Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’histoire de France, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция и SFB-форматиране
NomaD (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Сан Антонио. История на Франция

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, 2007

Превод и адаптация: Теодор Михайлов

Художник на корицата: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-529-545-4

История

  1. — Добавяне

Лекция четиринадесета
Луи XVI и последвалите събития

Понякога след грип човек се оказва в по-добра форма, отколкото е бил преди него. Така и аз тази сутрин, след като цяла седмица се тъпках с мултивитамини, мед, червено вино, свински мръвки с лук и всякакви други имуностимулатори, се появих в комисариата по-свеж и тонизирай от всякога.

След малко по театрално-драматичен начин се появи и Берюрие. Казвам „по театралнодраматичен начин“, защото видът му бе повече от необичаен: намъкнал изтъркани и леко накъсани джинси, яке от черна кожа, маратонки и жокейски каскет.

— Да не би да отиваш на бал с маски? — попитах го, като не скрих удивлението си.

— Докато те нямаше — обясни той, — най-после ми се отвори малка работица. Тази вечер ще трябва да проникна инкогнито сред едни рокери. Апропо, снощи, докато размишлявах как да се облека, за да постигна най-ефективно прикритие, се загледах в телевизията, защото ти нали винаги си ми казвал, че трябва да бъдем многопосочно информирани. Попаднах на разговор за единството на църквите. Бяха се събрали попове от всички религии: един от нашите, католик де, един равин, един пастор, един мюфтия и един брадатко от източната Ортопедична църква. Всичко започна добре. Съгласиха се с това, че между църквите е нужно известно единодействие и дори обединение. Аз лично вътрешно веднага се обявих „за“. Да, ама после ония изпотрошиха яйцата. Хванаха се за какви ли не разлики помежду им, като всеки казваше, че неговото си е върхът на сладоледа, а другите предлагат ментета. И в един момент всичко тръгна на провала. Замалко да се хванат гуша за гуша и да стане голям резил. Еврейският поп каза, че Исус си бил просто едно умно тяхно момче, а не Син Божи, ислямският поп се изока, че не бил Син Божи, но бил все пак пророк, а ортопедикът и нашият ревнаха, че всички останали ще горят в геената огнена, като и те самите не пропуснаха да се скарат, викайки си един на друг „схематици“. И тогава си помислих, Тони, че ако аз бях на мястото на Исус, щях директно да се намеся в телевизионното предаване, за да въведа ред веднъж завинаги. И щях като начало да направя някакво чудо, за да няма съмнения кой съм. И тогава чак щях да обясня как стоят нещата, та да няма повече разправии. Е, ако е много зает, Господ би могъл да изпрати някой ангел или архангел да свърши тази работа. Или пък в краен случай шефа на протокола си…

И тук той млъкна и се замисли, клатейки глава, вътрешно укорявайки Господ за липсата му на инициативност.

— Твоята идея както винаги е повече от добра, Дембо — казах му, — но се опасявам, че ако Господ се вслуша в съветите ти и влезе в ролята на deus ex machina, нашите съвременници са такива скептици, че ще си помислят, че става дума за някакво телевизионно шоу-мистификация.

Берю погледна часовника си и каза:

— Ще трябва да вървя да провеждам разследването си.

— Няма ли да ми обясниш все пак в качеството ми на началник за какво все пак става дума?

— Нищо кой знае какво. Май някакво синче на баровско семейство, правещо се на рокер, решило да се прави и на Ал Капуте. Та с качулка на главата, както е виждало по филмите, извършило един обир, колкото за тръпката.

Почувствах, че му завиждам малко, тъй като като човек на действието, какъвто ме знаете, бездействието започваше вече да ми тежи.

* * *

На следващия ден, преди да вляза в кабинета си, хвърлих едно око в ареста и видях, че там седи един унило провесил глава младеж. А в кабинета ми вече се бе настанил Берю, свойски положил нозе върху бюрото ми.

— Ако съдя по седящия в ареста печален индивид, твоето разследване е довело до някакъв резултат — рекох му.

