Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (26)

XXVI

Рубриката на Лиз Смит започваше така:

„НА ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ЩЕ Й ПОДРЕЖАТ КРИЛЦАТА.“

„Един красив магнат в областта на недвижимите имоти ще изпадне в ярост, когато научи, че предстои да излезе от печат книга за нея, написана от бивша служителка. Говори се, че книгата на издателство «Кендълайт Прес» ще бъде голяма сензация.“

Лара ядосано захвърли вестника. Това сигурно бе Гъртруд Мийкс, секретарката, която бе уволнила. Тя извика Джери Таунзенд.

— Видя ли днешната рубрика на Лиз Смит?

— Да, току-що. Нищо не можем да направим, шефе. Ако…

— Можем да направим много неща. Всички мои служители подписват декларации, че няма да пишат нищо за мен по време на работата си тук и след това. Гъртруд Мийкс също няма право да пише. Ще съдя издателя, докато го съсипя.

Джери Таунзенд поклати глава.

— Не бих препоръчал подобно нещо.

— Защо не?

— Защото това ще предизвика много и неблагоприятни публикации. Ако не му обърнете внимание, лекият повей сам ще утихне. Ако се опитате да го спрете, ще се превърне в ураган.

Тя го изслуша, но не се съгласи.

— Разбери кой е собственик на издателството — нареди тя.

След час Лара се обади на Хенри Синфелд, собственик на издателство „Кендълайт Прес“.

— Тук е Лара Камерън. Разбрах, че смятате да издадете книга за мен.

— А, прочели сте рубриката на Лиз Смит? Да, така е, мис Камерън.

— Искам да ви предупредя, чеако отпечатате книгата, ще ви съдя за накърняване правото ми на личен живот.

Гласът от другия край отвърна:

— Мисля, че е по-добре да се посъветвате с адвоката си. Вие сте обществена фигура, мис Камерън. Нямате право на личен живот. А според ръкописа на Гъртруд Мийкс, вие сте и доста колоритен образ.

— Гъртруд Мийкс е подписала декларация, с която се задължава да не пише за мен каквото и да било.

— Е, това си е между вас и Гъртруд Мийкс. Можете да я съдите…

„Но, разбира се, през това време книгата ще излезе от печат.“

— Не искам да издавате тази книга. Ако мога да ви компенсирам това…

— Стойте! Мисля, че навлизате в опасна територия. Предлагам да приключим този разговор. Довиждане.

Линията прекъсна.

„Да върви по дяволите!“ Лара се замисли. Повика Хауард Келър.

— Какво знаеш за „Кендълайт Прес“?

Той сви рамене.

— Те са малко предприятие. Издават книги, използвайки скандали. Публикуваха злостни нападки срещу Шер, Мадона…

— Благодаря ти. Това е всичко.

 

 

Хауард Келър имаше главоболие. Напоследък май често го болеше глава. Не спеше достатъчно. Живееше в напрежение, имаше чувството, че всичко наоколо става прекалено бързо. Трябваше по някакъв начин да накара Лара да намали темпото. А може би главата го боли, защото е гладен. Той позвъни на секретарката си.

— Бес, би ли ми поръчала нещо за обяд?

Мълчание.

— Бес?

— Шегувате ли се, мистър Келър?

— Не, защо?

— Вие току-що обядвахте.

Келър изпита чувството, че го поляха със студена вода.

— Но ако, все още сте гладен…

— Не, не — той си спомни, че яде салата, сандвич с ростбиф и…

„Господи, какво става с мен?“

— Просто се пошегувах, Бес.

„Кого лъжа?“

 

 

Откриването на „Камерън Палас“ в Рино премина при страхотен успех. Хотелът бе пълен, казиното — претъпкано от играчи. Лара не пожали средства, за да бъде сигурна, че поканените знаменитости ще бъдат обградени с внимание. Присъстваха всички. „Липсва само един човек“, мислеше Лара. Филип. Той й изпрати огромен букет с бележка, на която пишеше: „Ти си музиката на моя живот. Обожавам те. Липсваш ми.“

Пол Мартин пристигна и се отправи към Лара.

— Поздравявам те. Ти надмина себе си.

— Благодарение на теб, Пол. Без теб не бих постигнала нищо от това.

