Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’histoire de France, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция и SFB-форматиране
NomaD (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Сан Антонио. История на Франция

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, 2007

Превод и адаптация: Теодор Михайлов

Художник на корицата: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-529-545-4

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ
Ренесансът

Лекция осма
Шарл VIII, Луи XII, Франсоа I

— И след последния макак, Сана, кой се качва на трона?

— Шарл VIII.

— Пак ли Шарл? Няма отърване от тях. Колко Шарловци се изредиха дотук?

— Единайсет.

— Толкова ли си нямаме избор на френски имена, та все са ги кръщавали или Шарл, или Луи? А послеса им слагали номера отзад, за да не ги объркват…

— Този Шарл бил само на тринайсет години, когато умрял татко му Луи XI, затова управлението на страната било временно поето от сестра му Ан дьо Божьо — момиче, което имало акъл в главата. Нейната идея била да присъедини Бретан към кралството.

— Защо? Бретан не си ли е бил френски? — учуди се най-искрено Берю.

— Не. Бил си е бретонски.

— Ха! Сега се сещам, че прабаба ми е била бретонка. То какво излиза дотук? Че всички французи сме чужденци! И при другите държави и народи ли е така?

— Повече или по-малко — да.

— Ами че защо са тогава тия кавги и трепаници за територии и граници, патриотични възвания и развявания на знамена?

— По отношение на този въпрос има два главни лагера: този на глобалистите, от една страна, и този на антиглобалистите-националисти, от друга. Зад глобализма се крият хора с мегаломански икономически и геополитически интереси и цели, които искат да направят от така или иначе исторически оформилите се със свои характеристики нации един синкретично-мултинационален миш-маш без чувство за определено и единно народностно самосъзнание и оттам — без съпротивителни сили, както и да превърнат техните държави във фиктивни формирования без суверенитет.

— И защо искат това?

— За да могат да правят навсякъде каквото си поискат.

— Ами те не знаят ли, че всеки, който е поискал това, в края на краищата си е счупвал главата?

— Знаят го, но пак искат да се пробват.

— Абе от тия проби малко ли хора си отиват мърцина… А антиглобалистите?

— Те знаят какво замислят глобалистите и не са съгласни.

Берю мълча известно време, пуфтейки, което при него обикновено издаваше свръхмерен мисловен процес. След известно време каза:

— Чак сега започват да ми се изясняват някои работици и цялата тази кондика не ми харесва. Въпросите, дето току-що ти зададох, все едно, че не съм ти ги задавал. Следващия път обаче, когато ни извикат да помагаме на жандармерията за разпръсване на антиглобалистка демонстрация, ще се покрия някъде… Това поне съм го изтренирал още по време на военната си служба. И какво станало по-нататък с тази Ан дьо Божоле?

— Както споменах вече, тя имала пипе в главата си. За да анексира Бретан, прибягнала до една проста хитрост: оженила подрастващия си брат за наследничката на бретанското херцогство Ан.

— Какво? И двете ли се казвали Ан?

— Йес, сър. И така, Шарл VIII встъпва в брак с бретонката и сяда на трона. За съжаление все го теглело към свади и вместо да се заеме кротко с инвентаризация и подредба на държавния магазин, тръгва на война с макаронаджиите с цел да превземе Неаполитанското кралство.

— Що за идея! Щом като толкова му е харесвал Наполи, защо просто не е ходел на почивка там като нормален човек? — с присъщата му мъдрост изрази неодобрението си Берюрие. — И какво? Успял ли е да завоюва това кралство?

— В началото — да. Но ако неаполитанските воини били бити, то малко по-късно жените им постигнали блестящ реванш.

— Какво искаш да кажеш? Че те всички били превъплъщения на Жана д’Арк?

— Не. Точно обратното: те разгромили френската армия именно защото не били нито девици, а още по-малко — светици. Тези кръшни южнячки така всмукали в лоното на плътските удоволствия френските войници, че последните считали окупацията на Неапол за пътуване в рая. Поне за известно време, докато не прихванали масово всевъзможни венерически болести, включително и най-лошата за времето — сифилис. Тогава спинът още не бил произведен. Тъй че последвала страшна епидемия, която не пощадила дори генералите. Заедно с разкапването на хоботите им се разкапал и духът на френските бойци по цялата военна йерархия.

— А кралят? — попита Берю със затаен дъх.

— Тъй като и той си падал по тънката част, получил съответното подаръче. Ето защо всички тези господа се видели принудени да се откажат от териториалните си завоевания и накрая си рекли: „Go home, дорде е време!“

— Ама че сюрпризче са имали благоверните им женици, когато героите са се завърнали вкъщи — изкикоти се Берю. Кой знае защо, тази масова драма го развесели, вместо да го натъжи. — Горе накичени с медали, долу — никакви фанфари! Дали ли са им поне пенсии на военноинвалиди?