— И още как! Взех назаем супермотоциклета на един познат и се натресох право в едно сборище на въпросните кретени. Отначало техният бос се опита да се прави на голяма работа и да ме разпитва кой съм, що съм, съпровождайки това с опит за физическо посегателство, ама аз набързо му вкарах акъла в главата: десен, ляв, удар с коляно в корема и накрая саблен удар по врата, както се беше превил одве. Това така впечатли останалите, че рейтингът ми се качи до небесата; оттук нататък работата ми беше лесна и след серия приятелски и непринудени разговори разбрах кой е търсеният от мен извършител. Така възхитено беше вперил зъркели в мене, че лесно го подмамих настрана, като му обещах да му разкажа къде по света съм пътувал с мотоцикъл и какви удари съм направил при това. Щом се оказахме самички, му щракнах белезниците и — право тука. Вече в килията, още щом го вдигнах с лявата си ръка на метър от земята, а с дясната се прицелих в главата му, започна да пее досущ като канарче. Е, налагаше се от време на време да го подканвам с по някой ритник, но в края на краищата всичко си призна момчето. Отгоре на туй се оказа студент по история пред дипломиране. Това ми дойде дюшеш и поизстисках от него някоя и друга историческа информацийка. Трябва да призная, че бая се е готвил серсемът за държавния си изпит…

Напуши ме смях, като си помислих как точно Дебелия е изстисквал „историческа информацийка“ от злополучния кандидат-бандит.

— Радвам се за теб, Берю, че разпитът, който си провел, ти е бил от полза и в познавателно отношение. И ако искаш, сега можем да продължим нататък, като минем вече на Луи XVI. Първото нещо, което се набива на очи при него, е, че докато към останалите крале на име Луи е прикачено някакво качествено определение — Луи I Добрия, Луи II Пелтека, Луи VI Дебелия, Луи VII Младия, Луи VIII Лъв, Луи XII Баща на народа, Луи XIII Справедливия, Луи XIV Великия, Луи XV Многообичния, — то към Луи XVI няма прикачено нищо. Оставили са го сам-самин със съдбовното число и с глава под мишница. Поне да бяха го нарекли Луи Дялнатия или Луи Кутсузлията, или пък Луи Безглавия, а то — нищо!

— Ами да — потвърди Берю. — Щом се спомене за него, човек веднага си помисля за злополуката му с гилотината.

Тъй като го погледнах с известна изненада, той гордо добави:

— Ти какво си мислиш? Подготвих се за лекцията ти. Поизкопчих туй-онуй за Луи XVI от криминалния студент.

— Докато си поизкопчвал туй-онуй, да не си прекалил, та утре на мен да ми задават въпроси относно нарушаване правата на задържания? Надявам се, помниш, че показания, изтръгнати чрез насилие, са под въпрос.

— Хич не бери грижа, Тони. Не съм вчерашен. Никакви следи няма по него, пък и съм го бил колкото да не е без хич, защото си беше омекнал като тесто.

Та още в началото, Берю, от само себе си се налага едно обобщение: заедно с отхвръкналата на гилотината глава на Луи XVI отхвръкнали и куп хилядолетни предразсъдъци. Затова и понастоящем последните крале на този свят гледат да се държат що-годе прилично — защото и при най-малкото въздушно течение и техните глави може да се търкулнат в прахта. Това впрочем ме подсеща за вица за един китайски палач, който бил станал виртуоз в отсичането на глави в такава степен, че когато последният от една редица осъдени го попитал: „Защо не отсякохте и моята глава?“, палачът се засмял и отвърнал: „Не съм отсякъл главата ти ли? Ами я се опитай да кимнеш с нея и ще видиш!“

— И защо всъщност са решили да скъсят Луи XVI? Толкова голям мръсник ли е бил?

— Напротив. Бил е най-кроткият и безвреден представител на нашата монархия.

— Тогава защо все пак?

— Точно затова. При общия духовен и социален кипеж, в който се намирало обществото, един тираничен и деспотичен крал е щял да може вероятно да спаси положението. В онзи момент е била нужна желязна ръка в желязна ръкавица. А Дебелака имал само кадифена ръка в кадифена ръкавица.

— Защо го наричаш Дебелака? Дебел ли е бил?

— Бил е досущ като теб, само че избръснат и изкъпан. Което доказва, може би, бурбонския ти произход… При смъртта на дядо си бил на двайсет години. Когато се озовал на трона, му се дръпнало лайното. „Твърде млад съм, за да поема това бреме!“ — вайкал се той. Това, естествено, развеселявало околните. Предците му на неговата възраст отдавна вече управлявали страната. Луи XIII дори бил видял сметката на Кончини, за да си разчисти терена… Луи XVI обаче нямал никакви способности в упражняването на този занаят. Ето защо при детронизацията си се оказал по-нисък, отколкото при интронизацията си.

