Сан Антонио
История на Франция (3)

Документално четиво
Галът Берюрикс

Тръбен зов, изхождаш, от рог на зубър, проехтя над лагера и изтръгна от съня му воина Берюрикс. Той отвори очи, изправи се в седнало положение и бавно обходи с поглед разочароващата действителност, която го заобикаляше. В палатката му до него спеше, свит на кравай, един друид. Златният му сърп, окачен наблизо, проблясваше в полумрака. Берюрикс отметна кожата от зебу, служеща за врата на палатката, и се намръщи: навън беше кучешко време. Небето беше ниско и свъсено, а сред дърветата виеше смразяващ вятър.

Тръбният зов отново отекна. Но той отдавна вече не беше сигнал за храна. Воинът Берюрикс яростно почеса междукрачието си: бяха го нападнали интимни въшки, които за разлика от него имаха с какво да се хранят. И всичко, което той можеше да предприема срещу тях, беше да всява временна паника сред редиците им посредством загрубелите си нокти.

В лагера цареше оживление. Воините тичаха насам-натам, налагайки в движение върху главите си своите шлемове. Последните бяха два вида: тези на по-младите и неженени бяха украсени с пера, а онези на по-възрастните и женени — с рога.

Един възрастен гал с провесени мустаци мина край палатката на Берюрикс, който го попита:

— Тревога ли има?

Възрастният гал, чието име беше Пинюшикс, отвърна с блеещ глас:

— Ще говори главнокомандващият. Със своята унило сведена глава, украсена с рога, той наистина приличаше на стар и тъжен овен.

— Пак ли? — измърмори Берюрикс. — И след красивото си слово отново ще ни накара да пеем „Галия, мой роден край“. А на нас вече въобще не ни е до песен.

Пинюшикс кимна в знак на съгласие и се отдалечи с крачка, издаваща явна липса на калории в организма му. Берюрикс влезе в палатката и като се приближи до заспалия друид, здраво го плесна по задника, придружавайки това си действие с думите:

— Айде, пичкоранке, време е!

Друидът се протегна с прозявка, при което една заоблена и стегната гърда изскочи изпод бялата му роба.

— Прибери си мандрата — посъветва я Берюрикс, — защото, ако някой от съратниците я зърне, веднага ще разбере, че не си никакъв друид!

Все още сънената мома кротко прибра въпросната си съкровеност.

— А мустаците ти? — стреснато попита Берюрикс. — Къде са мустаците ти?

— Трябва да съм ги запиляла, докато съм спала. Или може би, докато се прибирахме — въздъхна другарката на воина и затършува из кожите, служещи за ложе. След малко с жален глас почти изплака: — Не ги намирам!

— Сега се подредихме! — затюхка се воинът Берюрикс. — Без мустаци не можеш да се покажеш навън! А къде да намеря пак царевична свила?

— И какво ще стане сега? — простена галската мома. — На такъв риск се изложих, като те последвах в армията!

— Ако те разкрият, което ще стане при това положение, ще ти се изредят всичките, както са ядосани от военните несполуки, а мен ще ме изправят пред другарски съд и може да ми ударят петдесетина удара с бич. Хайде, твоето ще го преживееш някак си, ами аз? Какъв позор!

Като чу това, мнимият друид се разхлипа още повече.

— Ти не ме обичаш!

Обичам те, обичам те — успокоително изрече воинът в обсада, после обхвана главата си с длани и се замисли, пощейки се разсеяно и тананикайки модната песенчица „Кой ми клати, мамо, имела?“. След малко вдигна глава. Изпосталелите му бузи бяха увиснали като задника-маясъллия на стара мома. В очите му на хроничен гладник проблясваше решителност.

— Ще оправя положението, драга. Ще намеря царевична свила.

— И къде ще намериш царевица?

Смелият воин посочи към ширналите се зад укреплението и дълбокия ров поля.

— Ей, къде ще я намеря!

— Но ще се изложиш на смъртна опасност!

