Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Scanner Darkly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2005

ISBN: 954–761–193–3

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Камера помътняла от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Камера помътняла
A Scanner Darkly
АвторФилип Дик
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
НачалоOnce a guy stood all day shaking bugs from his hair.
КрайStooping down, Bruce picked one of the stubbled blue plants, then placed it in his right shoe, slipping it down out of sight. A present for my friends, he thought, and looked forward inside his mind, where no one could see, to Thanksgiving.

„Камера помътняла“ (на английски: A Scanner Darkly) е роман от (1977 г.) на американския писател Филип Дик и представлява мрачна смесица от научна фантастика и полицейско разследване, в което разследващ наркотиците детектив под прикритие поглъща голямо количество от опасен наркотик, за да запази прикритието си. Създадена е филмова адаптация на Ричард Линклейтър, която стартира на 7 юли 2006 г. Това е най-продаваната книга на Дик в Amazon.com

Книгата описва живота на шестима наркомани. Романът започва с описание на това как един от тях, Джери Фейбин, е напълно унищожен от психиката. По-късно друг герой, Чарлз Фрек, се опитва да се самоубие. Оказва се, че главният герой, Боб Арктор, е не само наркодилър и наркоман, но всъщност служител на отдела за борба с наркотиците Фред, работещ под прикритие. Неговата задача е да намери източник на снабдяване с мистериозното вещество „D“ (смърт), най-силното лекарство, което бързо унищожава психиката. Той купува наркотика от приятелката си, Дона Хоторн, с надеждата да се свърже с тези, които получават наркотика. В същото време той неуспешно постига любовта ѝ и я покрива от заплахата да бъде заловен от полицията. Друг наркоман, Джим Барис, започва да подозира Арктор, че е полицай, и се опитва да го компрометира, като го докладва в полицията.

11

На следващата сутрин Арктър взе такси — тъй като сега не само цефскопа, но и колата му също се нуждаеше от ремонт — и се озова пред вратата на ключаря Инглесон. Носеше четирийсет долара в брой и сърцето му се бе свило.

Магазинът беше от дървен материал, с много модерен изглед и с месингови украшения по прозорците — забавни натруфени пощенски кутии, интересни дръжки за врати, наподобяващи човешки глави, големи метални имитации на ключове. Арктър влезе и се озова в мрачно помещение. „Като в свърталище на наркомани е“ — помисли си той с ирония.

Зад щанда тракаха две големи ключарски машини, на стените висяха множество шаблони за ключове.

Посрещна го пълничка възрастна дама:

— Да, господине? Добро утро.

— Идвам, за да… — започна Арктър.

 

Ihr Instrumente freilich spottet mein,

Mit Rad und Kämmen, Walz’ und Bügel;

Ich stand am Tor, ihr solltet Sclüssel sein;

Zwar euer Bart ist Kraus, dock hebt ihr nicht die Riegel.[1]

 

— …платя чека, който банката е върнала. Мисля, че е за двайсет долара.

— О! — Жената извади някаква метална кутия, потърси ключа за нея, а после установи, че не е заключена. Отвори я и намери веднага чека с прикачената към него бележка. — Мистър Арктър?

— Да — отвърна той, подавайки парите.

— Точно така, двайсет долара. — Тя отдели бележката от чека и грижливо си отбеляза, че сумата е платена и чекът е върнат.

— Много съжалявам — каза й той. — По погрешка съм написал чек за закрита сметка, вместо за някоя от активните ми.

— Хм… — усмихна се жената, докато пишеше.

— Ще ви бъда много благодарен, ако кажете на съпруга си, който ми се обади оня ден…

— Това всъщност беше брат ми Карл. — Жената го погледна през рамо и направи жест с ръка, усмихвайки се. — Понякога много се изнервя заради тези чекове…

— Предайте му — каза Арктър, спомняйки си за предварително подготвената си реч, — че когато се обади, не бях на себе си, за което се извинявам.

— Да, спомням си, че спомена нещо такова. — Тя му подаде чека, а той й връчи двайсетте долара.

— Трябва ли да платя някаква лихва? — попита Арктър.

