Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (28)

XXVIII

Повечето изпълнители изглеждат нищожно малки в огромната зала с две хиляди и осемстотин места в „Карнеги Хол“. Малко са музикантите, които могат да запълнят тази реномирана зала, но в петък вечерта тя бе претъпкана. Филип Адлър излезе на сцената под бурните аплодисменти на публиката. Седна пред пианото и след кратка пауза засвири. Програмата включваше сонати от Бетховен. С годините той се беше научил да се концентрира само върху музиката. Но тази вечер мислите му се насочиха към Лара и техните проблеми, за частица от секундата пръстите му се объркаха и го изби студена пот. Това премина толкова бързо, че публиката не забеляза нищо.

В края на първата част го наградиха с бурни аплодисменти. В антракта Филип отиде в гримьорната си. Мениджърът му каза:

— Прекрасно, Филип. Накара ги да те слушат със затаен дъх. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря — Филип затвори вратата.

Искаше му се концертът да е свършил. Ситуацията с Лара много го безпокоеше. Обичаше я силно, знаеше, че и тя го обича, но сякаш бяха стигнали до задънена улица. Преди заминаването на Лара за Рино отношенията им бяха извънредно напрегнати. „Трябва да направя нещо, мислеше Филип. Но какво? Какъв да бъде този компромис?“ Все още мислеше за това, когато на вратата се почука и гласът на помощник-режисьора обяви:

— Пет минути, мистър Адлър.

— Благодаря.

Втората част на концерта включваше сонатата „Hammerklavier“. Това бе вълнуващо, емоционално произведение и след като последните тонове отекнаха в огромната зала, публиката скочи на крака с луди аплодисменти. Филип се покланяше, но мислите му бяха другаде. „Трябва да се прибера и да поговоря с Лара. Спомни си, че тя замина. Трябва да решим този въпрос сега, мислеше той. Повече не може да продължава така.“

Ръкоплясканията не спираха. Публиката викаше „браво“ и „бис“. Обикновено Филип изсвирваше нещо, но тази вечер бе прекалено разстроен. Върна се в гримьорната и се преоблече в ежедневното си облекло. Отвън долетя далечен тътен на гръмотевица. Във вестниците пишеше че ще вали, но това не спря тълпите. Стаята на артистите бе пълна с хора, които чакаха да го поздравят. Винаги се вълнуваше, когато чувстваше и чуваше одобрението на почитателите си, ала тази вечер нямаше настроение за това. Остана в гримьорната си, докато не се убеди, че хората са си отишли. Когато излезе, беше почти полунощ. Премина през празните коридори зад кулисите към служебния вход. Лимузината не го чакаше. „Ще намеря такси“, реши Филип.

Излезе в проливния дъжд. Духаше студен вятър, Петдесет и седма улица бе тъмна. Филип се отправи към Шесто Авеню, когато от сянката излезе едър мъж, облечен в дъждобран, и се приближи към него.

— Извинете — рече той, — как се стига до „Карнеги Хол“?

Филип се сети за стария виц и се изкуши да му каже „С упражнения“, но после посочи сградата зад себе си.

— Ето го там.

Докато Филип се обръщаше, мъжът го притисна към стената. В ръката му проблясваше смъртоносно острие на нож.

— Дай ми портфейла си.

Сърцето на Филип силно заби. Огледа се за помощ. В силния дъжд улицата бе пуста.

— Добре — отвърна Филип, — не се вълнувай. Вземи го.

Ножът опря в гърлото му.

— Слушай, не е нужно да…

— Млъквай! Просто ми го дай.

Филип бръкна в джоба си и измъкна портфейла. Мъжът го сграбчи със свободната си ръка и го прибра. Гледаше часовника на Филип. Пресегна се и го откъсна от китката му. Докато го вземаше, той сграбчи лявата ръка на Филип, стисна я здраво и замахна с острия като бръснач нож, прерязвайки китката му до костта. Филип силно извика от болка. Започна да шурти кръв. Мъжът избяга.

Изпаднал в шок, Филип гледаше как кръвта му се смеси с дъжда и закапа на улицата.

Припадна.