Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (26)

26

Този кратък декемврийски ден в Бостън слънцето изгря безрадостно и почти незабележимо над страшно многото сняг. Погледнах будилника. Беше шест часът сутрин та. Навън беше много спокойно, като снегът заглушаваше обичайните утринни шумове. Аз лежах обърнат надясно, а лявата ми ръка беше върху голото рамо на Сюзън. Косата й се беше отпуснала през нощта и разбъркана покриваше възглавницата. Лицето й беше обърнато към мен, а очите й бяха затворени. Тя спеше с леко отворена уста и дъхът на вино леко се носеше над възглавницата. Вдигнах се на лакът и погледнах през прозореца. Снегът продължаваше да вали — равномерно и под наклон. Очевидно вятърът го носеше. Без да отваря очи Сюзън ме притегли обратно към себе си и издърпа завивките върху нас. Сгуши се в леглото и продължи да лежи спокойно.

— Искаш ли да закусим рано или имаш други планове?

Тя притисна лицето си в рамото ми:

— Носът ми е студен — каза тя с приглушен глас.

— На твоите услуги — отвърнах.

Прокарах ръка по очертанията на тялото й и я потупах отзад. Тя сложи дясната си ръка върху долната част на гърба ми и се притисна малко по-силно в мен.

— Винаги съм си мислила — каза тя, като продължаваше да притиска лице в рамото ми, — че мъжете на твоята възраст имат проблеми със сексуалните си функции.

— О, разбира се, че имаме. Аз бях два пъти по-буен преди двайсет години.

— Сигурно са те държали в клетка — отбеляза тя.

Пръстите й се плъзнаха нагоре по гърба ми — прешлен по прешлен.

— Да — отвърнах, — но можех да стигам и през решетките.

— Сигурна съм, че е било така — все още със затворени очи тя вдигна глава и ме целуна с отворена уста.

Беше почти осем, когато отново се надигнах и взех душ. Сюзън също си взе душ, докато правех закуската и палех огън в камината. После седнахме пред нея и ядохме царевичен хляб, омесен с мляко и конфитюр от горски ягоди и пихме кафе.

В девет и петнайсет, след като изядохме хляба и конфитюра, а аз прочетох „Бостън глоуб“ и изгледах сутрешните новини по телевизията, се обадих в офиса си. Някой ми беше оставил телефонен номер, на който да се обадя.

Набрах номера и веднага се обади женски глас. Аз казах:

— Спенсър е на телефона. Съобщиха ми да се обадя на този номер.

А тя отвърна:

— Спенсър, аз съм Джули Уелс.

— Къде си? — попитах.

— Няма значение — отговори ми тя. — Трябва да се видя с теб.

— Все едно сме в някой стар филм на Марк Стивънс.

— Моля?

— И аз искам да те видя — казах. — Къде да се срещнем?

— Нали знаеш, че е обявено бедствено положение заради снега. Всичко е блокирано.

Това вече го нямаше в старите филми на Марк Стивънс.

— Ти определи някое място — предложих, — аз ще дойда там.

— Кафенето на „Паркър Хаус“.

— Кога?

— В девет и половина.

— Тогава до скоро виждане.

— Не искам никой друг да знае къде съм, Спенсър.

— Тогава ми кажи: „Провери да не те следят“, а аз ще ти отговоря: „Не се тревожи, ще внимавам“.

— Не, няма да ти го кажа. Точно това имам предвид.

— Добре, моето момиче, ще бъда там.

Затворихме едновременно. Сюзън беше в банята и се гримираше. Мушнах вътре глава и казах:

— Трябва да изляза и да поработя малко.

Тя правеше нещо в ъгъла на устните си с един дълъг и тънък предмет, който приличаше на молив.

— Ъхъ — отвърна ми и продължи да го прави.

Когато Сюзън се концентрира върху нещо, тя се концентрира напълно.

Обух си широките бели кадифени панталони и сложих тъмносинята вълнена риза, а също и ботушите. Сложих пистолета в кобура на кръста си. Облякох си якето и вдигнах пухената му яка, нахлузих плетената шапка, сложих си ръкавиците и излязох в бурята.