— Нищо повече не трябва да плащате.

— Просто не бях на себе си — каза той, погледна набързо чека и го прибра в джоба си, — защото малко преди това неочаквано почина мой приятел.

— О, господи! — възкликна жената.

След кратка пауза Арктър продължи:

— Задавил се с парче месо. Бил сам в стаята си, никой не го е чул.

— А знаете ли, мистър Арктър, че от това умират много повече хора, отколкото се предполага? Чела съм, че когато обядвате с приятел, и той или тя не говори известен период от време, а само си седи, трябва да се наведете напред и да го попитате може ли да говори. Защото може и да не е в състояние. Ако се е задавил и не може да ви го каже.

— Да — отвърна Арктър. — Благодаря ви. Така е. Благодаря ви и за чека.

— Съжалявам за приятеля ви — каза жената.

— Да — изрече Арктър. — Той беше може би най-добрият ми приятел.

— Това е толкова ужасно — каза жената. — На колко години беше той, мистър Арктър?

— Малко над трийсет — отговори Арктър. Което си бе вярно — Лъкман беше на трийсет и две.

— О, колко кошмарно! Ще кажа на Карл. Благодаря ви, че дойдохте.

— Аз ви благодаря — отвърна Арктър. — И моля ви, благодарете на мистър Инглесон от мое име. Благодаря и на двама ви.

Той излезе и се озова отново на топлия утринен тротоар. Примижа от ярката слънчева светлина и замърсения въздух.

Обади се от най-близката телефонна кабина и повика такси. По обратния път към дома си мислеше доволно как е успял да се измъкне от капана на Барис без особени усложнения. „Всичко можеше и да е много по-лошо — каза си той. — Чекът сега си е в мен и не ми се наложи да се виждам със самия Инглесон.“

Извади чека, за да види как се е справил Барис с имитирането на подписа му. Да, сметката беше закрита, той веднага разпозна цвета на чека. Банката беше поставила печат „СМЕТКАТА Е ЗАКРИТА“. Нищо чудно, че ключарят така се беше разярил. Арктър огледа подписа и осъзна, че си е неговият.

Нищо не подсказваше, че го е направил Барис. Перфектна фалшификация. Никога нямаше да се сети, че не е неговият подпис, ако не си спомняше, че не е подписвал този чек.

„Боже мой — помисли си той, — колко ли такива подписа е поставил Барис досега? Може вече да е измъкнал половината от парите ми. Барис е гений. От друга страна, това вероятно е някакво прекопирване или е направено с технически средства. Но аз никога не съм подписвал чек на ключаря Инглесон, така че как би могъл Барис да ме прекопира? Това е уникален чек. Трябва да го дам в отдела по графология, за да определят как е направен. Може би просто чрез многобройни опити в имитацията на почерка ми?

А що се отнася до гъбите… Ще отида при него и ще му кажа, че са ми споменали, че се е опитал да им продаде парчета от гъби. И ще го предупредя да ги изхвърли. Оплакали са ми се обезпокоени хора.

Но тези неща са само случайни признаци за това, което става, забелязани от пръв поглед. Те са само примери за онова, срещу което съм изправен. Бог знае какво още е направил Барис. Той разполага с колкото си иска време да безделничи, да чете справочници и да крои планове, интриги, конспирации и така нататък… Може би трябва да проверя дали телефонът ми се подслушва. Барис има електронно оборудване, а даже «Сони» например произвежда и продава апаратура, която може да се използва за подслушване на телефони. Вероятно телефонът ми се подслушва. Тоест подслушва се и от друг, освен от мен.“

Арктър отново погледна чека. „А ако съм го подписал аз? Ако Арктър го е подписал? Сигурно аз съм го направил. Сигурно проклетият Арктър собственоръчно е подписал този чек, много набързо — буквите са разкривени, — защото е бързал поради някаква причина. После го е захвърлил, и скоро съвсем е забравил за него, забравил е случката. Забравил е за оня път, когато…“

 

Was grinsest du mir, hohler Schädel, her?