— А от него е можело да излезе примерно превъзходен ключар — отбеляза Берю.

— Именно. Проблемът е там, драги ми ученико, че в държавната власт, независимо дали е монархическа, или не, често по един или друг начин биват изхвърлени нагоре хора, нямащи никакви държавнически способности. Освен това за твое сведение Луи XVI бил колкото мек в горната си глава, толкова мек и в долната. Достоверни сведения гласят, че през първите седем години от брака си въобще не го бил изконсумирал. Представяш ли си разочарованието на младата кокетка Мария-Антоанетка, която, доприпквайки от Австрия, вече си се представяла перманентно нахендряна във всичките си налични дупки и кухини! А още през първата брачна нощ се сблъскала — о, мирска мерзост! — с грубата шаячна действителност — няма никой! Смок в състояние на хибернация!

— Завалийката! — затюхка се сексуалният хуманист Берю. — Да е знаела, че да не бие път чак от Виена. Но ти спомена за първите седем години. Че какво е станало после? Да не би да са намерили начин да му го надуят чрез пневматичен подход?

— Някакъв лекар го побъзикнал оттук-оттам и нещата май се пооправили, след като все пак му се пръкнали дечица.

— Да бе, пооправили се били! — изкикоти се саркастично Берю. — Тия не на мене! Със сигурност някое трето лице се е поупражнило в алпинизъм по венериния й хълм.

— Имам предвид тази вероятност, но липсват всякакви доказателства в тази насока.

— Както и да е — повдигна рамене Берю, — винаги съм казвал, че една жена, на чийто мъж перископът гледа към обувките му вместо към носа му, автоматично се сдобива с моралното право за аморалност. Природата не търпи празното. Даже наскоро гледах по „Дискавъри“, че и космосът, представяш ли си, бил пълен с к’во ли не! — И след като се замисли за малко, той добави: — В края на краищата Революцията май е трябвало да се случи. Като е гледал как на трона се изреждат кога педеруги, кога импотенти, кога некадърници, народът най-накрая е заподозрял, че кралската власт едва ли произлиза от Господа-Бога.

— Не мога да не се съглася с теб, Дембо. А и трябва да разглеждаме нещата в тогавашната конюнктура: докато по-голямата част от населението пукало от глад и стенело от все още феодалните порядки, Луи XVI и жена му нехаели. А сред цялата разруха един куп философи вече трескаво разсъждавали върху общественото устройство, поставяйки под въпрос самите принципи на тогавашната социално-политическа постройка…

— Жалко все пак, че са постъпили така радикално с тоя шишкав кабаклия — обади се за пореден път хуманистът в Берю.

— Жалко наистина за него, но не и за човечеството като цяло. Цветята на свободата, които покълвали вече в сърцата на онеправданите, бурно избуяли, когато върху тях като освежаващ пролетен дъжд се изсипала кръвта му — изстрелях аз с такава републиканска патетика, че чак се засрамих. — Все пак по едно време Луи XVI назначил за свой министър Тюрго — достоен и обичан от народа мъж, който положил известни усилия да обнови някои неща като образованието например, като го насити с елементи на извечните морално-етични добродетели. По същото време при нашия Луи пристигнал един американец на име Франклин, за да предаде един сигнал S.О.S., тъй като тогава телеграфът още не съществувал. Ставало въпрос за това, че американците искали да се отърват от английското иго и разчитали на нас да им дадем едно рамо. Това си било станало историческа закономерност: когато някой си имал разправии с бифтекаджиите, идвал да потропа за помощ на нашите порти. Та и този път реакцията от наша страна била положителна и веледушната Франция спретнала една армия под командването на маркиз Дьо Лафайет, та да подпомогне скъпия американски народ в тежнението му към свободата. Маркизът изпълнил мисията си превъзходно и англичаните се оттеглили на острова си. Появила се американската нация. Оттогава води началото си нерушимата дружба между двете ни страни, останала непомрачена до наши дни, въпреки холивудските филми, километричните и досадни телесериали, веригата „Макдоналдс“, ресторантите fast food, розовите романи, американската външна политика и някои други неща…

