Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Scanner Darkly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2005

ISBN: 954–761–193–3

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Камера помътняла от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Камера помътняла
A Scanner Darkly
АвторФилип Дик
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
НачалоOnce a guy stood all day shaking bugs from his hair.
КрайStooping down, Bruce picked one of the stubbled blue plants, then placed it in his right shoe, slipping it down out of sight. A present for my friends, he thought, and looked forward inside his mind, where no one could see, to Thanksgiving.

„Камера помътняла“ (на английски: A Scanner Darkly) е роман от (1977 г.) на американския писател Филип Дик и представлява мрачна смесица от научна фантастика и полицейско разследване, в което разследващ наркотиците детектив под прикритие поглъща голямо количество от опасен наркотик, за да запази прикритието си. Създадена е филмова адаптация на Ричард Линклейтър, която стартира на 7 юли 2006 г. Това е най-продаваната книга на Дик в Amazon.com

Книгата описва живота на шестима наркомани. Романът започва с описание на това как един от тях, Джери Фейбин, е напълно унищожен от психиката. По-късно друг герой, Чарлз Фрек, се опитва да се самоубие. Оказва се, че главният герой, Боб Арктор, е не само наркодилър и наркоман, но всъщност служител на отдела за борба с наркотиците Фред, работещ под прикритие. Неговата задача е да намери източник на снабдяване с мистериозното вещество „D“ (смърт), най-силното лекарство, което бързо унищожава психиката. Той купува наркотика от приятелката си, Дона Хоторн, с надеждата да се свърже с тези, които получават наркотика. В същото време той неуспешно постига любовта ѝ и я покрива от заплахата да бъде заловен от полицията. Друг наркоман, Джим Барис, започва да подозира Арктор, че е полицай, и се опитва да го компрометира, като го докладва в полицията.

4

От своя калейдоскопен костюм мъгливото петно, което се наричаше Фред, погледна другото мъгливо петно, представящо се като Ханк.

— И така, това е всичко за Дона, Чарли Фрек и… момент, да видя… — Монотонното говорене на Ханк утихна за секунда. — Да, за Джим Барис.

Ханк отметна нещо в бележника си.

— Смяташ, че Дъг Уийкс вероятно е мъртъв или е напуснал този район.

— Или се крие и не е активен — каза Фред.

— Чувал ли си някога да се споменават имената Ърл или Арт Де Уинтър?

— Не.

— А за жена на име Моли? Едра жена?

— Не.

— А за двама мургави братя, на около двайсет, Хатфийлд или нещо подобно? Вероятно пласират хероин, в торбички по фунт едната.

— Фунт? Торбички по фунт едната?

— Точно така.

— Не — отговори Фред. — Ако бях чул нещо подобно, щях да го запомня.

— Швед, висок, с шведско име. Мъж. Лежал в затвора, има извратено чувство за хумор. Висок, но слаб, носи в себе си много пари в брой, вероятно печалбата от пратка, продадена по-рано този месец.

— Ще се оглеждам за него — каза Фред и повтори: — Фунтове…

Той поклати глава и мъгливото петно се разлюля.

Ханк се порови из холограмите си.

— Така, този е в затвора. — Той обърна снимката за момент и прочете какво пише на опаката й страна. — Не, мъртъв е. Намерили са трупа му на долния етаж.

Подреди снимките. Времето минаваше.

— Не мислиш ли, че онова момиче, Джора, ни играе номера?

— Съмнявам се.

Джора Каджас беше само на петнайсет, но вече си инжектираше Субстанцията С. Живееше в Брея, в единствената отопляема стая на горния етаж на полуразрушена къща. Източникът й на доход беше учебна стипендия от щата Калифорния, която бе спечелила. Доколкото той знаеше, тя не беше ходила на училище от шест месеца.

— Ако започне да го прави, кажи ми. Ще се заемем с родителите й.

— Добре — кимна Фред.

— Момче, наркоманите бързо тръгват по наклонената плоскост. Вчера имаше една при нас, изглеждаше на петдесет. Оредяла посивяла коса, липсващи зъби, хлътнали очи, ръце като клечки… Питахме я на колко е и тя каза „деветнайсет“. Проверихме — не лъжеше. „Знаеш ли колко стара изглеждаш?“ — попита я една от служителките ни. — „Виж се в огледалото.“ Момичето се погледна и се разплака. Попитах я откога се друса.

— Година? — предположи Фред.

— Четири месеца.

— Стоката, която се предлага на улицата, е много лоша точно сега — каза Фред, без да се опитва да си представя момичето — на деветнайсет, но с вече окапваща коса. — Разреждат я с повече боклуци от обикновено.

