Филип К. Дик
Камера помътняла (10)

10

Облечен в калейдоскопния си костюм, Фред седеше пред мониторите с холоизображенията и наблюдаваше как Джим Барис чете книга за гъби в гостната на Боб Арктър. „Защо точно гъби?“ — зачуди се Фред и превъртя записа на бързи обороти с един час напред. Барис продължаваше да седи и да чете много задълбочено, като си записваше някои неща.

Малко по-късно той остави книгата и излезе от къщата, напускайки обсега на камерите. Когато се върна, носеше малък кафяв хартиен пакет. Остави го на масичката за кафе и го отвори. В него имаше изсушени гъби и той започна да ги сравнява една по една с цветните изображения в книгата. Действаше изключително внимателно, което беше необичайно за него. Най-накрая отдели една невзрачно изглеждаща гъба встрани и върна останалите в пакета. Извади от джоба си шепа празни капсули и с голяма прецизност започна да къса парчета от отделената настрана гъба и да ги пълни с тях.

След като приключи и запечата всички капсули, Барис започна да звъни по телефона. Подслушвателната апаратура регистрираше автоматично набраните номера.

— Здрасти, Джим е на телефона.

— Е, и?

— Знаеш ли какво си имам?

— Не, мамка му!

— Psilocybe mexicana.

— Това пък какво е?

— Рядко срещана халюциногенна гъба, използвана от хилядолетия в южноамериканските магически култове. Летиш, можеш да ставаш невидим, да разбираш речта на животните…

— Не, благодаря.

Шум от затваряне на слушалката. Набиране на нов номер.

— Здрасти, Джим е на телефона.

— Джим? Кой Джим?

— С брадата… зелените очила и кожените панталони. Срещнахме се при Уанда…

— А, да. Джим. Да.

— Интересуваш ли се от органични психеделици?

— Ами… Не знам… — Гласът беше смутен. — Сигурен ли си, че си Джим? Не звучиш като него.

— Имам нещо невероятно, рядко срещана органична гъба от Южна Америка, използвана в индианските магически култове от хиляди години. Летиш, ставаш невидим, колата ти изчезва, можеш да разбираш речта на животните…

— Колата ми и без това изчезва постоянно. Когато не я оставя в охраняем паркинг. Ха-ха.

— Мога да ти доставя шест капсули от тази Psilocybe.

— На каква цена?

— Пет долара на капсула.

— Страхотно! Нали не се майтапиш? Хей, трябва да се видим някъде. — После в гласа се долови подозрение. — Знаеш ли, мисля, че те помня — ти веднъж ме измами. Откъде имаш тези парчета гъба? Как да съм сигурен, че не са някой слаб наркотик?

— Били са внесени в САЩ в глинен идол — отвърна Барис. — Като част от добре охранявана пратка от произведения на изкуството за музея. Митничарите изобщо не са се усъмнили. Ако останеш недоволен от усещането, ще ти върна парите.

— Какво значение ще има това, ако ми се скапе мозъкът?

— Аз самият опитах едно парче преди два дни — каза Барис. — За да го изпробвам. Най-страхотното изживяване, което съм имал — страшно богата цветова гама. По-добро е от мескалина, със сигурност. Никога не бих измамил клиент. Винаги тествам стоката си. Гарантирам.

Зад гърба на Фред имаше друг калейдоскопен костюм, който също седеше пред холомонитори.

— Какво спомена той? Мескалин ли каза?

— Консервирал е някакви гъби — каза Фред. — Които е набрал или той, или някой друг, някъде наблизо.

— Някои гъби са изключително отровни — отвърна калейдоскопният костюм зад гърба на Фред.

Третият калейдоскопен костюм в стаята прекъсна за момент преглеждането на собствените си холозаписи и се присъедини към тях двамата.

— Някакви гъби Amanita съдържат четири токсина, които разрушават червените кръвни телца. Умираш за две седмици и няма антидот. Изключително болезнено е. Само познавачите са наясно какви гъби могат да се берат в гората.

— Знам — каза Фред и отбеляза номера на записа, за да го предаде на отдела.

Барис отново набираше телефонен номер.

— В какво може да бъде обвинен? — попита Фред.

