Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Rachel Wallace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Б. Паркър. Изчезването на Рейчъл Уолъс

Американска. Първо издание

„МикроПринт“, София, 1993

ISBN 954-8256-03-7

 

Превод: Валентин Кръстев

Редактор Александра Божкова

Художник Момчил Колчев

Коректор Анна Антонова

 

Печатни коли 12,5. Формат 84/108/32. Цена 25.00 лева

Печат: „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне

31

Докато Рейчъл беше в банята, аз сготвих боб с червен пипер и ориз. Сюзън извади останалия царевичен хляб, а аз нарязах зелени чушки и лук. Когато Рейчъл най-после дойде да вечеряме, беше си сложила от грима на Сюзън и едни нейни дънки, както и една моя фланела, която й беше доста голяма. Ръкавите бяха навити и образуваха обемисти рула над лактите. Косата й беше измита, изсушена и изглеждаше съвсем права.

— Искаш ли още малко уиски? — попитах аз.

Тя кимна.

Сипах й още малко с лед, а тя седна на масата и отпи от него. Сервирах боба и ориза с нарязаните зеленчуци, а отгоре прибавих малко нарязани консервирани домати. Сложих на масата и една чиния с настъргано сирене „Чедър“. Ние със Сюзън пихме бира с яденето. Рейчъл остана на уиски. Както и мартинито, които пиеше, когато се срещнахме за първи път, уискито изглежда нямаше никакъв ефект върху нея.

Първите няколко минути почти не говорехме. Рейчъл ядеше бързо. Когато почти привърши, тя каза:

— Джули е дъщеря на тази жена, знаеше ли това?

— Да — отвърнах аз.

— Отвлякоха ме заради нея, нали разбираш?

— Така си помислих.

— Искаха да ме накажат за това, че съм развратила тяхното момиче. Искаха да ни разделят. Искаха да са сигурни, че никой никога няма да ни види заедно с Джули. Мисълта, че дъщеря й може да е лесбийка беше непосилна за тази жена. Струва ми се, че според нея, ако мен ме нямаше Джули щеше отново да стане нормална.

Тя произнесе думата „нормална“ с доста хаплив тон.

— Значи не е имало нищо общо с книгите ти? — попита Сюзън.

— Може би и това имаше значение — каза Рейчъл. — Особено за мъжа. Мисля, че за него беше по-удобно, ако отвличането е в името на някаква кауза. Той го нарече политически акт.

— И какво смятаха да правят с теб? — попита Сюзън.

— Не знам. Струва ми се, че и те не знаеха. Мисля, че онзи, който всъщност ме отвлече, едрият, който работеше за тях…

— Минго — казах аз. — Минго Мълреди.

— Мисля, че той искаше да ме убие.

— Разбира се — забелязах аз. — Ако останеше жива, щеше да бъдеш опасен свидетел.

Рейчъл кимна.

— Те не криеха кои са. Видях ги всичките и те ми казаха, че са семейството на Джули.

— Лошо ли се държаха с теб? — попита Сюзън.

Рейчъл погледна към чинията си. Беше празна.

— Искаш ли да ти сипя още? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря, много е вкусно, но наистина се нахраних, благодаря.

— Още едно уиски?

— Знаеш ли, това повтаряш непрекъснато откакто дойдох тук. Сигурно имаш голяма вяра във възстановителните му качества.

— Опитвам се да бъда внимателен с теб — отвърнах.

— Знам — каза Рейчъл. — Отговорът е да. Искам да ми сипеш още едно. Аз също имам голяма вяра във възстановителните му качества.

Сипах й.

— Чудя се защо не ме убиха. Страхувах се, че ще го направят. Лежах там в тъмното и всеки път когато идваха си мислех дали не идват да ме убият.

— Сигурно не им е стискало — забелязах аз. — Сигурно са искали да се измъкнат по някакъв начин и да оставят Минго да го направи.

— По какъв начин.

— Ами можеха да напишат някакъв ултиматум и да го дадат на ченгетата. Някакъв неизпълним ултиматум. Тогава щяха да кажат, че те не са виновни, че не са имали избор; че е трябвало да го направят, за да спрат отровното ти влияние, защото властите са били измамени от Антихриста или от комунистите, или от Гор Видал, все едно от кого.