Той се огледа:

— Къде е Филип?

— Не можа да дойде. На турне е.

— Свири на пиано някъде по света? Това е голяма вечер за теб, Лара. Той трябваше да е до теб!

Тя се усмихна.

— Наистина, много му се искаше да е така.

Управителят на хотела се приближи към Лара:

— Страхотна вечер, нали? Хотелът е резервиран изцяло за следващите три месеца.

— Трябва да продължаваме в този дух, Доналд.

Лара бе наела японски и бразилски агенти, които осигуриха присъствието на големи играчи от чужбина. Бе вложила милиони долари във всеки от луксозните апартаменти, но те щяха да се изплатят.

— Това е златна мина, мис Камерън — управителят се огледа: — Между другото, къде е съпругът ви? С нетърпение очаквам да се запозная с него.

— Той не можа да дойде — отвърна Лара.

„Свири на пиано някъде по света.“

Програмата беше великолепна, но звездата на вечерта беше Лара. Сами Кан специално бе написал стихове по музиката на „Моя тип град“, в който се казваше „Моят тип момиче е Лара…“ Когато тя стана, за да държи реч, избухнаха ентусиазирани аплодисменти. Всеки искаше да се запознае с нея, да се докосне до нея. Пресата бе представена с пълна сила, Лара даваше интервюта за телевизията, за радиото, за вестници и списания. Всичко вървеше добре, докато не й зададоха въпроса:

— А къде е съпругът ви тази вечер?

Лара усети, че все повече се разстройва. „Той трябваше да бъде до мен. Концертът можеше да почака.“ Но тя мило се усмихна и отговори:

— Филип беше много разочарован, че не може да дойде.

След програмата започнаха танци. Пол Мартин се приближи към масата на Лара.

— Може ли?

Тя стана и се намери в прегръдките му.

— Как се чувстваш като собственик на всичко това? — попита Пол.

— Прекрасно. Благодаря ти за помощта.

— За какво са приятелите? Забелязах присъствието на играчи от тежката категория. Внимавай с тях, Лара. Някои ще загубят големи суми, но ти трябва да ги накараш да се чувстват така, сякаш са спечелили. Намери им нова кола или момичета, или нещо друго, което да ги накара да се чувстват важни личности.

— Ще го запомня — каза Лара.

— Хубаво ми е отново да те държа в прегръдките си.

— Пол…

— Знам. Помниш ли, че предупредих съпруга ти да се грижи добре за теб?

— Да.

— Не ми харесва как си върши работата.

— Филип искаше да дойде — защити го Лара, но в момента, в който го казваше, се запита: „Наистина ли?“

 

 

Той се обади късно през нощта и гласът му я накара да се почувства двойно по-самотна.

— Лара, цял ден си мисля за теб, любима. Как мина откриването?

— Прекрасно. Толкова исках да си тук, Филип.

— Аз също. Адски ми липсваш.

„Тогава защо не си тук при мен?“

— И на мен ми е мъчно за теб. Връщай се по-бързо.

 

 

Хауард Келър влезе в кабинета и подаде на Лара дебел кафяв плик.

— Това няма да ти хареса.

— Какво има?

Келър остави плика на бюрото й.

— Копие от ръкописа на Гъртруд Мийкс. Не ме питай как съм го получил, защото и двамата можем да влезем в затвора.

— Прочете ли го?

Той кимна.

— Да.

— И?

— Мисля, че най-добре е да го прочетеш сама. Някои от написаните неща са се случили много преди тя да започне работа тук. Доста се е поровила.

— Благодаря, Хауард.

Лара изчака той да излезе и натисна бутона на уредбата.

— Не ме свързвай с никого.

Отвори ръкописа и зачете. Беше унищожителен. Това бе портрет на една тиранична интригантка, пробила си път до върха с нокти и зъби. Описваха се гневните й избухвания и деспотичното й отношение към служителите. Беше подло писание, изпълнено с гадни анекдоти. В него не се споменаваше нищо за независимостта и куража на Лара, за таланта й, за далновидността й, за щедростта й. Тя продължи да чете.

