Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Scanner Darkly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2005

ISBN: 954–761–193–3

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Камера помътняла от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Камера помътняла
A Scanner Darkly
АвторФилип Дик
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
НачалоOnce a guy stood all day shaking bugs from his hair.
КрайStooping down, Bruce picked one of the stubbled blue plants, then placed it in his right shoe, slipping it down out of sight. A present for my friends, he thought, and looked forward inside his mind, where no one could see, to Thanksgiving.

„Камера помътняла“ (на английски: A Scanner Darkly) е роман от (1977 г.) на американския писател Филип Дик и представлява мрачна смесица от научна фантастика и полицейско разследване, в което разследващ наркотиците детектив под прикритие поглъща голямо количество от опасен наркотик, за да запази прикритието си. Създадена е филмова адаптация на Ричард Линклейтър, която стартира на 7 юли 2006 г. Това е най-продаваната книга на Дик в Amazon.com

Книгата описва живота на шестима наркомани. Романът започва с описание на това как един от тях, Джери Фейбин, е напълно унищожен от психиката. По-късно друг герой, Чарлз Фрек, се опитва да се самоубие. Оказва се, че главният герой, Боб Арктор, е не само наркодилър и наркоман, но всъщност служител на отдела за борба с наркотиците Фред, работещ под прикритие. Неговата задача е да намери източник на снабдяване с мистериозното вещество „D“ (смърт), най-силното лекарство, което бързо унищожава психиката. Той купува наркотика от приятелката си, Дона Хоторн, с надеждата да се свърже с тези, които получават наркотика. В същото време той неуспешно постига любовта ѝ и я покрива от заплахата да бъде заловен от полицията. Друг наркоман, Джим Барис, започва да подозира Арктор, че е полицай, и се опитва да го компрометира, като го докладва в полицията.

9

— Хей, Дона, човече — каза той. — Харесваш ли котките?

Тя примигна със зачервените си очи.

— Мръсни дребни твари. Само сноват насам-натам на около стъпка над земята.

— Не над, а по земята.

— Мърсят. Зад мебелите.

— Добре. Тогава малки пролетни цветя.

— Да — отвърна тя. — Това мога да го разбера. Малки пролетни цветя, с жълти цветове. Които се появяват първи.

— Първи — каза той. — Преди всичко.

— Да — кимна тя със затворени очи, вглъбена в себе си. — Преди някой да ги стъпче — и край с тях.

— Ти ме познаваш — каза той. — Можеш да ме четеш като книга.

Тя се облегна назад, оставяйки настрани лулата. Беше изгаснала.

— Няма повече — изрече тя. Усмивката й бавно се стопи.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нищо.

Тя поклати глава и това беше всичко.

— Може ли да те прегърна? — попита той. — Искам да те подържа в обятията си. Да те притисна в прегръдката си. Може ли?

Дона отвори широко своите тъмни, разфокусирани, уморени очи.

— Не — отговори тя. — Прекалено противен си.

— Какво? — попита той.

— Не! — каза тя, още по-рязко. — Аз смъркам много кокаин. Трябва да съм изключително предпазлива, защото смъркам много кокаин.

Противен! — повтори той вбесено. — Майната ти, Дона!

— Просто остави тялото ми на мира — изрече тя, без да откъсва поглед от него.

— Разбира се — отвърна той. — Разбира се.

Той се изправи и отстъпи назад.

— Може да си сигурна в това.

Прииска му се да отиде в колата си, да вземе пистолета от жабката и да го изпразни в лицето й, да пръсне черепа и очите й на парчета. После всичко отмина, тази омраза и злоба, причинени от хашиша.

— Мамка му — изрече той тъжно.

— Не обичам хората да опипват тялото ми — каза Дона. — Трябва да бъда нащрек, защото смъркам много кокаин. Планирала съм някой ден да мина през канадската граница с четири фунта кокаин във влагалището си. Ще им кажа: „Аз съм католичка и девственица“. Къде отиваш?

Сега беше разтревожена. Надигна се.

— Тръгвам си — отвърна той.

— Твоята кола си е пред къщата ти. Ще те закарам. — Момичето се изправи с усилие, раздърпана, объркана и полузаспала. Тръгна към шкафа, за да вземе коженото си яке. — Ще те закарам вкъщи. Но нали разбираш защо трябва да пазя влагалището си. Четири фунта кокаин струват…

— Няма да стане, мамка му — прекъсна я той. — Ти си толкова друсана, че няма да изминеш и десет фута с колата. И не даваш на никого да кара шибания ти малък скейтборд.

