Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’histoire de France, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция и SFB-форматиране
NomaD (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Сан Антонио. История на Франция

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, 2007

Превод и адаптация: Теодор Михайлов

Художник на корицата: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-529-545-4

История

  1. — Добавяне

Документално четиво
Подвигът на Ален Бомберюбар (наречен Самотния гребец) и някои последствия

Бомберюбар погледна нагоре и се намръщи. Обикновено един мореплавател се тревожи от навъсено небе. Но сегашният случай не бе такъв. Именно ясното време бе причина за недоволството на Бомберюбар. Нито капка вода не бе паднала от една седмица насам! Гърлото му се бе така разсъхнало, че за да отдели езика си от небцето, трябваше да си помогне с пръст. Сегиз-тогиз спираше да гребе, за да охлади в морската вода разкървавените си длани. От доста време не можеше дори да плюе в тях поради липса на слюнка.

Ален Бомберюбар оброни глава. Не бе валяло отдавна, а и нямаше признаци, че това ще се случи скоро. Блуждаещият му поглед се плъзна по хрисимите вълнички по повърхността на морската шир. От колко ли време гребеше така из Атлантика? Седмици? Може би месеци? Беше загубил чувство за течението на времето. Струваше му се, че е корабокруширал още през първите дни на живота си и оттогава е наблягал неуморно над греблата, отивайки незнайно къде. Горчиво съжаляваше за това, че компасът все още не беше достатъчно разпространен. Така и не се бе научил да разпознава Полярната звезда сред светилата, обсипващи небесния свод. Хиляди пъти другите моряци се бяха опитвали да го научат да прави това. Напразно му сочеха Зорницата, сгушена в съзвездието си, но още щом отклонеше поглед от нея, той се оказваше неспособен да я открие пак.

И сега гребеше в неведение дали отива на изток, на запад, на север или на юг, или пък обикаля в кръг. Проклето корабокрушение! Как съжаляваше, че не бе потънал заедно с другарите си! Тези мръсници сигурно сега седяха край добрия Господ-Бог и сладко-сладко си пийваха винце! А той самият върти ли, върти греблата, изпускайки ведно с това стонове на родилка. В момента, когато корабът „Упование Господне“ (как ли пък не!) се бе блъснал в един риф край брега на Камаре, Ален Бомберюбар бе зает със запушването на процепите на спасителната лодка с напоени със смола кълчища. Злощастният кораб се бе разцепил на мига и бе потънал. Бомберюбар бе имал време колкото да среже въжетата, с които лодката бе привързана към кораба, и секунди по-късно се бе озовал самотен в тази орехова черупка насред развълнуваното море. Благодарение на една въдица, намираща се в лодката, той бе успял да лови достатъчно риба, за да се храни, а с помощта на дъждовете бе избегнал обезводняването на организма си. За нещастие от около седем-осем дни тези блага бяха секнали. Единствено от време на време поглъщаше с погнуса водораслите и планктона, плаващи по повърхността на водата.

Дланите му кървяха все повече, а и гърбът го болеше все по-осезателно. Клетникът пусна греблата, придружавайки това с гръмка ругатня. И енергията, и надеждата му вече бяха изчерпани. Предостатъчно се бе борил. Сега щеше да се повери в ръцете и волята Господни.

Пенливите вълнички тутакси заподхвърляха насам-натам оставената на самотек лодка. Бомберюбар се отпусна на дъното й, молейки се за скорошна и лека смърт. Часове наред стоя така в полусъзнателно състояние, мислейки си за жена си, която бе оставил в Камаре без едно су. Как ли щеше да се справи тя с положението?

По едно време отвори замрежените си очи и не можа да повярва на онова, което видя: над главата му се поклащаше палмова клонка. Известно време остана неподвижен, вцепенен от изненада, и осмисляйки ситуацията, стигна до неизбежния извод, че вече не се намира в открито море. Тогава се надигна и се огледа, при което благодарствен химн занапира в устата му.