— Заради теб съм готов да поема този риск, зелчице моя — заяви Берюрикс. След което повтори с без крайна носталгия: — Зелчица… — И пред погледа му като мираж изплува видението на зелки, уханно врящи в тенджера заедно с едно зубърско ребро. И след като облиза устните си, добави: — Ще използвам това, че всички заплеси ще отидат да слушат генерала, който обикновено бая се увлича в патриотичните си словоизлияния, и ще се измъкна незабелязано от лагера…

— Освен царевица, гледай да намериш там и нещо друго, мили. Ако знаеш само колко съм гладна!

Берюрикс се замисли за пореден път.

— Дано из землището тук-таме са останали картофи. — И след кратка пауза добави колебливо: — А какво ще кажеш за паниран мозък на римлянин?

— Ох, нека не стигаме чак дотам! — отвърна фалшивата друидка.

Берюрикс стана и излезе с решителна крачка.

Изправен върху парадния си щит, придържан от четирима от най-атлетичните си воини, Верцингеторикс вече говореше. Той беше напет, красив и излъчваше смелост и благородство. Русите му коси блестяха под бледия светлик на слънцето, чиито лъчи успяваха от време на време да пробият през ниско стелещите се валма на облаците. Очите му блестяха.

— Приятели! — тъкмо казваше той. — При така стеклите се обстоятелства аз взех едно важно решение. — През насъбралото се войнство мина трепетна вълна. Верцингеторикс го обгърна с поглед, изразяваш, гордост и признателност. — Ние ще трябва да проявим издръжливост и решимост. Римляните се надяват да ни сломят чрез глада. Но ще се обезсърчат. Търпението им ще се изчерпи. Един ден на римските войскари ще им се прииска неудържимо да се приберат вкъщи. И в този именно ден ние ще можем да излезем най-после от това укрепление…

— Да, с краката напред — изкиска се саркастично, но дискретно Берюрикс. — Говори ми, генерале! Или имаш тайни резерви от пастърма, или притежаваш магическата способност да се храниш с илюзии…

И като обърна гръб на тълпата, Берюрикс се запрокрадва към фортификационния вал. Плътният и настойчив глас на великия вожд продължаваше да ечи зад гърба му:

— Галия ще си остане на галите! Никога не ще приемем чуждо иго…

Словата му бяха прекъснати от учтива акламация. Тук-таме се чу и колебливо „ура“.

Берюрикс вече беше почти достигнал фортификационната ограда, състояща се от високи и яки колове, когато чу отривист глас:

— Кой там?

Берюрикс се обърна и видя, че това бе един другар от галската стража. Отвърна му с усмивка:

— Не се паникьосвай, Глупаникс. Отивам по голяма нужда.

— Добре си, щом гъзът ти още не е хванал паяжина — промърмори мрачно часовоят и продължи обиколката си.

Берюрикс само това и чакаше, за да се заизкачва по оградата. От една страна, това му начинание беше затруднено от факта, че силите му бяха отпаднали, а от друга — улеснено от това, че напоследък бе свалил доста от теглото си. Тъй или иначе успя да стигне до върха на оградата, където развърза намотаните около прасеца му дълги каишки на сандалите, завърза ги една за друга и пристегна края около заострения връх на един от коловете. Това, освен че щеше да му позволи да се спусне долу, но щеше да му даде и възможност да се изкачи обратно, което иначе щеше да е невъзможно, тъй като оградата бе предвидливо наклонена навън с цел да бъде трудно преодолима. Та по този начин много скоро Берюрикс успешно стъпи в калта отвъд оградата. Странното е, че в този момент, въпреки обкръжаващите го опасности, той почувства, че го изпълва странно чувство за освобождение. Приведен, предпазливо се доближи до рова, опасващ цялото укрепление. Дъното му бе покрито с гъста тиня. Берюрикс се спусна долу и предприе прекосяването му, което беше мъчително, защото калта бе гъста и засмукваше крака му при всяка стъпка. Тъй че това начинание му отне доста усилия и време, но гладът и любовта го окриляваха. Трябваше на всяка цена да осигури храна и дегизировъчна свила на Лариретка. Защото тя беше идеалната жена — и развратна в коженото ложе, и същевременно вярна. В цяла Галия нямаше подобна доблестна куросмукачка, което си беше от значение в трудните времена, които преживяваха.

