Артър Кларк
Песните на далечната земя (23)

22
Кракан

— Разбира се, може да стане. Без особени трудности — каза капитан Бей замислено. — Планирането по същество е завършено, проблемът с вибрирането на компресорите изглежда разрешен, подготовката на обекта протича предсрочно. Можем да отделим и хора, и машини, няма съмнение — но наистина ли идеята е добра?

Той огледа петимата старши офицери, насядали около кръглата маса в заседателната зала на ръководството на Тера нова. Като по даден сигнал всички се обърнаха към доктор Колдър, който въздъхна и разпери ръце примирително:

— Ясно, проблемът не е чисто технически. Моля да ме запознаете с подробностите!

— Положението е следното — започна заместник-капитан Мълайна. Намалиха светлините и Трите острова се появиха на масата, плувайки на частица от сантиметъра над нея, като идеален подробен макет. Но съвсем не бе макет, защото, ако мащабът се увеличеше достатъчно, щяха да се виждат жителите, заети с всекидневните си грижи. — Мисля, че ласаните все още се страхуват от връх Кракан, макар че в действителност той е кротък вулкан — в края на краищата никого не е убил! Там е сърцето на вътрешно-островната комуникационна система. Върхът се намира на шест хиляди метра над морското равнище — без съмнение най-високата точка на планетата. Така че това е идеалното място за антенен парк; всички далекосъобщителни съоръжения са насочени натам и оттам информацията се излъчва обратно към островите.

— Винаги ми се е струвало странно — каза Колдър, — че в продължение на две хиляди години човечеството не е открило нищо по-добро от радиовълните.

— Вселената се е родила само с един електромагнитен спектър, доктор Колдър. И ние трябва да го използуваме, колкото е възможно по-добре. А ласаните имат късмет — дори между най-отдалечените точки на Северния и Южния остров разстоянието е само триста километра. Връх Кракан може да ги покрие и двете. На Таласа могат да се справят отлично и без комуникатори. Трудността идва само от мъчния достъп до него и климата там. Най-разпространената шега тук е, че Кракан е единственото място на планетата, за което може да се каже, че има климат изобщо. На всеки няколко години някой трябва да се изкатерва по планината, за да поправи една или друга антена, да смени слънчеви батерии или елементи и да изчисти преспите сняг. Не е голям проблем, но представлява доста тежка работа.

— Което ласаните избягват винаги — вметна заместник-командирът Нютън, — когато е възможно. Не че имам нещо против да си пестят енергията за по-важни неща — като за спортни игри и атлетика например.

Тя щеше да добави и „за да се любят“, но това бе вече чувствителна струна за много от колегите й и забележката можеше да не им се понрави.

— Защо трябва да се катерят по планината? — запита Колдър. — Защо просто не отлетят до върха? Разполагат с вертикално излитащи въздушни апарати.

— Да, но там горе въздухът е много разреден, а доколкото го има, е твърде опасен. След няколко критични инцидента ласаните предпочели по-трудния вариант.

— Разбирам — каза Колдър замислено, — известният принцип за ненамеса! Нима смятате, че ще отслабим готовността им да разчитат на собствените си сили? Само до незначителна степен, бих казал. Но ако не откликнем на такава скромна молба, ще предизвикаме възмущение. И с основание, разбира се, като се има предвид колко много ни помагат за организирането на ледодобивната инсталация.

— И аз съм на същото мнение. Някакви възражения?… Много добре. Господин Лоренсън, моля заемете се с организацията! Използувайте космоплана, щом смятате, че е най-подходящ за целта, но само в случай че не е необходим за операция „Снежинка“!

Мойсей Колдър обичаше планината. Тя го караше да се чувствува по-близо до бога, в чието съществуване той все още се съмняваше.

Надничайки от ръба на високата вулканична чаша, той видя долу море от вулканична лава, отдавна втвърдена, но все още изхвърляща облаци дим през десетина пукнатини. Оттатък ясно се виждаха двата големи острова, разстлали се като тъмни облаци по западния хоризонт.

Хапещият студ и необходимостта да отброява всяко вдишване придаваха пикантно усещане на изживяването всеки миг. Много отдавна, в някакъв древен пътепис или приключенски роман бе прочел фразата: „въздух, упойващ като вино“. Тогава изпита желанието да запита автора колко вино е вдишал напоследък. Но сега изразът не му звучеше никак смешно.

— Разтоварихме всичко, Мойсей. Готови сме за отлитане.

— Благодаря, Лорън! Искаше ми се да остана, докато се върнеш довечера да прибереш всички, но може би е опасно да се стои дълго на тази височина.

— Инженерите донесоха кислородни бутилки, знаеш…

— Нямах предвид само това. Някога моят съименник е преживял много беди, казват, на такава една висока планина…

— Извинявай, не те разбирам.

— Няма значение. Било е много, много отдавна.