— Благодаря ти, Боже всемогъщи и милостиви! — успя да извика той хрипливо, като в същото време съжали, че не може да каже това на латински, та да стигне то по-бързо до получателя. Но в състоянието на крайно изтощение, в което се намираше, си беше истинско чудо, че все още знае и френски.

Лодката се оказа изхвърлена на брегова ивица, застлана със златист пясък на фона на гъсти кокосови палми. В този пейзаж нямаше нищо бретонско и първото предположение на Бомберюбар бе, че вероятно се е озовал някъде към Испания. Стъпи на пясъка и за първи път от толкова време закрачи.

Изведнъж, тъкмо когато вдървените му от обездвижването крака бяха започнали да се възстановяват, цяла сюрия от мъже с медночервена кожа и смолисти коси се зададе тичешком. Лицата и гърдите им бяха нашарени с боя, а очите им пламтяха.

Бомберюбар се изплаши, но когато новодошлите се спряха на няколко метра от него, дойде малко на себе си. „Не са испанци“ — помисли си. Нито физическата им морфология, нито одеждите им бяха иберийски. Самотният гребец никога не бе виждал толкова необичайни индивиди. Той им се усмихна, но туземците запазиха непроницаемите изображения на лицата си, а единият от тях, най-боядисаният и най-възрастният от всички, му заговори на някакъв диалект, който Бомберюбар никога не бе чувал. „Май съм слязъл по-надолу от Испания — си каза той. — Трябва да се намирам на африканския бряг.“ По едно време му се стори, че червенокожият го пита дали се казва Хоуг,[1] защото завършваше всяка своя словесна тирада с тази дума. Корабокрушенецът, обзет от желанието да установи по-смислен контакт, ги заговори на френски, после на английски и испански, доколкото ги знаеше. Но вместо отговор главатарят излая някаква заповед и престранните господа се нахвърлиха върху Бомберюбар, завлякоха го до един забит в земята стълб и го свързаха на него.

Последвалата церемония беше истински кошмар. Здраво прикрепен към стълба, клетият бретонец гледаше с ужасени очи сатанинския танц, който се завихри в кръг около му. След няколко часа главатарят вдигна ръка и изрече нещо с гърлен глас. Страховитият танец внезапно секна и към мъченика се приближи някакъв специалист, държащ в ръката си едно наглед добре наточено острие.

Бомберюбар разбра, че последният му час е ударил. По всичко личеше, че червенокожият се готви да го заколи. Но пряко очакванията му последният опря острието не в гърлото, а в челото му.

— Скалпари! Скалпари! — закрещя множеството от воини.

Острието се заби в кожата на челото на Бомберюбар и описа кръг около черепа му. Бомберюбар започна да вика в знак на справедлив протест, но варваринът невъзмутимо продължи експертната си работа. Лицето на клетия мореплавател се покри със студена пот и той насмалко да повърне планктона, заседнал в стомаха му. Душата му сякаш се възвиси към пречистата Дева Мария, а устните му завопиха:

— Моля ти се, мадам Мария! Щом като веднъж ме измъкна от лайняна ситуация, направи го пак в името и на твоя Син, който също навремето е бил мъченик, какъвто съм аз сега!

И Дева Мария чу и този му пореден апел. От редиците на червенокожите се разнесоха крясъци и те наченаха да се бутат един о друг, сочейки към океана, където се бяха появили три внушителни в своето великолепие кораби. Бомберюбар видя, че на тях се ветрее испанското знаме. Пресветата Дева несъмнено го бе чула и за да го спаси, му изпращаше кораби, притежание на Изабела Католическа, което само по себе си беше знаменателно.

По-нататъшните събития се развиха бързо. Подгонени от слезлите от корабите бели хора, туземците избягаха в джунглата, оставяйки зад себе си труповете на неколцина от своите, засегнати от аркебузните изстрели.