Но докато сме оправяли бакиите на другите, нашите все повече са се заплитали. При тоталната неспособност на съпруга й рулят на кораба бива поет от Мария-Антоанета, която била глупава и суетна и вършела поразии. Дали й прозвището мадам Дефицит. Тя постигнала своего рода единство, но единство, насочено срещу й. Народът я мразел. Аристокрацията — също, и нонстоп правела машинации, целящи дискредитирането й. Отгоре на всичко през последните години реколтата била лоша и върлувала безработица. Нито стотинка не била останала в държавната каса. При това положение на 5 май 1789 година били свикани Генералните щати. Между депутатите на аристокрацията, на духовенството и на третото съсловие възникнали дълги препирни относно механизма на гласуването. Накрая, на 20 юни, депутатите на третото съсловие, тоест на мнозинството от населението, се събрали и решили да изработят Конституция на Франция. Кралят понечил да ги изгони от залата, но Мирабо заявил: „Ние сме тук по волята на народа и ще излезем само по силата на байонетите!“ Тогава кралят отстъпил и Генералните щати се превърнали в Национална асамблея, после в Учредително събрание. Вслушвайки се в съветите на гламавата си съпруга, кралят уволнил своя министър Некер, което никак не се харесало на народа и на 14 юли той въстанал, превзел Дома на инвалидите, сложил ръка на намиращото се там оръжие и нападнал Бастилията. Въпреки че управителят на последната се предал веднага, свръхекзалтираният народ тутакси го заклал. Между превземането на Бастилията и екзекуцията на краля през 1793 година станали множество събития. И ако Луи XVI не бил някакво подобие на пингпонгова топка, отпращана от една ракета на друга, е щял да се измъкне от положението. Дълбоко в себе си народът му стискал палци да събере сили, за да направи нещо положително за всеобщото благо. Но нерешителността на този иначе нелош човечец била такава, че казвал „да“ наляво-надясно, а когато се случело да каже „не“, то било в най-неподходящия момент. Това обърквало всички и най-близкото му обкръжение скоро разбрало, че ще свърши зле. През 1791 година шведът Ферсен, който бил влюбен в кралицата, организирал бягството на кралското семейство. Но както си бил кутсузлия от начало до край, във Варен кралят бил разпознат и разярената тълпа го върнала в Париж. От този момент нататък престижът му паднал още повече и положението му се влошило много бързо. Разбирайки, че главата му виси на косъм, Луи XVI влязъл в тайни преговори с някои околни монарси да го измъкнат от тази говняна ситуация. Австрия и Прусия взели присърце зова му за помощ и армиите им нахлули във Франция. Пред тази опасност Законодателното събрание отправило апел към всички да спасяват родината. И тогава станало нещо забележително: в единен и върховен порив от всички краища се стекли доброволци в защита на страната. „Сбирщина от кундурджии и селяндури“ — казал в началото през смях генерал Брунзвик, като видял кои стоят насреща му. Но тази сбирщина успяла да разбие професионалните и добре въоръжени армии, с които се сблъскала. И ако има победа, която ние трябва да отбелязваме, това е победата при Валми. Защото това е победа, произлязла пряко от народната воля. През вековете народът, общо взето, се е бил по-скоро неохотно, до голяма степен по принуждение, и то след като са му осигурявали що-годе прилични условия за това. Но съвсем не било така при Валми. Там липсвали и принудата, и заплащането, и медалите. Народът се стекъл спонтанно на бойното поле със съзнанието, че защитава свободата си. В този случай всеки грабнал пушката си така, както понякога редовият еснаф, когато разбере, че е рогоносец, грабва своята, за да стреля по ебачите на шавливата си рошла. Само че сега това не било някаква си никаквица, а била хубавата Мариана, която френският народ искал да има само за себе си. Това станало на 20 септември 1792. Още на другия ден Законодателното събрание бива преименувано в Конвент, който провъзгласява републиката…

На това място се спрях, защото забелязах, че Берю се е изпънал на мястото си, лицето му е станало трикольорно, а от устните му напира Марсилезата.

— Ех, как бих искал да съм бил при Валми! — възкликна патриотично той, след което изрева: — Да живей Републиката!

Тутакси някъде откъм ареста като ехо до нас достигна същият възглас, явно нададен с не по-малък възторг.

Берю нададе ухо, ухили се и рече, намигвайки ми:

— Иска да се подмаже гълъбчето. Ама няма начин да се измъкне. Още днес ще придвижа случая му нататък.