Als dass dein Him, wie meines, einst verwirret

Den leichten Tag gesucht und in der Dämmrung schwer,

Mit Lust nach Wahrheit, jämmerlich geirret.[2]

 

„…ce измъкна от оня наркомански купон в Санта Ана, на който срещна русокосото момиче с липсващи зъби. Тя беше с дълга руса коса и голям задник, и бе толкова енергична и дружелюбна… Той не можеше да запали колата й, беше друсан до козирката. Наистина беше загазил тогава, толкова дрога беше взел, че едва не умря. Толкова много хапчета от Субстанцията С, наистина първокласна. Много, много първокласна. Неговата дрога.“

Арктър се наведе напред и каза:

— Спрете до тази бензиностанция. Ще сляза.

Излезе, плати на шофьора. После влезе в най-близката телефонна кабина, погледна в тефтера си какъв е номерът на ключаря и се обади.

— Инглесон, ключар… — чу се отсреща гласа на възрастната дама.

— Отново е мистър Арктър. Съжалявам, че ви безпокоя. Какъв адрес сте записали за поръчката, за която беше чекът?

— Да, нека да проверя. Само момент, мистър Арктър.

Тракане от оставянето на слушалката. Приглушен мъжки глас в далечината:

— Кой е това? Онзи Арктър?

— Да, Карл, но не му казвай нищо, моля те. Той току-що беше тук…

— Искам да говоря с него.

Пауза. После пак се чу гласът на възрастната дама:

— Да, имаме записан адрес, мистър Арктър.

Тя му прочете неговия домашен адрес.

— За там ли е трябвало да направи ключ брат ви?

— Почакайте за момент. Карл? Спомняш ли си къде отиде, за да направиш ключа на мистър Арктър?

— В Катела — отвърна приглушеният мъжки глас.

— А не в къщата му, така ли?

— В Катела!

— Някъде в Катела, мистър Арктър. В Анахайм. Не, чакайте… Карл казва, че е било в Санта Ана, в Мейн. Това ли…

— Благодаря — каза той и затвори телефона.

„Санта Ана. Мейн. Това беше шибаният наркомански купон и аз трябваше да докладвам за трийсет имена и още толкова номера на коли през онази нощ — купонът не беше от обикновените. От Мексико беше пристигнала голяма пратка, купувачите си я разпределяха и както обикновено ставаше при купувачите, я пробваха, докато я разпределяха. Половината от тях вероятно са били арестувани от изпратените агенти… Да, все още си спомням онази нощ, но никога няма да си я спомня изцяло.

Но този факт изобщо не извинява Барис, че в телефонния разговор се представи за Арктър и се държа преднамерено злобно. Освен ако не го е направил внезапно, импровизирайки. Мамка му, може би Барис е бил дрогиран онази нощ и просто е правил нещата, които повечето дрогирани правят — забавлявал се е със случващото се. Арктър със сигурност е написал чека, Барис просто по случайност е вдигнал телефона. И със замъгленото си съзнание е решил, че това е забавно. Проявил е безотговорност, нищо повече.“

Докато се обаждаше отново за такси, си помисли: „И Арктър не е постъпил особено отговорно, като е подписал този чек за закрита сметка. Чия е вината тук?“. Той извади чека още веднъж и погледна датата. Месец и половина по-рано. Господи! Наистина беше безотговорно. Можеха да приберат Арктър за това. Слава Богу, че побеснелият Карл не беше отишъл вече в полицията. Вероятно неговата симпатична по-голяма сестра го беше спряла.

„Арктър по-добре да бъде нащрек — помисли си той. — Направил е няколко доста съмнителни неща, за които все още не съм научил. Барис не е единственият и може би дори не е главният. Първо, все още трябва да бъде обяснено силното, преднамерено озлобление на Барис към Арктър. Никой не се опитва толкова дълго време да прецака някого без причина. А и Барис не се опитва да прецака останалите — нито Лъкман, нито Чарлз Фрек, нито Дона. Той беше човекът, който взе най-голямо участие в откарването на Джери Фабин във федералната клиника, той се грижи най-много за животните в къщата.“

Веднъж Арктър се беше опитал да изпрати едно от кучетата — как, по дяволите, беше името на онова, мъничкото, черното, Попо или нещо подобно? — в кучешки приют, където да я приспят, защото не се поддаваше на дресировка. Тогава Барис прекара цели часове с Попо, по-точно цели дни. Държеше се с нея нежно, говореше й, и най-накрая тя се кротна и позволи да бъде дресирана, така че вече не беше необходимо да я приспиват. Ако Барис се беше държал лошо с нея, тя никога нямаше да усвои всички тези великолепни номера.