— Съмнявам се, Дембо.

— И каква била в края на краищата цялостната равносметка?

— Никаква. Може да се каже, че тази военна кампания завършила с крах.

— Както по времето на галите? — спомни си Дебелия. — Явно, че във военно отношение с Италия не ни върви. Онези мандолиниери може и да са поплювковци, ама все успяват да се измъкнат някак си. И какво става по-нататък с Шарл VIII?

— Става нещо особено важно за него: той умира.

— От сифилис, едра шарка, трипер и гонорея едновременно?

— Не. Пада и си счупва главата в един от коридорите в Амбоаз.

— Сигурен ли си, че някой не му е извършил трепанацията с помощта на балтия или кюския?

— Известна мистерия витае над този случай, Дембо.

— Чини ми се, прекалено много мистерии от този порядък витаят, та и до ден-днешен.

— Там, където има борба за власт или пари, или и за двете, е така, мислителю мой. И нещо ми подсказва, че така ще бъде и занапред. Както и да е, след Шарл VIII ръка върху кралския жезъл слага неговият шурей Луи Орлеански, който по този начин става Луи XII. Преди това Луи XI насила го бил оженил за дъщеря си Жана — девойка, която представлявала физическа комбинация между Квазимодо и баба Яга.

— И аз веднъж, като се бях много насвяткал, треснах такава грозотия, че на сутринта, като се събудих и я видях, изведнъж изтрезнях и се ометох още преди да се запознаем. Тази ми постъпка не беше много кавалерска, но затуй пък беше от сърце… — прекъсна ме не особено уместно Берю.

— Луи XII си паднал по младата кралска вдовица и по Бретан, който тя представлявала, поискал развод и след това се оженил за нея. Така Бретанската херцогиня станала два пъти кралица на Франция, което си е постижение. Най-важното, с което Луи XII останал в паметта на френския народ, е това, че намалил съществено данъците, затова и бил наречен „Баща на народа“, което му прозвище останало до ден-днешен в Ларус. Той също нападнал Неапол със същия плачевен резултат като предшественика си. Човек да рече, че девизът на времето бил: „Виж Неапол и умри!“ И кой според теб става крал след това?

— Или Шарл IX, или Луи XIII.

— Не позна. Франсоа I.

— Най-после някакво разнообразие! Познавах навремето един Франсоа. Беше трезвеник, непушач, вегетарианец и планинар и се бе зарекъл, че по този начин ще стане и дълголетник. Но умря рано, завалията.

— От какво?

— От напрежение. Защото все му се пиеше, пушеше и ядеше — и то не какво да е, а печени пуйки. Накрая не издържа и получи разрив на сърцето…

— Това е твърде поучителен случай, но нека да продължа: Франсоа бил едновременно и братовчед, и зет на Луи XII, който, тъй като нямал мъжки наследник, знаел, че така или иначе короната ще мине на главата на братовчед му. И за да укрепи позициите на последния, пък и за да участва все пак поколението му в по-нататъшната щафета на властта, омъжил за него деветгодишната си дъщеричка. И за да предваря бурното ти възмущение по повод педофилия, Берю, съм длъжен да уточня, че по това време самият Франсоа бил само на четиринайсет години.

— Малко раничко са се развивали тогава — отбеляза Дебелия. — То вярно е, че и аз като бях на четиринайсет и работех като помощник-млекар, попляквах шефката, докато мъжът й правеше киселото мляко, но и през ума не ми е минавало да се женя, пък хеле за деветтодишна принцеса!

— Още като станал крал през 1515 година…

— 1515 година ми говори нещо. Не се ли е състояла тогава битката при Марна?

— Не, драги — битката при Маринян.

— Ъф кур! Къде ми е главата! Спомням си дори, че сме я спечелили ние. Само че не знам срещу кого.

— Срещу швейцарците.

— Ха! Че те освен да правят сирене, шоколади и часовници, нима са можели и да воюват?

— Тогава, Дембо, те са били най-добрите стрелци в Европа. Но така или иначе при Франсоа I били бити. След това той тръгнал по стъпките на своите предци и предприел военна кампания в Италия.

— Горките макаронаджии! Сигурно бая им е било писнало от тази наша мания. И този път какво сме донесли оттам?