— Знаеш ли как е започнала да се друса? Братята й — двама наркопласьори — влезли в спалнята й една нощ. Хванали я, инжектирали й от дрогата, после я изнасилили. И двамата. За да я подготвят за новия й живот, предполагам. Стояла е няколко месеца по кръстовищата, преди да я докараме тук.

— Къде са те сега? — На Фред му хрумна, че може да се натъкне на тях.

— Излежават шестмесечна присъда за притежание на наркотици. Момичето също така има сифилис, но не го знае. Болестта се развива вътре в нея. Братята й смятат, че това е забавно.

— Мили момчета — каза Фред.

— Ще ти кажа нещо, което със сигурност ще те разтърси. Чу ли за онези три бебета в болницата Файърфийлд, на които всеки ден трябва да им се инжектира доза, защото още са твърде малки, за да издържат отказването от дрогата? Сестрата се опитала да…

— Разтърси ме — каза Фред с механичния си монотонен глас. — Чух достатъчно, благодаря.

Ханк продължи:

— Когато се сетиш за новородените, които са зависими от хероина, защото…

— Достатъчно — повтори мъгливото петно на име Фред.

— Какво е това, което си представяш — майка, която дава на новороденото от време на време хероин, за да го упои, за да спре то да плаче? През нощта във ферма в провинцията?

— Нещо такова — каза Фред приглушено. — Може би си представям запой през уикенда. Понякога ми се иска да полудея. Но съм забравил как.

— Това е изгубено изкуство — каза Ханк. — Може би някъде са записани инструкции как става.

— Има един филм от около 1970-та — каза Фред. — Нарича се „Френска връзка“ — за двама мъже, хероинови наркомани. Веднъж, когато си биха дозата, единият съвсем превъртя и започна да стреля във всеки, когото види, включително и в началниците си. За него нямаше разлика.

— В такъв случай може би е по-добре, че не знаеш кой съм — каза Ханк. — Можеш да се добереш до мен само по случайност.

— В края на краищата някой ще се добере до всички нас — каза Фред.

— Това ще бъде облекчение. Същинско облекчение. — Ханк продължи да разглежда бележките си и каза: — Джери Фабин. Добре, него го отписваме. Психиатрична клиника. Момчетата в службата разправят, че Фабин казал на служителите по пътя към клиниката, че някакъв малък човек, три фута висок, безкрак, на инвалидна количка, карал след него ден и нощ. Но той никога не казал на никого за това, защото ако го направел, хората щели да се ядосат и да побеснеят и тогава той нямало да има приятели, нямало да има с кого да си говори.

— Да — каза Фред стоически. — Така е с Фабин. Четох ЕЕГ-анализа му от клиниката. Можем да забравим за него.

Винаги след тези срещи, при които седеше срещу Ханк и докладваше, Фред чувстваше някаква дълбока промяна в себе си. Но по време на самите разговори приемаше ставащото за нормално. Просто когато и да се провеждаха тези заседания и за каквото и да ставаше въпрос, той не изпитваше никакви емоции по време на протичането им.

Отначало смяташе, че това се дължи на калейдоскопните костюми, които двамата носеха — те не можеха да се усещат физически помежду си. По-късно предположи, че работата не е в костюмите, а в самата ситуация. По професионални съображения Ханк целенасочено проявяваше пълно безразличие и не показваше нито омраза, нито любов, нито други силни емоции — те нямаше да са им от полза в работата. Как би могла да им помогне емоционалната обвързаност, когато обсъждат престъпления, сериозни престъпления, извършени от хора, близки до Фред и дори, както беше в случаите с Лъкман и Дона — скъпи за него? Той трябваше да потисне чувствата в себе си. И двамата трябваше да го направят, но той в много по-голяма степен, отколкото Ханк. Те ставаха безчувствени, говореха безчувствено, изглеждаха безчувствени. С течение на времето ставаше все по-лесно да се постига това, без никакво напрягане.

След като всичко приключеше, чувствата се връщаха обратно.

Възмущаваше се от много от събитията, на които беше станал свидетел, някои от тях бяха ужасни, шокиращи. Грандиозни, съкрушителни представления, за които нямаше никаква предварителна представа. Със звук, винаги пуснат прекалено силно вътре в ума му.

Но докато седеше на масата срещу Ханк, той не чувстваше всички тези неща. Теоретично можеше да опише с безразличие всичко, на което беше станал свидетел. Или да чуе каквото и да било от Ханк.