— Измама при рекламирането на стоката — каза единият от калейдоскопните костюми. После и двамата се засмяха и се върнаха при собствените си екрани. Фред продължи да гледа.

На холомонитор 4 входната врата се отвори и влезе Боб Арктър. Изглеждаше потиснат.

— Здрасти.

— Здравей — отвърна Барис, докато събираше капсулите и ги прибираше в джоба си. — Как вървят работите ти с Дона?

Той се изхили и добави:

— Във всички отношения?

— Добре, мамка му — каза Арктър и излезе от обсега на холокамерата. В следващия момент холомонитор 5 го показа в спалнята му. Той затвори вратата и извади няколко найлонови торбички, пълни с бели таблетки. Поколеба се за миг, а после ги натъпка под завивките на леглото си и свали палтото си. Изглеждаше изтерзан и нещастен, лицето му беше мрачно.

За момент Боб Арктър седна на ръба на неоправеното си легло, за да остане насаме със себе си. Най-накрая тръсна глава, изправи се, поколеба се за миг, после приглади косата си, излезе от стаята и се показа на монитора в гостната, където се доближи до Барис. Междувременно Барис беше скрил пакета с гъбите под леглото и беше върнал книгата за гъби обратно на рафта.

— Какво правиш? — попита го Арктър.

— Занимавам се с проучвания — отвърна Барис.

— Върху какво?

— Върху някои деликатни въпроси от митологията — усмихна се Барис. — Не е като да си мислиш за големите цици на малката мис, нали?

Арктър го изгледа и отиде в кухнята, за да си направи кафе.

— Боб — каза Барис, който спокойно го беше последвал, — извинявай, ако съм казал нещо, което те е обидило.

Той се помота наоколо, трополейки и подсвирквайки си, докато Арктър чакаше кафето му да заври.

— Къде е Лъкман?

— Предполагам, че е отишъл да открадне някой уличен телефон. Взе ти силовия хидроцилиндър. Това обикновено означава изкъртване на уличен телефон, нали?

— Силовия ми хидроцилиндър… — повтори Арктър.

— Знаеш ли — каза Барис, — мога да ти окажа професионална помощ в опитите ти да съблазниш малката мис…

Фред превъртя записа на висока скорост два часа напред.

— …Или си плащай шибания наем, или поправяй шибания цефскоп — казваше Арктър разпалено на Барис.

— Вече поръчах резисторите, които…

Фред превъртя записа още два часа напред.

Сега холомонитор 5 показваше Арктър в спалнята му. Той лежеше на леглото и слушаше някакви фолк-рок песни по радиото. Монитор 2 показваше гостната, където Барис седеше сам и отново четеше за гъбите. За доста продължителен период нищо не се промени. Само по някое време Арктър се пресегна и увеличи звука — явно песента, която вървеше, му харесваше. В гостната Барис продължаваше да чете задълбочено. Арктър лежеше все така неподвижно на леглото.

Телефонът звънна. Барис вдигна слушалката.

— Ало?

— Мистър Арктър? — каза мъжът отсреща.

— На телефона е — отвърна Барис.

„Мамка му!“ — помисли си Фред и увеличи звука на аудиозаписа.

— Мистър Арктър — изрече мъжът бавно и тихо, — извинявайте, че ви безпокоя толкова късно, но чекът, който ми дадохте, няма покритие…

— А, да — отговори Барис. — Аз самият възнамерявах да ви се обадя по този въпрос. Ситуацията е следната, сър. Имам тежък пристъп на грип с висока температура, спазми на пилора, схващания… В момента просто не съм в състояние да ви напиша нов чек, а и, честно казано, изобщо не възнамерявам да го правя.

— Какво? — попита мъжът. Не стреснато, но пресипнало. Зловещо.

— Да, сър — кимна Барис. — Чухте ме добре, сър.

— Мистър Арктър — каза мъжът, — банката ми върна на два пъти чека, който ми написахте, а тези сиптоми, които ми описвате…

— Мисля, че някой ми е пробутал нещо гадно — каза Барис със скована усмивка на лицето.

— А аз мисля — отвърна мъжът, — че вие сте един от онези…

Той се запъна в търсене на подходящата дума.

— Мислете каквото искате — каза Барис, продължавайки да се усмихва.