— Таксита на повикване — каза операторката в слушалката.

Той даде адреса на бензиностанцията.

„И ако ключарят Карл е решил, че Арктър е безнадежден наркоман — помисли си той, докато чакаше таксито, — вината не е на Барис. Когато Карл е отишъл в пет сутринта да направи ключ на приятелчетата на Арктър, той сигурно се е мотаел дрогиран пред къщата и е изнасял пълна програма от нещата, които наркоманите обикновено правят. Карл е направил изводите си тогава. Докато Карл е изпилвал новия ключ, Арктър вероятно се е носил насам-натам или е паднал на главата си. Нищо чудно, ако на Карл не му е било забавно.

Всъщност може би Барис се е опитвал да прикрие зачестяващите издънки на Арктър. Арктър вече не е поддържал колата си в добро състояние, както е правел преди, започнал е да губи документите си, станал е непредпазлив, защото проклетият му мозък се е скапал от дрогата. Нещата са тръгнали на зле, и Барис е правел каквото е можел. Само че неговият мозък също е скапан. Мозъците на всички тях са…“

 

Dem Wurme gleich’ ich, der den Staub durchwühlt

Den, wie er sich im Staube nährend lebt,

Des Wandrers Tritt vernichtet and begräbt.[3]

 

„…скапани и се държат скапано един към друг. Скапаното отношение води до скапана реакция. И последствията са гибелни.

А може би Арктър сам е срязал проводниците и е повредил цефскопа си? Посред нощ. Но защо?“

Това беше труден въпрос: защо? Но при скапаните мозъци всичко беше възможно, всякакви извратени мотиви. Беше се убеждавал многократно в това по време на работата си като агент под прикритие. Тази трагедия не беше нещо ново за него. В техните компютърни файлове случилото се щеше да е просто поредният случай. Фазата, предшестваща пътуването до федералната клиника, като в случая с Джери Фабин.

„Тези момчета играят на едно и също поле, но са на различни квадратчета, еднакво далеч от победата, и могат да я постигнат по няколко начина. Ала накрая всички до един ще стигнат до федералната клиника.

Това е записано в нервните им клетки. Или в каквото е останало от тях. Процесът е необратим.

И това важи в най-голяма степен за Боб Арктър. Професионалната ми интуиция го подсказва.“

Не случайно началниците на Фред в полицейското управление на окръг Ориндж бяха решили да съсредоточат вниманието си върху Боб Арктър. Те несъмнено имаха причини, за които той не знаеше нищо. Вероятно не беше случайно, че техният нарастващ интерес към Арктър — в края на краищата, отделът се беше охарчил с куп пари, за да инсталира холокамери в къщата му и за да плати на Фред да анализира записите — съвпадаше по време с необичайното внимание на Барис към Арктър. И за отдела, и за Барис, Арктър беше главната мишена. Но кое в поведението му беше провокирало това?

Докато се возеше в таксито, той си мислеше, че сигурно трябва да наблюдава записите известно време, преди да попадне на нещо — едва ли интересните неща щяха да се случват всеки ден. Налагаше се да бъде търпелив. И ако видеше на холозаписите нещо озадачаващо или подозрително в поведението на Арктър, това щеше да е потвърждение от трета страна на подозренията на останалите.

„Чудя се дали Барис знае неща, които не са известни на нас? — запита се той. — Може би трябва да го задържим и да го разпитаме? Не, по-добре да получим доказателства независимо от Барис, иначе това ще бъде дублиране на неговите сведения, без значение от това кой е и кого представлява.

