Артър Кларк
Песните на далечната земя (38)

37
In vino veritas

След Мириса най-желаният и най-чест посетител на Лорън бе Кумар. Въпреки прякора на Лорън му се струваше, че Кумар по-скоро прилича на вярно куче или приятелски настроено кутре, отколкото на лъв. В Тарна имаше около дузина много разглезени кучета, а някой ден те може би щяха да живеят и на Сейгън-2, възобновявайки дългото си приятелство с хората.

Лорън разбираше какъв риск бе прело момчето в бурното море. И на двамата бе помогнал фактът, че Кумар никога не излизаше в морето без нож на гмуркач, привързан добре за крака му. Въпреки това момчето бе останало под водата повече от три минути, докато пререже кабелите, омотани около тялото на Лорън. На „Калипсо“ сигурно са си помислили, че и двамата са се удавили.

Сега ги свързваше здрава връзка, но на Лорън все още му беше трудно да влезе в разговор с Кумар. В края на краищата има само ограничен брой начини, по които някой може да каже: „Благодаря, ти ми спаси живота!“, а интересите им бяха толкова коренно различни, че почти нямаха общи теми за разговор. Ако той разказваше на Кумар за Земята или за кораба, всичко трябваше да обяснява с най-големи подробности. Пък и скоро откри, че напразно си губи времето. За разлика от сестра си Кумар живееше в света на реалните преживявания; вълнуваше го само настоящето — сега и тук — на Таласа. „Как му завиждам! — бе възкликнал веднъж Колдър. — Той е същество на днешния ден — не го преследва миналото, не се страхува от бъдещето!“

Лорън вече заспиваше през тази, както се надяваше, последна нощ в болницата, когато се появи Кумар с голяма бутилка, която вдигна триумфално над главата си:

— Познай!

— Нямам представа — послъга Лорън.

— Първото за сезона вино от Кракан. Казват, че годината ще е много добра.

— Ти пък откъде знаеш?

— Семейството ни има лозе там вече повече от сто години. Сортът „Лайън“ е най-известният в света.

Кумар се разтършува наоколо, намери две чаши и ги напълни догоре. Лорън сръбна внимателно; бе прекалено сладко за него, ала много, много пивко.

— Какво е? — запита той.

— „Кракан Спешъл“.

— След като Кракан вече почти ме уби веднъж, дали да рискувам пак?

— Никакъв махмурлук, гарантирам!

Лорън отпи още една, по-голяма глътка, а не след дълго чашата му бе съвсем празна. И само след миг — отново пълна.

Реши, че това е най-добрият начин да прекара последната си нощ в болницата и почувствува, че благодарността му към Кумар се разлива върху целия свят. С удоволствие би приел и посещение на кметица Уолдрън в този момент.

— Я кажи, как е Брант? Не съм го виждал от една седмица.

— Още е на Северния остров. Ръководи ремонта на кораба и провежда разговори с биолозите океанографи. Скорпионите са развълнували всички, но никой не може да реши какво да правим с тях, ако изобщо трябва да се прави нещо.

— Знаеш ли, чувствувам се в същото положение, когато се сетя за Брант.

Кумар се изсмя:

— Не се притеснявай. Той си има момиче на Северния остров.

— О! Мириса знае ли?

— Разбира се.

— И няма нищо против?

— А защо? Брант я обича — той винаги се връща.

Лорън преглътна тази информация, макар и бавничко. Дойде му наум, че е една нова променлива във вече сложно равенство. Дали Мириса е имала и други любовници? Искаше ли да знае това наистина? Дали да не я попита?

— Както и да е — продължи Кумар, като пълнеше чашите отново, — най-важното е, че са одобрени генните им схеми и са се регистрирали за син. Когато се роди той, всичко ще се промени. Тогава ще се нуждаят само един от друг. Не беше ли така на Земята?

— Понякога — отговори Лорън. Значи Кумар не знаеше, тайната все още си бе само тяхна.

Поне ще мога да видя сина си, помисли си Лорън, макар и само за няколко месеца. А после…

За свой ужас той усети сълзи да пълзят по страните му. Кога ли бе плакал за последен път? Преди двеста години, когато гледаше горящата Земя…

— Какво ти е? — запита Кумар. — За жена си ли мислиш?

Вниманието му бе толкова искрено, че Лорън не би могъл да го осъди нито за прямотата му, нито за това, че бе споменал нещо, за което по взаимно съгласие рядко се говореше, защото нямаше нищо общо с настоящето. Двеста години в миналото, на Земята, и триста години в бъдещето, на Сейгън-2, бе толкова далече от Таласа, че мисълта му не можеше да го възприеме сега, особено пък както бе замаян.

— Не, Кумар. Не мислех за жена си.

— Ще й… кажеш ли… някога… за Мириса?

— Може би… Или пък — не. Не знам всъщност. Много ми се доспа. Цялата бутилка ли изпихме? Кумар? Кумар!

През нощта сестрата, влезе в стаята и сподавяйки смеха си, подпъхна добре чаршафите, за да не паднат от леглото.

Лорън се събуди пръв. След първоначалната изненада той избухна в смях.

— Защо се смееш? — запита Кумар, надигайки се сънено от леглото.

— Щом наистина искаш да знаеш — чудех се дали Мириса ще ревнува.

Кумар се усмихна иронично:

— Може да съм бил малко пиян — каза той, — но съм сигурен, че нищо не се е случило.

— Аз също.

Лорън осъзна, че обича Кумар — не защото той бе спасил живота му, не защото бе брат на Мириса, просто защото беше Кумар. Сексът нямаше нищо общо тук; самата мисъл за това не бе ги смутила, а развеселила. И добре, че беше така. Животът на Тарна и без това вече беше достатъчно сложен.

— Прав беше — добави Лорън — за „Кракан Спешъл“. Никакъв махмурлук. Всъщност чувствувам се отлично. Можеш ли да ми пратиш няколко бутилки горе на кораба? Или по-добре — стотина-двеста литра.