— Мистър Арктър — каза мъжът, дишайки шумно в слушалката, — ще отида с този чек при окръжния прокурор. И докато още сте на телефона, ще ви кажа някои неща за това какво мисля…

— Я си гледай работата и си свиркай — каза Барис. — Чао.

И затвори телефона.

Подслушвателната апаратура определи автоматично още по време на разговора номера на мъжа, който се бе обадил. Арктър си го записа, изключи всички холомонитори, обади се в полицията и продиктува номера.

— Инглесон, ключар, Анахайм, Харбър 1343 — уведоми го операторът в полицията.

— Ключар… — повтори Фред. — Добре.

Той записа данните и затвори телефона.

Ключар… Двайсет долара, кръгла сума… Това предполагаше работа извън магазина. Например отиване до някое място и изваждане на дубликат от ключ. Защото ключът на „собственика“ е изгубен.

Версия. Барис, представяйки се за Арктър, се е обадил на ключаря Инглесон, за да му направи „дубликати“ от ключа за къщата или за колата. А може би и за къщата, и за колата. Казал му е, че е изгубил целия си ключодържател… И когато ключарят му е поискал чек, Барис е намерил непопълнена чекова книжка на Арктър и е написал чек за двайсет долара. Чекът е бил без покритие. Защо ли? Арктър имаше доста пари в сметката си. Но ако банката беше платила сметката, Арктър рано или късно щеше да разбере, че Барис е написал чека. Така че Барис се е поровил из шкафа на Арктър, намерил е стара чекова книжка и нарочно е написал чек за сметка, която е закрита. И по този начин е затънал до гушата.

Но защо Барис просто не е платил в брой? Сега кредиторът е разгневен, обади се по телефона, накрая ще отнесе чека в полицията. Арктър ще разбере и Барис ще закъса. Но начинът, по който Барис говореше по телефона с вече разгневения кредитор… Той сякаш искаше да го ядоса още повече, да го докара до състояние, в което може да направи всичко. И което беше още по-лошо — описанието на Барис на „грипа“ беше описание на хероинов глад — всеки би се сетил. Чрез телефонния разговор Барис беше дал знак, че е закоравял наркоман и не му пука от това. Беше дал този знак, представяйки се за Боб Арктър.

По този начин ключарят беше научил, че длъжникът му е наркоман, който му е написал фалшив чек, изобщо не му пука от нищо и няма да си помръдне пръста, за да оправи нещата. И поведението на наркомана е такова, защото той очевидно е толкова надрусан и обезумял, че му е все едно. И това е оскърбление за Америка. Преднамерено и отвратително.

Всъщност знакът на Барис беше директна препратка към оригиналния и забавен ултиматум на Тим Лиъри^[1] към правителството и порядъчните хора. И то в окръг Ориндж, където беше пълно с бърчисти и минутмени^[2]. Въоръжени. Търсещи точно такива нагли брадати наркомани.

Барис беше изложил Арктър на риска да стане мишена на подобни хора. Нищо неподозиращият Арктър можеше да бъде взривен с бомба или да стане жертва на друг подобен акт на отмъщение.

„Защо ли?“ — чудеше се Фред. Той си отбеляза номера на холозаписа, както и номера на аудиозаписа на телефонния разговор. За какво Барис искаше да си отмъсти на Арктър? Какво, по дяволите, беше направил Арктър? „Арктър трябва да го е ядосал много сериозно — помисли си Фред. — Това е явно отмъщение. Низко, злобно и подло. Този Барис е мръсник. Заради него някой може да умре.“

Един от калейдоскопните костюми в апартамента го откъсна от размишленията му.

— Познаваш ли тези момчета? — Калейдоскопният костюм посочи към вече изгасените холомонитори на Фред. — Сред тях ли изпълняваш задълженията си под прикритие?

— Да — отвърна Фред.

— Няма да е лошо да ги предупредиш по някакъв начин за тези отровни гъби. Да не ги изтрови палячото със зелените очила, дето черпи знанията си от книги. Можеш ли да им го кажеш, без да се издаваш?

Другият калейдоскопен костюм се обади от своето въртящо се кресло:

— Често признак за отравяне с гъби е силното гадене.

