Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (3)

III

Глейс Бей, Нова Скотия 10 септември 1952 г.

 

Вечерта, когато се родиха дъщерята и синът му, Джеймс Камерън беше в публичния дом и пиян. Лежеше в леглото между двете скандинавски близначки, когато Кърсти — съдържателката на бордея, заудря по вратата.

— Джеймс! — викна тя, блъсна вратата и влезе.

— Дърта кокошко! — кресна възмутен Джеймс. — Дори тук не оставяте човек на спокойствие!

— Съжалявам, че прекъсвам удоволствията ти, Джеймс. Става дума за жена ти.

— Майната й! — изрева Камерън.

— Тя ражда.

— Е, и? Да ражда! Нали жените сте за това?

— Току-що се обади докторът. Отчаяно се опитва да те намери. Жена ти е зле. По-добре побързай.

Джеймс Камерън седна, примъкна се до края на леглото, разтърсвайки натежалата си глава, и със замъглен поглед.

— Проклета жена. Не ме оставя на мира — той вдигна очи към съдържателката: — Добре, отивам — после погледна голите момичета в леглото, — но няма да платя за тия двете.

— Остави това сега. Побързай да се прибереш в пансиона — тя се обърна към момичетата: — Вие елате с мен.

Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето му вече носеше следите на консумираните грехове. Изглеждаше над петдесетгодишен, а беше на тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър. Вече пет години Джеймс Камерън и жена му Пеги деляха домакинските грижи — Пеги чистеше и готвеше за две дузини пансионери, а Джеймс пиеше. Негово задължение беше да събира всеки петък наема и от другите четири пансиона в Глейс Бей, които принадлежаха на Макалистър. Това бе още един повод, ако се нуждаеше от такъв, да излезе и да се напие.

Джеймс Камерън беше озлобен човек, който се наслаждаваше на ожесточението си. Животът му се оказа пълен провал и той бе убеден, че вината за това е у другите наоколо. С течение на годините започна да изпитва удоволствие от своите несполуки. Чувстваше се като мъченик. Когато бил на една годинка, семейството на Джеймс емигрирало от Шотландия в Глейс Бей само с малкото вещи, които носели със себе си. Животът им бил борба за оцеляване. Когато момчето навършило четиринадесет години, баща му го пратил да работи в мините. При една злополука Джеймс получил леко нараняване на гърба и незабавно напуснал. След година родителите му загинали при железопътна катастрофа. И така Джеймс Камерън бе решил, че не носи отговорност за своите несполуки. Съдбата беше против него. Но той имаше две ценни качества — бе изключително красив и когато пожелаеше, можеше да бъде очарователен.

Един неделен ден в близкия град Сидни той се запозна с впечатлително американско момиче на име Пеги Максуел, което почиваше там със семейството си. Тя не беше привлекателна, но беше от много богато семейство, а Джеймс Камерън бе много беден. Той покори напълно Пеги Максуел и тя се омъжи за него против волята на баща си.

— Давам на Пеги пет хиляди долара зестра — каза баща й на Джеймс. — Това ще ти помогне да направиш нещо за себе си. Можеш да ги вложиш в недвижими имоти и след пет години те ще се удвоят. Аз ще ти помогна.

Но Джеймс нямаше намерение да чака пет години. Без да се посъветва с когото и да е, той вложи парите в непроучена петролна спекулация и след шестдесет дни загуби всичко. Вбесен, тъстът му отказа да му помага по-нататък.

— Ти си глупак, Джеймс, но аз няма да хвърлям пари на вятъра.

Женитбата, която трябваше да бъде спасение за Джеймс Камерън, се превърна в нещастие, защото той трябваше да издържа вече и жена, а нямаше работа.

На помощ му се притече Шон Макалистър. Градският банкер беше нафукан петдесет и пет годишен мъж, нисък, набит, дори шишкав, със слабост към жилетките, украсени с тежък златен ланец за часовник. Бе дошъл в Глейс Бей преди двадесет години и веднага бе оценил съществуващите възможности. В града постоянно прииждаха миньори и дървари, които търсеха подслон. Макалистър би могъл да финансира построяването на жилища за тях, но той имаше по-добри планове. Бе изчислил, че ще му излезе по-евтино да събере мъжете в пансиони. За две години построи един хотел и пет пансиона, които винаги бяха пълни.

