Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (18)

XVIII

Балната зала на „Уолдорф Астория“ бе претъпкана от покровители на „Карнеги Хол“. Лара се движеше сред тълпата, търсейки Филип. Припомняше си телефонния разговор преди няколко дни.

— Мис Камерън, обажда се Филип Адлър.

Изведнъж гърлото й пресъхна.

— Съжалявам, че нямах възможност да ви благодаря за дарението за фондацията по-рано. Току-що се върнах от Европа и научих това.

— За мен беше удоволствие — отвърна Лара. Трябваше да го накара да говори. — Всъщност… бих искала да науча нещо повече за фондацията. Може би бихме могли да се видим и да поговорим.

Настъпи пауза.

— В събота вечерта ще има благотворителна вечеря в „Уолдорф“. Бихме могли да се видим там. Свободна ли сте?

Лара бързо погледна графика си. Имаше уговорена вечеря с един банкер от Тексас. Бързо взе решение.

— Да. Ще се радвам да дойда.

— Чудесно. Ще оставя билет за вас на входа.

Сияеща, Лара затвори телефона.

Филип Адлър не се виждаше никъде. Лара се движеше през огромната бална зала, слушайки разговорите около себе си.

— … и водещият тенор казал: „Доктор Клемперър, остават ми още само две горни «до». Сега ли искате да ги чуете или на представлението довечера?“

— … о, признавам, че има добра палка. Неговата динамика и нюансиране на тона са отлични… но темпото! Темпото! Пощадете ме!…

— … ти си ненормален! Стравински е прекалено структурален. Неговата музика би могла да бъде написана и от робот. Той потиска чувствата си. Барток, от друга страна, им дава воля и ни залива с емоции…

— … просто не понасям свиренето й. Нейното изпълнение на Шопен е упражнение в изтезаващо рубато, насечени фрази и пурпурна ярост…

Това беше някакъв мистериозен език, който Лара не разбираше. В този миг видя Филип, заобиколен от свита обожателки. Лара започна да се промъква през тълпата. Привлекателна млада жена говореше:

— Когато свирехте сонатата в си бемол минор, имах чувството, че Рахманинов се усмихва. Тонът, звученето, изящното тълкуване… Великолепно!

— Благодаря ви — усмихна се Филип.

Матрона на средна възраст бе изпаднала в сантиментален възторг:

— Непрекъснато слушам вашия запис на „Hammerklavier“. Господи! Каква завладяваща жизненост! Мисля, че вие сте единственият пианист на този свят, който действително разбира сонатата на Бетховен…

Филип видя Лара.

— А! Извинете ме.

Той си проби път до нея и взе ръката й. Докосването му я възбуди.

— Здравейте. Радвам се, че дойдохте, мис Камерън.

— Благодаря — тя се огледа. — Доста внушително посещение.

Той кимна.

— Да. Предполагам, че сте почитателка на класическата музика?

Лара си спомни музиката, с която бе израсла — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“…

— О, да. Баща ми ме възпитаваше с класическа музика.

— Искам още веднъж да ви благодаря за дарението. Наистина проявихте голяма щедрост.

— Вашата фондация ми се струва много интересна. Бих искала да узная нещо повече за нея. Ако…

— Филип, скъпи! Нямам думи! Великолепно!

Отново го наобиколиха.

Лара успя да каже:

— Ако сте свободен някоя вечер през другата седмица…

Филип поклати глава.

— Съжалявам, утре заминавам за Рим.

Лара изведнъж изпита чувство за загуба.

— О!

— Но след три седмици се връщам. Може би тогава бихме могли…

— Чудесно! — възкликна Лара.

— … да прекараме една вечер, разговаряйки за музика.

Лара се усмихна.

— Да. Ще го очаквам с нетърпение.

В този момент двама мъже на средна възраст ги прекъснаха. Единият беше вързал косата си на опашка, другият носеше само една обица.

— Филип! Трябва да ни помогнеш да разрешим спора си. Когато свириш Лист, кое според теб е по-важно — мощно пиано с характерен тембър или по-деликатно пиано, което дава възможност за колоритно нюансиране?

Лара нямаше представа за какво говорят. Впуснаха се в дискусия за неутралната звучност, за дългите тонове и прозрачността. Тя наблюдаваше въодушевения израз на Филип, докато той говореше, и мислеше: „Това е неговият свят. Трябва да намеря начин да вляза в него.“

 

 

На другата сутрин Лара пристигна в Манхатънското музикално училище. Обърна се към секретарката в приемната.

— Бих искала да говоря с някого от преподавателите по музика.

— С определен преподавател ли?

— Не.

— Един момент, моля — тя влезе в съседната стая.

След малко към Лара се приближи дребен мъж с прошарена коса.

— Добър ден. Аз съм Ленард Майърс. С какво мога да ви услужа?

