Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Scanner Darkly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2005

ISBN: 954–761–193–3

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Камера помътняла от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Камера помътняла
A Scanner Darkly
АвторФилип Дик
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
НачалоOnce a guy stood all day shaking bugs from his hair.
КрайStooping down, Bruce picked one of the stubbled blue plants, then placed it in his right shoe, slipping it down out of sight. A present for my friends, he thought, and looked forward inside his mind, where no one could see, to Thanksgiving.

„Камера помътняла“ (на английски: A Scanner Darkly) е роман от (1977 г.) на американския писател Филип Дик и представлява мрачна смесица от научна фантастика и полицейско разследване, в което разследващ наркотиците детектив под прикритие поглъща голямо количество от опасен наркотик, за да запази прикритието си. Създадена е филмова адаптация на Ричард Линклейтър, която стартира на 7 юли 2006 г. Това е най-продаваната книга на Дик в Amazon.com

Книгата описва живота на шестима наркомани. Романът започва с описание на това как един от тях, Джери Фейбин, е напълно унищожен от психиката. По-късно друг герой, Чарлз Фрек, се опитва да се самоубие. Оказва се, че главният герой, Боб Арктор, е не само наркодилър и наркоман, но всъщност служител на отдела за борба с наркотиците Фред, работещ под прикритие. Неговата задача е да намери източник на снабдяване с мистериозното вещество „D“ (смърт), най-силното лекарство, което бързо унищожава психиката. Той купува наркотика от приятелката си, Дона Хоторн, с надеждата да се свърже с тези, които получават наркотика. В същото време той неуспешно постига любовта ѝ и я покрива от заплахата да бъде заловен от полицията. Друг наркоман, Джим Барис, започва да подозира Арктор, че е полицай, и се опитва да го компрометира, като го докладва в полицията.

17

В края на август същата година, два месеца след постъпването му в „Нов път“, Брус беше прехвърлен във ферма в долината Напа в Северна Калифорния. Това беше район с много лози, от които се произвеждаха висококачествени сортове вино.

Заповедта за прехвърлянето беше подписана от Доналд Ейбрахам, изпълнителният директор на фондацията „Нов път“. По предложение на Майкъл Уестъуей, член на персонала, който се интересуваше особено много от съдбата на Брус. Особено като се има предвид, че Играта не успя да му помогне, а дори влоши състоянието му.

— Казваш се Брус, така ли? — попита управителят на фермата, докато Брус слизаше несръчно от колата и сваляше куфара с багажа си.

— Казвам се Брус — отвърна той.

— Искам да пробваме за известно време как ще се справиш във фермата, Брус.

— Добре.

— Мисля, че тук ще ти хареса повече, Брус.

— Мисля, че ще ми хареса повече тук — отговори той.

Управителят на фермата го огледа.

— Остригали са те наскоро.

— Да, остригаха ме. — Брус вдигна ръка и докосна голата си глава.

— За какво?

— Остригаха ме, защото ме хванаха в женското помещение.

— За първи път ли те остригват?

— Не, за втори. — След кратка пауза Брус добави: — Първия път беше, защото буйствах.

Той все още стоеше, хванал куфара си. Управителят му направи знак да го остави на земята.

— Наруших правилата — добави Брус.

— Какво точно направи?

— Хвърлях възглавницата.

— Добре, Брус — каза управителят. — Ела с мен, ще ти покажа къде ще живееш. Тук нямаме централна жилищна сграда. Живеем в малки бунгала — по шест човека във всяко. Там се спи, там се яде и се почива в свободното време. Тук няма Игри, само работа. Игрите свършиха за теб, Брус.

Брус изглеждаше доволен. Усмихна се.

— Обичаш ли планините? — Управителят на фермата посочи напред. — Виж ги. Планините. Няма сняг по тях, но са си планини. Вдясно е Санта Роса. По склоновете й се отглежда страхотно грозде. Ние не отглеждаме грозде. Най-различни други култури, но не и грозде.

— Обичам планините — каза Брус.