Трудно намираше управители, тъй като работата беше уморителна. Тяхно задължение беше да се грижат всички стаи да бъдат заети, да наблюдават готвенето, да поднасят храната, да поддържат помещенията чисти. А що се отнася до заплащането, Шон Макалистър не беше човек, който хвърля пари на вятъра.

Управителят на един от пансионите тъкмо бе напуснал и Макалистър реши, че Джеймс Камерън е подходящ кандидат. От време на време Камерън бе заемал малки суми от банката и бе просрочил изплащането на един заем. Макалистър изпрати да го повикат.

— Имам работа за теб — каза той.

— Така ли?

— Късметлия си. Току-що се освободи чудесно място.

— В банката, нали? — попита Джеймс Камерън. Допадаше му мисълта да работи в банка. Там, където има много пари, винаги се намира начин да сложиш част от тях в джоба си.

— Не, не в банката — отвърна Макалистър. — Ти си много представителен младеж, Джеймс, и смятам, че би могъл много добре да работиш с хората. Искам да поемеш Пансиона ми на Кейбълхед Авеню.

— Пансион ли казахте? — в гласа на младежа прозвуча презрение.

— Имаш нужда от покрив над главата си — изтъкна Макалистър. — Двамата с жена ти ще ползвате безплатно една стая, храна и ще получаваш малка заплата.

— Колко?

— Ще бъда щедър към теб, Джеймс. Двадесет и пет долара седмично.

— Двадесет и…

— Ако желаеш. Имам и други кандидати.

В крайна сметка Джеймс Камерън нямаше друг избор.

— Приемам.

— Добре. Между другото всеки петък Ще събираш наемите от другите пансиони и в събота ще ми предаваш парите.

Когато Джеймс Камерън съобщи новината на Пеги, тя се ужаси.

— Но ние не знаем как се ръководи пансион, Джеймс.

— Ще се научим. Ще си поделяме работата.

И тя му повярва.

— Добре. Ще се справим.

И се справяха — всеки по своему.

 

 

Няколко пъти през тези години Джеймс Камерън имаше възможност да започне по-добра, по-достойна и по-добре платена работа, но той твърде много се наслаждаваше на неудачите си, за да се откаже от тях.

— Защо да си правя труда? — мърмореше той. — Когато Съдбата е против теб, нищо добро няма да излезе.

И сега в септемврийската нощ той си мислеше: „Дори и при курвите не ме оставят на мира. Проклета да е жена ми!“

Излезе от заведението на мадам Кърсти и усети студения септемврийски вятър.

„Я по-добре да се подкрепя преди главоболията, които ме чакат.“ реши Джеймс Камерън и се отби в „Стария моряк“.

Час по-късно той се заклатушка към пансиона в Ню Абърдийн — най-бедния квартал на Глейс Бей.

Когато най-после пристигна, бе посрещнат от пет-шест разтревожени наематели.

— Докторът е при Пеги — каза един от мъжете. — Побързай, човече!

Залитайки, Джеймс влезе в тясната, мрачна задна стаичка, която обитаваха с жена му. От съседната стая се чуваше слаб плач на новородено. Пеги лежеше неподвижна. Доктор Патрик Дънкан се бе надвесил над нея. При влизането на Джеймс той се обърна.

— К’во става тук? — попита Джеймс.

Лекарят се изправи и го изгледа с отвращение.

— Трябваше да накарате жена си да дойде при мен — рече той.

— Що да дава грешни пари? Тя просто ражда. К’во толкова…?

— Пеги е мъртва. Направих всичко възможно. Роди близнаци. Не можах да спася момчето.

— О, боже! — захленчи Джеймс Камерън. — Отново Съдбата!

— Какво?

— Съдбата. Винаги е била срещу мен. Сега ми отне детето. Не…

Влезе медицинска сестра, която носеше увито в одеяло бебенце.

