Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (4)

4

„Розали“ се намира в обновена търговска сграда в една от най-лошите части на Марбълхед. Но най-лошата част на Марбълхед е едробуржоазна. Търговската сграда, вероятно, някога е произвеждала щипки за банкноти.

Към ресторанта водеше стълбище, а зад вратата имаше малък бар за правостоящи. Сюзън беше на бара и пиеше чаша шабли^[1], разговаряйки с някакъв млад мъж със сако от рипсено кадифе и карирана риза. Мъжът имаше стражарски мустаци, засукани нагоре. Хрумна ми да го удуша с тях.

Спряхме за момент при вратата. Сюзън не ни виждаше, а Уолъс се оглеждаше за метр д’отела Сюзън беше облечена в двуреден жакет от камилска вълна и пола от същата материя. Под жакета се виждаше горскозелена риза, разкопчана на шията. Беше обута с високи ботуши, които се губеха под полата. Винаги имах чувството, че когато я срещна внезапно в малко необичайно обкръжение, сбор от фанфари би трябвало да свирят тревога и туш. Приближих се до нея и казах:

— Извинявай, но щом те видя, сърцето ми започва да пее като априлски ден на крилете на пролетта.

Тя се обърна към мен, усмихна се и рече:

— Всички така ми говорят — посочи към младия мъж със стражарските мустаци. — Това е Том — представи го тя. После, с насмешливи, зли пламъчета в очите си, добави — Том бе така добър да ме почерпи чаша шабли.

— Броя: Едно! — обърнах се аз към Том.

— Моля? — каза той.

— Това е краят на един стар виц — поясних. — Приятно ми е.

— Да — рече Том, — и на мен.

Метр д’отелът беше застанал до Рейчъл Уолъс, облечен в тъмнокадифян костюм с жилетка под сакото.

— Вземи си виното и ела — казах аз.

Сюзън се усмихна на Том и двамата се приближихме към Уолъс.

— Рейчъл Уолъс — представих я аз, — Сюзън Силвърман. Сюзън подаде ръка и каза:

— Здравей, Рейчъл. Мисля, че пишеш чудесни книги. Уолъс се усмихна, пое ръката й и каза:

— Благодаря. Приятно ми е да се запознаем.

Метр д’отелът ни отведе до нашата маса, подаде ни менюто и каза:

— Сега иде изпратя някого да вземе поръчката ви за аперитива.

Седнах срещу Сюзън, вдясно от Рейчъл Уолъс. Тя бе жена с приятна външност, но в съседство със Сюзън изглеждаше така, сякаш е била прана в силен разтвор от белина. Тя беше силна личност, интелигентна, известна, но аз изпитвах съжаление към нея като я гледах редом със Сюзън. От друга страна, изпитвах съжаление към всички жени, когато ги сравнявах със Сюзън.

— Разкажи миза Спенсър — каза Рейчъл. — Отдавна ли го познаваш?

— Запознахме се през 1973-та — рече Сюзън, — но винаги съм го познавала.

— Така й се струва — казах аз. — И то само, когато говоря.

Рейчъл се направи, че не ме чува.

— И какъв е той?

— Той е такъв, какъвто изглежда — рече Сюзън.

Келнерката дойде и ни взе поръчките.

— Не, имам предвид в подробности, що за човек е. Може би ще разчитам на него да охранява живота ми. Трябва да го познавам.

— Не ми се ще да ти го казвам пред него, но за тази цел не би могла да намериш някой по-добър.

— Или толкова добър — казах аз.

— Трябва да превъзмогнеш този стремеж да подценяваш добродетелите си — рече Сюзън. — Прекалено си скромен.

— В състояние ли е да подтисне неприязънта си към радикалния феминизъм, така, че да може да ме охранява пълноценно?

Сюзън погледна към мен и отбори широко очи:

— Няма ли да е по-добре ти да отговориш на този въпрос, хитрецо?

— Според мен, твърдението ти е голословно — казах аз.

— С нищо не съм показал неприязън към радикалния феминизъм. Всъщност, няма дори никакви доказателства, че ти си радикална феминистка.

— По принцип съм свикнала да очаквам неприязън по отношение на радикалния феминизъм — каза Рейчъл Уолъс.

— Рядко греша в това отношение.

— Може би с право — отвърнах.

— Понякога наистина е много досаден — рече Сюзън. — Знае, че искаш да те разубеди в това и нарочно няма да го направи. Но аз ще го направя. Него не го е особено грижа за радикалния феминизъм. Но щом е казал че ще те охранява, значи ще го направи.

— Не съм досаден — казах аз. — Ако й кажа, че не изпитвам неприязън към нея, това няма да я убеди. Или поне не би трябвало да я убеди. Няма начин да й се докаже, докато нещо не се случи. Това не става с приказки.