„… Един от триковете на Желязната пеперуда бе да планира деловите срещи рано сутрин още първия ден на пристигането, така че партньорите й да са уморени от часовата разлика, а Камерън да е бодра.“

„… По време на преговори на японските гости се поднасяше чай с валиум, а Лара Камерън пиеше кафе с риталин — стимулиращ мисловния процес препарат.“

„… При среща с немски банкери им поднасяхме кафе с валиум, а тя пиеше чай с риталин.“

„… Когато Лара Камерън преговаряше за един проект в Куин и обществената комисия отхвърли проекта й, тя ги накара да променят решението си, измисляйки, че има малка дъщеря, която щяла да живее в една от сградите.“

„… Когато наемателите на «Апартаменти Дорчестър» отказаха да се изнесат, Лара Камерън насели сградата с бездомни скитници.“

Не бе пропуснато нищо. Лара го изчете докрай и дълго време остана неподвижна на бюрото си. После извика Хауард Келър.

— Искам да проучиш Хенри Синфелд, собственик на „Кендълайт Прес“.

— Добре.

Той се върна след петнадесет минути.

— Синфелд има изключително ниска кредитоспособност. Подсилен вятър ще го издуха. Живее от книга до книга. Един провал и с него е свършено.

— Благодаря ти, Хауард.

Тя се обади на адвоката си Тери Хил.

— Тери, би ли искал да станеш издател?

— Какво имаш предвид?

— Искам да купиш от свое име „Кендълайт Прес“. Собственост е на Хенри Синфелд.

— Това няма да представлява трудност. Каква сума си готова да платиш?

— Опитай да го купиш за петстотин хиляди долара. Ако трябва, можеш да вдигнеш до един милион. Следва да се увериш, че в сделката ще бъдат включени всички издателски права, които той притежава. И не намесвай името ми в никакъв случай.

 

 

Канцелариите на „Кендълайт Прес“ се намираха в центъра на града в една стара сграда на Тридесет и четвърта улица. Владенията на Хенри Синфелд се състояха от малък кабинет за секретарката му и малко по-голям за него.

Секретарката на Синфелд го уведоми:

— Някой си мистър Хил иска да ви види.

— Да влезе.

Тери Хил му се беше обадил рано сутринта. Той влезе в занемарения малък кабинет. Синфелд седеше зад бюрото.

— С какво мога да ви услужа, мистър Хил?

— Представлявам немска издателска фирма, която проявява интерес към закупуването на вашата компания.

Синфелд запали пура, без да бърза.

— Компанията ми не се продава — отговори той.

— О, жалко. Опитваме се да пробием на американския пазар, а вашата дейност ни хареса.

— Изградил съм тази компания от едно нищо — каза Синфелд. — Тя е като моя рожба. Изобщо не бих искал да се разделям с нея.

— Разбирам чувствата ви — рече адвокатът със съучастие. — Ние сме готови да ви предложим петстотин хиляди долара.

Синфелд едва не се задави с пурата си.

— Петстотин? По дяволите, предстои ми да издам книга, която ще струва поне един милион долара. Не, сър. Вашето предложение ме обижда.

— Моето предложение е просто един подарък. Нямате авоари, а дълговете ви са над сто хиляди долара. Проверил съм. Чуйте какво ще ви кажа, ще ви предложа шестстотин хиляди долара. Това е последно.

— Не бих си го простил никога. Ако размислите за възможността да платите седемстотин…

Тери Хил се изправи.

— Довиждане, мистър Синфелд. Ще намеря друга фирма.

Той се отправи към вратата.

— Почакайте! — викна Синфелд. — Нека не бързаме. Истината е, че жена ми настоява да се пенсионирам. Може би сега е подходящият момент.

Тери Хил се приближи до бюрото и извади договора от джоба си.

— Ето ви чек за шестстотин хиляди долара. Само подпишете тук, където е кръстчето.

 

 

Лара извика Келър.

— Току-що купихме „Кендълайт Прес“.

— Чудесно. Какво ще правиш с него?

— Преди всичко ще унищожа книгата на Гъртруд Мийкс. Погрижи се да не бъде издадена. Има много начини да се отлага. Ако започне дело за възвръщане на авторските си права, можем да проточим съдебните процедури с години.

— Искаш ли да закриеш компанията?

