Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (11)

11

Стоях облегнат на стената на второ студио в Четвърти канал и гледах как Рейчъл Уолъс се готви да популяризира книгата и каузата си. Извън обсега на камерата половин дузина техници с дънки, бради и маратонки сновяха насам-натам заети с техническата подготовка.

Рейчъл седеше на един режисьорски стол до ниска масичка. Водещата бе от другата страна, а върху масата между тях имаше един екземпляр на „Тирания“, изправен на малка поставка за да се вижда по-добре. Рейчъл седеше спокойно и гледаше камерата. Водещата, блондинка с огромни изкуствени мигли, пушеше дълга, ментолова цигара „Салем“ и изглеждаше така, сякаш се готвеха да я вържат на стълб и да й сложат превръзка на очите. Един техник закачи малък микрофон на ревера на сивия вълнен жакет на Рейчъл и се отдръпна. Друг техник клекна под една от камерите на около петдесет сантиметра от водещата. Беше със слушалки.

— Десет секунди, Шърли — каза той.

Водещата кимна и смачка цигарата в един пепелник на пода зад стола си. Някакъв мъж до мен се размърда на стола си и каза:

— Господи, нервен съм.

Той щеше да говори за отглеждането на пъдпъдъци след като свърши Рейчъл Уолъс. Техникът, който беше клекнал под предната камера, направи знак на водещата.

Тя се усмихна.

— Здравейте — каза тя срещу камерата. — Аз съм Шърли. Гледате предаването „Контакт“. Днес сме поканили сред нас феминистката и лесбийска деятелка Рейчъл Уолъс. Рейчъл е написала нова книга — „Тирания“, която повдига завесата пред някои от начините по които правителството и бизнесът експлоатират жените и по-специално жените хомосексуалистки. След малко ще разговаряме с Рейчъл за нейната книга и по току-що споменатите въпроси.

На монитора над главата й се появи търговска реклама на боя за коса.

Типът със слушалките, свит под камерата каза:

— Добре, Шърл.

Шърл си взе нова цигара от една кутия на масата зад книгата на Рейчъл и я запали. Тя успя да я изпуши почти до половината, преди типът под камерата да каже:

— Десет секунди.

Тя смачка цигарата, леко се приведе напред и когато картината се появи на монитора, тя беше в профил, загледана сериозно в Рейчъл.

— Рейчъл — каза тя, — смятате ли, че трябва да бъде разрешено на лесбийки да преподават в девически училища?

— Безусловно по-големият процент от посегателства срещу малолетни — каза Рейчъл, — се извършват от хетеросексуални мъже. Както съм посочила в книгата си, случаите на посегателство срещу малолетни от страна на лесбийки са толкова малко, че са статистически без значение.

— Но какъв образец на поведение би могла да предложи една лесбийка?

— Своят собствен. Ние не разпитваме останалите учители за техните сексуални привички. Не пречим на така наречените фригидни жени или импотентни мъже да преподават на децата в училище. Струва ми се, че в държавните училища децата нямат голяма възможност да подражават на сексуалните привички на своите учители. А ако сексуалното предпочитание на учителя има толкова убедително въздействие върху нейните или негови те ученици, тогава защо хомосексуалистите не стават хетеросексуални при обучаването им от такива учители?

— Но не би ли било възможно учителят хомосексуалист ловко да подтикне своите ученици към хомосексуални предпочитания?

— Аз току-що отговорих на това, Шърли.

Шърли се усмихна ослепително.

— В книгата си вие привеждате примери на чести нарушения на правото на гражданите на труд както в държавния, така и в частния сектор. Много от нарушителите са от Масачузетс. Бихте ли назовали някои от тях?

Рейчъл започваше да се дразни.

— Аз съм ги назовала до един в книгата си — каза тя.

— Но — рече Шърли — не всички от зрителите, които ви гледат сега, са я чели.

