Артър Кларк
Песните на далечната земя (25)

24
Информационното хранилище

Мойсей Колдър бе щастлив, че може да бъде сам сред катедралната тишина в библиотечната зала на Площадката на първото кацане в продължение на толкова часове и дни, колкото можеше да отдели. Отново изпитваше вълненията на млад студент, изправен пред царството на знанията и изкуството на човечеството. Изживяването бе и радостно, и потискащо: цяла вселена се простираше само на косъм от него, но частта, до която би могъл да се докосне през краткия си човешки живот, бе толкова незначително малка, че понякога го връхлиташе отчаяние. Той беше като гладен човек, пред когото са сложили безкрайно дълга, отрупана с ястия трапеза, пир — така зашеметяващ, че чак да загубиш апетита си.

А това богатство от мъдрост и култура бе съвсем малка част от човешкото наследство; много от онова, което Мойсей Колдър познаваше и обичаше, липсваше тук, той добре знаеше — съвсем не случайно, а умишлено.

Преди хиляди години способни люде, изпълнени с добра воля, прегледали библиотеките на Земята, като преценявали какво да се запази и какво да се изхвърли, и пренаписали историята. Критерият за подбор бил прост, но много труден за спазване. Дадено произведение на изкуството или документ от миналото се залагали в паметта на корабите разселници само ако допринасяли за оцеляването и социалната стабилност на новите светове.

Задачата, разбира, се, била и сложна за изпълнение, и тежка за душата. Със сълзи на очи хората от подборните комисии оставили настрана Ведите, Библията, Трипитаката и Корана и огромно количество литература — художествена и публицистична, — написана на тяхна база. Въпреки цялата красота и мъдрост на тези книги не трябвало да се позволи старата отрова на религиозната омраза, на вярата в свръхестественото и верските измислици, с които милиони мъже и жени се утешавали някога с цената на умопобъркване, да се инфектират нови планети и бъдещи общества.

В голямото пречистване се бяха изгубили и произведенията на великите романисти, поети и драматурзи, които във всеки случай биха изгубили значението си без философската им и културна основа. Омир, Шекспир, Милтън, Толстой, Мелвил, Пруст — последният велик белетрист, преди електронната революция да залее страниците ма книгите, — всичко, което бе останало от тях, бе само няколко стотици хиляди внимателно подбрани пасажа. Всичко, което се отнасяше до войни, насилия и разрушителни страсти, също бе изхвърлено. Ако новосъздадените — и да се надяваме по-добри — наследници на хомо сапиенс ги преоткриеха, в отговор те несъмнено биха създали своя собствена литература. Нямаше нужда да им се предлагат предварителни поощрения.

На музиката, с изключение на операта, й бе провървяло повече, също и на визуалните изкуства. Но абсолютният обем на съществуващото бе толкова огромен, че подборът и в тази област бил наложителен, та макар и произволно понякога. Бъдещите поколения на много светове щяха да се чудят какви са били първите тридесет и осем симфонии на Моцарт, Втората и Четвъртата на Бетховен, Третата и Шестата на Ян Сибелиус.

Мойсей Колдър напълно разбираше своята отговорност пред поколенията, а съзнаваше и некомпетентността си — некомпетентността на който и да е, колкото и талантлив да е той, за да се справи със задачата, която му предстоеше. Горе, на борда на „Магелан“, съхранени на сигурно място в гигантските банки-памет, имаше много произведения, за които хората на Таласа никога не бяха чували и от които биха се възхитили, та дори да не могат да ги разберат напълно. Великолепното претворяване на „Одисея“ от двадесет и пети век — военна класика, написана с болка и терзание, надзъртаща назад във времето, след половин хилядолетие мир; великите Шекспирови трагедии, великолепно преведени от Файнбърг на езика „лингва“; „Война и мир“ на Лий Чоу — часове и дни щяха да му бъдат необходими, за да изброи всичките заглавия.

Понякога, когато оставаше в библиотеката на комплекса „Площадка първо кацане“, Колдър се изкушаваше да влезе в ролята на бог пред тези толкова щастливи и далеч не наивни хора. Би могъл да сравни листингите от банките-памет тук с тези на кораба, нанасяйки пропуснатото или сбитото. По принцип не беше съгласен с нито една от формите на цензуриране, но често му се залагаше да признае като мъдро решение изхвърлянето на някои текстове — разумно поне за първите години, в които се е създавала колонията. Ала сега, когато тя вече твърдо бе стъпила на краката си, може би малко вълнение или инжектиране на жажда за творчество биха били от полза…

Случваше се да нарушат уединението му — повикваха го от кораба или пък групи от млади ласани идваха на посещение, за да се запознаят с първите страници от историята си. Не се дразнеше от това, дори понякога му доставяше голямо удоволствие.

