ Х5 нагоре по стръмния хълм покрай огромния, разпростиращ се по дължина комплекс на съсекската градска болница. Паркира при отделението за злополуки и спешни случаи. Мина покрай две чакащи линейки и влезе в ярко осветената част на чакалнята и приемната, позната му от посещението предишния ден.

Мина покрай десетина души, които скръбно чакаха на пластмасови седалки под табела с надпис „ВРЕМЕ ЗА ЧАКАНЕ — ТРИ ЧАСА“.

Продължи през няколко коридора, докато стигна до асансьора и го взе до четвъртия етаж.

Там последва табелите, сочещи към интензивното, а в ноздрите му нахлу миризмата на дезинфектанти и болнична храна. Зави зад ъгъл, мина покрай автомат за храни и напитки и платен телефон в прозрачна арка и се озова пред рецепцията на интензивното отделение. Зад гишето стояха две сестри, едната говореше по телефона, а другата разговаряше с възрастна жена с притеснен вид.

Отправи се към отделението, мина покрай четири заети легла, за да стигне до ъгъла, където предната нощ лежеше Джош, като очакваше да види Зои до леглото. Видя обаче съсухрен старец с буйна бяла коса и хлътнали, обсипани с кафяви петна страни, целият надупчен от системи и тръби, с шумящ над него вентилатор.

Марк огледа останалите легла, нямаше и следа от Джош.

Уплашен, че състоянието му се е подобрило и са го преместили в друго отделение, той бързо тръгна към рецепцията и застана пред сестрата, която говореше по телефона — закръглена жена, около трийсетгодишна, с жизнерадостен вид, старомодна прическа тип „паница“ и табелка, на която пише „Медицинска сестра МАРИГОЛД УОТС, интензивно отделение“. Ако се съдеше по държанието й, явно си бъбреше с приятеля си.

Той зачака нетърпеливо, сложил ръце на дървеното гише, с поглед, втренчен в редицата черни и бели монитори, показващи всяко легло, и цветните електронни дисплеи под всеки от тях. Няколко пъти смени позата си в опит да привлече вниманието на сестрата, но тя очевидно се вълнуваше най-вече от вечерята си.

— Китайска, мисля, че ми се яде китайска храна. Патица по пекински. Някъде, където правят патица по пекински, с палачинки и…

В този момент тя най-сетне го забеляза за първи път.

— Виж, трябва да затварям. Ще ти звънна по-късно. И аз те обичам — каза тя и затвори, след което се обърна към Марк с широка усмивка: — Да, с какво мога да ви помогна?

— Джош Уокър — той посочи към отделението. — Беше ето там… ъ… вчера. В кое отделение е преместен?

Лицето й се вкамени, сякаш бяха й влели конска доза ботокс. Гласът й също се промени и стана силно отбранителен:

— Вие негов роднина ли сте?

— Не, аз съм негов съдружник — Майкъл моментално съобрази и изруга наум себе си, задето не каза, че му е брат. Тя нямаше откъде да разбере.

— Съжалявам — каза тя прискърбно, сякаш съжаляваше, че е прекратила разговора си заради него. — Даваме информация само на роднини.

— Не можете ли просто да ми кажете къде е преместен? Чу се сирена. Тя погледна към екраните, до един от тях мигаше червена светлина.

— Трябва да вървя — заяви му. — Съжалявам. След което се втурна към отделението.

Марк извади мобилния си телефон. Но точно тогава видя голяма табела с надпис:

Забързано тръгна обратно към асансьора и слезе на приземния етаж. Оттам преодоля лабиринта от коридори, докато най-сетне не стигна до главния вход.

Когато минаваше покрай рецепцията, чу силен, почти истеричен глас и видя Зои — очите й бяха зачервени, по бузите й се стичаха сълзи, а русите й къдрици бяха в пълен безпорядък.

— Ти и твоят приятел Майкъл, и всичките ви проклети тъпи шеги — изкрещя тя. — Тъпи, недорасли кретени.

Без да продума, Марк се вторачи в нея. А Зои се хвърли в прегръдките му, хлипайки неудържимо.

— Мъртъв е, Марк, току-що умря. Джош е мъртъв. О, Господи, той е мъртъв. Моля те, помогни ми, какво ще правя?

Той обви ръце около нея.

— Аз… аз мислех, че е добре, че ще се оправи — поде неуверено той.

— Казаха, че с нищо не могат да му помогнат.

— Казаха, че ако беше оживял, щеше да е подобие на човек. О, Господи. О, Господи, моля те, помогни ми, Марк. Какво ще кажа? Как ще кажа на децата, че татко им никога няма да се прибере у дома? Какво да им кажа?

— Искаш ли, искаш ли… чаша чай или нещо друго? Между дълбоките ридания Зои избълва:

— Не, не искам чаша чай, мамка му. Искам си моя Джош. О, Господи, откараха го в моргата. О, Исусе. О, Господи, какво ще правя?

Марк стоеше в мълчание, притискаше я здраво в обятията си и галеше гърба й, силно притеснен да не проличи облекчението му.