Например, можеше безцеремонно да каже: „Дона умира от хепатит и използва иглата си, за да зарази колкото се може повече от приятелите си. Най-добре ще е да яде бой с дръжката на пистолета, докато не се откаже.“ Би казал такова нещо за своето собствено момиче… ако беше видял това с очите си или беше сигурен, че е факт. Или: „Дона страда от масивен кръвоизлив от некачествен аналог на ЛСД, който е взела вчера, и половината от кръвоносните съдове в мозъка й са се пръснали“. Или: „Дона е мъртва“. И Ханк щеше да запише тези думи и може би да попита: „Кой й е продал дрогата и къде е произведена“? Или: „Къде е погребението? Трябва да запишем номерата на колите и имената на присъстващите“. И Фред щеше да обсъди хладнокръвно въпроса.

Това беше Фред. Но по-късно Фред се превръщаше в Боб Арктър, някъде по тротоара между пицария „Хът“ и бензиностанция „Арко“ (където в момента цената беше долар и два цента на галон), и ужасните цветове се връщаха отново при него, независимо дали му харесваше, или не.

Тази промяна у него като Фред му спестяваше изблиците на чувства. Пожарникарите, лекарите и служителите в погребалните бюра постъпваха по същия начин в работата си. Никой от тях не можеше да си позволи да подскача и да охка през няколко секунди — по този начин те първо щяха да съсипят себе си и да станат безполезни, а после да съсипят и всички около себе си — и като специалисти в работата, и като хора. Всеки си има предел на силите.

Ханк не го караше да бъде толкова безчувствен, той го предразполагаше да бъде такъв. За негово добро. Фред оценяваше това.

— Какво става с Арктър? — попита Ханк.

Когато се намираше в калейдоскопния си костюм, Фред докладваше и за себе си, наред с останалите. Ако не го правеше, неговият началник — и целият полицейски апарат, — щяха да се досетят кой е Фред, без значение дали е с калейдоскопен костюм, или не. Къртиците в агенцията щяха да докладват на свой ред и много скоро Боб Арктър, докато седи в гостната си и пуши или гълта дрога заедно с останалите наркомани, щеше да открие, че и него го преследва три фута висок мъж в инвалидна количка. И за разлика от случая на Джери Фабин при него това нямаше да е халюцинация.

— Арктър не прави нищо особено — каза Фред, както винаги. — Работи в онзи тайнствен Център за ценни книжа, гълта по няколко хапчета смърт всеки ден…

— Не съм съвсем сигурен. — Ханк стискаше някакъв лист хартия. — Имаме сведения от наш информатор, че Арктър разполага с много по-големи средства, отколкото му плащат в Центъра за изкупуване на ценни книжа. Обадихме им се и се поинтересувахме каква е заплатата му. Не е много голяма. Така че поразпитахме и разбрахме, че не работи на пълен работен ден през цялата седмица.

— Какво значение има? — попита Фред мрачно, давайки си сметка, че „много по-големите средства“ са заплатата, която получава като агент под прикритие. Получаваше парите си всяка седмица от автомат в мексикански бар-ресторант в Пасадена. Това всъщност беше заплатата за предоставената от него информация, която често водеше до присъди. Обикновено сумата беше малка, но понякога ставаше значителна — когато благодарение на него конфискуваха големи пратки с хероин.

Ханк продължаваше да чете замислено:

— Според този информатор Арктър изчезва и се появява загадъчно, особено когато се стъмни. След като се прибере вкъщи, той яде, после отново изчезва с най-различни оправдания. Понякога много бързо. Но никога не изчезва за дълго. — Той, или по-скоро калейдоскопният му костюм, изгледа Фред. — Забелязал ли си нещо подобно? Можеш ли да потвърдиш информацията? И какво означава това?

— Най-вероятно е при приятелката си, Дона — отвърна Фред.

— Хм, „най-вероятно“… Предполага се, че би трябвало да го знаеш със сигурност.

— Ходи при Дона. Отскача дотам по всяко време. — Фред се чувстваше страшно неудобно. — Но ще проверя и ще те уведомя. Кой е този информатор? Да няма зъб на Арктър?

— По дяволите, не знаем кой е. Обажда се по телефона. Не можем да го проследим, а и използва някакво самоделно електронно устройство за изкривяване на гласа. — Ханк се изхили. Смехът му прозвуча странно, металически. — Работещо. Достатъчно добре.

— Господи! — възмути се Фред. — Това е оня откачен кисел тип Джим Барис, с неговите злобни шизоидни номера, които върти на Арктър! Барис е изкарал безброй курсове по електроника в армията, плюс курс по поддръжка на тежки машини. Не бих разчитал на него като на информатор.

— Не знаем дали е Барис — каза Ханк, — пък и Барис може да е нещо повече от „откачен кисел тип“. Няколко наши хора се занимават с този информатор. Но мисля, че няма никаква информация, която да ти е от полза, поне засега.

— Така или иначе е някой от приятелите на Арктър — каза Фред.