— Подобно на стрихнина? — попита Фред. Обзе го ужас — спомни си за посещението при Кимбърли Хокинс, деня на кучешките лайна и прилошаването му в колата на връщане.

Неговото прилошаване.

— Ще кажа на Арктър — изрече той. — Трябва да го направя. Без да се усъмни в мен. Той не е особено схватлив.

— И изглежда много противно — каза единият от калейдоскопните костюми. — Нали той е типът, който дойде в къщата прегърбен и страдащ?

— Да — отвърна Фред и отново пусна холозаписите.

„По дяволите — помисли си той, — тогава Барис ни даде хапчета, докато бяхме спрели край магистралата…“ В този момент мозъкът му се усука, разцепи се и се раздели на две части, точно по средата. Следващото нещо, което видя, беше, че е в банята на тайния апартамент с чаша вода в ръка и изплаква устата си. Отново можеше да мисли. „Трябва да преглътнеш това — каза си той. — Аз съм Арктър. Аз съм мъжът от холоекраните, заподозреният, когото Барис прецака с оня налудничав телефонен разговор с ключаря. Аз се питах как да хвана Барис. Скапан съм, мозъкът ми е скапан. Това не е реално. Не мога да повярвам, че човекът, когото гледах, съм аз, и освен това е Фред — това беше Фред без калейдоскопния му костюм. Ето как изглежда Фред без този костюм!“

И онзи път Фред вероятно почти щеше да си го получи с парчетата от отровните гъби. Той насмалко нямаше да се сети за това тук, в този таен апартамент, докато гледаше холозаписите. Но се досети.

Сега Фред има шанс. Но не много голям.

„Каква откачена проклета работа имам! Но ако аз не върша това, ще го вършат други и могат да оплескат всичко. Може да ги арестуват — да арестуват Арктър. Може да му подхвърлят наркотици и да го приберат. Ако някой трябва да наблюдава тази къща, най-добре е да съм аз, въпреки неудобствата. Струва си усилията, дори само защото по този начин ще защитя останалите от шибания смахнат Барис.

И ако някой друг офицер наблюдава действията на Барис и види същото, което аз виждам, сигурно ще решат, че Арктър е най-големият наркоман на Западното крайбрежие на Щатите и ще поръчат — Господи! — тайно убийство. От нашите специални части. Някакви момчета в черно, които ще повикат от Източното крайбрежие, които пристъпват безшумно и носят пушки с оптически мерник с обхват в инфрачервения спектър и специални куршуми. Тези момчета получават заплатите си само от банкомати и хвърлят жребий помежду си, за да видят кой ще е следващият президент на Съединените щати. Господи, та те могат да стрелят отдолу към прелитащ самолет. И го правят да изглежда така, сякаш двигателят е засмукал ято птици. Тези специални куршуми оставят следи от перушина в останките на двигателя, защото ги тъпчат с пера. Защо на мен ми се случва такова нещо, мамка му!

Ужасно е дори да си мисля за това. Не за Арктър като заподозрян, а за Арктър като… мишена. Ще продължа да го наблюдавам. Фред трябва и занапред да изпълнява задълженията си, така ще е много по-добре. Мога да редактирам записите, да ги интерпретирам, да убедя полицията да изчака, докато се намерят доказателства и така нататък…“

При тази мисъл той остави чашата и излезе от банята на тайния апартамент.

— Изглеждаш съсипан — каза му единият от калейдоскопните костюми.

— Да — каза Фред, — случи ми се нещо забавно на път за гроба.

Той видя в ума си картината на ултразвуков излъчвател, от който излиза плътен сноп лъчи, причиняващи на четирийсет и девет годишен окръжен прокурор фатално спиране на сърдечната дейност, точно когато се готви да възобнови делото за ужасно и много нашумяло политическо убийство в щата Калифорния.

— Почти бях отишъл там — каза той на глас.

— Почти си е почти — отвърна калейдоскопният костюм. — Не е като да отидеш наистина.

— Да — каза Фред. — Да. Така е.

— Сядай — каза калейдоскопният костюм — и продължавай да работиш, или за теб не е петък, а просто ден за общественополезен труд?