— Погледни ги — посочи отново управителят. Брус не вдигна поглед.

— Ще ти дадем шапка — каза управителят. — Няма да можеш да работиш на полето без шапка. Никога не отивай на полето без шапката. Ясно ли е?

— Няма да ходя на полето без шапка — повтори Брус.

— Въздухът тук е хубав — подхвърли управителят.

— Аз обичам въздуха — отвърна Брус.

— Да — каза управителят и направи знак на Брус да вземе куфара си и да го последва. Чувстваше се неудобно в присъствието на Брус, не знаеше какво да каже. Познато усещане за него — не за пръв път идваха такива хора. — Всички обичаме въздуха, Брус. Наистина всички го обичаме. Това е нещо общо за нас.

„Все още имаме нещо общо“ — помисли си той.

— Ще дойдат ли приятелите ми да ме видят? — попита Брус.

— Имаш предвид приятелите ти оттам, откъдето идваш? От санаториума в Санта Ана?

— Майк, Лаура, Джордж, Еди, Дона и…

— Хората от санаториумите не идват във фермите — обясни управителят. — Достъпът тук е ограничен. Но ти вероятно ще се връщаш при тях един-два пъти годишно. Имаме събирания на Коледа и…

Брус се беше спрял.

— Следващото събиране е на Деня на Благодарността — продължи управителят, след като отново направи знак на Брус да тръгне. — Ще изпратим за два дни работниците в санаториумите, от които са дошли. После те ще се върнат и ще чакат Коледа. Така че ще можеш да видиш приятелите си отново. Ако не бъдат прехвърлени в други санаториуми. Но имай предвид, че при нас, в „Нов път“, не бива да имаш лични отношения с никого. Не ти ли казаха това? Ние сме едно голямо семейство и ти трябва да общуваш само със семейството като цяло.

— Разбирам това — каза Брус. — Накараха ни да го научим като част от Кодекса на „Нов път“.

Той се огледа и попита:

— Може ли да изпия чаша вода?

— Ще ти покажем къде са водоизточниците тук. Единият е в твоето бунгало, но има и общ, за цялото семейство. — Той поведе Брус към бунгалата. — Тези помещения са затворени, защото имаме експериментални хибридни култури и искаме да ги предпазим от нашествие на насекоми. Проверяваме за вредители дрехите, обувките и косите на хората, които влизат там, дори и ако са членове на персонала. — Той посочи едно от бунгалата: — Твоето ще бъде 4-Г. Ще го запомниш ли?

— Всички изглеждат еднакво — каза Брус.

— Можеш да закачиш някой предмет, по който да разпознаваш бунгалото. Нещо цветно, което лесно ще запомниш. — Управителят отвори вратата на бунгалото и към тях лъхна горещ въздух с неприятна миризма. — Мисля на първо време да те сложим да работиш с артишока. Ще трябва да носиш ръкавици — той има бодли.

— Артишока — повтори Брус.

— Тук имаме и гъби. Експериментални ферми. Разбира се, изолирани — за да не могат патогенните спори да заразят почвата. Спорите на гъбите се пренасят по въздуха. Това крие опасност за всички, занимаващи се с отглеждане на гъби.

— Гъби — повтори Брус, влизайки в тъмното, горещо помещение. Управителят го наблюдаваше.

— Да, Брус — каза той.

— Да, Брус — отвърна Брус.

— Брус — изрече фермерът, — събуди се.

Застаналият в мрачната стая Брус кимна. Все още държеше куфара си в ръка.

— Добре — каза той.

„Те заспиват веднага, щом се стъмни — помисли си управителят. — Като кокошките. Зеленчук сред зеленчуци. Гъба сред гъби. Каквото си избереш.“

Той запали осветлението и се опита да покаже на Брус как да го прави. Брус, изглежда, изобщо не се интересуваше от това. Той за пръв път беше забелязал планините и сега ги зяпаше втренчено.

— Планините, Брус, планините — каза фермерът.

— Планините, Брус, планините — повтори Брус, без да откъсва поглед от гледката.