— Да, несъмнено това е отмъстителен номер. Тези наркомани са готови да се натопят взаимно при най-малката обида. Всъщност той изглежда познава Арктър отблизо.

— Мило момче — каза Фред горчиво.

— Е, хайде сега — каза Ханк. — Каква е разликата между това и онова, което правиш ти?

— Аз не го правя от злоба — каза Фред.

— А какво правиш всъщност?

След кратка пауза Фред каза:

— Проклет да съм, ако знам.

— От днес зарязваш Уийкс. Мисля да ти възложа да наблюдаваш основно Боб Арктър. Той има ли си презиме? Използва инициал…

Фред издаде сподавен звук.

— Защо Арктър?

— Загадъчни финансови средства, загадъчни изчезвания, със своята дейност си създава врагове. Как е средното име на Арктър?

Ханк чакаше отговора с химикалка в ръка.

— Посълтуейт.

— Как се пише това?

— Не знам как се пише шибаното име — отвърна Фред.

— Посълтуейт — каза Ханк и записа няколко букви. — От каква националност е?

— Уелсец — каза Фред. Той едва чуваше, ушите му излизаха от строя, останалите сетива бяха на път да ги последват.

— Това е онзи народ, който пее за мъжете от Харлех, нали? Какво е това „Харлех“? Някакъв град?

— Харлех е мястото на героичната съпротива срещу Йорк през 1468 година…

Фред млъкна.

„Мамка му — помисли си той. — Това е ужасно!“

— Чакай, искам да си отбележа това — каза Ханк и започна да пише с химикалката.

— Означава ли това, че ще подслушвате колата и къщата на Арктър? — попита Фред.

— Да, с нова холографска система — тя е по-добра от старите средства и ние вече разполагаме с няколко такива, които в момента не ни трябват за други цели. Вие ще осъществявате контрола над апаратурата и наблюдението. — Ханк си отбеляза и това.

— Ще направя каквото мога — каза Фред. Чувстваше се абсолютно смазан от всички тези неща, искаше му се срещата да свърши колкото се може по-бързо. Само да можеше да глътне няколко таблетки…

Срещу него другото безформено петно пишеше и пишеше, попълваше бланки с всички серийни номера на цялото техническо оборудване, което, ако бъдеше одобрено, скоро щеше да бъде на разположение на Фред и щеше да му послужи за осъществяване на денонощно наблюдение на собствената си къща и лично на себе си.

 

 

Вече повече от час Барис се опитваше да довърши работата по самоделния заглушител, направен от подръчни материали на стойност не повече от единайсет цента. Беше почти готов, само с помощта на алуминиево фолио и парче стиропор.

В нощната тъмнина на задния двор на Боб Арктър, сред плевелите и купчините вехтории, Барис се опитваше да подготви за стрелба пистолета си със саморъчно направен заглушител.

— Съседите ще чуят — каза Чарлз Фрек неспокойно. Той виждаше светлините в прозорците на къщите наоколо, много хора вероятно гледаха телевизия или купонясваха.

Лъкман, който лежеше някъде встрани, но виждаше какво става, каза:

— И без това този квартал е пълен с убийци.

— Защо ти е заглушител? — попита Чарлз Фрек. — Искам да кажа, те нали са незаконни?

— В тези дни и в тази епоха — обади се Барис мрачно, — при нашето израждащо се общество, при покварата, сред която живеем, всеки стойностен човек трябва постоянно да носи пистолет. За самоотбрана.

Той примижа и стреля със своя пистолет със самоделен заглушител. Разнесе се чудовищен гръм, за момент и тримата оглушаха. Кучетата в далечината се разлаяха.

Усмихнат, Барис започна да размотава алуминиевото фолио от стиропора. Очевидно се забавляваше.

— Страхотен заглушител — каза Чарлз Фрек, чудейки се кога ще се появи полицията. Цяла хайка полицейски коли.

— Този път звукът по-скоро се усили — обясни Барис, показвайки на Фрек и Лъкман обгорени части от стиропора. — Но почти успях. По принцип съм на прав път.

— Колко струва този пистолет? — попита Чарлз Фрек. Никога не беше притежавал свой пистолет. Няколко пъти бе имал ножове, но винаги му ги крадяха. Веднъж дори му го открадна едно момиче, докато той беше в банята.

— Не много — отвърна Барис. — Пистолетите втора ръка като този струват около трийсет долара.

Той подаде оръжието на Фрек, който се отдръпна уплашено назад.

— Ще ти го продам — каза Барис. — Наистина трябва да имаш в себе си пистолет, за да се пазиш от злосторници.

— Навсякъде е пълно с такива — каза Лъкман със своята иронична усмивка. — Оня ден прочетох в „Лос Анджелис таймс“, че подаряват радиоприемник на онзи, който напакости най-успешно на Фрек.