— Вие чели ли сте я? — попита Рейчъл.

— Не съм я довършила още — каза Шърли. — Съжалявам за това.

Типът, свит под обектива на камерата направи някакъв жест с ръката си и Шърли каза:

— След рекламната пауза ще продължим интересния разговор с Рейчъл Уолъс с още по-интересни разкрития.

— Шърли не слуша отговорите — прошепнах на Линда Смит, която стоеше до мен.

— Повечето от тях са такива — рече Линда. — вниманието им е насочено напред към следващия въпрос.

— Освен това, тя не е чела книгата. Линда се усмихна и поклати глава.

— Почти никой от тях никога не го прави. Човек не може да ги вини. Понякога им се падат няколко автора седмично плюс всичката останала работа.

— Напрежението сигурно е ужасно — казах аз. — Да прекараш трудовия си живот без никога да знаеш за какво всъщност говориш.

— Много хора го правят — рече Линда. — Надявам се само Рейчъл да не покаже раздразнението си. Тя е добър събеседник, но твърде лесно й избива чивията.

— Така е, защото, ако тя водеше интервюто, щеше да е прочела книгата.

— Може би — каза Линда, — но Шърли Норт има множество почитатели в областта и може да ни помогне за разпространението на книгата. Посетителите на клубовете по бридж я обичат.

Рекламата за чорапогащи завърши с това, че една от манекенките си разтвори четала, за да покаже подплънката за проветряване, след което отново се появи Шърли.

— В своята книга, Рейчъл, вие характеризирате лесбийството като един алтернативен начин на любов. Трябва ли всеки да го опита.

— Всяка жена трябва да прави това, което й се иска да прави — каза Рейчъл. — Очевидно, хора, които не са привлечени от тази идея, следва да си останат каквито са. Аргументът ми се състои и винаги се е състоял в това, че онези, които наистина намират тази алтернатива за желана от тях, не бива да бъдат преследвани заради това си предпочитание. То не вреди абсолютно никому.

— А накърнява ли то Божия закон?

— Би било високомерно от моя страна да ви говоря за Божия закон. Оставям това за хората, които смятат, че Господ ги чува. Единственото, което аз мога да кажа е, че не съм получила никакъв знак, че Той не одобрява това.

— А как бихте коментирали аргумента, че това е неестествено?

— По същия начин. То наистина предполага един природен закон, който съществува неотменно. Аз не съм в състояние да знам това. Сартър казва, че може би съществуването предхожда същността и може би ние сме в процеса на сътворяването на законите на природата в хода на нашия живот.

— Да, сигурно. Защитавате ли лесбийския брак?

— Шърли — каза Рейчъл, — аз съм документирала наличието на корупция на няколко равнища сред местната и държавната власт, в няколко от най-големите корпорации в страната, а вие ме питате само за пикантни неща. По същество вие ме разпитвахте само за неща свързани със секса. Това ми се струва тенденциозно.

Усмивката на Шърли помръкна. Нейните разкошни мигли запърхаха.

— Това е наистина интересна мисъл, Рейчъл. Бих желала да можехме да поговорим още малко, но знам, че времето ви е ограничено — тя вдигна с ръка „Тирания“. — вземете си книгата на Рейчъл, „Тирания“, издадена от „Хамилтън блак“. Ще ви очарова, както очарова и мен. Хиляди благодарности, Рейчъл. Заповядайте пак.

— Благодаря — промърмори Рейчъл.

— А сега ви предлагаме следната реклама — рече Шърли. Типът, който клечеше под камерата се изправи и каза:

— Окей, следващият отрязък. Благодаря ви много, мис Уолъс. Шърли, вън от кадър сте.

Един от техниците свали микрофона от ревера на Рейчъл, тя стана и се отдалечи. Шърли не се сбогува. Тя бързаше да се нагълта с колкото се може повече ментолов дим преди да е свършила рекламата за дезодорант.