— Шарл VIII донесъл от Италия куп срамни болести, но Франсоа I донесъл Леонардо да Винчи. От тази разлика произлиза и неговото величие. Най-после поредната ни италианска кампания прави стойностно завоевание: това на изкуството. Именно тогава Франсоа I, а и не само той, се заразява от вкуса към красотата. Разбира какво са живописта, скулптурата, приложните изкуства. Прихваща тежнението към красивото слово, към художественото вдъхновение и към изискания начин на живот в съответния артистичен амбианс. И започва да прави всичко възможно, за да стимулира развитието на литературата и изкуствата във Франция. Скоро резултатът е налице. Можем, и то със шрифт петит, да запълним цял едроформатен афиш с имената, които се появяват в тези области, за да останат завинаги в историята на нашата страна: Рабле, Клеман Маро, Ронсар, Монтен, Луиз Лабе, Бенвенуто Челини, Пиер Леско… Последният бива натоварен с пълната реконструкция на Лувъра. Възниква тъй нареченият хуманизъм, който се характеризира с реабилитирането на човека във всичките му измерения и с художествено-артистичните и философските ценности на забравения дотогава античен свят… След известно време, уви, тази светла картина е помрачена от безпощадната религиозна война между католици и протестанти…

— Я кажи, Тони — прекъсна ме на това място Берю, за когото религиозните въпроси винаги са тънели в гъста до непрогледност мъгла, — сега се сетих, чувал съм, че този Франсоа имал какво да изважда от долното си чекмедже.

— И още как! Свидетелствата гъмжат от неговите изяви в това отношение. Той гьтвал възнак всичко женско, що минавало край него. Твърди се, че отдавал дължимото на фаворитките си по десетина пъти на нощ.

— Какъв човек! — възхити се най-искрено Берю. — Гаче е имал не обикновено кересте, а арматура!

— По принцип през въпросния век — продължих аз — трима изключителни монарси били налице в Европа, а именно: Франсоа I, Хенри VIII и Карл V. Трима владетели от този калибър по едно и също време си е множко, тъй че не е чудно, че те постоянно се ритали по кокалчетата на краката, а при всяка възможност — и по задниците, че и по ташаците.

— И кой от тримата все пак слагал капак на другите двама?

— Несъмнено Карл V. Той с основание се сдобил с титлата император, докато нашият Франсоа никога не станал повече от крал. За империята на Карл V се казвало, че слънцето никога не залязва в нея, тъй като се простирала от Австрия до Южна Америка.

— Мръсен колониалист! — обобщи не без нотка на възмущение Берю.

— Черна завист тресяла Франсоа I заради мощта му. И затова решил да се съюзи с краля на Англия Хенри VIII; сигурно си спомняш — онзи дебелак, дето имал шест жени, преебал папата и непрестанно глозгал големи кокали и поглъщал цели пилета.

— Човек, който знаел да живее — обобщи Берю.

— Та тази идея на Франсоа довела до срещата в Златния шатър, който Франсоа I издигнал, за да впечатли английския крал. Самият шатър бил изтъкан от златни нишки, а вътре били сложени великолепни гоблени, скъпоценни камъни, най-изискани ястия, сервирани от отбрани суперкрасавици…

— Бих искал да мога да прекарам на такова място поне една седмица — потъна Берю в типичните за фрустрирания парий размишления. — Откъде-накъде само пет процента от населението ни могат да си позволяват подобни неща? Къде останаха свободата, равенството и братството? Били си спечелили парите честно! Тия да ги разправят на шапката ми! Почти всички са за панделата! И утре ще ни изпратят да потушаваме справедливия народен гняв! Ще го потушавам друг път! Ще си взема отпуск по болест заради хемороидите ми и ще заминем с Бертичка някъде. Пък мошениците нека се оправят сами, ако могат!

— За такива приказки, колкото и справедливи да са те, може да те уволнят от полицията, Дебелий. И след това да те картотекират като антидемократичен елемент и дори потенциален терорист. Нека се върнем към историята все пак…

— Добре де — съгласи се с вече по-спокоен тон Берю. — Оттук виждам как, като влязъл в Златния шатър, на бифтекаджийския крал му се е разплакала майката. Като се има предвид, че Лондонската кула, както гледах в един филм, си е била досущ мрачен зандан, Златният шатър му се е сторил като широкоформатен цветен филм с квадроозвучение.

— Точно така. Той не могъл да прости на своя френски колега за тази демонстрация на лукс. Нашият другар Франсоа I направил огромна грешка от психологически порядък. Той искал с този блясък да заслепи англичанина, без да разбира, че го унижава. След богато угощение и приятелски разговор двамата се разделили и Хенри VIII тутакси изтърчал при хитрягата Карл V, за да подпише съюзен договор с него. Последният бил достатъчно мощен и можел да си позволи да се покаже по-скромен.

— Като някои днешни богаташи. Всеки от тях може, без да му мигне окото, да купи мерцедес на домашната си прислужница, но самият той кара съвсем скромна бракмичка и навсякъде разправя, че е толкова закъсал, че ката ден кара на сух хлебец и водица. Веднъж един така го съжалих в кръчмата, че го нахраних и малко пари му дадох отгоре. Чак след това случайно разбрах кой е и какъв е… И какъв бил резултатът от въпросния договор?