Когато най-сетне се измъкна на отсрещната страна на рова, Берюрикс беше станал целият черен от калта, тъй като неведнъж се беше просвал в нея. Недалеч оттам видя дим и надуши мирис на печено, а и на готвено месо, което тутакси му причини стомашни крампи. След серия прибежки достигна до едно поле, където римски войници бяха издигнали палатката си. Това беше нещо като аванпост, в който хората на Юлий Цезар явно се канеха да обядват. Берюрикс забеляза царевици, окачени на един кол. Съдбата му сервираше всичко наедно: и царевична свила, и обяд. А последната му месна храна, която беше споделил с Лариретка, се състоеше от един неразумно заблудил се в лагера плъх, който бе ловко заловил.

Берюрикс тъкмо се канеше да се прокрадне към огъня, на който се готвеха изкусителните кулинарни, когато от палатката на омразните завоеватели излезе една ослепителна по красота галка, която със сопранен глас си тананикаше: „Верцингеторикс, не поели твърде голям риск?“ — една иронична песен, която римляните бяха съчинили, за да смъкнат рейтинга на доблестния галски предводител.

— Хитри мръсници — с въздишка промърмори под носа си Берюрикс. — Пропагандата няма тайни за тях!

— Господа, всеки момент обядът ще бъде сервиран! — изчурулика младата галка.

Тогава от вътрешността на палатката излязоха трима римляни, напети и красиви като богове. Единият от тях прихвана галката през талията и звучно я целуна по шията, което я накара да изгука от доволство. Галската същност на Берюрикс се възбунтува.

— Мастия! Да се шиба с врага! — изръмжа възмутено той.

Друг от Цезаровите воини се надвеси над уханното котле и възкликна:

— Ah, magna beatitas!^[1]

И тримата седнаха около огъня. Берюрикс, който не можеше повече да сдържа нито гнева си, нито глада си, се спусна към групичката, стискайки здраво дръжката на двуострата си брадва, с която по принцип боравеше със завидно умение. Тъй че само за миг главите на римляните се търкулнаха на земята. Пребледняла като току-що изпрано в бистроструен бързей платно, галката изпусна голямата лъжица, която държеше. С два силни плесника Берюрикс я повали и изрева:

— Римска подлога! Уруспия! Колаборационистка! Ей сега ще си получиш своето!

И се зае да реже косите на мръсницата, както обикновено се постъпваше с курветините, които си позволяваха да имат сексуално вземане-даване с врага. Но брадвата му се оказа твърде затъняла за реализирането на подобна справедлива репресивна операция и накрая, изнервен, той отряза и нейната глава. После се нахвърли върху обяда, яде до насита от всичко и изпи и една бутилка фалернско вино. Накрая се оригна и след като се огледа и установи с изненада, че понякога животът не е чак толкова лош, откъсна парче от туниката на единия римлянин, събра в него остатъка от храната и пое по обратния път. Вече беше преминал през миазмите и мръсотията на рова, от който изпълзя по-оцапан и черен от всякога, когато чу познатия възглас:

— Кой там?

— Не виждаш ли, че съм аз? — отвърна Берюрикс на бдителния часовой.

— Кой ти?

— Ами че Берюрикс бе!

Часовоят предпазливо се доближи до грамадата от кал, която говореше и се движеше пред него. В тази амбулантна клоака най-сетне успя да разпознае другаря си Берюрикс.

— Откъде идваш?

— Ходих да сера над рова.

— Защо си целият в нечистотии?

— Ами при един по-силен напън паднах вътре.

— Интересно, какво има чак толкова да изсираш?

И изпълнен с недоверие, часовоят огледа Берюрикс и бързо откри вързопа, който той се опитваше да притули зад гърба си.

— Половината за теб, ако си държиш езика зад зъбите! — на секундата го призова Берюрикс към корупция.

Часовоят подуши храната и в него се разрази душевна борба, изразяваща се в остър конфликт между глада и чувството за дълг. Накрая все пак победи последното.

— Хайде, тръгвай пред мен!

„Ей такива добросъвестни глупаци те вкарват в беля в едно трудно време и за едното нищо — помисли си унило Берюрикс. — А какви работи стават по върховете!“

След малко вече стоеше с наведена глава пред Верцингеторикс. Със скръстени на гърдите си ръце и в разкрачена стойка последният го гледаше с пронизителен и същевременно осъдителен поглед.

