Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Songs of Distant Earth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 18 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Издание:

Издателство „Народна младеж“, София, 1990


На Тамара, Шерийн, Валери и Хектор с обич и признателност

Никъде в безкрайното пространство или в безбройните светове не ще се намерят хора да споделят нашата самота. Може да съществува разум; може да има сила; отнякъде гигантски телескопи може да се взират през безкрая в реещия се облак на нашата мъглявина, а притежателите им напразно да търсят, и те — с нашия копнеж. Може би. Но ние намерихме своя отговор за произхода на живота и принципите на еволюцията. За човека другаде, и отвъд, никога не ще да има…

Лорин Айсли

„Безкрайно пътешествие“ (1957)

Написах жестока книга, а се чувствувам чист като агнец!

Мелвил до Хоторн (1851)

Бележка от автора

Този роман се основава на идея, развита преди около тридесет години в разказ със същото заглавие (включен сега в сборника ми „Обратната страна на небето“). Както и да е, тази версия бе в пряк — и в отрицателен — смисъл вдъхновена от сегашния взрив на космическите епоси, залял телевизията и кинотеатрите. (Въпрос: кое е обратното на вдъхновение — издъхновение?)

Моля, не ме разбирайте погрешно. С удоволствие се наслаждавах на най-доброто от „Звездно преселение“ и епосите на Лукас и Спилбърг, да спомена само най-известните примери от жанра. Но тези произведения са фантазия, не научна фантастика. Вече е почти сигурно, че в действителната Вселена никога няма да превишим скоростта на светлината. Дори най-близките звездни системи завинаги ще си останат раздалечени на десетки и стотици години една от друга; кривата на времето няма да ни пренася от един в друг период навреме за седмичните вноски. Великият създател на Вселената не я е подредил така.

През последните години отношението на учените към въпроса за съществуването на извънземен разум претърпя значителна и доста неочаквана промяна. Самата теза не получи тежест (освен сред съмнителни личности като писателите фантасти) до 60-те години: „Разумът във Вселената“ (1966) на Шкловски и Сейгън отбеляза повратната точка.

Но сега се появи засечка. Пълният неуспех да се открие следа от живот в нашата Слънчева система или да се уловят междузвездни радиосигнали, които нашите големи локатори би трябвало лесно да откриват, подсказа на някои учени да започнат спора: „Може би сме сами във Вселената…“. Д-р Франк Типлър, най-известният поддръжник на това мнение, разгневи (без съмнение, умишлено) сейгънистите, давайки на един от своите трудове провокиращото заглавие „Няма разумни извънземни“. Карл Сейгън и съмишлениците му опонират, че е прекалено рано да се приемат толкова крайни заключения.

Междувременно полемиката бушува; както сполучливо бе отбелязано — и единият, и другият отговор разпалват въображението. Спорът може да се разреши само чрез явно доказателство, а не по пътя на логиката, колкото и правдоподобен да е той. Иска ми се дебатът да бъде изоставен привидно за едно-две десетилетия, докато радиоастрономите спокойно пресеят, както златотърсачите промиват песъчинки, пороите от шумове, изливащи се от Космоса.

Този роман освен всичко друго, е и опит да създам едно напълно реалистично художествено произведение на междузвездна тема — по същия начин както в „Прелюдия към Космоса“ (1951) използувах известни или предвиждани технически постижения, за да опиша първото пътешествие на човека в Космоса. В тази книга няма нищо, което да поставя под въпрос или да отрича известни принципи; единственото фантастично е доразвиването на идеята за „квантовия двигател“, но дори и тя има надеждни източници. Ако излезе, че е въздушна кула, има няколко възможни алтернативи; и ако ние, първобитните хора на двадесетия век, можем да ги измислим, науката на бъдещето несъмнено ще открие много повече.

Артър К. Кларк

Коломбо, Шри Ланка

юли, 1985 г.