Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Rachel Wallace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Б. Паркър. Изчезването на Рейчъл Уолъс

Американска. Първо издание

„МикроПринт“, София, 1993

ISBN 954-8256-03-7

 

Превод: Валентин Кръстев

Редактор Александра Божкова

Художник Момчил Колчев

Коректор Анна Антонова

 

Печатни коли 12,5. Формат 84/108/32. Цена 25.00 лева

Печат: „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне

30

Първите полицаи, които дойдоха бяха от патрулните коли — три коли, въпреки бедственото положение. Един от тях беше Фоли — младият полицай с отличията на гърдите и с умното лице. Те се качиха по стълбите към тавана с извадени пистолети, упътени от уплашената прислужница, която ги беше повикала. Той влезе пръв. Още щом погледна към Рейчъл, разбра коя е.

— Ах ти, кучи син — каза той. — Намери я, значи.

Неговият колега с изпъкналото коремче приклекна до Инглиш и пипна врата му. После той и другият полицай от патрулната кола наполовина вдигнаха, наполовина помогнаха на майката на Инглиш да стане от тялото на сина си. Докато другият полицай я държеше, този с коремчето приклекна и прилепи ухо до гърдите на Инглиш. Погледна към по-младия и поклати отрицателно глава.

— Тоя тъпанар — каза той, — е свършил както и онзи там долу — той посочи с глава към Минго, който още лежеше прострян в подножието на таванското стълбище. Сигурно са го прескочили, докато са се качвали.

— Има два куршума в главата — отбеляза той.

После стана и ме погледна. Аз продължавах да прегръщам Рейчъл.

— Защо, по дяволите, плачеш? — попита той. — Я си помисли какво им е на тия тука.

Фоли бързо се обърна:

— Я млъквай! — викна му той. — Аз знам защо плаче. Ти не знаеш. Затова си затваряй шибаната уста.

Старият полицай поклати глава, но не каза нищо. Фоли ме попита:

— Ти ли очисти тия двамата?

Кимнах утвърдително.

— Шефът ще иска да си поговорите. Също и с нея.

— Не сега — казах аз. — Сега ще я заведа у дома.

Фоли ме гледа около трийсет секунди.

— Добре — рече той, — отведи я оттук.

Полицаят с коремчето каза:

— За Бога, шефът ще ни убие. Тоя тип очисти двама души, единият от които е Лорънс Инглиш и си тръгва, а ние стоим и го гледаме, Фоли, тук има два трупа.

— Трябва да тръгвам — казах аз на Фоли.

— Добре, тръгвай — кимна ми той.

Колегата му каза:

— Фоли, ти да не си полудял?

Фоли приближи лицето си до лицето на стария полицай:

— Бени — рече той, — ти си свестен човек. Не си и лош полицай. Но не знаеш как да действаш, а си много стар, за да се научиш.

— Шефът ще ти вземе значката за това, а също и моята, задето съм те оставил да го направиш.

— Не е твоя вината, Бени. Ти не си могъл да ме спреш.

Майката на Инглиш се намеси:

— Ако вие оставите този убиец да избяга и позволите на тази пропаднала отрепка да тръгне с него, ще се погрижа до един да останете без значки.

Освен Фоли и Бени имаше още четирима полицаи. Един от тях беше слязъл долу да се обади по телефона. Друг подкрепяше мисис Инглиш. Останалите двама стояха и не знаеха какво да правят. Единият си беше извадил пистолета, но го държеше отпуснат встрани — вероятно беше забравил, че е в ръката му.

— Те убиха сина ми — каза тя. Гласът й беше равен и груб. — Тя твърде дълго бълваше мръсотия и поквара. Трябва да бъде спряна. Ние щяхме да я спрем, ако той не се беше намесил. Вие трябва да го направите. Тя е разложение, ракова гнойна язва.

Гласът й не се повиши, но от левия ъгъл на устата й се проточи струйка слюнка. Дишаше тежко през носа, но продължи:

— Тя развращаваше и унищожаваше невинни жени, като ги съблазняваше да вършат нечувани неща.

Носът й също потече.

— Фоли, ние тръгваме — казах аз.

Той кимна и си проправи път покрай Бени. Ние го последвахме. Рейчъл още беше завита с одеялото. Майката на Инглиш изкрещя срещу нас:

— Тя открадна дъщеря ми.

Единият от полицаите каза:

— За бога, Фоли, недей.

Фоли го погледна — очите му бяха гневни. Той слезе по таванското стълбище, а Рейчъл и аз вървяхме след него. В антрето на първия етаж стояха двете прислужници — мълчаливи и неспокойни. Полицаят на телефона говореше с някого от управлението и когато минахме покрай него, погледна към нас с широко отворени очи:

— Къде отивате, по дяволите? — попита той.

Фоли поклати глава.