Като се изключи снегът, който продължаваше да вали силно, градът беше почти неподвижен. Нямаше автомобилно движение. Улиците бяха покрити със сняг, който може би беше дълбок шейсет сантиметра, а на места имаше преспи, които бяха достатъчно високи да покрият паркирана кола. „Арлингтън стрийт“ беше почти изчистена от снега и беше лесно да се ходи по нея. Завих надясно по „Бийкън“ и тръгнах нагоре по хълма, като се навеждах заради вятъра и снега. Дръпнах надолу шапката, за да покрия ушите и челото си. Не изглеждах много шик така, но човек понякога трябва да прави компромиси с природата. Появи се един грамаден жълт снегорин горе-долу с размерите на Роуд Айлънд, който си пробиваше път надолу по „Бийкън стрийт“. Нямаше нито хора, нито кучета, бяхме само аз, снегоринът и снегът. Когато снегоринът минаваше покрай мен, аз трябваше да се кача върху една преспа, за да не съм на пътя на изхвърляния сняг, но след като отмина беше много по-лесно да се ходи. Вървях по средата на „Бийкън стрийт“ с нейните стари и елегантни тухлени къщи от лявата ми страна и празното пространство на общинските земи отдясно. Добре виждах къщите, но на три метра от желязната ограда общинските земи изчезваха в снега и силния вятър.

От върха на хълма видях сградата на градския съвет, но не и златния купол. Всичко беше затворено. Пътят ми продължаваше надолу и сега беше по-леко за ходене. Когато стигнах до „Паркър Хаус“, на мястото където „Бийкън“ свършва при „Тримънт“, бях замръзнал и се чувствах малко странно в пустинната тишина на въртящия се около мен сняг.

Имаше хора, които се мотаеха във фоайето на „Паркър Хаус“, а кафенето от страна на „Тримънт стрийт“ беше почти пълно. Забелязах Джули Уелс, която седеше сама на маса за двама до прозореца и гледаше снега навън.

Тя беше облечена в дълга сребриста парка за ски, на която беше дръпнала ципа додолу, но не беше я съблякла; качулката беше отметната назад, а кожичките, с които беше поръбена, се бяха объркали с краищата на косата й. Под якето носеше бял пуловер с поло яка, и със златните си обици и дълги мигли имаше вид на момиче за милиони. Сюзън, обаче, беше безценна.

Аз вдигнах нагоре краищата на шапката в нормалното им положение според модата, а после тръгнах към масата й и седнах срещу нея.

„Паркър Хаус“ беше част от стария Бостън и нещо като институция. Беше преживяла трудни времена, а сега отново се връщаше на мода. Кафенето, обърнато към „Тремънт стрийт“, бе приятно място. Аз си разкопчах якето.

— Добро утро — поздравих.

Тя ми се усмихна без особено удоволствие и каза:

— Радвам се да те видя. Наистина не знаех на кого другиго мога да се обадя.

— Надявам се, че не ти се е наложило да ходиш дълго.

Дори за един олимпийски състезател по бързо ходене като мен беше малко неприятно.

— Някакъв човек ходи непрекъснато след мен — каза Джули.

— Не мога да го упрекна за това — отвърнах аз.

— Говоря сериозно. Видях го пред апартамента си. Следеше ме и когато отивах и се връщах от работа.

— Знаеш ли, че ченгетата те търсят.

— Заради Рейчъл ли?

Аз кимнах. Сервитьорката си приближи и аз си поръчах кафе и черен хляб. Пред Джули Уелс имаше чиния с омлет, от който тя беше хапнала съвсем малко. Сервитьорката се отдалечи с поръчката ми.

— Знам за полицията. Обадих се в моята агенция и ми казаха, че и там са ходили. Но те не биха ме следели навсякъде по този начин.

Аз вдигнах рамене:

— Защо не кажеш на ченгетата за този човек, който те следи? Ако е от техните, те ще знаят. Ако не е, ще проверят това.

Тя поклати глава.

— Не искаш ли да идеш в полицията? — попитах аз.

Тя отново поклати глава.

— Защо не?

Тя набоде на вилицата си парче от омлета и го премести на другия край на чинията.

— Ти не се криеш само от човека, който те следи, нали? — попитах аз.

— Да.

Тя се разплака. Раменете й леко потрепваха, както и долната й устна, а очите й плувнаха в сълзи. Но тя плачеше дискретно, така, че останалите хора в кафенето да не забележат.

— Не знам какво да правя — каза тя. — Не искам да се забърквам във всичко това. Искам хората да ме оставят на спокойствие.

— Имаш ли представа къде е Рейчъл? — попитах аз.

— Не, разбира се, че не. Откъде мога да знам? Ние бяхме приятелки, любовници, ако щеш, но не сме били влюбени или нещо подобно. И ако хората…

— Ти не искаш хората да знаят, че си лесбийка.

Тя потрепери.

— Господи, как мразя тази дума. Тя е толкова… как да кажа — клинична, все едно, че класифицираш странно растение.