— Ще ти дам в замяна на него тахометър „Брог-Уорнър“ — каза Фрек.

— Този, който открадна от гаража на оня пич от другата страна на улицата? — попита Лъкман.

— Да, но вероятно пистолетът също е откраднат — отвърна Чарлз Фрек. Той смяташе, че в повечето случаи всичко, което има някаква стойност, първоначално е било откраднато от някого и кражбата му е доказателство за неговата ценност. — Всъщност момчето от другата страна на улицата първо открадна тахометъра. Той вероятно е сменил собственика си петнайсетина пъти. Имам предвид, че наистина е един много хубав тахометър.

— А ти откъде знаеш, че оня пич го е откраднал? — попита Лъкман.

— По дяволите, човече, та той има осем тахометъра в гаража си, всичките окачени на стената. По какъв друг начин може да се е сдобил с тях, с толкова много, имам предвид? Кой купува осем тахометъра?

Лъкман се обърна към Барис и каза:

— Мислех, че си зает с работата по цефскопа. Оправи ли го вече?

— Не мога да работя денонощно по него, без никаква почивка — страшно сложно е — отговори Барис. — Трябва да си почивам.

Той отряза още едно парче от стиропора с някакъв специален модел джобно ножче.

— Следващия път ще стане абсолютно безшумно…

— Боб мисли, че работиш по цефскопа — каза Лъкман. — Сега си лежи в леглото и си мисли, че е така, докато ти тук стреляш с пистолета. Не се ли разбрахте с Боб да компенсираш по този начин дълга от неплатени наеми, които имаш да му изплащаш?

— Също като хубавата бира — каза Барис, — сложната, прилежна поправка на повредена електронна апаратура…

— Само разкарай великия единайсетцентов заглушител по-далече от нас — каза Лъкман и се оригна.

 

 

„Аз бях дотук“ — мислеше си Робърт Арктър.

Той лежеше по гръб, сам в полутъмната си спалня, и гледаше втренчено в тавана. Под възглавницата му беше неговият специален 32-калибров полицейски пистолет. При звука на изстрела от 22-калибровия пистолет на Барис в задния двор той инстинктивно беше измъкнал собственото си оръжие изпод леглото и го бе оставил на място, където да му е под ръка. Сигурен ход срещу всяка опасност; той дори не го беше направил съзнателно.

Но 32-калибровият пистолет под възглавницата му не можеше да бъде достатъчно добро средство срещу нещо толкова подмолно като саботажа срещу неговата най-ценна и скъпа собственост. Веднага щом се върна вкъщи след оперативката с Ханк, той провери всички останали уреди и установи, че са наред — особено колата. Винаги проверяваше първо колата в подобни ситуации. Каквото и да ставаше, който и да го бе направил, беше гадно и подло. Някакъв безчестен страхливец, криещ се в периферията на неговия живот, се опитваше да му навреди по коварен начин, без да му се разкрие. Не човек, а по-скоро ходещ, криещ се симптом на техния начин на живот.

А беше време, някога, когато той не живееше така, с 32-калибров пистолет под възглавницата си, с ненормалник в задния двор, който стреля с пистолет поради Бог знае каква причина, с друг ненормалник — а може би същия — който разбива на горния етаж в собствения му дом изключително скъпия и ценен цефскоп, който толкова обичаха и на който толкова се радваха всички в къщата плюс техните приятели. В онези отминали дни животът на Боб Арктър протичаше по съвсем различен начин: той имаше съпруга, подобна на всички останали съпруги, имаше две дъщерички, нормална къща, метена и почиствана всеки ден, скучни вестници, които, дори без да са разгърнати, биваха пренасяни от алеята пред къщата до кофата за боклук, а понякога даже ги четяха. Но после един ден, докато вадеше изпод мивката електрическата печка за пуканки, Арктър удари главата си в ъгъла на кухненския шкаф. Болката беше толкова неочаквана и толкова незаслужена, че по някакъв начин прочисти съзнанието му. Моментално осъзна, че не мрази кухненския шкаф, а че мрази жена си, двете си дъщерички, къщата си, задния двор с косачката, гаража, централното отопление, предния двор, оградата, цялото шибано място и всичко в него. Искаше развод, искаше да се махне. Получи каквото искаше — много скоро. И постепенно навлезе в един нов, мрачен живот, в който нямаше нищо подобно.

Вероятно би трябвало да съжалява за решението си. Но той не съжаляваше. В стария му живот нямаше никакви вълнения, никакви приключения. Беше прекалено безопасен. Всички елементи, от които се състоеше, се намираха точно пред очите му и не можеше да се случи нищо неочаквано. Както му хрумна веднъж, този живот беше като малка пластмасова лодка, на която й предстои да плава безкрайно, без никакви произшествия, докато най-накрая не потъне, за тайно облекчение на всички.