О, по дяволите, какви са тези мисли? Трябва да съм откачил. Аз познавам Боб Арктър. Той е добър човек. Нищо не е направил. Или поне нищо съмнително. Всъщност той работи за полицейското управление на окръг Ориндж, агент под прикритие е. И вероятно…“

 

Zwei Seelen wohnen, ach! in meiner Brust

Die eine will sich von der andern trennen:

Die eine hält, in derber Liebeslust,

Sich an die Welt mit klammernden Organen;

Die andre hebt gewaltsam sich vom Dust

Zu den Gefilden hoher Ahnen.[4]

 

„…затова Барис е по петите му.

Но този факт не обяснява защо полицейското управление на окръг Ориндж е по петите му — особено като се има предвид инсталирането на всичките тези холокамери и прикрепването към него на агент, който да го наблюдава постоянно и да докладва. Нещо не се връзва.

Просто нямат полза от това. Значи в къщата става нещо важно, много важно, в тази порутена, пълна с вехтории къща с нейния обрасъл с трева заден двор, котешка клетка, която никога не се почиства, и животни, които ходят върху кухненската маса и цапат навсякъде и които никой никога не извежда навън.

В каква разруха тъне тази наистина хубава къща! Толкова много неща могат да се направят с нея. Там би могло да живее семейство, с деца и жена. Такова е предназначението й — има три спални. Каква разруха, каква шибана разруха! Те трябва да се махнат от нея, трябва да бъдат лишени от право на собственост. И може би така ще стане. И дано я дадат на по-добри собственици — къщата жадува това. Тази къща е виждала толкова по-добри дни, много отдавна. Тези дни могат да се върнат. Ако някакъв по-различен човек я поеме и започне да се грижи за нея. Особено за двора…“

Последната мисъл беше провокирана от вида на затрупаната с вестници алея към входа, пред която спря таксито.

Той плати на шофьора, извади ключа си и влезе в къщата.

Незабавно усети, че някой го наблюдава. Веднага щом прекрачи през прага. Беше сам — в къщата нямаше никой друг. Грешка — беше заедно с холокамерите. Коварни и невидими, те го наблюдаваха и записваха всичко, което прави, всичко, което изрича.

„Като надписи на стената, когато пикаеш в обществена тоалетна — помисли си той. — «УСМИХНИ СЕ! СНИМА ТЕ СКРИТА КАМЕРА!» Сякаш за пръв път влизам в тази къща. Зловеща е. Не ми харесва.“

Чувстваше се объркан. Неприятното усещане се беше увеличило в сравнение с деня, в който бяха монтирани холокамерите — „деня на кучешките лайна“, но той избягваше да мисли за това. С всеки изминал ден наличието на холокамерите му влияеше все по-зле.

— Няма никой вкъщи, а? — изрече той на висок глас, както обикновено, и усети как холокамерите записват думите му. Но никога не биваше да забравя, че се очаква той да не знае за наличието на подслушвателната апаратура. „Като актьор пред филмова камера — помисли си. — Играеш, сякаш камерата не съществува, или се проваляш. И край на всичко. Защото тук няма втори дубъл. Вместо него те чака гибел. Имам предвид мен ме чака гибел. Не хората зад камерата, а мен.

Това, което трябва да направя, за да се измъкна от тази каша, е да продам къщата. Тя и без това вече за нищо не става. Но… Аз обичам тази къща. Просто няма начин!

Това е моята къща.

Никой не може да ме изгони от нея.

Независимо от причините, които имат те, за да искат да го направят.

Ако приемем, че «те» изобщо съществуват.

Защото «те» може да ме наблюдават само в моето въображение. Параноя. Или по-скоро «то». Лишено от индивидуалност то.

Каквото и да ме наблюдава, то не е човек.

Или поне не според моите разбирания. Не мога да го разпозная като човек.

Колко глупаво е всичко това, този страх. Някой се опитва да ми причини нещо, и то тук, в моята собствена къща. Пред собствените ми очи.