— Ехолалия[1], Брус, ехолалия — каза управителят.

— Ехолалия, Брус…

— Добре, Брус — каза управителят и затвори вратата на бунгалото след себе си.

„Може би ще го сложа при морковите — помисли си той. — Или при цвеклото. Нещо простичко, което няма да го озадачава. И на съседното легло ще настаним друг зеленчук. Да си правят компания. Да могат да си вегетират цял живот заедно, в синхрон. Цели редици от тях. Цели акри.“

 

 

Обърнаха го към полето и той видя житните растения. Заприличаха му на захвърлени парцали. „Те отглеждат боклуци — помисли си той. — Това е ферма за боклук.“

Наведе се и видя синьо цвете, едва подало се над почвата. После забеляза още такива цветя — с къси и тънки, но жилави стъбълца. Приличаха на стърнище.

Когато доближи лицето си достатъчно, видя, че цветята са страшно много. Бяха скрити сред по-високите житни растения. Фермерите често постъпваха така и засаждаха едно растение сред други, като концентрични кръгове. Той си спомни, че и фермерите в Мексико засаждат марихуаната сред по-високи растения, за да не могат полицаите да я забележат от своите джипове. Обаче полицията ги забелязваше от въздуха.

И когато откриеха такава плантация, полицаите разстрелваха с картечница фермера, жена му, децата и дори животните. А после си тръгваха. И полицейският хеликоптер продължаваше да търси плантации с марихуана, съпроводен от джиповете.

Какви прекрасни мънички сини цветя!

— Виждаш цветята на бъдещето — каза Доналд, изпълнителният директор на „Нов път“. — Но те не са за теб.

— Защо не са за мен? — попита Брус.

— Ти вече си набрал достатъчно от тях — каза изпълнителният директор и се изсмя. — Така че стани и престани да им се кланяш. Те вече не са твоят бог и твоят идол, въпреки че някога са били. Изглеждаш, като че ли си видял нещо свръхестествено.

Той потупа настойчиво Брус по рамото, а после протегна ръка надолу и закри цветето от втренчения му поглед.

— Изчезнаха — каза Брус. — Пролетните цветя изчезнаха.

— Не са изчезнали, ти просто не можеш да ги видиш. Това е философски проблем, който ти не разбираш. От епистемологията — теорията на знанието.

Брус виждаше само дланта на Доналд и се взира в нея хиляда години. Всичко застина и продължи да е застинало безкрайно дълго за мъртвите очи извън времето, очите, които не можеха да видят какво има пред тях и дланта, която не можеше да се помръдне. Докато очите гледаха втренчено, времето спря и вселената стана кристално ясна, поне за него — замръзнала пред него, напълно неподвижна. Нямаше нещо, което той да не знае. Не беше останало нищо, което да предстои да се случи.

— Хващай се за работа, Брус — каза Доналд, изпълнителният директор.

— Аз видях — каза Брус.

„Аз знам — помисли си той. — Това беше — аз видях как расте Субстанцията С. Видях смъртта да се издига от земята, от самата почва, в едно синьо поле, покрито със стърнища.“

Управителят на фермата и Доналд Ейбрахамс се спогледаха и после се обърнаха към коленичилата фигура, към коленичилия мъж, заобиколен отвсякъде от скритите сред житните растения цветове на Mors ontologica.

— Хващай се за работа, Брус — каза коленичилият мъж и се изправи на крака.

Доналд и управителят на фермата тръгнаха към паркирания наблизо линкълн. Започнаха да си говорят нещо. Той наблюдаваше тръгването им, без да се обръща, без да е способен да се обърне.

А после се наведе и откъсна едно от сините цветя. Скри го на сигурно място в дясната си обувка. „Подарък за моите приятели“ — каза си той, и в едно дълбоко кътче на мозъка си, където никой не можеше да надникне, започна да си мисли с копнеж за Деня на Благодарността.

Бележки

[1] Повтаряне от психичноболни на фрази и думи, чути от околните. — Бел.прев.