Но в този мрачен свят, където живееше в момента, опасните и изненадващи неща непрекъснато течаха към него, а понякога, много рядко, се случваха и прекрасни неща. Не можеше да се оплаче.

Като например преднамерената, злодейска повреда на неговия цефалохромоскоп, около който беше изградил развлекателната част от своето разписание, онова време през деня, когато всички почиват и се самоусъвършенстват. Погледнато рационално, никой не би имал полза от повреждането на уреда. Но доста от нещата, които се случваха през дългите мрачни вечери, не можеха да се нарекат рационални, не и в строгия смисъл на думата. Това озадачаващо действие можеше да е извършено от всеки по най-различни причини. От всеки, когото той познаваше или беше срещал. Всеки от десетките чудаци, особняци, наркомани или психясали халюциниращи параноици, живеещи извън реалността. Всъщност и от всеки, когото не познаваше, но който беше избрал случайно името му в телефонния указател.

Или от най-близкия му приятел.

„Може да е Джери Фабин — помисли си той — преди да го откарат. Неговият мозък е абсолютно съсипан, отровен. Джери и неговите милиарди листни въшки. Обвиняващ Дона — всъщност обвиняващ всички момичета — за «заразяването» си. Налудничаво. Но ако Джери беше решил да извърти номер на някого, щеше да го направи на Дона, не на мен. Пък и се съмнявам, че Джери знае как да махне дънната платка от модула. Ако се беше опитал, сигурно още щеше да стои там и да развинтва и завинтва един и същ винт. Или да се пробва да свали платката с чук. Както и да е, ако Джери Фабин го беше направил, модулът щеше да е пълен с изпочупени яйца.“

Боб Арктър мислено се усмихна накриво.

„Горкият нещастник и неговата потайна зловеща усмивка — помисли си той. — Горката му майка, къде ли е тя сега? Веднъж попадне ли незначително количество тежки метали в мозъка ти — и край, свършено е с теб. Ставаш един от многото бавноразвиващи се с мозъчни увреждания. Биологичният живот продължава, но душата, умът — те са мъртви. Машина, задвижвана от рефлекси. Като при насекомите. Повтаряне на едни и същи заучени движения, отново и отново. Понякога подходящи, друг път — не.“

Зачуди се какъв ли е бил Джери преди. Не го познаваше от много отдавна. Чарлз Фрек твърдеше, че навремето Джери си е бил съвсем наред. Арктър си каза, че трябва да види това, за да го повярва.

„Може би е редно да кажа на Ханк за саботирането на моя цефскоп — помисли си той. — Сигурно те веднага ще разберат какво означава това. Но с какво могат да ми помогнат? В работа като тази рискът е неизбежен.“

Работата не си струваше. Не си струваше и за всичките пари на шибаната планета. Но парите не са всичко. Веднъж Ханк го бе попитал: „Как се реши да работиш това?“ Какво знае за истинските си мотиви всеки човек, който работи някаква работа? Скука, вероятно — желание нещо да се случи. Скрита неприязън към всички хора наоколо, всичките му приятели, дори към момичетата. Или ужасната причина: да наблюдаваш човешко същество, което си обичал дълбоко, което наистина ти е било близко, което си прегръщал и с което си спал и си се целувал и за което си се безпокоял и си му помагал и най-вече си му се възхищавал — да виждаш как то изгаря отвътре, откъм сърцето. Докато не започне да щрака и трака като насекомо, да повтаря едно и също изречение отново и отново. Като развалена грамофонна плоча.

…Знам, че ако взема само още една доза…

„Ще бъда наред — помисли си той. — И вече казвам това, също като Джери Фабин, когато три четвърти от мозъка му още работеха…“

…Знам, че ако взема само още една доза, мозъкът ми ще се оправи.

В съзнанието му се появи картина: мозъкът на Джери Фабин като повредената инсталация на цефалохромоскопа; срязани, скъсани, свързани накъсо проводници, счупени платки, дим и миризма на изгоряло. И някой седи там с волтметър, проверява веригата и мърмори: „Боже мой! Много от резисторите и кондензаторите трябва да се сменят…“ и така нататък. И най-накрая от Джери Фабин започва да излиза само бучене. И се отказват да се занимават с него.

А в гостната на Боб Арктър неговият хилядадоларов, направен по поръчка цефскоп, след като уж е поправен, започва да прожектира върху стената надпис, изписан със сиви ситни букви:

ЗНАМ, ЧЕ АКО ВЗЕМА САМО ОЩЕ ЕДНА ДОЗА…

След което изхвърлят цефскопа, така повреден, че не може да се поправи, и Джери Фабин, така повреден, че не може да се поправи, в една и съща боклукчийска кофа.