И пред очите на нещо друго. Пред погледа на някакво нещо. Което, за разлика от малката черноока Дона, никога не мига. Какво ли виждат камерите? Имам предвид, какво виждат реално? Проникват ли в главата ми? Проникват ли в сърцето ми? Вижда ли инфрачервената холокамера — последна новост на техниката — какво става в мен или в нас? Ясно ли ни вижда или помътняло? Надявам се да ни вижда ясно, защото аз вече не мога да виждам какво става в мен. Виждам само мрак. Мрак отвън, мрак отвътре. Надявам се, заради всички нас, че камерата се справя по-добре. Защото, ако камерата вижда само помътняло, по моя начин, тогава ние сме прокълнати и пак прокълнати, и то вероятно завинаги, и до смъртта си ще знаем толкова малко, и няма да разбираме добре дори малкото, което знаем.“

Той взе от полицата в гостната първата книга, която му попадна, „Илюстрована книга за секса“. Отвори я на произволна страница — на която имаше изображение на мъж, щастливо захапал дясната гърда на партньорката си — и изрече на глас, сякаш четеше от книгата или цитираше някой известен древен философ и мислител:

— Всеки човек вижда само малка частица от абсолютната истина, и много често, всъщност почти…

 

Weh! Steck’ ich in dem Kerker noch?

Verfluchtes dumpfes Mauerloch,

Wo selbst das liebe Himmelslicht

Trüb durch gemalte Scheiben bricht!

Beschränkt mit diesem Bücherhauf,

Den Würme nagen, Staub bedect,

Den bis ans hohe.[5]

 

— …винаги, той съзнателно се самозалъгва дори по отношение на тази малка частица от истината. Част от човека се обръща против него и действа като друга личност, разбивайки го отвътре. Човек вътре в човека. Който всъщност изобщо не е човек.

Кимвайки, сякаш се съгласява с мъдростта на несъществуващите думи, написани на страницата, той затвори големия том с червена подвързия и позлатени букви на заглавието и го върна на рафта.

„Надявам се, че камерите не могат да увеличат корицата на тази книга — помисли си — и да ме разобличат.“

 

 

Чарлз Фрек, който изпадаше във все по-дълбока депресия от нещата, които се случваха на всичките му познати, реши да сложи край на живота си. В неговите кръгове не беше проблем да се направи такова нещо — просто взимаш повечко от „червените“ и ги изпиваш заедно с някакво евтино вино, късно през нощта, с изключен телефон, така че никой да не ти пречи.

Много важно е да прецениш какви точно артефакти искаш да намерят при теб археолозите от по-късните епохи. За да могат да определят по тях обществения ти статус. И трябва да натрупаш предметите около мястото, където ще бъде главата ти, когато го направиш.

Той изгуби няколко дни, докато избере артефактите — много повече време, отколкото му бе отнело решението да се самоубие, и почти толкова, колкото изгуби, докато намери такова голямо количество от „червените“. Щяха да го намерят да лежи по гръб в леглото си с копие от книгата на Айн Ранд „Изворът“ (което щеше да докаже, че е неразбран гений, отхвърлен от тълпата и по този начин в известен смисъл убит от нейното презрение) и с недовършено писмо до компанията „Ексън“, в което протестира срещу анулирането на кредитната му карта за закупуване на газ. По този начин щеше да обвини системата и не просто да умре, но и да постигне нещо със смъртта си.

Всъщност той не беше много сигурен какво ще постигне чрез смъртта си, също както и какво ще постигне чрез двата артефакта. Но така или иначе всичко вече беше решено и Чарлз започна да се подготвя, като животно, което усеща, че времето му изтича и инстинктивно изпълнява програмата, заложена му от природата.

В последния момент, когато краят му наближаваше, той реши да изпие „червените“ не с евтино вино, а с някоя скъпа, изискана напитка. Така че се качи за последен път в колата си, отиде до магазин, специализиран в продажбата на маркови вина и си купи бутилка „Мондави Каберне Совиньон“, реколта 1971 година. Това удоволствие му струваше трийсет долара — всичките пари, които имаше.