— Става — рече Сюзън. — Зависи и от тона, с който ще ги кажеш. Просто ти си толкова дяволски независим, че не искаш да се обясняваш пред никого.

Келнерката дойде и донесе вино за Сюзън, бира „Бек“ за мен и мартини за Рейчъл Уолъс. Другите пет, които бе изпила същия следобед, изглежда нямаха никакво въздействие върху нея.

— Май че не трябва да я мъкна навсякъде — обърнах се към Рейчъл.

— Мъжкото начало — каза тя. — Кодът на мъжкарите. Той го стяга като ризница и затова не е в състояние да се обясни или да се извини, или евентуално да заплаче, или да покаже някаква емоция.

— Затова пък повръщам хубаво и след малко ще го направя.

Уолъс рязко се извърна към мен. Лицето й беше сурово и опънато. Сюзън я потупа леко по рамото.

— Дай му време — рече тя. — Докарва ти се. Трудно е да го класифицираш. Но ще се грижи за теб. И ще внимава какво ти се случва. И ще те пази да не ти се случи нещо лошо — Сюзън отпи от виното си. — Наистина ще го направи.

— А за теб грижи ли се? — попита Рейчъл.

— Всеки от нас се грижи за другия — отвърна Сюзън. — Сега аз правя точно това.

Рейчъл Уолъс се усмихна, лицето й се отпусна.

— Вярно е — рече тя. — Правиш го и още как! Келнерката се появи отново и ние поръчахме вечерята.

Наслаждавах се на крем-супата от моркови, когато Рейчъл каза:

— Джон ми каза, че си се занимавал с бокс.

Кимнах. Предусещах накъде бие разговорът.

— И си участвал във войната в Корея?

Отново кимнах.

— И си бил полицай?

Ново кимване.

— И сега се занимаваш с това.

Последното беше констатация. Нямаше нужда от кимване.

— Защо престана да се боксираш?

— Постигнах всичко, на което бях способен.

— Не беше ли добър?

— Добър бях. Но не бях велик. Ако си просто добър, не можеш да преживееш. Само великите преживяват наистина добре. Освен това, тази работа не е особено чиста.

— Уморяваше ли те насилието?

— Не на ринга — казах аз.

— Значи, не си имал нищо против да набиеш някого до кръв?

— Той участва доброволно. Ръкавиците са с подалата. Няма нищо общо с пацифизма, но ако има насилие, то е контролирано, по правила и регламентирано. Никога не съм наранил някого лошо. Никога не са ме наранявали лошо.

— Носът ти очевидно е чупен.

— Много пъти — казах. — Но това е дреболия. Боли, но не е нещо сериозно.

— И си убивал хора.

— Да.

— Не само в армията.

— Не.

— Що за човек е онзи, който прави това?

Сюзън се беше загледала много съсредоточено в мебелировката.

— Това е великолепен старинен шкаф, вижте месинговите панти — каза тя.

— Не сменяй темата вместо него — каза Рейчъл. — Нека да ми отговори.

Тя говореше малко рязко за моя вкус. Но ако има нещо на тази земя, в което съм сигурен, то е, че Сюзън не се оставя да падне по гръб. Трудно може да се намери някой, който да й се наложи.

— Всъщност — рече тя, — аз исках да сменя темата заради себе си. Ще се изненадаш, като разбереш колко пъти съм слушала този разговор.

— Искаш да кажеш, че те отегчаваме.

— Съвсем малко — усмихна й се Сюзън.

— Аз отегчавам мнозина — каза Рейчъл. Това не ме притеснява. Нямам нищо против да досаждам, за да разбера онова, което искам да знам.

Келнерката ми донесе телешкото. Хапнах малко.

— И какво искаш да знаеш?

— Защо се занимаваш с неща, които са свързани с насилие и с опасности.

Отпих половин чаша бира. Взех си още една хапка от телешкото.

— Знаеш ли — казах. — мисля, че насилието е своего рода страничен ефект. Винаги съм искал да си живея живота така, както аз го разбирам. И винаги съм се стараел да правя това, което мога да правя. Бива ме в определени неща — старал съм се да вървя в тази посока.

— Отговорът не ме удовлетворява — каза Рейчъл.

— Не е и нужно. Важното е, че мен ме удовлетворява.

— Това, което той няма да каже — рече Сюзън, — и което не би признал дори и на себе си е, че би искал да е сър Гейвин^[2]. Той просто се е родил с петстотин години закъснение. Ако разбереш това, ще разбереш повечето от нещата, за които питаш.

— Шестстотин години — казах аз.