— Но ти все пак не искаш хората да научат за това, нали?

— Ами, аз не се срамувам. Ти неправилно поставяш въпроса. Направила съм своя избор, които не е като твоя или като на някои други и нямам причина да се срамувам. Той е толкова естествен, колкото всеки друг избор.

— Тогава защо не искаш да говориш с ченгетата? Не искаш ли да намерим Рейчъл Уолъс?

Тя стисна ръце, като притискаше кокалчетата към устата си. Очите й отново се насълзиха.

— О, Господи, горката Рейчъл. Мислиш ли, че е жива?

Сервитьорката ми донесе препечения черен хляб и кафето. Когато се отдалечи аз казах:

— Няма как да знам. Трябва да приема, че е жива, просто защото нямам друг избор.

— И ти я търсиш?

— Да, търся я.

— Ако знаех нещо, което да ти помогне, щях да ти го кажа. Но каква полза ще има Рейчъл, ако ме оплюят във вестниците? Това ще накара хората в моята агенция за модели…

— Не знам каква полза ще има тя — прекъснах я аз. — Нямам представа какво знаеш ти. Не знам и защо някой те следи. Или те е следил, защото предполагам, че те е загубил.

Тя кимна:

— Измъкнах се от него в метрото.

— Кой може да е той? И защо ще те следи? Не е ли твърде голямо съвпадение, че Рейчъл е отвлечена, а после някой те следи?

— Не знам, нищо не знам. Ами ако искат да отвлекат и мен? Не знам какво да правя.

Тя отново се загледа през прозореца към покритата със сняг улица.

— Защо не отидеш при майка си и брат си?

Тя бавно отвърна на погледа ми. През това време аз ядях едно триъгълно парче препечен хляб.

— Какво знаеш за майка ми и за брат ми?

— Знам имената им и политическите им убеждения и знам какво отношение имат към Рейчъл Уолъс. Мога да се досетя какво ще бъде отношението им към теб ако знаят, че с Рейчъл сте любовници.

— Ти бил ли си…, ти ходи ли… Нямаш право да…

— Не съм споменавал пред тях за теб. Казах за теб само на ченгетата, но едва когато не наложи, съвсем наскоро.

— Защо трябваше да го правиш?

— Защото търся Рейчъл и ще направя всичко необходимо за да я намеря. Когато разбрах, че ти си сестра на Лорънс Инглиш, си помислих, че може би това е ключът, че може да им помогне да я намерят. Те също я търсят.

— И ти мислиш, че брат ми…

— Мисля, че има нещо общо с това. Шофьорът му е наел двама души, за да ни изкарат с Рейчъл от пътя една вечер в Лин. Брат ти организира протестната акция, когато тя държа реч в Белмонт. Брат ти каза, че тя е безбожна и покварена или нещо подобно. Той също е начело на една организация на смахнати богаташи, които са способни на такова нещо.

— Аз не знаех, че съм лесбийка — каза тя. — Просто си мислех, че не съм особено любвеобилна. Омъжих се. Чувствах се виновна заради студенината си. Дори се лекувах. Нямаше никаква полза. Просто не можех да обичам. Разведохме се. Той ми каза, че приличам на восъчна ябълка. Изглеждам чудесно, но вътре в мен няма нищо — няма храна. Отидох в една група за взаимопомощ, където се събираха наскоро развели се хора. Там срещнах една жена, която ми хареса, между нас се случи нещо и аз открих, че не съм празна отвътре. Аз можех да обичам. Можех да изпитвам страст. Това беше може би най-важният момент в живота ми. Ние се любихме с нея и аз почувствах, аз…

Тя отново се загледа през прозореца, а аз изядох още едно парче препечен хляб.

— Тогава за първи път стигнах до оргазъм. Това беше все едно, все едно че… не знам като какво.

— Все едно са те помилвали в момента преди екзекуцията.

Тя кимна.

— Да, да. Аз не бях лоша. Не бях студена. Просто се бях опитвала да обичам не това, което е трябвало.

— А мама и батко?

— Ти виждал ли си ги?

— Само батко. С мама още не съм се срещал.

— Те никога не биха го разбрали. Никога не биха го приели. Просто за тях това би било най-ужасното нещо на света. Много бих искала заради тях, а може би също и заради себе си, да бях различна, но това е невъзможно. За мен, обаче, е по-добре да съм това, което съм, отколкото да се опитвам без успех да бъда нещо друго. Те никога не бива да узнаят. Затова не мога да отида в полицията. Не искам те да научат. Кой знае какво биха направили.

— Може би биха отвлекли Рейчъл Уолъс — казах аз.