Моряците се приближиха към вързания Бомберюбар и закрещяха:

— Capitan, capitan! Aqui hay уа un hombre blanco![2]

Тогава се появи един мъж във великолепни дрехи от сатен и кадифе. Придружавайки думите си с изобилие от жестове по италиански маниер, той заговори Бомберюбар първо на италиански, после на испански и най-сетне на френски.

— Кой сте вие? — попита го Бомберюбар.

— Името ми е Кристобал Колон — отвърна капитанът. — Италианец съм, но съм на служба при Нейно Величество Изабела Католическа. Бях натоварен със задачата да докажа, че Земята е кръгла, което и направих в настоящия именно час.

— Как така? — изрази учудването си Бомберюбар.

Капитан Колумб (или Колон, или Коломбо, на кой както му харесва) отвърна със снизходителен тон:

— Тръгнах на запад, за да отида в Индия, и ето ме в Индия!

— Мислите ли? — изрази скептицизма си Бомберюбар и се зае да го оборва, обяснявайки му, че нито флората, нито туземните човешки типажи на тази земя имат нещо общо с онези в Индия.

Колумб се позамисли, после вдигна рамене и каза с помирителен тон:

— Нека приемем тогава, че съм открил друг континент, и да хвърлим пръст на това.

— Съжалявам — възрази Бомберюбар, — но не вие открихте този нов континент, месир Колон.

— Че кой тогава, madre de Dios? — изрева гневно капитанът.

— Ами че аз! — непоколебимо отсече Бомберюбар. — И то тръгвайки от бретонския бряг с проста лодка с гребла. Когато човек е извършил подобен подвиг, държи да получи полагаемото му се признание, нали така?

Колумб стисна зъби и изрече с енигматична лаконичност:

— Това тепърва ще се види!

— То вече се видя — парира корабокрушенецът. — И още при пристигането ни в Европа ще бъде регистрирано в ЕФО[3].

— Пак ли, гребейки с лодка, ще се върнете в Европа? — с подправена невинност попита Колумб, което на мига срина психически Бомберюбар и той едва смогна да изпелтечи:

— З… защо?

— Ама вие — усмихна се Колумб — да не вземете флотилията ми за пасажерска? Щом като сте открили тази нова земя, то върнете се със собствени способи и средства да занесете тази хубава новина на Бретонския дук!

Бомберюбар сведе глава. Препоръчаният му вариант бе явно невъзможен. А и мисълта за оставането му пак насаме с онези червенокожи кожодери не го изпълваше с хубави предчувствия. Така че не можа да направи друго, освен да заяви с дълбока въздишка и още по-дълбоко примирение:

— Сеньор Коломбо, имате право: вие сте този, който откри тази земя.

Колумб избухна в смях и приятелски тупвайки по рамото унилия Бомберюбар, каза, вече със снижен глас:

— Освен това като свидетел ще потвърдите, че съм открил не нова земя, а че съм стигнал именно до Индия, тъй като такава бе първоначалната идея и това и се очаква от мен… Иначе може отново да увисне въпросът за кръглостта на Земята. Разбрахте ли ме, приятелю?

— Разбрах — отвърна припряно Бомберюбар.

При енергичното потупване по рамото му от страна на Колумб скалпът му се бе отделил от главата и бе тупнал на земята.

— Вдигнете перуката си! — напомни му Колумб, отдалечавайки се със самодоволна походка.

 

Предсмъртно доверение на месир Бомберюбар,

търговец на риба в Камаре,

направено от последния на смъртния му одър пред синовете му

Бележки

[1] На някои индиански наречия думата е със значение „аз казах“ или „казах, каквото имаше да казвам“. (Бел. пресъзд.)

[2] Капитане, капитане! Тук вече има един бял човек! (Исп.) (Бел. пресъзд.)

[3] Европейска федерация по откритията. (Бел. авт.)