Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (8)

VIII

Беше последната среща от ежегодния бейзболен шампионат. Стадионът „Ригли Фийлд“ бе изпълнен с тридесет и осем хиляди седемстотин и десет ревящи запалянковци.

„Девети начален удар, «Къбс» водят с един на нула срещу «Янкис». Ред е на батсман от «Янкис». Своите места на базите са заели Тони Кюбек — на първа, Уайти Форд — на втора, и Йоджи Бера — на трета.“

Мики Мантъл се приближи към гумената плоча, която сочи мястото на батсмана, и тълпата зарева. „Мик“ бе набрал триста и четири точки за сезона и имаше четиридесет и два успешни пробега.

Говорителят на стадиона Джак Брикхаус развълнувано съобщи: „Изглежда, ще има смяна на играча, който ще хвърля. От игра излиза Моу Дрейбоуски… Мениджърът на «Къбс» Боб Шефинг разговаря със съдията… да видим кой ще влезе… това е Хауард Келър! Келър се приближава към мястото за подаване, тълпите крещят! Цялата тежест на шампионата пада на раменете на този младок. Ще може ли той да се наложи над големия Мики Мантъл? Ще разберем след малко. Келър вече е на изходна позиция… оглежда базите… поема дълбоко дъх, замахва и хвърля!… Мантъл вдига бухалката… замахва и… пропуска удара! Първият удар!“

Тълпата бе занемяла. Мантъл пристъпи леко напред с мрачно изражение, вдигнал бухалка, готов да замахне. Хауард Келър погледна отново бегачите. Напрежението бе огромно, но той изглеждаше невъзмутим и спокоен. Обърна се към хващача, изчака знака му и се приготви за ново хвърляне.

„Ето, замахва и хвърля! — изкрещя говорителят. — Прочутото параболично хвърляне на Келър!… Мантъл замахва и не уцелва! Втори удар! Ако младият Келър се наложи над Мик, «Чикаго Къбс» печелят шампионата! Наблюдаваме Давид срещу Голиат, дами и господа! Младият Келър играе в лигата на водачите едва от година, но за това време си изгради завидна репутация. Мики Мантъл е Голиат… ще може ли новакът Келър да го победи? Всичко зависи от следващото хвърляне. Келър отново проверява бегачите, подготвя се… и ето я параболата!… Мантъл скача и топката минава точно над плочката на батсмана… Трети успешен удар!“ — говорителят вече крещеше. — „Мантъл бе изненадан! Големият Мик е победен! Младият Хауард Келър се наложи над големия Мики Мантъл! Играта свърши! Шампионатът печелят «Чикаго Къбс»! Запалянковците скачат като луди.“

На терена съотборниците на Хауард Келър се втурнаха към него, вдигнаха го на ръце и го понесоха към…

— Хауард, какво правиш, за бога?

— Домашното си, мамо — чувствайки се виновен, петнадесетгодишният Хауард Келър загаси телевизора. Така или иначе срещата беше към своя край.

 

 

Бейзболът бе страстта и смисълът на живота на Хауард. Знаеше, че някой ден ще играе в лигата на елитните отбори. На шестгодишна възраст се състезаваше с два пъти по-големи деца в игра на стикбол, а на дванадесет стана питчър на отбора „Америкън Лиджън“. Когато стана на петнадесет, някой спомена за него пред един от селекционерите на „Чикаго Къбс“:

— Не съм виждал подобно нещо! Хлапето има забележителен замах, отлично плъзгане и невероятно набиране на скорост.

Селекционерът скептично склони:

— Добре, ще го видя.

Отиде на следващия мач на „Америкън Лиджън“, когато играеше Хауард Келър, и веднага бе спечелен от играта му. След срещата той потърси момчето.

— Какво искаш да правиш в живота, синко?

— Да играя бейзбол — веднага отвърна Келър.

— Радвам се да го чуя. Ще подпишем с теб договор за юношеския ни отбор.

 

 

Хауард нямаше търпение да сподели вълнуващата новина с родителите си.

Те бяха сплотено католическо семейство. Всяка неделя ходеха на служба и се грижеха синът им също да ходи на черква. Хауард Келър-старши беше посредник на фирма за пишещи машини и много пътуваше. Когато си беше вкъщи, прекарваше колкото може повече време със сина си. Хауард бе привързан и към двамата си родители. Майка му считаше, че трябва да присъства на всички срещи, в които участваше синът й, и да го насърчава. На шест години Хауард получи първата си ръкавица и екип за бейзбол. Той имаше енциклопедична памет за статистиката на срещите, играни още преди да е роден. За побеждавалите питчъри знаеше всички данни — удари, пропуски, брой на спасените и на отбитите топки. Печелеше басове със съучениците си, че може да изброи имената, на стартиралите питчъри във всеки отбор.

— 1949 година.

— Лесна работа — казваше Хауард. — Нюкум, Роу, Хатън и Бранка за „Доджърс“. Ренолдс, Раши, Бърн и Лопат за „Янкис“.

— Добре — предизвикваше го един съученик, взел в ръка Книгата за рекордите на Гинес, — кой е играл най-много последователни срещи в историята на лигата на майсторите?

Хауард Келър не се замисли дори за миг:

— Лу Гериг — две хиляди сто и тридесет.

— Кой има най-много отбити топки?

— Уолтър Джонсън — сто и тринадесет.

— Кой е печелил най-голям брой победи в кариерата си?

— Бейб Рут — седемстотин и четиринадесет.