Повечето следобеди, с изключение само на тези, в които имаше задължения, каквито в Тарна се считаха за неотложни, Мириса идваше горе на хълма. Обикновено яздеше своя красив Боби — кастрирано конче от породата палонимо^[1]. Земяните много се учудиха, когато разбраха, че на Таласа има коне — те изобщо не бяха виждали живи коне на Земята. Но ласаните обичаха животните и бяха възродили много от земните видове, възползувайки се от огромните банки с генетичен материал, който бяха наследили. Понякога те бяха съвсем безполезни, дори досадни като пакостните малки маймуни-катерици например, които постоянно крадяха дребни предмети от тарнанските къщи.

Мириса обикновено носеше някакъв деликатес — плодове или някое от многобройните видове местни сирена, които Колдър приемаше с благодарност. Но той бе още по-благодарен за компанията й; кой би повярвал, че Мойсей Колдър, който много пъти бе говорил пред пет милиона души — повече от половината на последното земно поколение! — сега се задоволяваше само с един слушател…

— Ти произхождаш от древен библиотекарски род — каза й Мойсей, — затова мислиш само в мегабайти. Но позволи ми да ти напомня, че „библиотека“ произхожда от дума, която означава книга. А имате ли книги на Таласа?

— Разбира се, че има! — отвърна Мириса възмутено. Тя още не можеше да различи кога е сериозен и кога се шегува. — Милиони… Е… не! Хиляди. На Северния остров има един човек, който издава по пет-шест на година, в тираж по неколкостотин броя. Много са красиви и скъпи. Обикновено ги поднасяме като подаръци при специални случаи. На мене ми подариха една за двадесет и първия ми рожден ден — „Алиса в страната на чудесата“.

— Ще ми я покажеш ли някога? Много обичам книгите, имам стотина на кораба. Може би затова, когато чуя някой да говори в байтове, превръщам ги в книги. Деля на един милион и си представям една книга… един гигабайт е равен на хиляда книги… и т.н. Това е единственият начин да разбера за какво всъщност става въпрос, когато хората говорят за банки-данни и трансфер на информация. А колко е голяма библиотеката ти?

Без да сваля очи от Колдър, Мириса зашари с пръсти по клавиатурата.

— Това е още нещо, което никога не съм могъл да правя. Някой казал, че след двадесет и първи век хората се разделили на два вида — вербални^[2] и дигитални^[3]. Аз мога да си служа с клавиатура, когато трябва, разбира се, но предпочитам да разговарям с електронните си колеги.

— Според проверката до последния кръгъл час — каза Мириса — шестстотин и четиридесет и пет терабайта.

— Хм… почти един билион книги. А какъв е бил броят на книгите първоначално?

— Това мога да ти кажа и без да проверявам — шестстотин и четиридесет.

— Така, за седемстотин години…

— Да, да! За толкова години сме успели да създадем само няколко милиона книги.

— Аз не критикувам! В края на краищата качеството е много по-важно от количеството. Бих искал да ми покажеш кое според тебе е най-хубавото произведение на ласанската литература, също и в музиката. Трябва да решим проблема какво да ви дадем ние. На „Магелан“ има над хиляда мегакниги — в банката с общ достъп. Разбираш ли какво означава това?

— Ако кажа „да“, ще ти отнема правото да ми отговориш. Не съм толкова жестока!

— Благодаря ти, мила. Наистина това е ужасен проблем, който ме преследва от години. Понякога си мисля, че Земята е трябвало да бъде разрушена по-рано. Човешката раса пъшкаше, смазана от информацията, създадена от самата нея.

— В края на второто хилядолетие тя произвеждала само — само! — равностойното на един милион тона книги на година. А аз говоря само за тази информация, за която се считало, че е постоянна ценност, така че да се съхранява безкрайно.