Арктър се запита кой ли всъщност се нуждае от Джери Фабин? Освен може би самият Джери Фабин, който веднъж си беше въобразил, че е проектирал и направил девет фута висок четириъгълен телевизор за подарък на свой приятел, и когато го попитаха как ще пренесе толкова голямо и тежко нещо от гаража си в къщата на приятеля си, той отговори: „Няма проблем, човече, само ще го сгъна, монтирал съм няколко панти, ще го сгъна, ще го пакетирам и ще му го изпратя.“

„Така или иначе — помисли си Боб Арктър, — сега не трябва да чистим къщата от спящи листни въшки преди идването на Джери.“ Стана му смешно. Веднъж те измислиха психиатрично обяснение за появата на листните въшки на Джери. По-точно Лъкман го измисли, защото го биваше в това, беше забавен и остроумен. Според обяснението, корените на проблема, естествено, лежаха в детството на Джери Фабин. Прибира се, значи, малкият Джери Фабин вкъщи след първия си учебен ден, с малките си учебници в ръка, подсвирква си радостно, а там, в трапезарията, до майка му, седи огромна листна въшка, висока около четири фута. Майката на Джери гледа листната въшка с обожание.

— Какво става? — пита малкият Джери Фабин.

— Това тук е по-големият ти брат — отвръща майка му, — когото досега не си виждал. Той дойде да живее с нас. Аз го обичам повече от теб. Той може да прави много неща, които ти не можеш.

И оттогава насетне родителите на Джери Фабин непрекъснато го сравняват унизително с по-големия му брат, листната въшка. Разбира се, докато двамата растат, Джери постепенно развива комплекс за малоценност. След като завършват гимназия, той отива да работи на бензиностанция, а брат му го приемат в колеж със стипендия. После брат му, листната въшка, става известен доктор или учен и печели Нобелова награда. Джери продължава да сменя гуми на бензиностанцията срещу долар и половина на час. Майка му и баща му никога не престават да му напомнят за това. Те все казват:

— Само ако можеше да си като брат си.

Най-накрая Джери избягва от къщи. Но подсъзнателно вярва, че листната въшка го превъзхожда. Първоначално си въобразява, че е в безопасност, но тогава започва да вижда листни въшки навсякъде по косата си и из къщата, защото комплексът му за малоценност довежда до някакъв вид сексуална вина, за която той се самонаказва чрез листните въшки…

Сега обаче историята не изглеждаше смешна. Сега, след онази нощ, в която откараха Джери по молба на собствените му приятели. Всички те, които бяха заедно с него тогава, бяха решили да постъпят така, не можеха да го отложат или да го избегнат. Същата нощ Джери беше барикадирал вратата на къщата си с всички проклети вещи, които му бяха попаднали — около деветстотин фунта най-различни вехтории, включително диваните, креслата, хладилника и телевизора, и после им каза, че отвън има гигантска свръхинтелигентна листна въшка от друга планета, която се опитва да влезе и да го изнасили. И по-късно ще долетят много други, дори той да се справи с онази. Тези извънземни листни въшки са много по-умни от хората и ако се наложи, могат да преминават направо през стените, показвайки по този начин истинските си скрити способности. И за да се предпази от тях колкото се може по-дълго време, той трябва да напълни къщата с цианиден газ, и точно това се кани да направи. По какъв начин ли? Вече е затворил херметично всички прозорци и врати. И сега възнамерява да пусне водата в кухнята и банята и да наводни къщата. А цистерната в гаража е пълна не с вода, а с цианид. Той знае това отдавна и го пази за краен случай. Те всички ще загинат, но няма да пуснат свръхинтелигентните листни въшки вътре.

Приятелите му позвъниха в полицията, полицаите разбиха входната врата и откараха Джери в психиатричната клиника. Последното нещо, което им каза Джери, беше: „Донесете ми нещата после… Да не забравите новото ми яке с мънистото на гърба.“ Току-що го беше купил и много го харесваше. Това беше дрехата, която харесваше най-много — всички останали смяташе за заразени.

„Не — помисли си Боб Арктър, — сега това не изглежда смешно“. Чудеше се как изобщо някога е било смешно. Може би от страх — ужасния страх, който изпитваха всички те през последните седмици, докато бяха около Джери. Понякога нощем Джери им говореше и обикаляше из къщата с ловджийска пушка, усещайки присъствието на врага. Готов да стреля пръв, преди да го улучат.

