Артър Кларк
Песните на далечната земя (28)

27
Огледало на миналото

Мойсей Колдър вдигна модула към светлината, вглеждайки се в него, като че ли четеше съдържанието му.

— За мене винаги ще си остане чудо — каза той, — че мога да държа така, между пръстите си, милиони книги. Интересно какво ли биха си помислили Какстън и Гутенберг?

— Кой? — запита Мириса.

— Хората, които са дали на човешкия род печатното слово. Но, знаеш ли, трябва да си плащаме сега за нашата изобретателност. Понякога ме навестява кошмар. Сънувам, че един от тези модули съдържа някаква съдбоносно важна информация — например лекарство за смъртоносна епидемия, но адреса го няма. Някъде в билионите страници е, но къде точно — не знаем. Колко страшно, да държиш отговора в ръката си и да не можеш да го намериш!

— Не разбирам проблема — каза секретарят на капитана. Като експерт по съхраняване и извикване на информацията Жоан Льо-Рой помагаше при трансфера между талаското информационно хранилище и кораба. — Знаеш ключовите думи; единственото, което трябва да направиш, е да настроиш на програма „търсене“. За няколко секунди могат да се проверят билиони страници.

— Развали ми кошмара! — въздъхна Колдър разочаровано. Само след миг обаче засия. — Но понякога се случва да не знаеш и ключовите думи. Колко пъти си попадал на нещо, което не си и подозирал, че ти е необходимо, преди да го намериш.

— В такъв случай организацията ти е лоша!

Те изпитваха удоволствие от тези иронични подмятания, а Мириса не винаги знаеше кога да ги приеме сериозно. Жоан и Мойсей не я изключваха нарочно от разговорите си, но двамата живееха в свят, толкова различен от нейния, и понякога й се струваше, че слуша непознат език.

— Както и да е, мастър-индексът е пълен вече. Всеки от нас знае какво има другия; сега трябва просто — просто! — да решим какво ще прехвърлим. Сигурно няма да е удобно, да не казвам, че ще е скъпо, да правим трансфер в разстояния от седемдесет и пет светлинни години.

— Това ми напомня — каза Мириса, — може би не трябва да ви го казвам… Миналата седмица тук идва делегация от Северния остров — президентът на Академията на науките и двама учени физици…

— Да видим дали ще позная! Квантовият двигател!?

— Правилно.

— Как реагираха?

— Изглеждаха и радостни, и учудени, че наистина е въведен. Направиха копие, разбира се.

— Желая им щастие! То ще им трябва много. А ти можеш да им предадеш следното: доказано е, че действителното предназначение на квантовия двигател съвсем не е толкова тривиално — изучаване на Вселената. Някой ден енергията му ще ни потрябва, за да предотвратим разпадането на нашия Космос в първоначалната му черна дупка и влизането му в следващия цикъл на съществуване.

Настъпи благоговейна тишина. Прекъсна я Жоан Льо-Рой малко прозаично:

— Не през животовремето на това правителство. Да се върнем към работата си! Още много мегабайта информация трябва да прегледаме днес.

Не може само да се работи. Имаше моменти, в които Колдър чувствуваше нужда да избяга от библиотечния сектор на Първата площадка, за да може да си отдъхне малко. Ходеше в галерията на изкуствата или поемаше по някоя от ръководените от компютър обиколки из Кораба-Майка (никога не повтаряше маршрута, опитваше се да го опознае колкото се може повече), или пък оставаше в музея, за да се връща назад във времето.

Посетителите там винаги бяха много — най-вече студенти или деца, придружавани от родителите си. Терама-представленията бяха интересни за всички. Понякога, когато използуваше привилегията си да застава в началото на опашката, Мойсей се чувстваше малко виновен. Но се утешаваше с мисълта, че ласаните разполагаха с целия си живот, за да се наслаждават на панорамите на света, който никога не бяха познавали, а той имаше само няколко месеца, в които отново можеше да посещава своя изгубен дом.

Беше много трудно да убеди новите си приятели, че не е възможно да намерят Мойсей Колдър в картините, които гледаха заедно. Онова, което виждаха, бе записано най-малко осемстотин години преди неговото време, защото Корабът-Майка бе излетял от Земята през 2751 година, а той се бе родил през 3541 година. И въпреки това понякога изведнъж се стряскаше, когато разпознаваше някоя картина — и спомените го връхлитаха с непоносима сила.

Представлението „Кафене на тротоара“ бе най-вълнуващото и винаги събуждаше много спомени. Той сядаше на малка масичка, скрита под сенник, пиеше вино или кафе, а край него течеше животът на някои от земните градове. Докато не станеше от масата, нямаше никакъв начин съзнанието му да разграничи картината от действителността.

Край него оживяваха големите градове на Земята: Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк — през лятото и през зимата, през нощта или през деня, — той виждаше туристите, бизнесмените, студентите, влюбените да вървят, всеки по своя път. Често забелязали, че ги снимат, те му се усмихваха през вековете и… невъзможно бе да не им отвърне.

Имаше и други картини, в които човекът изобщо не присъствуваше; дори нищо, създадено от него. Мойсей Колдър виждаше отново, както в онзи, другия си живот, пръскащия се воден прах на водопада Виктория, луната, изгряваща над Големия каньон, снеговете на Хималаите, ледените урви на Антарктида. За разлика от градовете, които видя, те не се бяха променили през хилядолетието, преди да ги опознае той. И въпреки че бяха съществували дълго преди човека, не го бяха надживели.