Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (6)

VI

Чарлс Коун инспектира пет сгради, построени от компанията „Нова Скотия“.

— Те са първокласен екип — каза той на Лара. — Не би трябвало да имаш проблеми с тях.

Лара, Чарлс Коун и Бъз Стийл разглеждаха новия терен.

— Идеален е — рече Бъз Стийл. — Размерите на терена са четиридесет и три хиляди петстотин и шестдесет квадратни фута, така че ще имате сградата на двадесет хиляди квадратни фута, както искате.

— Ще можете ли да я завършите до тридесет и първи декември? — попита Чарлс Коун, твърдо решен да закриля Лара.

— И по-скоро дори — отвърна Стийл. — Обещавам да е готова до Коледа.

Лара сияеше.

— Кога най-скоро можете да започнете?

— Екипът ни ще бъде тук в средата на следващата седмица.

 

 

Лара не бе преживявала по-вълнуващо нещо от това да наблюдава израстването на новото здание. Всеки ден бе там.

— Искам да се науча — казваше тя на Чарлс Коун. — За мен това е само началото. Смятам да построя стотици сгради.

Коун се питаше дали Лара изобщо съзнава с какво се е захванала.

Първите, които стъпиха на терена, бяха екип земемери. Те определиха законните геометрични граници на участъка и забиха нивелачни колчета, боядисани във флуоресцентни цветове във всеки ъгъл за по-лесно ориентиране. Земемерите приключиха за два дни и рано на следващата сутрин на терена се появиха тежки земекопни машини, булдозери „Катърпилър“. Лара беше там и попита Бъз Стийл:

— Сега какво ще става?

— Ще разчистим и ще копаем.

— Какво точно?

— Ще изкопаят дупки за три подпорни колони и ще направят груба нивелация.

След това дойдоха багери, за да изкопаят основите, траншеите за кабелите и за канализацията.

Всички в пансиона вече знаеха какво става и това беше главната тема на разговорите по време на закуска или вечеря. Всички насърчаваха Лара. Питаха я:

— Какво следва?

Тя вече ставаше експерт.

— Тази сутрин инсталираха подземните тръбопроводи. Утре започват да коват кофража за бетона, после да връзват желязната арматура на скелетната решетка — тя се ухили. — Разбирате ли това, което ви казвам?

Следващата стъпка беше наливането на бетона, а когато основите се втвърдиха, дойдоха огромни камиони с дървен материал и дърводелците започнаха да коват скелето. Шумът бе ужасен, но на Лара й звучеше като музика. Обектът бе изпълнен от звуците на ритмични удари с чук и воя на мощни триони. След две седмици вдигнаха панелите с отвори за прозорци и врати и сградата сякаш изведнъж изникна.

За минувачите зданието представляваше лабиринт от дърво и желязо, но за Лара беше съвсем друго. Това беше осъществената й мечта. Всяка сутрин и вечер тя отиваше в центъра и втренчено гледаше строежа. „Това е мое, мислеше Лара. Аз го притежавам“

След преживяването с Макалистър Лара се ужасяваше, че може да е забременяла. Повдигаше й се от самата мисъл. Но след месечното си неразположение изпита огромно облекчение. „Сега единственото, за което ще се безпокоя, е моята сграда.“

Тя продължи да събира наема за Шон Макалистър, защото трябваше да живее някъде, но всеки път се налагаше да мобилизира всичките си сили, за да влезе в кабинета му и да застане пред него.

— Прекарахме хубаво в Халифакс, нали, сладурче? Защо не го направим пак?

— Заета съм със строежа — твърдо отвръщаше Лара.

 

 

Темпото на работа се ускори, когато едновременно заработиха майсторите по покрива, железари и дърводелци. Броят на хора, материали и камиони се утрои.

Чарлс Коун бе напуснал Глейс Бей, но един път седмично се обаждаше по телефона.

— Как върви строежът? — попита я той последния път.

— Чудесно! — ентусиазирано отвърна Лара.

— В графика ли сте?

— Преди графика сме.

— Това е прекрасно. Сега мога да ти кажа, че не бях сигурен дали ще се справиш.

— Но все пак ми даде възможност. Благодаря, Чарлс.

— Едно добро дело заслужава добър отговор. Не забравяй, че ако не беше ти, сигурно щях да умра от глад.

 

 

От време на време Макалистър идваше при Лара на строежа.

— Върви много добре, нали?