— Тъй че републиката се родила от апотеоза на тази победа. Главните двигатели на тези събития били Дантон и Робеспиер. Главно те формулирали обвинението срещу Луи XVI за измяна и комплот с чужди сили срещу собствените си поданици, което го и довело до изправяне пред съд. Там се защитавал, както и бил управлявал — объркано и противоречиво. В един железен шкаф в Тюйлери били намерени писма и документи, недвусмислено уличаващи го в заговор с врага. Той се заел, пелтечейки глупаво, да отрича очевидното, с което направил много лошо впечатление. И бил осъден на смърт с мнозинство, осигурено от един глас в повече. Екзекуцията му се състояла на 21 януари 1793 година. На гилотината се държал достойно. Направил обръщение към народа, но барабаните заглушили думите му. Твърди се, че казал, че ще се моли Богу кръвта му да не се изсипе върху Франция. След като острието отрязало врата му, помощник-палачът взел главата му и я показал на народа. И тогава хората смътно осъзнали, че в света се е случило нещо удивително!

След това революцията започнала да изяжда своите деца. Една година по-късно, съответно през април и юли 1794 година, наред с много други и главите на Дантон и Робеспиер отхвръкнали и кихнали в талаша под гилотината. Единствен, който не споделил тази съдба, бил Марат, може би затова, че бил овреме заклан от гражданката Шарлота Корде в собствената му вана, което може би си е за предпочитане.

— Ако стоплям добре, май тогава резачката за пури щракала без почивен ден!

— Non stop, Берю, at full speed! Освен това пострадали и Църквата, и духовенството, тъй като протекъл масиран и форсиран процес на дехристиянизация. Общо взето, революцията отнесла повече от половин милион души. Една от характеристиките, свойствена за всяка революция, е, че по време на нея покрай сухото винаги гори и мокрото. Другата обединяваща характеристика е, че една революция тръгва към една точка, а пристига в друга, ако въобще може да се каже, че е пристигнала някъде. Но не ме гледай така стреснато, идеалисте. Нашите над половин милион жертви са невинна шегичка в сравнение с това, което станало в Русия стотина години по-късно.

— Навремето познавах един руснак белогвардеец — прекъсна ме ученикът ми, винаги пълен с асоциации. Беше граф, но иначе караше такси. Голям пияч беше тоз човек! Истински хеви-метъл в това отношение. Та докато отсядахме от време на време в „При Максим“, ми поразказваше туй-онуй за тяхната революция. Там мокрото, което изгоряло, комай било повечко от сухото. Прав си, Тони, ние сме се разминали леко. При тях си е било истинска хекатомба! Човек винаги трябва да сравнява, за да оценява.

— Радвам се, Дембо, твоят навик да се мъкнеш по кварталните кръчми понякога допринася за общата ти култура.

— Така си е, Тони — каза Берю, навеждайки скромно глава. — Кой каквото и да говори, кръчмата си е цял университет. Там понякога се заливат много умни хора, но фукари, които срещу ракия-две ми разправят и обясняват каквото си поискам. И ако това продължава така, след някое време, току-виж, съм кандидатствал за Сорбоната.

— Може. Пък ако не успееш, в Сорбоната винаги има нужда от разсилни.

— Пак се бъзикаш с мене, но това само ще ме амбицира да се хвърля по-сериозно във водите на науката.

— В които ще се удавиш тутакси, но все пак това ще бъде благородна смърт в резултат от жажда за знания… Сега нека продължа с твое позволение. След смъртта на Луи XVI околните крале се стресирали много и направили коалиция срещу Франция. Казали си, че ако това добие епидемичен характер, много скоро короните щели да се продават на битака, и то евтино. В същото това време някои области във Франция, като Вандея например, се разбунтували, обзети от реставрационни настроения. Но в цялата тази бурна обстановка републиканската ни армия отново се оказала на висота и враговете на Френската република били принудени да подпишат мирно споразумение с нея. Това станало в Базел. В края на краищата революцията победила. И безспорно най-добрият плод, който дала, бил един документ, наречен „Декларация за правата на човека“. Член четвърти от въпросния документ уточнява: „Свободата се състои в това, човек да може да прави всичко, което не вреди на ближните му…“

В този момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и в ухото ми прозвуча гласът на Стария — мек и шлифован като на продавач на персийски килими:

— Как сте, драги комисарю? Отдавна не сме се чували. Не се обръщате вече към мен нито за съдействие, нито за съвет.