— Ето дъщеря ви, мистър Камерън.

— Дъщеря? К’во да я правя, по дяволите? — езикът му все повече надебеляваше.

— Отвращаваш ме, човече — рече доктор Дънкан.

Сестрата се обърна към Джеймс:

— Ще остана до утре да ви покажа как да се грижите за нея.

Джеймс Камерън погледна малкото сбръчкано вързопче и с надежда си помисли: „Може би тя също ще умре.“

През първите три седмици никой не бе сигурен, че бебето ще оживее. Идваше кърмачка, която го хранеше. Най-сетне един ден докторът каза:

— Дъщеря ти ще оживее — погледна Джеймс Камерън и тихичко добави: — Бог да пази горкото дете.

— Мистър Камерън, трябва да дадете име на детето — рече кърмачката.

— По дяволите, хич не ме е грижа как ще я наричате. Ти й дай име.

— Защо не я кръстим Лара? Толкова е хубаво…

— Както щеш, по дяволите!

И така я кръстиха Лара.

 

 

В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собствения си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта — огромната шведка, която готвеше и чистеше.

Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, Съдбата го бе изиграла за пореден път. Вечер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.

— Това дете уби жена ми и сина ми.

— Не бива да говориш така, Джеймс.

— ’Ми така е. Синът ми щеше да порасне голям и силен. Да стане умен, богат и да се грижи добре за стария си баща.

Наемателите го оставяха да си мърмори несвързано.

Няколко пъти Джеймс Камерън се опита да се свърже с тъста си Максуел, надявайки се той да го отърве от детето, но старецът просто бе изчезнал. „Ако зависи от късмета ми, то старият глупак положително е умрял“, мислеше той.

 

 

Глейс Бей беше град от временно пребиваващи жители и наемателите в пансиона постоянно се сменяха. Идваха от Франция, от Китай, от Украйна. Имаше италианци, ирландци и гърци. Те бяха дърводелци и шивачи, водопроводчици и обущари. Тълпяха се по Мейн Стрийт, по Бел Стрийт, по Норт Стрийт и Уотър Стрийт, по крайбрежието. Бяха дошли да работят в мините, да секат дърва, да ловят риба. Глейс Бей беше граничен град — примитивен и суров. Най-противното нещо беше времето. Зимите бяха сурови, падаше много сняг, който се запазваше чак до април, а поради дебелия лед в залива дори април и май бяха студени и ветровити. От юли до октомври валеше дъжд.

В града имаше осемнадесет пансиона, някои от тях за по седемдесет и пет души. В пансиона, чийто управител беше Джеймс Камерън, живееха двадесет и четирима наематели, предимно шотландци.

Без да го съзнава, Лара копнееше за обич. Нямаше играчки или кукли, които да обича, нито приятелчета, с които да играе. Нямаше никого освен баща си. Правеше му дребни детински подаръчета с отчаяното желание да му угоди, но той или не им обръщаше внимание, или се присмиваше.

Когато беше на пет години, Лара чу баща си да казва на един от наемателите:

— Знаеш ли, не трябваше да умре другото дете. Синът ми беше този, който трябваше да остане жив.

Вечерта Лара плака, докато заспа. Толкова много обичаше баща си. И толкова силно го мразеше.

 

 

Шестгодишната Лара приличаше на рисунка от Кийн — огромни очи на бледо, слабо лице. Тази година дойде нов наемател. Казваше се Мънго Максуин и беше едър като мечка. Той веднага обикна малкото момиченце.

— Как се казваш, девойче?

— Лара.

— Е, хубаво име за хубаво дете. А ходиш ли на училище?

— Училище ли? Не.

— Защо?

— Не знам.

— Трябва да видим тая работа.

Той потърси Джеймс Камерън.

— Разбрах, че детето ти не ходи на училище.

— За к’во й е? Тя е момиче. Не й трябва ни’кво училище.

— Бъркаш, човече. Тя трябва да получи образование, за да има някакъв шанс в живота.

— Я остави това — рече Джеймс. — Чиста загуба на време.