— Майката най-много искаше да ме убие — каза Рейчъл.

Тя погледна към Сюзън.

— Те не ме малтретираха в смисъл да ме измъчват или нещо подобно. Не бях вързана, нито ме биеха. Но майката искаше да ме унизи. А и синът, братът на Джули…

— Лорънс — казах аз.

— Да, Лорънс — тя потрепери.

— Какво правеше с теб Лорънс? — попита Сюзън.

Гласът й беше съвсем тих.

— Той идваше да ми носи храната, сядаше до мен на леглото и ме разпитваше за отношенията ми с Джули. Искаше всички подробности. Също ме опипваше.

— Боже Господи! — възкликнах аз.

— Мисля, че се възбуждаше, когато му разказвах как сме се любили с Джули. Казваше, че човек с неговото положение рядко има възможност да бъде с жена, че трябва да бъде внимателен, че е обект на всеобщо внимание и не може да рискува да бъде компрометиран от някоя жена. И ме опипваше.

Тя млъкна.

Съвсем тихо Сюзън попита:

— Той изнасили ли те?

— Не в истинския смисъл — отговори Рейчъл. Той… — тя спря за момент докато търсеше подходящите думи. — Той не можеше да ме изнасили в истинския смисъл на думата. Изглежда, че не можеше да получи ерекция.

— Сигурно майка му е казала да не прави така — казах аз.

Сюзън ме погледна неодобрително.

— А аз — продължи Рейчъл, като гледаше в чашата си, която беше наполовина пълна с уиски, — аз се опитвах да не говоря за Джули и за любене, защото знаех как ще му се отрази това, но когато не говорех за това, той започваше да ме заплашва. „Ти си в ръцете ми, казваше ми той. Мога да правя с теб всичко каквото искам, така че по-добре е за тебе да постъпваш както ти кажа.“ Той беше прав. Бях му в ръцете. Трябваше да правя това, което той ми кажеше. Беше нещо като парадигма на отношенията между мъжете и жените изобщо; едно положение, на което толкова дълго се бях противопоставяла и се опитвах да променя.

— Значи не само Лорънс, но и майка му участваше в това? — попита Сюзън.

— Да, и тя. Матриархат, който се опитва да не позволи на света да се промени и направи това, което винаги е била да изглежда маловажно или дори по-лошо, глупаво.

— Чудя се доколко са го съзнавали — казах.

Сюзън потрепери. Рейчъл ми отговори:

— Мисля, че не го съзнаваха. Но подсъзнателно за тях това беше нещо като драматизация на начина, по който искаха да е устроен света.

— Кой ти взе дрехите? — попита Сюзън.

— Майката. Предполагам, че искаше да ме унизи. Тя накара Лорънс и другия, който работеше за тях, да ме съблекат още когато ме затвориха в стаята.

— Чудя се дали това не е било също и заради Лорънс — каза Сюзън.

Рейчъл пийна още малко уиски. Тя задържа част от него в устата си докато гледаше Сюзън.

— Може би. Не бях помислила за това. Може би тя имаше известна представа, че той не е съвсем нормален в сексуално отношение. Сигурно мислеше, че добрата възможност да ме изнасили без усложнения, която му се предоставяше, може да му помогне.

Тя си изпи чашата. Сипах й още малко без да я питам. Тогава се обади Сюзън:

— Ти не ни разказа много за това как си се чувствала при това положение. Просто ни каза какво се е случило. Може би ще е добре да го споделиш с нас, за да ти олекне.

— Не знам — каза Рейчъл. — Научила съм се много строго да контролирам чувствата си. Може би като него — тя посочи с глава към мен. — Просто така трябваше, като се има предвид моята дейност. Ще пиша за тези чувства. Мога да пиша по-добре, отколкото да говоря. Знам, че да си заложник е унизително и обидно преживяване. Да си в чужди ръце. Да не можеш да разполагаш със себе си е много разрушително за личността и много страшно, ужасно… Не знам как да го кажа, ужасно е…

— То разрушава себеуважението на човека — каза Сюзън.