— Просто не е имало повод за това, господин шефе. От известно време има затишие в обичайните полета на моята дейност.

— Ще ви питам направо, комисарю: случайно да имате един арестуван младеж на име Жером Бобишар?

— Да. Мисля, че така се казваше. Разкрит и арестуван благодарение на Берюрие, който се е заел с неговия случай.

— Този маймуночовек? Винаги съм се питал, комисарю, как вие, образован и изискан мъж, толкова години търпите омерзителното му присъствие около себе си. Сега горкият младеж в неговите лапи ли е? Да не би да го е осакатил?

— Доколкото ми е известно, все още не, господин шефе.

Стария въздъхна с облекчение.

— Знаете, комисарю, колко пъти съм ви измъквал от някои ситуации, в които сте попадали. Сега на свой ред имам една молба към вас: направете необходимото, щото младежът да бъде освободен начаса.

— Но как така, господин шефе? Деянието му е доста сериозно!

— Знам, знам, но всички сме били млади и сме допускали грешки.

Колкото и да се напрегнах, правейки бърза рекапитулация на лудориите в младостта си, не можах да си спомня случай, в който да съм извършил обир с качулка на главата и нерегистриран пищов в ръката.

— За да настоявате за това, господин шефе, вероятно са налице форсмажорни причини.

Стария пак въздъхна, този път с известно смущение.

— Работата е там, драги комисарю, че въпросният младеж е син на нашия консул в Холандия, а чичо му е важен фактор в управителното тяло на един голям консорциум, който няма да назовавам, но който неведнъж е давал финансово рамо на политическата сила, към която принадлежа. Лично председателят на партията ми се обади. Тъй че разчитам на вас да упражните нужния натиск върху пещерния човек, чийто пряк началник се явявате, случаят да бъде потулен и да остане без последствия. А и отгоре на всичко наближават избори, нали разбирате… Желая ви всичко най-хубаво, комисарю. — И той затвори телефона.

Разбирам, как да не разбирам, о, дърт наследствен реакционер такъв! О, радетелю за кастовостта на обществото, о, гьзолизецо на властимеющата клика!

Погледнах към Берю. По вида му личеше, че е разбрал есенцията на разговора. Беше станал прав, целият почервенял, докато адамовата му ябълка мърдаше нагоре-надолу.

— Какво искаше дъртият контрареволюционер? Познавам му аз душицата. Да пуснем криминалния елемент, нали? И защо, ако смея да попитам?

Обясних му с две думи. Той постоя известно време с поглед, вперен в празното пространство, после удари по бюрото ми така, че всичко, намиращо се върху него, подскочи на минимум десет сантиметра, и изрева:

— А ако беше някой кокошкар, откраднал един салам или хляб, щяха да му разгонят фамилията, нали? От днес нататък ще пускам по живо, по здраво всички кокошкари! Защо навремето са спрели революцията? Трябвало е да я продължат! И досега гилотината трябваше да щрака! Е, не всеки ден, но поне през ден! Още утре ще напиша възвание към народа, което ще разпратя с нарочни куриери из всички краища на страната! Докога политици от всички цветове, както и новобогаташи, всичките червиви с пари, ще се гъбаркат с нас и ще правят каквото им текне, докато мнозинството от народа бъхти от сутрин до вечер, за да свърже двата края? Откъде са парите на цялата тази обединена антинародна пасмина? От същия този многострадален народ! И постоянно си създават нови и нови привилегии и се поставят над закона! На оружие, братя! Борбата продължава! Революционен терор и насилие! Доведете ми коня!

— Ако ти доведа кон и го възседнеш, веднага ще паднеш от него, защото, доколкото знам, никога не си яздил.

Той нищо не отговори; след избухването му го обземаше видима депресия. Седна отново на стола си, остана известно време с наведена глава, после пак стана и тръгна към вратата, изричайки с равен тон:

— Отивам да пусна пикльото.

Останах насаме с чоглавото си чувство, което ме бе обзело. След малко откъм ареста дочух рев, последван от пронизителен писък. А след още малко се появи Берю.

— Да не си направил някаква глупост? — попитах го.

— Никаква глупост не съм направил, колкото и да ми се щеше. Пуснах го по живо, по здраво, само дето на изпроводяк го пернах по тила и силно го ритнах по дирника, та да го улесня в излизането. Той пък взе при това, че се блъсна в стената на коридора, но без големи щети…