— О, Рейчъл, ти беше жив динамит — каза Линда Смит. Рейчъл погледна към мен. Аз свих рамене.

— Какво значи това? — попита тя.

— Значи, че ти направи каквото можа в една трудна ситуация. Не можеш да изглеждаш добре, когато те интервюира Шърли Норт.

Рейчъл кимна, а Линда каза:

— О, не, мисля, че беше супер.

Рейчъл не каза нищо докато излизахме от студиото и надолу по коридора, покрай редакцията на новините, която сега беше празна и неугледна. След това минахме по друг коридор, където хора седяха в малки стаички и пишеха на машина и излязохме във фоайето. На големия монитор срещу гишето на приемната Шърли се накланяше към мъжа, който отглеждаше пъдпъдъци.

Аз се намръщих по начина, по който Шърли правеше това и казах с тънък глас:

— Кажете ми, пъдпъдъците обичат ли да го правят с други, освен с пъдпъдъци?

Рейчъл изсумтя. Линда се усмихна. Отвън се разделихме. Рейчъл и аз влязохме в моята кола, Линда — в своята.

Подкарахме по „Солджърс Фийлд Роуд“. Обърнах се и погледнах към Рейчъл Уолъс. Тя плачеше. Сълзите се стичаха мълчаливо по бузите й. Ръцете й бяха сгънати в скута. Раменете й бяха леко прегърбени, а тялото й слабо трепереше. Погледнах назад в огледалото. Не можех да измисля нищо, което да кажа. Тя не заплака по-силно, но и не спря. Единственият звук, който се чуваше, беше неравномерното вдишване и издишване, докато тя плачеше. Минахме край стадион „Харвард“.

— Сигурно се чувстваш като изрод — казах аз.

Тя кимна.

— Не им позволявай да те карат да се чувстваш по този начин.

— Като изрод — каза тя. Гласът й бе леко дрезгав и леко трепереше, но ако не бях видял сълзите й, нямаше да съм сигурен че плаче. — Или като чудовище. Изглежда, че всички ни възприемат като такива. Прелъстявате ли малки момиченца? Принуждавате ли ги да извършват перверзни лесбийски ритуали? Използвате ли изкуствени пениси? Господи! Майната им! Копелдаци такива!

Раменете й се затресоха още по-силно. Подадох й дясната си ръка с дланта нагоре. Така минахме покрай училището по бизнес — аз с протегнатата ръка, а тя тресяща се от ридания. После тя сложи лявата си ръка в моята дясна. Аз я стиснах здраво.

— Не им позволявай това — казах.

Тя ми стисна ръката в отговор и изминахме остатъка от пътя покрай реката в тази поза — дланите ни здраво притиснати една към друга, докато тялото й постепенно се успокояваше. Когато стигнахме до пресечката с „Арлингтън стрийт“, тя ми пусна ръката и си отвори чантата. Докато стигнем до „Риц“ вече си беше изтрила сълзите, сложила си бе малко грим и се беше взела в ръце.

Като излязох от колата и кимнах към Шевролета портиерът ме изгледа така, сякаш съм се изпикал върху обувките му. Но взе ключовете и не каза нищо. Работата си е работа. Качихме се в асансьора и отидохме до стаята й без да си кажем нито дума. Тя отвори вратата, аз влязох пръв, тя ме последва.

— Трябва да отидем в Първо взаимоспомагателно дружество в един часа. Ще говоря там пред група жени. Можеш ли да ме вземеш около дванайсет и половина? — гласът й сега бе съвсем спокоен.

— Разбира се — казах аз.

— Искам да си почина малко, така че ме извини, ако обичаш.

— Разбира се — отвърнах. — Ще дойда в един без петнайсет.

— Да. Благодаря.

— Заключи вратата след мен — напомних й.

Тя кимна. Аз излязох и изчаках да чуя щракването на резето. След това слязох с асансьора.