— Не, разбира се. Намери някой, който да я ръководи. Ще я запазим като губеща, заради данъците.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Келър каза на секретарката си:

— Искам да ти продиктувам едно писмо. До Джак Хелман — недвижими имоти. „Драги Джак, обсъдих предложението ти с мис Камерън и стигнахме до извода, че в момента е неразумно да участваме в твоята сделка. Но искаме да те уверим, че проявяваме интерес към бъдещи…“

Секретарката му спря да пише. Келър я погледна.

— Записа ли го?

Тя го гледаше втренчено:

— Мистър Келър?

— Да.

— Продиктувахте ми това писмо вчера.

— Какво? — преглътна Келър.

— Вече замина с пощата.

Хауард Келър се опита да се усмихне.

— Предполагам, че съм преуморен.

 

 

В четири часа следобед Келърбеше на преглед при доктор Симор Бенет.

— Изглеждаш в отлична форма — каза доктор Бенет. — Физически си абсолютно здрав.

— Ами това изневеряване на паметта?

— Откога не си бил в отпуск, Келър?

Келър се опита да си спомни.

— Струва ми се, че от няколко години. Имахме доста работа.

Доктор Бенет се усмихна.

— Ето, това е. Ти си преуморен. — „Отново тази дума.“ — Среща се по-често, отколкото предполагаш. Иди някъде, където да се отпуснеш за седмица-две. Изобщо не мисли за работата. Когато се върнеш, ще се почувстваш нов човек.

Келър се изправи — беше му олекнало.

 

 

Келър отиде при Лара.

— Ще се справиш ли без мен една седмица?

— Ще бъда като без дясната си ръка. Какво си намислил?

— Лекарят смята, че трябва да си взема кратка почивка, Лара. Да ти призная, имам проблеми с паметта.

Тя го гледаше загрижено:

— Нещо сериозно ли е?

— Всъщност — не. Просто е досадно. Мисля да отида за няколко дни на Хаваите.

— Вземи самолета.

— Не, не, ще ти трябва на теб. Ще летя като обикновен пътник.

— Нека всичко да бъде за сметка на компанията ни.

— Благодаря. Ще се обаждам всеки…

— Нищо подобно. Искам да забравиш за работата. Просто се погрижи за себе си. Не искам да ти се случи нещо лошо.

„Надявам се, че той е добре. Той трябва да бъде добре.“

 

 

Филип й телефонира на следващия ден. Когато Мариан Бел каза: „Мистър Адлър се обажда от Тайпе“, Лара бързо вдигна слушалката:

— Филип?

— Здравей, любима. Имаше телефонна стачка. От часове се опитвам да се свържа с теб. Как си?

„Самотна.“

— Чудесно. Как върви турнето?

— Както обикновено. Мъчно ми е за теб.

В далечината Лара чуваше музика и гласове.

— Къде се намираш?

— О, дават малък прием в моя чест. Знаеш как е.

Лара чу смях на жена.

— Да, знам как е.

— Ще се прибера в сряда.

— Филип?

— Да?

— Нищо, скъпи. Идвай си по-бързо.

— Добре. Довиждане.

Тя остави слушалката. Какво щеше да прави той след приема? Коя беше жената? Обзе я толкова силна ревност, че едва не се задуши. Никога в живота си не бе ревнувала никого.

„Всичко е толкова прекрасно. Не искам да го загубя. Не мога да го загубя.“

Лежеше будна и мислеше какво ли прави Филип.

 

 

Хауард Келър лежеше на Коуна Бийч пред малък хотел на остров Хавай. Времето беше идеално. Той плуваше всеки ден. Получи тен, играеше по малко голф и ходеше всеки ден на масаж. Чувстваше се напълно отпочинал и по-добре от всякога. „Доктор Бенет беше прав, мислеше той. Преумора. Когато се върна, ще трябва да я карам по-кротко.“ В действителност епизодите със загубата на паметта го бяха изплашили повече, отколкото му се искаше да си признае.

Най-после дойде време да се върне в Ню Йорк. Той взе нощния самолет и пристигна в Манхатън в четири часа следобед. Отиде направо в службата. Секретарката му го посрещна усмихнато:

— Добре дошли, мистър Келър. Изглеждате чудесно.

— Благодаря ти… — той изведнъж пребледня. Не можеше да си спомни името й.