— Можеш ли да си представиш тази работа, включена в списък на професиите, изискващи професионална квалификация… — започна Фред, но на другите два калейдоскопни костюма не им беше интересно, всъщност те дори не го слушаха. Така че той седна на мястото си и запали цигара. И включи холомониторите отново.

„Това, което трябва да направя — каза си Фред, — е веднага да изляза на улицата, докато не съм се разколебал, да отида по най-бързия начин при Барис и да го застрелям.

При изпълнение на служебния си дълг.

Ще му кажа, че съм закъсал, и ще му предложа долар, ако ми даде от неговата трева. И когато ми даде тревата, ще го арестувам, ще го натоваря в колата си и ще го откарам някъде на магистралата. Там ще го заплаша с пистолета и ще го изхвърля под гумите на някой камион. После мога да кажа, че се е опитал да избяга и е скочил от колата. Такива работи се случват постоянно.

Защото, ако не го направя, вече няма да мога да ям или да пия нищо в къщата, както и Лъкман, Дона и Фрек. Или пък всички ние ще се изтровим с гъбите, а после Барис ще разправя как сме отишли заедно в гората да ги берем и той се опитал да ни предупреди, но ние не сме го послушали, защото не сме учили в колежа.

Дори и съдебните психиатри да установят, че е абсолютно побъркан и да го приберат някъде завинаги, някой вече ще е умрял. Например Дона. Възможно е да намине случайно някой ден, когато се е надрусала с хашиш, за да види дали съм там и къде са пролетните цветя, които й обещах, а Барис ще й предложи чаша плодово желе, което сам е приготвил, и след десет дни тя ще се мята в агония в интензивното отделение в болницата и никой няма да може да й помогне.

Ако стане така, ще го потопя в «Драно», във вана с горещо «Драно», и ще го държа там, докато останат само костите му, а после ще ги изпратя на майка му или на децата му, ако има такива, а ако няма, просто ще хвърля кокаляците на уличните кучета. Но това младо момиче ще бъде отмъстено.“

Представи си как пита другите два калейдоскопни костюма: „Извинявайте, откъде мога да си купя стофунтова кутия с «Драно» по това време на нощта?“

„Изтощен съм“ — помисли си той и завъртя холоекраните така, че вече да не привличат вниманието на останалите калейдоскопни костюми в стаята.

На монитор 2 Барис говореше на Лъкман, който се олюляваше при входната врата, мъртвопиян.

— Много хора в САЩ са пристрастени към алкохола — обясняваше Барис, докато Лъкман се опитваше да намери вратата на спалнята си. — Повече, отколкото към останалите видове наркотици. И мозъчните увреждания от алкохола, както и уврежданията на черния дроб…

Лъкман се скри в стаята, без дори да забележи присъствието му.

„Пожелавам му късмет — помисли си Фред. — Макар че късметът трудно ще му помогне срещу този мръсник. Но сега и Фред е тук. Макар че единственото, което може да направи Фред, е да гледа безучастно какво се случва. Освен ако не превъртя холозаписите назад. Тогава ще бъда там пръв, преди Барис! Преди да извърши нещата, които е решил да направи. Всъщност ако стигна пръв, той няма да може да направи нищо.“

В този момент другата половина на мозъка му се разкри пред него и му заговори спокойно.

— Начинът да се успокои ключарят — посъветва го тя — е да отидеш утре рано сутринта до Харбър, да му платиш двайсет долара и да си вземеш чека. Направи първо това, преди да предприемеш каквото и да било друго. А после ще се заемеш и с по-важните неща. Нали?

„Да — помисли си Фред. — Това ще ме извади от черния списък. С него трябва да започна.“

Под претекст, че трябва да приключва работния си ден тук, той превъртя записа напред на бързи обороти, докато броячът не показа, че е стигнал до нощта, когато вече всички спяха.

Не се виждаха никакви светлини, камерите работеха в инфрачервения обхват. Лъкман лежеше в леглото си в своята стая, Барис също беше в леглото в стаята си. Арктър лежеше до момичето, и двамата спяха.

„Да видим сега има ли нещо за нея — помисли си Фред. — Тя е с досие при нас като хероинов наркоман, освен това за измами и разпространение на наркотици. Абсолютен аутсайдер.“

— Поне не си длъжен да наблюдаваш обекта, докато прави секс — обади се единият от калейдоскопните костюми на минаване зад гърба му.