Но Максуин бе настоятелен и най-после, за да го остави на мира, Джеймс Камерън се съгласи. Така джеремето нямаше да му се мярка пред очите поне по няколко часа на ден.

 

 

Мисълта, че ще ходи на училище, ужасяваше Лара. През време на краткия си живот тя бе обитавала света на възрастните и почти не бе контактувала с други деца.

Следващия понеделник Дебелата Берта я остави в основното училище „Сейнт Ан“, където отведоха Лара в кабинета на директорката.

Директорката мисис Къмингс беше побеляла жена на средна възраст — вдовица с три деца. Тя огледа дрипаво облеченото момиченце, което стоеше пред нея и усмихнато рече:

— Лара. Какво хубаво име. На колко години си, миличко?

— На шест — тя едва сдържаше сълзите си.

„Детето изпитва ужас“, рече си мисис Къмингс.

— Е, радваме се, че си сред нас, Лара. Ще ти бъде приятно и ще научиш много неща.

— Не мога да остана тук — изведнъж изтърси Лара.

— Защо?

— Ще липсвам много на татко — тя отчаяно се мъчеше да не се разплаче.

— Е, ще идваш тук само по няколко часа на ден.

Лара се остави да я отведат в класната стая, пълна с деца. Сложиха я да седне най-отзад.

Учителката мис Търкъл усилено пишеше букви на черната дъска.

— С „А“ се пише думата автомобил — каза тя. — С „Б“ — буквар. Кой ще каже какво се пише с „В“?

Една ръчичка се вдигна:

— Вода.

— Много добре, а с „Г“?

— Гора.

— А с „Д“?

— Дете.

— Отлично. Може ли някой да се сети за дума, която започва с „Е“?

— Еба ти! — обади се Лара.

 

 

Лара беше най-малката в класа, но на мис Търкъл й се струваше най-възрастна в много отношения. У нея имаше зрялост, която будеше безпокойство.

— Като че ли е възрастен човек, който чака да порасне физически — казваше учителката й на мисис Къмингс.

През първия ден по обед другите деца наизвадиха пъстри кутии с храна, ябълки, курабии, сандвичи, увити в пергаментова хартия.

Никой не се бе сетил да приготви обед за Лара. Мис Търкъл я попита:

— Къде ти е обедът, Лара?

— Не съм гладна — упорито отвърна Лара. — Ядох много на закуска.

Повечето от ученичките бяха добре облечени, с чисти поли и блузи. Няколкото избелели карирани рокли и овехтели блузи, които Лара имаше, й бяха станали малки. Тя се обърна към баща си.

— Трябват ми дрехи за училище.

— Така ли? ’Ми аз да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.

— Това е милостиня, татко.

Баща й силно я зашлеви през лицето.

 

 

Децата в училището знаеха игри, за които Лара не беше и чувала. Момичетата имаха кукли и играчки. Някои бяха готови да играят с нея, но Лара болезнено съзнаваше, че нищо от това не й принадлежи. Имаше и още нещо. В следващите години Лара надзърна в един друг свят, свят, в който децата имаха майки и бащи, а те им даваха подаръци, празнуваха рождените им дни, обичаха ги, прегръщаха ги и ги целуваха. За пръв път Лара започна да разбира колко много й липсва в живота, Това я караше да се чувства още по-самотна.

 

 

Пансионът беше друг вид училище. Това бе международен микрокосмос. Лара се научи да познава произхода на наемателите по имената им. Мак бе от Шотландия… Ходър и Пайк — от Нюфаундланд… Шиасон и Окоан — от Франция… Дудаш и Косик — от Полша. Пансионерите бяха дървари, рибари, миньори и търговци. Събираха се в голямата трапезария за закуска и за вечеря и разговорите им очароваха Лара. Всяка група имаше свой тайнствен език.

Хиляди дървари бяха разпръснати из полуострова на Нова Скотия. Дърварите, живеещи в пансиона, миришеха на стърготини, на изгоряла дървесна кора и говореха за тайнствени неща като сечене, рендосване и окастряне.

— Тая година трябва да изкараме почти двеста милиона квадратни стъпки^[1] дъски — обяви един от тях по време на вечерята.