— Срам и позор! — изрече той с бичуващ тон. — Да паднеш толкова низко, че да ходиш да отмъкваш от храната на римляните! Направо се изчервявам, като си помисля за това! Ще бъдеш подложен на смъртна казън! Вие съгласни ли сте? — обърна се към предните редици на събраното галско войнство.

— Да, да! — измучаха изпод рогата си воините.

Студени тръпки полазиха по цялото тяло на Берюрикс. Другарите му, собствените му другари желаеха смъртта му с отблъскващо единодушие! А той бе бил винаги толкова отзивчив към всекиго от тях!

Кръвта му кипна, вдигна глава и каза:

— Генерале мой, преди да наредите да ми резнат тиквата, ще ми дадете ли правото на последна дума, както си му е редът?

— Човек, на когото му предстои да умре, има право на тази дума — отвърна благородно Верцингеторикс.

След като пое дълбоко въздух, Берюрикс начена:

— Генерале мой, приятели… Вие направо си фантазирате, ако мислите, че на римляните ще им писне да стоят тук. На човек може ли да му писне от ваканции, почивки, пикници, барбекюта и разходки на чист въздух? Признавам, че отскочих за малко до лагера им, но това поне ми позволи да видя нещата такива, каквито са. Тези господа разполагат с всичко необходимо за един здравословен и същевременно светски живот: кльопане, поркане и пички. Те изпиват и изяждат всичко, което ражда плодородната ни земя, както и дивеча, дето шета по нея. Бастисах трима от тях, които бяха забърсали такава путарана от нашите, че дори вие, генерале, с цялото ми уважение към вас, щяхте да се надървите, ако я бяхте видели, макар и да сте Верцингеторикс. А ние тук през това време нямаме нищо нито за ядене, нито за ебане, пардон. — Тук Берюрикс направи кратка пауза, защото се почувства леко гузен от това, че нелегално си беше осигурил поне последното. — Всеки ден стягаме коланите си с по една дупка и скоро на тях няма и да има място за повече дупки. И след седмица-две римляните ще довтасат с духова музика, с цветни гирлянди по копията и Цезар воглаве, само за да разчистят терена от изкреялите ни трупове. Генерале мой, сега вече можете да заповядате да ми отсекат чутурата. Предпочитам да умра така, отколкото в бавна и мъчителна агония поради липса на калории!

Сред насъбралото се воинско множество цареше дълбоко и тревожно мълчание. Всички чакаха какво ще каже Верцингеторикс. И той каза следното с тон на нескрито презрение:

— И какво решение предлагаш, Берюрикс? Доведи докрай мисълта си.

И с вдигане на рамене Берюрикс я доведе докрай:

— Генерале, изкльопахме всички плъхове в Алезия. Сега плъховете сме ние. Плъхове в капан, които глупаво чакат смъртта си. Но все пак има светлина в тунела. Нека се предадем! Това вероятно ще накърни гордостта ни, но поне повечето от нас ще останат живи. Защото ако това, да умрем, пеейки „Галите горди глава не скланят пред вражески орди“, е красиво, то това, да се предадем, е мъдро.

И той млъкна. Чудовищна тишина цареше околовръст. Но тя трая броени секунди, след което буквално беше раздрана от многогласно възторжено скандиране:

— Да живей Берюрикс! Хип, хип, урикс! Хип, хип, урикс!

Гордият Верцингеторикс побледня и сведе русокосата си глава. Но след малко, показвайки, че е взел решение, тропна с пета по щита, на който величествено стоеше, и отривисто нареди:

— Доведете белия ми кон, отворете портите на града и нека който ме обича, ме последва!

Последва суматоха. Всички тичаха насам-натам, обзети от треската на капитулацията.

Колкото до Берюрикс, той с уморена крачка се запъти към палатката си, влезе вътре, седна и се замисли. Смътно чувстваше, че Верцингеторикс е този, който щеше да остане в историята, а не той, Берюрикс, но тази мисъл не го огорчаваше.

— За какво толкова мислиш? — обади се след малко Лариретка.

— За това — отвърна той, — че е по-добре да си умреш с домашните пантофи, и то колкото се може по-късно, отколкото да се превърнеш в легендарен герой-великомъченик.

След което се пресегна и я хвана за хубавия й задник.