— Въпреки че му се дръпнало лайното, Франсоа I не бил от типа хора, които изпадат в паника, когато карбураторът им започне да киха, дал сражение на Карл V и бил разбит от него при Павия.

— Никога не съм чувал за тази Павия.

— Това е, защото във Франция на улиците и кръчмите се дават имена единствено на победните за нас места. За другите се избягва дори да се говори. Но тогава в Павия станало и нещо повече — Карл пленил Франсоа.

— Майка му стара!

— Не кой знае колко стара, защото принципно рейтингът на нашият крал бил толкова висок, че когато го отвели в Мадрид, за да го затворят, бил посрещнат с такива акламации, сякаш бил победител, а не пленник.

— На Карлито сигурно му се стъжнило.

— И още как! А Франсоа най-неочаквано изтеглил и печеливш лотариен билет.

— Успял да избяга ли?

— Сестричката на Карл V, Елеонора, се появила на сцената като deux ex macnina, за да се влюби във Франсоа. Той от своя страна й обещал да се ожени за нея, ако го измъкне от капана за плъхове, в който се бил озовал. И тя сторила всичко необходимо в тази насока.

— Но нали вече бил женен?

— Вече не, тъй като на младата му жена й била хрумнала благородната идея да опъне жартиерите тъкмо преди военната кампания. И сега вече, тъй като станало някак си неудобно да държи затворен бъдещия си зет, Карл V го отпратил обратно в Лувъра не без някои почести.

— Всичко това е върло интересно. Франсоа поне удържал ли на думата си?

— Ами да. Оженил се за Елеонора. Той бил истински джентълмен, и то до такава степен, че след сключването на брака въобще не се интересувал от нея.

— И тя не надала роптателен вой? — изрази изненада Берю. — Впечатлението ми винаги е било, че испанките са с гореща кръв и добре го дават върху матрака.

— Франсоа I отколе си имал нещо като собствен харем. А навикът става втора природа. Който има богат избор на качествен материал в това отношение, ще започне ли изведнъж да клати една и съща женска, и то не кой знае каква хубавица?

— Не — отвърна Берю, без дори да се замисли. — А Карлито знаел ли е, че зет му дори не пъха ръка под дантелите на сестра му?

— Всичко се е знаело. Но, изглежда, се е въздържал да изрази твърде рязко моралното си възмущение и обида.

— И какви ги надробил насетне Франсоа?

— Надробил нещо, което за момента не изглеждало съществено, но впоследствие имало куп последствия. Оженил сина си, бъдещия Анри II, за една роднина на папата… И знаеш ли как се казвала тази невинна мома? Катерина Медичи.

— Катерина Медицинска? Оная, дето с антимедицински методи изпратила сума ти народ на оня свят?

— Именно.

Уплашеното възклицание, което изпусна частният ми ученик, ми напомни за пореден път парадоксалния факт, че отровните исторически личности са често пъти по-известни от добротворните такива.

— И на каква възраст умира симпатягата Франсоа?

— На петдесет и две.

— От какво?

— Не е много ясно. Най-вероятно прекалено хубавият му начин на живот го е състарил и изтощил преждевременно. Както виждаш, Дембо, дори и най-приятните неща трябва да бъдат все пак дозирани.

— Че аз ги дозирам! Ти ме знаеш от години, Сана. На едно сядане не изпивам никога повече от четири-пет бутилки червено, като задължително замезвам с дреболийки, а после изклецвам каквото дойде, без да се увличам, и накрая, като се прибера, оказвам уважение и на Бертичка, за да не се почувства като горката Елеонора. Защото моята хич не си поплюва и ако я пренебрегвам, ще вземе да хукне насам-натам и после иди я гони! Хич няма да ми е драго все пак, ако по кръчмите разни познати и непознати започнат да се надпреварват да ме черпят, гледайки ме с роднинска топлота и симпатия!

— Но известно време преди да си замине от този грешен свят, Франсоа бил сполетян от голямо щастие — дошла новината за смъртта на неговия приятел Хенри VIII.

— Който сигурно също пукнал по причина на предозиране.

— Най-вероятно да.

— А с третия серсем какво станало?

— С Карл V? След смъртта на двамата му големи съперници той, естествено, започнал да скучае, и то дотам, че закономерно изпаднал в депресия. Те определено му липсвали и след като живял десетина години в плен на меланхолията, абдикирал и се оттеглил в манастир.

— Добре е направил — отсече Берю след кратко размишление. — Когато видиш, че вече нямаш ни приятели, ни неприятели, които си струват, че ни ти се яде, ни ти се пие, нито пък смокът ти надига глава при призивите ти, най-добре е да предадеш щафетата и да се замислиш за възвишени неща…

Нямах и идея какво разбира Берю под „възвишени неща“, предвид неговата твърде земна натура и конкретно мислене, но така или иначе поне в момента нямах и желание да си го разяснявам…