Тя се обърна към него и закрещя вбесено:

— Това е, защото никой друг не може да кара колата ми, мамка му! Никой не може да се оправя с нея, особено пък мъжете! С карането и с всичко останало! Дръж си ръцете далече от моята…

А после той се озова някъде навън в тъмнината, скиташе безцелно, без палтото си, в непозната част на града. С него нямаше никой. „Абсолютно сам, мамка му“ — помисли си той и в този момент чу бързащата подире му Дона, опитваща се да го настигне. Задъхваше се, защото беше пушила прекалено много марихуана и хашиш през последните дни и белите й дробове вероятно бяха пълни с катран. Той се спря, без да се обръща, и зачака. Чувстваше се наистина зле.

Когато доближи Арктър, Дона забави ход. Дишаше тежко.

— Ужасно съжалявам, че те обидих. С това, което казах. Не исках.

— Да бе — отвърна той. — „Прекалено противен“!

— Понякога, когато работя цял ден и съм страшно, страшно уморена, първата доза, която взема, просто ме зашеметява. Искаш ли да се върнем? Или? Искаш ли да отидем в автокиното? А за уискито какво ще кажеш? Аз не мога да го купя… Не искат да ми го продават. — Тя замълча за миг, и добави: — Непълнолетна съм, нали разбираш…

— Е, добре — каза той. Двамата се върнаха в къщата й.

— Хашиша си го бива, нали? — попита Дона.

— Това е черен лепкав хашиш, което означава, че е напоен с алкалоиди на опиум. Това, което пушиш, не е хашиш, а опиум, разбираш ли? — Той се спря. Гласът му кънтеше в ушите му. — Не вземаш хашиш, скъпа. Вземаш опиум, а това означава пристрастяване за цял живот с цената на… Колко струва сега фунт от този „хашиш“? И ти ще пушиш, и ще се скапваш все повече и повече, и няма да можеш да караш колата си, и няма да издържаш, без да се дрогираш всяка сутрин преди работа…

— Вече не мога — каза Дона. — Друсам се, преди да отида на работа. Както и на обед, а и веднага щом се прибера. Ето защо пласирам дрога — за да мога да си купувам хашиша. Хашишът е страхотен. Хашишът си е хашиш.

— Опиум — повтори той. — Колко струва хашишът сега?

— Около десет хиляди долара за паунд — отговори Дона. — Хубавият хашиш.

— Господи! Почти като хероина.

— Никога не съм се инжектирала. Не съм го правила, няма и да го направя. Човек издържа шест месеца, след като започнеш да си инжектираш нещо, независимо какво. Дори вода от чешмата. Пристрастяваш се…

— Ти си пристрастена!

— Всички ние сме пристрастени. Ти гълташ Субстанцията С. Е? Каква е разликата? Аз съм щастлива. Ти не си ли щастлив? Всяка вечер, когато се прибера вкъщи, пуша висококачествен хашиш… Това си е моят начин да ми е хубаво. Не се опитвай да ме променяш. Никога не се опитвай да ме променяш. Нито мен, нито навиците ми. Аз съм, каквато съм. Пуша хашиш. Това е моят живот.

— Виждала ли си снимки на стари пушачи на опиум? Като едно време в Китай. Или на какво започват да приличат с течение на времето пушачите на хашиш в Индия в наши дни?

— Не очаквам да живея дълго — отвърна Дона. — Така че, какво от това? Аз не искам да живея дълго. А ти искаш ли? Защо? Какво има в този свят? И виждал ли си някога… Мамка му, спомни си за Джери Фабин! Погледни някой, който е стигнал прекалено далече със Субстанцията С. Какво има всъщност в този свят, Боб? Той е само спирка към следващия свят, където ще ни накажат, защото сме родени зли…

— Ти си католичка.

— Ние сме достатъчно наказани и тук, така че ако можеш да си осигуриш глътка щастие от време на време, направи го. Оня ден за малко да катастрофирам с колата си, докато отивах на работа. Слушах си музика, пушех хашиш и не видях един възрастен тип с неговия форд император…

— Ти си глупачка — каза Арктър. — Абсолютна глупачка.

— Нали знаеш, смятам да умра рано. Все някак. Каквото и да правя. Вероятно на магистралата. Колата ми е останала почти без спирачки, знаеш ли това? Тази година вече ме глобиха четири пъти за превишена скорост. Сега отново трябва да посещавам шофьорското училище. Толкова е досадно! Цели шест месеца!

— Значи някой ден — каза той — внезапно ще разбера, че няма да те видя никога повече. Нали? Никога.

— Заради шофьорското училище? Не, след като изтекат шестте месеца…

— На гробището — обясни той. — Унищожена, преди да ти е разрешено по калифорнийските закони, по шибаните калифорнийски закони, да си купиш кутия бира или бутилка концентрат.