— Да — отвръщаше тя.

Макалистър изглеждаше откровено доволен. Лара мислеше: „Мистър Коун грешеше за него. Той не се опитва да ме измами.“

 

 

До края на ноември сградата бързо растеше. Поставиха прозорците и вратите, завършиха външните стени. Постройката беше готова да й се постави мрежата от нерви и артерии.

Един понеделник в първата седмица на декември, темпото на работата по строежа започна да замира. Сутринта, когато Лара отиде на обекта, там имаше само двама души и те почти нищо не вършеха.

— Къде са останалите от екипа? — попита Лара.

— Те са на друг обект — обясни единият от мъжете. — Утре ще бъдат тук.

На другия ден нямаше никой.

 

 

Лара отиде с автобуса до Халифакс, за да се срещне с Бъз Стийл.

— Какво става? — попита го тя. — Работата спря.

— Няма защо да се тревожиш — увери я Стийл. — Неочаквано ударихме на камък на друг обект и трябваше временно да изтегля хората.

— Кога ще се върнат на строежа?

— Следващата седмица. Ще спазим графика.

— Бъз, знаеш какво означава това за мен.

— Разбира се, Лара.

— Ако сградата не е завършена в срока, аз я губя. Губя всичко.

— Не се безпокой, детето ми. Няма да допусна това.

Лара си тръгна с чувство на тревога.

 

 

Следващата седмица строителите отново не се появиха. Тя пак отиде в Халифакс при Стийл. — Съжалявам — каза секретарката. — Мистър Стийл отсъства.

— Трябва да говоря с него. Кога ще се върне?

— Извън града е, по работа. Не знам кога ще се върне.

Лара почувства първите тръпки на паника.

— Много е важно — настоя тя. — Той строи един мой обект. Трябва да е готов след три седмици.

— Не бих се тревожила, мис Камерън, щом мистър Стийл е казал, че ще бъде готов, значи така ще стане.

— Но нищо не става! — викна Лара. — Там не работи никой.

— Искате ли да разговаряте с неговия помощник мистър Ериксън?

— Да, моля ви.

Ериксън беше огромен, широкоплещест и дружелюбен мъж, който излъчваше спокойствие.

— Знам защо сте тук — каза той, — но Бъз ми предаде да ви уверя, че не трябва да се безпокоите за нищо. Малко задържахме вашия обект заради проблемите, които имаме с няколко големи строежа, но на вашата сграда й остават само още три седмици до завършването.

— Ала все още има много работа…

— Не се тревожете. Още в понеделник сутринта ще изпратим там нашия екип.

— Благодаря — отвърна Лара с облекчение. — Съжалявам, че ви безпокоя, но се притеснявам. Това означава твърде много за мен.

— Няма никакъв проблем — усмихна се Ериксън. — Идете си у дома и си починете. Вие сте в сигурни ръце.

 

 

В понеделник сутринта на строежа нямаше нито един работник. Лара пощуря. Телефонира на Чарлс Коун.

— Спряха работата и не мога да разбера защо — каза му тя. — Непрекъснато ми дават обещания и не ги изпълняват.

— Как беше името на компанията — „Нова Скотия“ ли?

— Точно така.

— Ще ти се обадя след малко — рече Коун.

След два часа Чарлс Коун й позвъни.

— Кой ти препоръча тази компания?

Тя си припомни.

— Шон Макалистър.

— Не съм изненадан. Компанията е негова собственост, Лара.

На Лара изведнъж й призля.

— И той ги спира, за да не завършат в срок…?

— Опасявам се, че е така.

— О, боже мой!

— Той е коварен като пепелянка.

Беше твърде внимателен, за да й каже, че я бе предупредил. Само успя да промълви:

— Може би нещо ще се уреди…

Възхищаваше се от храбростта и амбицията на младото момиче и презираше Шон Макалистър. Но беше безпомощен. Не можеше да направи нищо.

 

 

Цяла нощ Лара лежа будна, мислейки за своята лудост. Сградата, която тя построи, сега щеше да принадлежи на Шон Макалистър; а на нея щеше да й остане потресаващ дълг, за чието изплащане ще трябва да работи цял живот. Мисълта как Макалистър би настоял да му плати, я караше да потръпва.

Когато се събуди, Лара отиде при Шон Макалистър.

— Добро утро, мила. Днес изглеждаш чудесно.

Лара мина направо към въпроса.