— Интересувам се от класическа музика.

— А, искате да се запишете при нас. На какъв инструмент свирите?

— Не свиря на нищо. Искам да науча нещо повече за класическата музика.

— Опасявам се, че не сте попаднала където трябва. Това училище не е за начинаещи.

— Ще ви платя пет хиляди долара за уроци в продължение на две седмици.

Професор Майърс премига.

— Извинете, мис… не разбрах името ви.

— Камерън. Лара Камерън.

— Искате да ми платите пет хиляди долара, за да разговаряме две седмици за класическа музика? — той се затрудни с произнасянето на думите.

— Точно така. Можете да използвате парите за фонд „Стипендии“, ако искате.

Професор Майърс понижи глас.

— Не е нужно. Това ще бъде само между нас двамата.

— Чудесно.

— Кога… а… бихте искали да започнете?

— Сега.

— В момента имам час, но ако ми дадете пет минути…

 

 

Лара и професор Майърс седяха сами в класната стая.

— Да започнем отначало. Изобщо знаете ли нещо за класическата музика?

— Много малко.

— Разбирам. Е, има два начина за разбиране на класическата музика: интелектуално и емоционално — започна професорът. — Някой беше казал, че музиката разкрива на човека скритата му същност. Всички големи композитори са били в състояние да постигнат това.

Лара внимателно слушаше.

— Познавате ли някои композитори, мис Камерън?

— Не много — усмихна се тя.

Той се намръщи.

— Наистина не разбирам вашия интерес към…

— Искам да получа някои основни познания, за да мога да разговарям интелигентно с професионален музикант за класиците… Интересува ме главно музиката за пиано.

— Разбирам — Майърс се замисли за миг. — Ще ви кажа как ще започнем. Ще ви дам да изслушате някои компактдискове.

Лара го наблюдаваше, докато той отиде до една полица и взе няколко компактдиска.

— Ще започнем с тези. Искам внимателно да чуете алегрото в Моцартовия Концерт за пиано номер двадесет и едно в до мажор, Кьохел 467, и адажиото в Брамсовия клавирен Концерт номер едно, и модератото в Рахманиновия Концерт за пиано номер две в до минор, опус осемнадесет, и накрая романса в Първия клавирен Концерт от Шопен. Те са отбелязани.

— Добре.

— Чуйте ги и ако искате, елате след няколко дни…

— Ще дойда пак утре.

На другия ден Лара пристигна с половин дузина компактдискове с концерти и рецитали на Филип Адлър.

— А, прекрасно! — рече професор Майърс. — Маестро Адлър е най-добрият. Интересувате ли се от неговите изпълнения?

— Да.

— Маестрото има много записи на чудесни сонати.

— Сонати?

Той въздъхна:

— Знаете ли какво е соната?

— Боя се, че не.

— Сонатата е произведение, състоящо се обикновено от няколко части с определена основна музикална форма. Когато тази форма се използва като произведение за солов инструмент, например пиано или цигулка, произведението се нарича соната. Симфонията е соната за оркестър.

— Разбирам.

„Няма да е толкова трудно да го използвам при разговор.“

— Първоначално пианото се е наричало пианофорте. На италиански това означава „тихо-силно“…

 

 

Следващите няколко дни обсъждаха записи с изпълнения на Филип — Бетховен, Лист, Барток, Моцарт, Шопен. Лара слушаше, поглъщаше и запомняше.

— Той харесва Лист. Разкажете ми за него.

— Франц Лист бил гениално дете. Всички му се възхищавали. Бил изключителен. Бил галеник на аристокрацията и накрая се оплаквал, че се отнасяли с него като с жонгльор или като с дресирано куче…

— Разкажете ми за Бетховен.

— Труден Човек. Бил толкова нещастна личност, че по средата на големия си успех решил, че не харесва това, което е създал, и преминал към по-дълги и по-емоционални композиции като „Ероика“ и „Патетична“…

— Шопен?

— Шопен бил критикуван, че пише само музика за пиано, и критиците по негово време го наричали ограничен…

По-късно:

— Лист можел да свири Шопен по-добре от самия Шопен…

На другия ден:

— Има разлика между френски и американски пианист. Французите харесват чистотата и елегантността на тона. По традиция техническата им школовка се основава на jeu perle — съвършена перлена изравненост на артикулацията със сигурна китка…

Всеки ден те слушаха някой запис на Филип и го обсъждаха. В края на втората седмица професор Майърс рече:

— Трябва да призная, че съм поразен, мис Камерън. Вие наистина сте много усърдна ученичка. Може би трябва да се захванете с някакъв инструмент…

Лара се разсмя.

— Хайде да не се увличаме — тя му подаде един чек. — Заповядайте.

Нямаше търпение да дочака завръщането на Филип в Ню Йорк.