— Да! — възкликна Дона енергично. — Бутилка уиски! Точно така! Ще си вземем бутилка уиски и ще отидем да гледаме „Маймуните“, нали? Все още имаме време да изгледаме осем серии, включително онази с…

— Чуй ме — каза Боб Арктър и сложи ръка на рамото й. Тя инстинктивно отскочи назад.

— Не! — изтръгна се от устните й.

— Знаеш ли какво трябва да ти позволят да направиш поне веднъж? Един-единствен път? Да ти разрешат съвсем законно да си купиш кутия бира.

— Защо? — учуди се тя.

— Подарък за теб, защото си добра — отговори той.

— Веднъж ме обслужиха! — обясни Дона със задоволство. — В бар! Аз бях поразсъблечена и се познавах с някои от хората там. Сервитьорката дойде и ме попита какво ще желая и аз си поръчах водка колинс. Тя ми я донесе. Това беше в „Ла Пас“, което си е наистина прилично място. Можеш ли да си представиш? Бях запомнила името „водка колинс“ от рекламите. Така че ако някога отида на бар, като в случая, да мога спокойно да си поръчам нещо. Хитро, нали?

Изведнъж тя го хвана за ръката и се притисна към него, докато вървяха — нещо, което никога не беше правила.

— Това беше най-приятното преживяване в живота ми.

— Тогава, предполагам, вече си получила подаръка си — каза той. — Единствения си подарък.

— Мога да го разбера — каза Дона. — Да, мога да го разбера. Разбира се, после хората, с които бях, ми казаха, че е трябвало да си поръчам някакво мексиканско питие, като текила сънрайз например, защото бяхме в мексикански бар — ресторант „Ла Пас“. Следващия път ще знам. Запомнила съм това, в случай че отида отново там. Знаеш ли какво смятам да направя някой ден, Боб? Мисля да се преместя на север, в Орегон, и да живея сред снеговете. Всеки ден ще чистя снега от алеята пред къщата. Ще си имам малка къщурка и градина със зеленчуци.

— Ще трябва да спестяваш за това — каза той. — Всичките пари, които печелиш. Струва си.

Дона изведнъж се смути, погледна го и каза:

— Той ще ми подари всичко това. Както и да му е името.

— Кой?

— Знаеш кой. — Гласът й беше мек, тя споделяше тайната си. Споделяше с него, защото той, Боб Арктър, беше неин приятел и тя можеше да му се довери. — Истинският. Знам какъв ще бъде той — ще кара „Астън мартин“ и ще ме заведе на север. До малка старомодна къщурка, затрупана със сняг.

След кратка пауза тя добави:

— Снегът е хубаво нещо, нали?

— Не знаеш ли? — попита той.

— Никога не съм била сред сняг, освен веднъж в Сан Берду, в планините. И тогава снегът беше полуразтопен, освен това беше кално и аз се подхлъзнах много лошо. Нямам предвид такъв сняг, говорех за истински сняг.

Боб Арктър почувства тежест в сърцето си.

— Имаш ли хубаво предчувствие за всичко това? — попита той. — Наистина ли ще се случи?

— Ще се случи! — кимна тя. — Предсказаха ми го, като ми гледаха на карти.

Продължиха да крачат безмълвно към къщата й, за да вземат колата. Дона се беше вглъбила в своите мечти и планове, а Арктър си спомни за Барис и за Лъкман, за Ханк, за тайния апартамент и за Фред.

— Хей, човече — каза той, — може ли да дойда с теб в Орегон? Когато решиш да тръгнеш окончателно?

Тя му се усмихна — нежно и много топло, което означаваше „не“.

И тъй като я познаваше, той осъзна, че тя е взела решението си и няма да го промени. Разтрепери се.

— Студено ли ти е? — попита Дона.

— Да — отвърна Арктър. — Страшно ми е студено.

— Колата ми е с добро парно — каза тя. — Докато отидем в автокиното, ще се стоплиш.

Тя хвана дланта му, стисна я, подържа я малко и после изведнъж я пусна.

Но усещането от докосването й се запечата в сърцето му. И щеше да си остане там през целия му по-нататъшен живот, през дългите години без нея, без да я вижда и без да чува за нея, без да знае нищичко за нея, дори дали е жива, дали е щастлива, или е умряла.

Усещането си остана в него и никога не го напусна. Усещането от докосването й.

 

 

През тази нощ Арктър доведе в къщата си хубавичка млада наркоманка на име Кони, за да правят секс, срещу което й даде десет дози.

Слабичкото момиче седеше на ръба на леглото му и сресваше странната си, изтощена коса. За пръв път идваше тук — бяха се срещнали на един купон и той знаеше твърде малко неща за нея, но запази телефонния й номер през следващите седмици. Тъй като беше на инжекции, тя бе напълно фригидна, но това нямаше никакво значение. Беше напълно безразлична към секса, що се отнася до нейното собствено удоволствие, но от друга страна й беше все едно какъв вид секс прави.