Когато се прибра вкъщи, той отвори бутилката, наслади се на аромата на виното, изпи няколко чаши от него, наблюдава няколко минути любимата си страница от „Илюстрована книга за секса“, на която имаше изображение на поза с момичето отгоре, после остави найлоновата торбичка с „червените“ до леглото и си легна с книгата на Айн Ранд и недовършеното писмо до „Ексън“. Опита се да мисли за нещо възвишено, но не успя — позата с момичето отгоре не му излизаше от главата. Накрая изпи наведнъж всички „червени“ с чаша „Каберне Совиньон“, сложи книгата и недовършеното писмо на гърдите си и зачака.

Обаче го бяха измамили. Таблетките не бяха барбитурати, както му бяха казали. Те бяха някакъв вид халюциноген, какъвто той никога по-рано не беше опитвал, вероятно новопоявила се смес. Вместо да заспи и да умре спокойно от задушаване, Чарлз Фрек започна да халюцинира. „Е — помисли си философски той, — такъв е целият ми живот. Винаги прецакан.“

Налагаше се да се примири с факта — като се имаше предвид колко таблетки бе погълнал, — че го очаква поредица от видения.

В следващия миг забеляза дошло от друго измерение същество, което стоеше до леглото и го гледаше с неодобрение.

Съществото беше високо осем фута и имаше множество очи навсякъде по тялото си. Носеше много модерни, скъпи дрехи и държеше огромен свитък.

— Сигурно се готвиш да прочетеш греховете ми? — предположи Чарлз Фрек.

Съществото кимна и разтвори свитъка.

— И това сигурно ще отнеме сто хиляди часа? — попита легналият безпомощно на леглото си Фрек.

Съществото от друго измерение го изгледа с множеството си очи и отвърна:

— Ние напуснахме нормалната вселена. Такива обикновени човешки понятия като „пространство“ и „време“ тук нямат смисъл. Сега си възнесен в трансцендентната област. Ще ти четем греховете непрекъснато, на смени, вечно. Списъкът е безкраен.

„Трябва да купуваш само от дилър, който ти е познат!“ — помисли си Чарлз Фрек и му се прииска да си върне обратно последния половин час от живота си.

Хиляда години по-късно той все още лежеше на леглото си с книгата на Айн Ранд и писмото до „Ексън“ на гърдите си и слушаше как четат списъка на греховете му. Бяха стигнали до първи клас, когато е бил на шест години.

Десет хиляди години по-късно бяха стигнали до шести клас. Годината, в която откри мастурбирането.

Той затвори очи, но продължи да вижда многоокото осемфутово създание, което продължаваше да чете своя свитък.

— Следващият… — казваше то.

„Поне опитах хубаво вино“ — помисли си Чарлз Фрек.

Бележки

[1]

Присмивате се, инструменти вий сега,

с тез гребени и чаркове и колела.

Пред портите стоях и ключ ми бяхте вий,

добри сте ми, но не отваряте врати.

— откъс от „Фауст“ на Гьоте

(Превод от немски Александър Балабанов). — Бел.прев.

[2]

Какво се зъбиш, череп сух, от тамо?

нали и твоят мозък, някога смутен,

е дирил като моя, да погледне белий ден,

залутан вечно в нощ дълбока само?

— откъс от „Фауст“ на Гьоте

(Превод от немски Александър Балабанов). — Бел.прев.

[3]

Аз червей съм, заровен в прах.

И във праха се храни и живей,

и тъй го пътник сгазва и развей.

— откъс от „Фауст“ на Гьоте

(Превод от немски Александър Балабанов). — Бел.прев.

[4]

Ах, две души живеят в моите гърди,

една от друга иска да избяга.

Едната с плътска страст се вкопчила и бди

за тоя свят и в него стръвно се пристяга,

а другата се бурно дига и се рее

нагоре все към по-високи светове!

— откъс от „Фауст“ на Гьоте

(Превод от немски Александър Балабанов). — Бел.прев.

[5]

Ах! Още ли съм в тоз зандан?

В таз жалка, душна дупка сврян?

Где и небесний зрак

през шарени стъкла е пак?

От тоя куп книжа закрит,

със червеи, със прах покрит,

и до високи сводове

тез димни книжни късове!

— откъс от „Фауст“ на Гьоте

(Превод от немски Александър Балабанов). — Бел.прев.