— Към края на третото хилядолетие цифрата се умножила най-малко сто пъти. От изобретяването на писмеността до гибелта на Земята е изчислено, че са написани десет милиарда книги. И както казах, от тях на борда ние имаме около десет процента. Ако ви стоварим всичко това, дори да приемем, че имате възможност да го съхранявате, направо ще ви затрупаме. А такова нещо не буди уважение — то ще задържи собственото ви културно и научно развитие. Пък и повечето материал не би означавал нищо за вас; векове ще ви бъдат, нужни, за да отделите житото от плявата…

Странно, помисли си Колдър, защо не съм направил тази аналогия по-рано? Тя характеризира точно опасността, за която тръбяха опонентите на ТИЦ. Е, ние не срещнахме извънземен разум, дори не успяхме да открием такъв. Но на ласаните това току-що им се случи — и извънземните сме ние…

Все пак въпреки напълно различния им произход той и Мириса имаха толкова общо помежду си. Нейната любознателност и интелигентност бяха ценности, които трябваше да се подхранват; дори между колегите му от екипажа нямаше такъв, с когото да може да води толкова вълнуващи разговори. Понякога на Колдър му бе толкова трудно да отговаря на въпросите й, че единствената му защита бе контраатаката.

— Чудно ми е — каза й той след един особено изчерпателен кръстосан разпит върху междупланетната политика в Слънчевата система, — че не си поела по стъпките на баща си и не си останала да работиш тук постоянно. Това би било идеалното решение за тебе.

— Изкушавах се. Но неговият живот премина в търсене и подготвяне на отговори на чужди въпроси, в съставяне на досиета за бюрократите на Северния остров. Той никога не е имал време за собствените си интереси.

— А ти?

— Аз обичам да събирам факти, но и да наблюдавам приложението им. Затова ме определиха за заместник-директор по Проекта за развитие на Тарна.

— Който, страхувам се, ние саботирахме с нашите операции. Така поне ми каза директорът, когато го срещнах веднъж пред канцеларията на кметицата.

— Знаеш, че Брант не го е казал сериозно. Проектът е дългосрочен и датите за приключването му са определени приблизително. Ако зимният олимпийски стадион бъде построен тук, сигурно ще се наложат някои изменения, за добро — вярват повечето от нас! Разбира се, северняците искат той да бъде построен при тях — смятат, че Първата площадка ни е повече от достатъчна.

Колдър се подсмихна. Той добре знаеше съперничеството между двата острова, продължило поколения наред.

— Е! Не е ли така? Още повече че и нас ни имате като допълнителна атракция. Не трябва да сте прекалено алчни.

Те бяха започнали да се опознават — и да се харесват — един друг толкова много, че можеха да се шегуват за Таласа или „Магелан“ с еднаква безпристрастност. И между тях вече нямаше тайни; можеха да разговарят честно и открито за Лорън и Брант, и… Мойсей Колдър разбра, че най-сетне можеше да говори за Земята.

— О, не мога да изброя на колко места съм работил, Мириса — повечето от тях не бяха толкова отговорни обаче. Длъжността, на която се задържах най-дълго, бе професор по политически науки в Кеймбридж, Марс. Не можеш да си представиш колко конфузии се получаваха тогава, защото имаше един по-стар университет в град, който също се наричаше Кеймбридж, но бе в Масачузетс, и един още по-стар — в Кеймбридж, Англия. Но към края Ивлин и аз все повече и повече се забърквахме в преките социални проблеми и подготовката на масовото емигриране. Изглежда, имах известен ораторски талант и можех да помогна на хората да приемат по-леко бъдещето, което ги очакваше. Все пак ние никога не повярвахме истински, че Краят ще настъпи в наше време — кой би могъл! И ако някой ми бе казал, че ще изоставя Земята и всичко, което съм обичал…

Вълнение премина по лицето му и Мириса изчака в съчувствена тишина, докато той възвърна спокойствието си. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе, че цял живот нямаше да стигне, за да получи отговор на всичките, а разполагаше само с една година, докато „Магелан“ отново щеше да се отправи по своя път сред звездите.

— Когато ми казаха, че съм необходим, използувах целия си философски опит и умение да водя спор, за да им докажа, че не са прави. Бях прекалено стар; всичките знания, които имах, бяха съхранени в банките-памет; други хора по-добре биха могли… всичко друго, но не и истинската причина.

Накрая Ивлин взе решението вместо мене. Вярно е, Мириса, че в някои случаи жените са по-силни от мъжете — но защо ли ти говоря всичко това?

„Ти си им нужен! — бяха последните й думи. — Ние прекарахме четиридесет години заедно, а сега — само един месец остава! Върви, любов моя! И не ме търси!“

Никога няма да узная дали и тя е видяла Края на Земята, както го видях аз — когато напускахме Слънчевата система.