— Фоли, шефът каза, че идва.

Ние продължихме напред. На вратата вдигнах Рейчъл на ръце — тя още беше боса — и я пренесох, като газех през дълбокия сняг, който ми стигаше до кръста. Стигнахме до полицейските коли отпред, сините им лампи се въртяха.

— Първата кола — каза Фоли.

Качихме се в нея — Фоли отпред, а ние с Рейчъл отзад. Той пусна сирената и потеглихме.

— Накъде? — попита Фоли.

— В Бостън — „Марлборо стрийт“ в края на „Арлингтън стрийт“ — казах аз.

Фоли остави сирената да вие през целия път и понеже нямаше друго движение освен полицейски коли и снегорини стигнахме за петнайсет минути. Той влезе в „Марлборо стрийт“ през „Арлингтън“ и спря в обратната посока на две врати от моя апартамент.

— Ако не сте тук, когато ви потърсим — каза Фоли, — следващата седмица ще работя в някоя автомивка.

Излязох навън с Рейчъл. Продължих да я нося. Погледнах Фоли и му кимнах.

— Добре — каза той.

Като излизаше от улицата, Фоли завъртя колата, блъсна я в снежните преспи и зави на 180 градуса, после завъртя още малко колелата и се плъзна по „Арлингтън стрийт“.

Занесох Рейчъл до входната врата на къщата. Облегнах се на звънеца, докато Сюзън попита: „Кой е?“ Отвърнах: „Аз“ — никога не пропускам да отговоря остроумно. Вратата избръмча, аз я бутнах и ние влязохме. Повиках асансьора с лакът, по същия начин натиснах и копчето на етажа и заблъсках по вратата с носа на ботуша си. Сюзън отвори и видя Рейчъл.

— О — каза тя, — това наистина е чудесно.

Влязохме вътре и аз оставих Рейчъл на дивана.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попитах.

— Да, много ми се пие — отвърна тя.

— Какво ще кажеш за едно уиски?

— Да, с лед, моля.

Още беше плътно увита в сивото одеяло. Отидох до кухнята и взех бутилка „Уайлд търки“, три чаши и кофичка с лед, а после се върнах при тях. Сипах по малко и на трима ни. Сюзън поддържаше огъня в камината — той вървеше добре с уискито. Всички пихме.

— Имаш ли нужда от лекар? — попитах аз.

— Не — каза тя, — не мисля. Не бях малтретирана по такъв начин.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Сюзън.

— Да — каза Рейчъл, — мисля, че искам. Смятам да говоря за това и сигурно ще пиша за това. Но точно сега най-много ми се иска да се изкъпя и да си облека чисти дрехи, а после може би да хапна нещо — тя отпи от уискито, — напоследък не се хранех много добре — каза тя и се усмихна леко.

— Разбира се — отвърнах. — Цар съм на готвенето.

Надигнах се, но тя каза:

— Недей. Останете за малко и двамата, докато си изпия питието.

Така че останахме седнали — аз и Рейчъл на дивана, а Сюзън на канапето — пиехме си уискито и гледахме огъня. Нямаше шум от улично движение и беше съвсем тихо, като се изключи пращенето на огъня и тиктакането на стария дървен часовник с куличка, който баща ми ми беше подарил навремето.

Рейчъл си изпи уискито и каза:

— Искам още едно, за да го взема със себе си в банята.

Аз й сипах, а тя ми благодари.

— Ако искаш ми дай дрехите си, веднага ще ги пусна в машината — предложи Сюзън. — Ланселот има тук всички съвременни удобства.

Рейчъл поклати глава.

— Не — каза тя, — нямам никакви дрехи, те ми ги взеха. Само с одеялото съм.

— Добре, тогава ще ти дам от моите дрехи.

Рейчъл се усмихна.

— Благодаря — каза тя.

Сюзън й показа къде е банята.

— Има чисти кърпи — каза тя. — Докато него го нямаше, аз домакинствах.

Рейчъл влезе в банята и затвори вратата. Чух как водата започна да тече във ваната. Сюзън седна при мен на дивана.

— Как си? — попита тя.

— Добре — отвърнах.

— Много зле ли беше?

— Да.

— Значи се оказа Инглиш?

Аз кимнах. Тя прокара пръсти през косата ми сякаш разрошва козината на куче.

— Как беше онази стара песен? — попита тя. — „Разтърсващ Джо Ди Маджо, искаме да си на наша страна“.

— Да, като изключим, че някъде тук пеехме: „Кой е по-добър от брат си Джо? Доминик Ди Маджо!“

Тя отново потърка главата ми.

— Все пак е добре — каза тя. — Защото искам точно ти да си на моя страна, красавецо.

— Само приказваш така, защото Ди Маджо го няма тук.

— Прав си. — отвърна тя.