 

 

Започна да се говори за качествата на младия играч и професионални селекционери идваха да видят феномена, който играеше в юношеския отбор на „Чикаго Къбс“. Оставаха изумени. Още преди да навърши седемнадесет, Келър бе получил предложения от селекционери на „Сейнт Луис Кардинълс“, на „Балтимор Ориолс“ и на „Ню Йорк Янкис“.

Бащата на Хауард бе горд с него.

— Метнал се е на мен — хвалеше се той. — Като млад играех бейзбол.

През лятото, преди да завърши училище, Хауард работеше като младши чиновник в банка, чийто собственик бе един от спонсорите на „Америкън Лиджън“.

Той си имаше сериозна приятелка — хубава съученичка, която се казваше Бети Куинлан. Бяха се разбрали, че ще се оженят, след като завършат колеж. Хауард й говореше с часове за бейзбол и понеже го харесваше, тя търпеливо слушаше. Той обичаше анекдотите за любимите си играчи и щом чуеше някой нов, се втурваше да го разкаже на Бети.

Кейси Стенджъл казал: „Тайната на ръководенето е в това да успееш да държиш настрана петимата, които те мразят, от петимата, които още се колебаят.“

Попитали Йоджи Бера колко е часът и той отвърнал: „Ама точно в тоя момент ли имате предвид?“

Топка ударила играч по рамото и един от съотборниците му казал: „Нищо му няма на рамото освен лека болка, а от това не боли.“

Младият Келър знаеше, че скоро ще се присъедини към пантеона на големите играчи. Но боговете имаха други планове за него.

 

 

Един ден Хауард се прибра от училище с най-добрия си приятел Джеси, който също играеше в отбора, и завари две писма — едното му предлагаше стипендия като играч в отбора по бейзбол в „Принстън“, другото — в „Харвард“.

— Страхотно! — викна Джеси. — Честито! — той бе искрен. Хауард Келър бе негов кумир.

— Коя ще избереш? — попита баща му.

— Защо изобщо трябва да ходя в колеж? — чудеше се Хауард.

— Още сега мога да отида в някой отбор от лигата на майсторите.

Майка му бе категорична:

— Имаш много време за това, синко. Първо трябва да получиш добро, образование, за да можеш да работиш каквото пожелаеш, когато приключиш с бейзбола.

— Добре — рече Хауард. — „Харвард“. Бети ще отиде в „Уелсли“ и така ще бъдем по-близо.

Бети Куинлан бе много доволна от решението на Хауард.

— Ще можем да се виждаме през уикенда!

Приятелят му Джеси рече:

— Много ще ми липсваш.

 

 

В деня преди заминаването на Хауард за университета баща му избяга със секретарката на един от клиентите си. Младото момче бе смаяно:

— Как можа да го направи?

Майка му бе изпаднала в шок:

— Той… сигурно преживява критическа възраст — заекваше тя. — Твоят… твоят баща много ме обича. Той… той ще се върне. Ще видиш…

На следващия ден майка му получи писмо от адвокат, който официалной съобщаваше, че клиентът му Хауард Келър-старши иска развод и тъй като няма средства да й плаща издръжка, оставя на жена си малката им къща.

Хауард прегърна майка си.

— Не се безпокой, мамо, аз ще остана тук и ще се грижа за теб.

— Не. Не искам да се отказваш от колежа заради мен. От деня на раждането ти двамата с баща ти искахме да отидеш в колеж — след миг тихо добави: — Да поговорим за това утре. Много съм уморена.

Хауард не легна през цялата нощ, мислейки дали има избор. Би могъл да отиде в „Харвард“ с бейзболната стипендия или да приеме някое от предложенията за лигата на майсторите. И в двата случая трябваше да остави майка си сама. Трудно бе да реши.

Когато на сутринта майка му не се появи на закуска, Хауард влезе в стаята й. Тя седеше в леглото парализирана, с изкривено на една страна лице. Бе получила удар.

Тъй като нямаше пари за болницата и лекарите, Хауард се върна в банката на целодневна работа. Свършваше в четири часа и всеки следобед бързаше да се прибере, за да се грижи за майка си.

Ударът беше лек и докторът го уверяваше, че майка му ще се оправи.

— Преживяла е ужасен шок, но ще се възстанови.

Все още му се обаждаха селекционери от елитните отбори, но Хауард знаеше, че не може да изостави майка си. „Ще замина, когато тя се почувства по-добре“, казваше си той.

Сметките за лечението продължаваха да се трупат.

В началото той се обаждаше на Бети Куинлан веднъж седмично, но след няколко месеца разговорите станаха все по-редки.

Нямаше изгледи майка му да се оправи. Хауард попита доктора:

— Кога ще оздравее?

— При подобни случаи е трудно да се каже, синко. Възможно е да остане така с месеци, дори с години. Съжалявам, че не мога да бъда по-точен.

Годината мина, започна друга, а Хауард все още живееше с майка си и работеше в банката.

 

 

Един ден получи писмо от Бети Куинлан, с което му съобщаваше, че е влюбена в друг и се надява майка му да е по-добре. Обажданията на селекционерите ставаха все по-редки, после съвсем престанаха. Животът на Хауард се съсредоточи в грижите около майка му. Той пазаруваше, готвеше и продължаваше да работи. Вече не мислеше за бейзбол. Достатъчно трудно му беше да се справя с всеки нов ден.

Когато след четири години майка му почина, Хауард Келър вече не се интересуваше от бейзбол. Сега беше банкер.

Шансът му да стане прочут бе отлетял.