„А сега — помисли си Боб Арктър, — аз си имам враг. Или поне попаднах на следите му, на знаците, останали от присъствието му. Друга лепкава пълзяща твар във финалната фаза на развитието си, като при Джери. И когато тази гад във финалната фаза на развитието си нанесе удара си, наистина те прегазва. По-лошо от някой форд, рекламиран по телевизията в прайм тайма.“

На вратата на спалнята му се почука.

Арктър докосна пистолета под възглавницата си и каза:

— Да?

Чу гласът на Барис да казва нещо неясно.

— Влез — рече Арктър. Пресегна се и включи нощната лампа.

Барис влезе. Очите му сияеха.

— Още ли не спиш?

— Събудих се от някакъв сън — отвърна Арктър. — Религиозен сън. В него имаше страхотен гръм и внезапно небесата се разтвориха и се появи Господ, и Неговият глас се стовари върху мен… Какво, по дяволите, ми каза? А, да… „Ядосан съм ти, сине мой“. Беше намръщен. Аз се разтреперих, погледнах нагоре и попитах: „Какво съм направил, Господи“? А Той каза: „Пак не си сложил капачката на тубата с пастата за зъби“. И тогава осъзнах, че това е бившата ми жена.

Барис седна, сложи ръце на коленете си и прокара длани по кожените си панталони, тръсна глава и погледна Арктър. Явно беше в страшно добро настроение.

— Е — делово съобщи той, — разполагам с първоначална теория за личността, която злонамерено е повредила цефскопа ти и може да го направи отново.

— Ако искаш да кажеш, че това е бил Лъкман…

— Слушай — каза Барис, клатейки се възбудено напред-назад. — К-к-какво ще кажеш, ако ти съобщя, че предвиждах от няколко седмици, че наш домашен уред ще бъде сериозно повреден, особено ако е скъп и труден за ремонтиране? Според моята теория това трябваше да се случи. И сега теорията ми се потвърди!

Арктър не сваляше поглед от него.

Барис се облегна бавно назад в креслото и отново се усмихна спокойно и сияйно.

— Ти… — каза той, посочвайки Арктър с пръст.

— Мислиш, че съм го направил аз? — попита Арктър. — Че съм потрошил своя собствен цефскоп, който не е застрахован?

В него се надигнаха отвращение и ярост. Беше късно през нощта, той се нуждаеше от сън.

— Не, не — бързо каза Барис. Изглеждаше натъжен. — Ти гледаш човека, който го е направил. Който е развалил цефскопа ти. Това беше цялото изречение, което исках да кажа, но ти ме прекъсна.

— Ти ли го направи? — попита смаяно Арктър, гледайки Барис, чиито очи блестяха с някакво неясно тържество. — Защо?

— Имам предвид, че според моята теория аз съм го направил — отвърна Барис. — Очевидно под влиянието на постхипнотично внушение. С блокиране на паметта, така че после да не си спомням нищо.

Той започна да се смее.

— По-късно — каза Арктър и изгаси лампата. — Много по-късно.

Барис се изправи, треперейки:

— Хей, не разбираш ли? Аз имам задълбочени познания в областта на електрониката и достъп до апарата — аз живея тук. Единственото, което не мога да разбера, е какъв мотив имам.

— Направил си го, понеже си психар — каза Арктър.

— Може би са ме наели тайните служби — промърмори Барис смутено. — Но какви са техните мотиви? Вероятно да посеят подозрение и тревога сред нас, за да предизвикат разногласия помежду ни, да ни настроят един срещу друг, така че да не знаем на кого да се доверим, кои са враговете ни и така нататък.

— В такъв случай те са успели — отбеляза Арктър.

— Но за какво им е всичко това? — попита Барис, пристъпвайки към вратата. Размахваше ръце. — Толкова много усилия — сваляне на платката от дъното, отваряне на входната врата с шперц…

„Нямам търпение — помисли си Боб Арктър, — да монтират холокамерите из цялата къща.“ Докосна пистолета си и се почувства по-уверен, после се зачуди дали да не провери зареден ли е с патрони. „Но тогава — осъзна той — ще започна да се съмнявам дали ударникът е наред, или барутът не е махнат от патроните, и така нататък, до безкрайност, като малко момче, което брои пукнатините по тротоара, за да овладее страха си. Малкият Боби Арктър, който се прибира вкъщи след първия си учебен ден, с малките си учебници в ръка, уплашен от неизвестното, което му предстои.“

Протегна ръка надолу, затършува под рамката на леглото и най-накрая пръстите му докоснаха залепена за пружината лепенка. Дръпна я рязко, без да обръща внимание, че Барис е все още в стаята и гледа, и извади скритите над нея две таблетки със Субстанция С. Сложи ги в устата си, глътна ги без вода и се отпусна пак върху леглото с въздишка.

— Изчезвай — каза той на Барис.

И заспа.