— Това е успокояващо — отвърна Фред, гледайки стоически двете спящи фигури в леглото. Мислите му бяха насочени към ключаря и към това, че трябва да отиде при него. — Винаги ми е много неприятно…

— Приятно е да го правиш — съгласи се калейдоскопният костюм, — но не е особено приятно да го гледаш.

„Арктър е заспал — помисли си Фред. — Както и проститутката. Е, мисля, че скоро мога да си тръгвам. Те със сигурност ще правят секс, като се събудят, но това не ме интересува.“

Обаче продължи да наблюдава. „Гледката на спящия Боб Арктър — помисли си Фред. — Отново и отново, час след час…“

И тогава забеляза нещо, което не беше видял до момента. „Момичето на леглото, което е под завивките с Боб Арктър, не може да е никоя друга, освен Дона Хоторн! — помисли си той. — Но това е невъзможно!“

Пресегна се и спря записа. Превъртя го назад и пак го пусна. Боб Арктър с някакво момиче, но не с Дона! Това беше наркоманката Кони! Тя лежеше до Арктър и двамата спяха.

А после пред погледа на Фред острите черти на лицето на Кони се стопиха като восък и се появи лицето на Дона Хоторн.

Той спря пак записа. Беше объркан. „Нищо не разбирам — помисли си. — Това е… Как му викаха? Някакво проклето разтапяне! Технология от киното. Мамка му, какво става? Някакъв трик за телевизионно предаване? С режисьор, любител на специалните визуални ефекти?“

Той превъртя отново записа назад и пак го пусна. Когато стигна до момента, в който чертите на лицето на Кони започват да се променят, той спря излъчването на записа и увеличи холограмата.

Осемте куба изчезнаха, заменени от един по-голям. Обикновена нощна сцена — спящият Боб Арктър и неподвижното момиче до него.

Фред стана от креслото и пристъпи вътре в холограмата, в триизмерното изображение. Приближи се до леглото и се наведе над лицето на момичето, за да го разгледа отблизо.

Беше уловил точно момента на промяната. Лицето на момичето беше все още наполовина лицето на Кони, но беше станало и наполовина лицето на Дона. „По-добре да изпратя записа в лабораторията — помисли си той. — Там ще бъде проучен от експерти. Може би е фалшифициран. Но от кого?“

Излезе от куба на холограмата, затвори го и възстанови осемте малки куба. Седна и се замисли.

„Някой е фалшифицирал записа. Наложил е лицето на Дона върху лицето на Кони. Изфабрикувал е доказателство, че Арктър спи с Дона. Защо? Всеки добър техник може да направи това и с аудиозаписите, и с видеозаписите, а сега вече и с холозаписите. Не е проста работа, разбира се, но все пак… В такъв случай няма проблем да се покаже Арктър в леглото с момиче, което никога не е било там и никога няма да бъде, но присъства в записа.

А дали не е някаква повреда в електрониката? Една част от записа да се е разместила с друга? Възможно ли е това да е по-ранна или по-късна сцена, може би от гостната? Иска ми се да познавах по-добре техническата страна на въпроса. По-добре да науча повече за това, преди да предприемам каквото и да било.“

Той превъртя отново записа. Ето я отново Кони, а после… Фред отново видя Дона. След миг спящият мъж до нея, Боб Арктър, се събуди и рязко се изправи в леглото и запали нощната лампа. Той се взира дълго време в осветеното лице на спящото момиче, Дона.

Когато лицето на Кони се върна обратно, Арктър се отпусна и най-накрая си легна и заспа отново.

„Е, това слага край на хипотезата за техническата неизправност — помисли си Фред. — И Арктър я видя. Събуди се, видя я, наблюдаваше я през цялото време и после заспа. Господи!“

Изключи цялата апаратура пред себе си.

— Предполагам, че това ми е достатъчно за днес — изрече той и се изправи на крака, залитайки. — Стига толкова.

— Какво, нагледа ли се на секс? — попита калейдоскопният костюм. — Ще свикнеш с тази работа.

— Никога няма да свикна — отвърна Фред. — Можеш да се обзаложиш.