— Искам удължаване на срока. Сградата няма да е готова до тридесет и първи.

Макалистър се намръщи и се облегна назад:

— Наистина ли? Лоша новина, Лара.

— Трябва ми още един месец.

Макалистър въздъхна:

— Боя се че е невъзможно. Не, скъпа. Ти подписа договор. Сделката си е сделка.

— Но…

— Съжалявам, Лара. На тридесет и първи сградата става собственост на банката.

 

 

Когато наемателите научиха какво става, те побесняха от гняв.

Този кучи син! — викна един от тях. — Не може да постъпи така с теб!

— Направи го — отчаяна отвърна Лара — Свършено е!

— Ще оставим ли това така?

— Не, По дяволите. Колко ти остава — три седмици?

— По-малко. Две и половина — поклати глава Лара.

Мъжът се обърна към останалите:

— Хайде да идем да разгледаме този строеж.

— Каква полза…?

— Ще видим.

Не след дълго пет-шест наематели внимателно оглеждаха обекта.

— Не е направена водопроводната инсталация — рече един.

— Нито електрическата.

Стояха, треперещи на ледения декемврийски вятър и обсъждаха какво остава да се направи. Един от тях се обърна към Лара:

— Твоят банкер е мошеник. Сградата е почти готова, така че когато ти изтече договорът, на него да не му остане много работа. — Той се обърна към другите: — Смятам, че това може да бъде завършено за две седмици и половина.

Хорово се съгласиха с него. Лара бе озадачена.

— Не разбирате ли, че работниците няма да се върнат.

— Виж какво, девойче, в твоя пансион има и водопроводчици, и дърводелци, и електротехници, а имаме и много приятели, които да свършат останалото.

— Нямам пари, за да ви платя — каза Лара. — Мистър Макалистър няма да ми даде…

— Това ще бъде нашият коледен подарък за теб.

 

 

Това, което стана после, бе невероятно. Мълвата бързо се разпространи из Глейс Бей. Строителни работници от други обекти идваха да видят сградата на Лара. Половината идваха, защото харесваха Лара, другата половина — защото бяха имали работа с Шон Макалистър и го мразеха.

— Хайде да му дадем да разбере на това копеле! — казваха те.

Идваха да помагат след работа и работеха след полунощ, в съботите и в неделите и въздухът отново се изпълни с радостния шум на строежа. Спазването на срока се превърна в предизвикателство и скоро сградата гъмжеше от дърводелци, електротехници и водопроводчици, всички желаещи да се заловят за работа.

 

 

Когато Шон Макалистър дочу какво става, веднага пристигна на строежа. Изумен, попита:

— Какво става? Това не са моите работници.

— Те са мои — предизвикателно отвърна Лара. — В договора никъде не се казва, че не мога да използвам свои работници.

— Ами, аз… — заломоти Макалистър. — Внимавай сградата да отговаря на изискванията.

— Ще отговаря — увери го Лара.

 

 

Един ден преди Нова година строежът бе завършен. Солидна и здрава, сградата гордо се очертаваше на небосклона. За Лара това беше най-красивата гледка. Тя стоеше и зашеметена се взираше в нея.

— Цялата е твоя — с гордост рече един от работниците. — Няма ли да празнуваме, а?

Тази нощ сякаш целият град Глейс Бей честваше първата сграда на Лара Камерън. Това беше началото.

После за Лара вече нямаше спиране. Умът й преливаше от идеи.

— Вашите нови работници ще имат нужда от жилища в Глейс Бей — каза тя на Чарлс Коун. — Бих искала да построя къщи за тях. Проявяваш ли някакъв интерес към това?

— Много голям — кимна той.

 

 

Лара се срещна с един банкер в Сидни и срещу сградата си взе заем, достатъчен да финансира новия й проект.

Когато къщите бяха готови, тя сподели с Чарлс Коун:

— Знаеш ли кое е следващото, от което този град има нужда? Бунгала за туристите, които идват на риболов през лятото. Знам едно чудесно място близо до залива, където бих могла да построя…

Чарлс Коун стана неофициален финансов съветник на Лара и през следващите три години тя построи административна сграда, половин дузина вили край морето и пазарен център. Банките в Сидни и Халифакс с радост й даваха заеми.

След две години Лара продаде своите недвижими имоти и получи заверен чек за три милиона долара. Беше на двадесет и една години.

На следващия ден тя се сбогува с Глейс Бей и замина за Чикаго.