Това беше очевидно дори само от вида й. Кони седеше полусъблечена, със събути обувки и с фиба в уста. Гледаше апатично, очевидно в състояние на наркотично опиянение. Издълженото й, кокалесто лице излъчваше решителност. „Вероятно е заради изразителната линия на костите, особено челюстта“ — помисли си той. На лявата й буза имаше пъпка. Несъмнено това изобщо не я интересуваше, тя дори не я беше забелязала — подобно на секса, и пъпките не я вълнуваха особено.

Може би не умееше да направи разлика. Може би за нея, наркоманката, която бе толкова отдавна на инжекции, сексът и пъпките бяха подобни или напълно еднакви неща. „Това пък откъде ми хрумна?“ — зачуди се той за миг.

— Случайно да имаш четка за зъби в повече? — попита Кони. Беше започнала да задрямва и да мърмори неразбираемо — нещо обичайно за наркоманите на инжекции по това време на нощта. — О, по дяволите… Зъбите са си зъби. Ще ги измия…

Гласът й сега звучеше толкова тихо, че Арктър не я чуваше, но разбираше какво е казала по движението на устните й.

— Знаеш ли къде е банята? — попита я той.

— Коя баня?

— В тази къща.

Тя се изправи, продължавайки да се реше машинално.

— Кои са тези момчета тук толкова късно? Пушат трева и бърборят непрекъснато. Предполагам, че живеят с теб? Да, сигурно е така.

— Да, тук живеят — каза Арктър.

Тя се обърна, опитвайки се да фокусира безжизнения си поглед върху него.

— Гей ли си? — попита Кони.

— Старая се да не съм. Ето защо и ти си тук тази вечер.

— И ще се постараеш ли тази вечер?

— Можеш да си сигурна.

Кони кимна.

— Да, предполагам, че ще се убедя в това. Ако си латентен гей, вероятно ще искаш аз да поема инициативата. Легни и ще те оправя. Искаш ли да те съблека? Добре, само легни тук и аз ще се погрижа за всичко.

Тя посегна към ципа си.

 

 

По-късно, в полумрака, Арктър дойде на себе си от дозата дрога, която бе взел. Кони хъркаше до него, легнала по гръб с разперени ръце извън завивките. Виждаше я неясно. „Всички наркомани спят като граф Дракула — помисли си той. — Легнали по гръб и гледащи право напред, сякаш са готови да се изправят внезапно във всеки момент, като машини, преместващи се от точка А до точка Б. «Да бъде ден» — казва наркоманът, или поне лентата в главата му. Изпълнявайки инструкциите, мозъкът на наркомана е като музиката, която чуваш от радиото в часовника ти… Понякога тя звучи приятно, но единствената й задача е да те накара да направиш нещо. Музиката от радиото в часовника ти те буди. Музиката, която идва от наркомана, те превръща в средство, чрез което той да се снабди с още дрога, независимо от това по какъв начин ще я доставиш. Той, машината, те превръща в негова собствена машина. И всеки наркоман е запис.“

Арктър отново започна да се унася, размишлявайки за тези неприятни неща. В края на краищата, наркоманите, особено ако бяха момичета, нямаха какво друго да продадат, освен тялото си. „Като Кони — помисли си той. — Кони, която лежи тук“.

Отвори очи и се обърна към момичето, което лежеше до него. Видя Дона Хоторн.

Моментално се изправи в леглото. „Дона!“ — помисли си. Виждаше ясно лицето й. Нямаше никакво съмнение. „Господи!“ — каза си той и се пресегна към нощната лампа. Пръстите му я докоснаха, тя се прекатури и падна, но момичето не се събуди. Той продължаваше да се взира в нея, и постепенно започна да вижда отново Кони. Остри черти на суровото, хлътнало, изпито лице, лице на наркоманка. Кони, а не Дона, едното момиче, не другото.

Той легна отново и някак успя отново да се унесе в неспокойна дрямка, чудейки се отново и отново в мрака какво означаваше това.

— Не ме интересува, че вони — мърмореше момичето до него в съня си. — Въпреки това аз си го обичах.

Зачуди се кого ли имаше предвид тя. Приятеля си? Баща си? Котарака? Скъпоценна плюшена играчка от детството? „Може би всички тях“ — помисли си той. Но тя беше казала „обичах“, а не „обичам“. Очевидно който и да беше това, си бе отишъл. Може би те (които и да бяха те), я бяха накарали да го изостави, защото вони.

Вероятно беше така. Той се запита колко ли голяма е била тогава тя, отдалата се на спомени похабена наркоманка, която лежеше до него.