— Да — каза Рейчъл, — чувстваш се без всякаква стойност. Точно това е. Чувстваш се достоен за презрение — все едно, че си заслужил да те малтретират. Като че ли е твоя вината, че си там, където си.

— Предполагам, че сексуалното малтретиране само засилва това чувство — каза Сюзън.

Рейчъл кимна. Аз си отворих още една бира и я изпих почти цялата. Не можех да участвам пълноценно в този разговор. Само посочих бутилката с бира на Сюзън, но тя поклати отрицателно глава.

Рейчъл се обърна и ме погледна. Пийна още малко уиски и вдигна чашата си към мен.

— А ти… — за първи път тя леко заваляше думите. — Има някои неща, които трябва да ти кажа. А те не са лесни за казване. Докато лежах във ваната ти и се опитвах да отмия част от тази мръсотия, си мислех какво и как да ти кажа.

Тя погледна към Сюзън.

— Може би и ти ще ми помогнеш, може би разбираш какъв е проблемът ми.

Сюзън се усмихна.

— Ако трябва, ще се намеся — каза тя. — Предполагам, че няма да се наложи.

— Има много неща, които няма нужда да бъдат казвани — забелязах аз.

— Но тези неща трябва да се кажат — настоя Рейчъл. — През цялото време знаех, че ако някой изобщо ме намери, това ще си ти. Когато си фантазирах как ще ме спасят никога не си представях полицията, а винаги теб.

— Аз имах повече основания — казах аз.

— Да, или поне си си представял, че имаш, защото си се възприемал като отговорен за мен.

Не казах нищо. Бях си изпил бирата. Станах, взех си още една бутилка, отворих я, а после се върнах и седнах при тях.

— Ти го направи точно както очаквах. Разби вратата, застреля двама души, вдигна ме и ме отнесе. Тарзан, царят на маймуните — каза тя.

— Мозъкът ми е малък. Трябва да компенсирам с нещо — отвърнах.

— Не. Мозъкът ти не е малък. Ако беше така, нямаше да ме откриеш. А след като ме намери, сигурно трябваше да постъпиш точно така. Всъщност само така можеше да постъпи. Ти не можа да останеш безучастен, когато искаха да ме изхвърлят от застрахователната компания. Това поставяше под въпрос мъжкото ти достойнство. Аз смятах и сега смятам, че това е тъжно и ограничаващо. Но ти не можеше да оставиш тези хора да ме отвлекат. Това също засягаше мъжкото ти достойнство. Така че това, което не одобрявах и не одобрявам, в този случай е причината да съм в безопасност. Може би на това дължа живота си.

Тя спря да говори. Аз не казах нищо. Сюзън седеше, мушнала петите си зад напречната дъска на стола. Коленете й бяха прибрани, а тя се беше навела напред и, подпряла брадичка на левия си юмрук, гледаше Рейчъл. От нея просто се излъчваше интерес към хората. Усещаше се във въздуха.

Рейчъл пийна още малко уиски и продължи:

— Това, което се опитвам да направя е да ти благодаря. И да го кажа толкова искрено, колкото мога. Благодаря ти. Докато съм жива ще помня мига, в който влезе в стаята и ме намери… когато ги уби, а аз бях доволна… а после дойде при мен, ние се прегърнахме и винаги ще помня, че се разплака.

— Колко искаш, за да не казваш за това? — попитах аз. — Разваля ми имиджа.

Тя продължи без да спира:

— И в известен смисъл винаги ще те обичам заради тези моменти.

Чашата й беше празна. Аз я напълних.

— Но аз съм лесбийка и феминистка. Ти въпреки всичко въплъщаваш много от онова, което трябва да продължавам да презирам. — Тя се затрудни докато произнасяше последните думи. — Аз продължавам да не те одобрявам.

— Рейчъл — казах аз, — бих ли могъл да уважавам някого, който ме одобрява.

Тя стана от масата и тръгна бавно и внимателно покрай нея. Дойде до мен и ме целуна, като държеше лицето ми в ръцете си. После се обърна, отиде в спалнята и заспа на леглото ми.

Точно бяхме разчистили масата, когато дойдоха полицаите.