Когато космопланът се издигна от ръба на кратера, хората от работната група весело им махнаха. Сега, след като всички инструменти и машини бяха разтоварени, заеха се с най-важното въведение, задължително за всяко начинание на ласаните — да направят чая…

Докато издигаше внимателно космоплана, Лорън се стараеше да избегне сложната плетеница от антени — буквално всички възможен видове конструкции. Те до една бяха насочени на запад, към другите два острова, тъмнеещи нататък. Ако случайно прекъснеше някое множество от лъчи, безброй гигабайти информация безвъзвратно щяха да се загубят и тогава ласаните щяха да съжалят, че са ги помолили за помощ.

— Но ти не летиш към Тарна?

— След минута ще обърна. Искам да видя планината. Ах… Ето я!

— Какво? О, да! Хм… Кракан!

Ласанската ругатня бе съвсем на място. Под тях зееше, разцепил сякаш земята, дълбок пролом, широк около сто метра. И на дъното на пролома бушуваше самият ад. Там, току под повърхността, все още горяха огньове от сърцето на тази млада планета. Към морето лениво течеше светеща в жълто, изпъстрена с алени петна река от лава.

Как могат да бъдат сигурни, чудеше се Колдър, че вулканът се е успокоил? Не изчаква ли по-скоро благоприятен момент?

Но не потокът от лава прикова вниманието им. Отвъд него се виждаше малък, широк километър кратер и на ръба му стърчеше самотна порутена кула. Когато се приближиха, разбраха, че някога тук е имало три такива кули, равномерно разположени по ръба на вулканичната чаша, но от другите две бяха останали само основите им.

Дъното на кратера бе покрито с купища заплетени кабели и разхвърляни метални листове — явно останки от голямата радиоантена, издигала се някога на това място. В средата, потопени отчасти в малкото езеро, образувало се от честите дъждовни бури в планината, се виждаха развалините на приемателно-предавателната апаратура.

Обиколиха няколко пъти над руините на последната връзка със Земята, всеки зает със собствените си мисли. Лорън пръв наруши тишината:

— Голяма бъркотия, но няма да бъде трудно да се поправи. Сейгън-2 е само на дванадесет градуса на север — по-близо е до екватора, отколкото е била Земята. Дори ще е по-лесно да се насочат към нея лъчите на отражателната антена.

— Отлична идея! Като завършим ледения щит на кораба, ще им помогнем да започнат. Макар че не се нуждаят много от помощта ни, вероятно защото не се налага да се бърза. В края на краищата още четири столетия ще изминат, преди да им се обадим — дори ако се приеме, че още с пристигането си там ще започнем излъчванията.

Лорън направи видеозапис на картината и се приготви за снижаване на космоплана надолу по склона на планината, преди да завие към Южния остров. Едва ли се бе спуснал на хиляда метра, когато го стресна тревожният глас на Колдър:

— Какъв е този дим на североизток? Прилича на сигнал за бедствие!

В средата на хоризонта, на фона на безоблачно синьото таласко небе, се издигаше стълб бял дим. Преди няколко минути го нямаше с положителност.

— Да погледнем! Може би някоя лодка е в беда!…

— Знаеш ли на какво ми напомня? — възкликна Колдър.

Лорън повдигна рамене в отговор.

— Прилича на фонтан, изхвърлен от кит. Когато излизаха на повърхността да подишат, те изхвърляха гейзери от водни пръски, които много приличаха на това тук.

— Има две слаби места в твоята интересна хипотеза — отбеляза Лорън, — този гейзер тук е висок най-малко хиляда метра. Какъв ти кит!

— Съгласен. А и водните фонтани на китовете продължават само по няколко секунди. Какво е второто ти възражение?

— Там не са открити води, ако се гледа по картата. Толкова за варианта с лодката.

— Но това е смешно — нали цялата Таласа е един безкраен океан? О… да! Разбирам! Великата източна прерия! Да, ето откъде започва. Човек почти би могъл да си представи, че онова там долу е суша.

Срещу тях бързо се приближаваше плаващият континент на родената от морето растителност, която покриваше голяма част от Талаския океан и генерираше почти всичкия кислород в атмосферата на планетата. Той представляваше непрекъснат слой от отровнозелени водорасли и на вид изглеждаше достатъчно твърд, за да може да се ходи по него. Само отсъствието на релеф издаваше истинската му природа.

Но на едно място на километър навътре плаващата прерия не бе нито равна, нито непрекъсната. Нещо вреше под повърхността й, като от време на време изхвърляше грамадни облаци пара и купища разкъсани водорасли.

— Трябваше да се сетя! — възкликна Колдър. — Рожба на Кракан!

— Ами, разбира се! — откликна Лорън. — Ето, че се събужда! За пръв път, откакто сме тук! Ето как са се родили островите!

— Да. Вулканичната дейност се движи твърдо на изток. След няколко стотици години ласаните може би ще разполагат с цял архипелаг!

Те покръжиха още няколко минути над разбунената прерия от водорасли, после се върнаха назад, обратно към Източния остров. За много хора този подводен вулкан, все още борещ се за правото да се роди, щеше да бъде страховита, приковаваща вниманието гледка…

Но не и за хората, които бяха видели гибелта на Слънчевата система.