— Как може стъпките да са квадратни? — попита Лара.

Избухна силен смях.

— Детенце, квадратна стъпка означава парче дъска с размери стъпка на стъпка и дебелина един инч. Когато пораснеш и се омъжиш, ако искаш да си построиш петстайна къща от дърво, ще ти трябват дванадесет хиляди квадратни стъпки дъски.

— Аз няма да се омъжвам — закле се Лара.

 

 

Рибарите бяха друга порода. Прибираха се в пансиона, пропити с мириса на море, говореха за новия опит да се отглеждат риби в Бра д’ор лейк, хвалеха се с улова си на треска, херинга и скумрия.

Но най-много я очароваха миньорите. В Кейп Бритън имаше около три хиляди и петстотин миньори, които работеха в каменовъглените рудници в Линган, Принс и Фейлън. Лара много харесваше имената на мините — „Юбилей“, „Последен шанс“, „Черният диамант“, „Щастливата дама“…

Разговорите им за ежедневната работа я омайваха.

— Какво чувам за Майк?

— Истина е. Нещастникът слизал надолу с количка, когато една вагонетка изскочила от релсите и премазала крака му. Тоя негодник надзирателят казал, че сам си е виновен, защото не се отдръпнал достатъчно бързо и му духнал лампата.

Лара беше объркана.

— Какво значи това?

Един от миньорите й обясни:

— Това означава, че когато Майк отивал на работа, слизал надолу към галерията, в която копае, една вагонетка за въглища излязла от релсите и го блъснала.

— И му духнала лампата?

Миньорът се засмя:

— Да ти духнат лампата, значи да те уволнят.

 

 

На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл“ — върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото й, слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният й вид бе в стадий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна, и красива.

За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.

— Ще направиш най-добре, ако се омъжиш за първия глупак, който те поиска — казваше й той. — Като те гледам, не ставаш за добра сделка.

Лара слушаше мълчаливо.

— И кажи на нещастника да не очаква зестра от мен.

Мънго Максуин бе влязъл в стаята и слушаше, кипейки от гняв.

— Това е всичко, момиче, връщай се в кухнята — завърши Джеймс Камерън.

Лара избяга.

— Защо постъпваш така с дъщеря си? — попита Максуин.

Джеймс Камерън вдигна замътен поглед към него.

— Не е твоя работа.

— Ти си пиян.

— Аха. И к’во още? Ако не са жените, уискито ти е виновно, а?

Максуин отиде в кухнята при Лара, която миеше чинии. Очите й бяха пълни със сълзи. Максуин я прегърна.

— Не му обръщай внимание, девойче — рече той. — Той не мисли така.

— Мрази ме.

— Не, не е вярно.

— Никога не ми е казал една добра дума. Нито веднъж. Никога!

На това Максуин не можеше да отговори нищо.

 

 

През лятото в Глейс Бей пристигаха туристи. Идваха със скъпите си коли, облечени в хубави дрехи, пазаруваха по Касъл Стрийт, вечеряха в „Сидър Хаус“ и в „Джаспър’с“, посещаваха Ингоуниш Бийч, Кейп Смоуки и Бърд Айландс. Това бяха някакви по-висши създания от друг свят. Лара им завиждаше и копнееше да избяга заедно с тях, когато си тръгваха в края на лятото. Но как?

Бе чувала да се говори за дядо й Максуел.

— Старият негодник се опита да ми попречи да се оженя за скъпоценната му дъщеря — оплакваше се Джеймс Камерън на някой от наемателите, който му бе обърнал внимание. — Беше неприлично богат, но да не мислите, че ми е дал нещо? Не. Но въпреки това аз се грижех за неговата Пеги…

Лара си фантазираше, че един ден дядо й ще дойде и ще я отведе в блестящите градове, за които бе чела — Лондон, Рим, Париж… „И ще нося красиви дрехи — стотици рокли и нови обувки“.

Но минаваха месеци, години и не идваше дори и дума, а Лара постепенно разбра, че никога няма да види дядо си. Бе обречена да прекара целия си живот в градчето, където се беше родила.