Том Кланси
Всички страхове (41)

39.
ОТГЛАСИ

Елизабет Елиът отпиваше от кафето си, вперила невиждащ поглед а отсрещната стена. Това беше единственото логично обяснение. Бяха пренебрегнали всички получени съобщения. А сега мозайката се подреди. Съветските военни се бореха за власт и искаха Боб Фаулър да се включи в играта им. „Трябвало е да бъдем там — помисли си тя. — Той искаше да отиде на мача и всички очакваха да го стори, защото Денис Банкър притежаваше един от отборите. И аз щях да отида. И сега можех да бъда мъртва. Ако са искали да убият Боб, значи са искали да убият и мен…“

ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ:

РАДВАМ СЕ, ЧЕ СЕ СПОРАЗУМЯХМЕ ВЪРХУ НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРЕДПАЗЛИВОСТ И БЛАГОРАЗУМИЕ. СЕГА ТРЯБВА ДА ПОГОВОРЯ СЪС СЪВЕТНИЦИТЕ СИ, ЗА ДА УСТАНОВИМ ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА УЖАСНО СЪБИТИЕ И ДА ЗАПОЧНЕМ СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ. ЩЕ ВИ ДЪРЖА В ТЕЧЕНИЕ.

Отговорът пристигна незабавно.

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ЩЕ ЧАКАМЕ.

— Нещата се уредиха доста лесно — каза президентът, без да откъсва поглед от екрана.

— Мислиш ли? — попита Елизабет.

— Какво искаш да кажеш?

— Робърт, в Съединените щати избухна ядрена бомба на мястото, където трябваше да бъдеш. Това първо. Второ: имаме сведения за изчезнали руски бойни глави. Трето: откъде можем да сме сигурни, че в другия край на тази компютърна връзка стои Нармонов? — попита Лиз.

— Какво?

— Разузнаването ни признава, че в Русия е възможен преврат, нали? Въпреки това ние се държим така, сякаш разузнаване въобще не съществува. При това на територията ни избухна нещо, което поразително прилича на тактическо ядрено оръжие — точно каквито са изчезнали. Ние просто не обмисляме всички възможни варианти.

Доктор Елиът се обърна към микрофона.

— Генерал Борщайн, трудно ли е да се внесе ядрена бойна глава в Съединените щати?

— С граничния контрол, който имаме, е просто детска игра — отвърна генералът. — За какво намеквате, доктор Елиът?

— Опитвам се да кажа, че от доста време получаваме сериозна информация за политическите трудности на Нармонов. За вероятен военен заговор, който може да придобие ядрени измерения. Ами ако са направили преврат? Сега в Москва е нощ, и то неделя срещу понеделник. Идеално време. Всички спят. Досега приемахме, че липсващото ядрено оръжие може да се използва за шантажиране на президента им. Ами ако са измислили нещо по-умно? Ако са решили, че могат да обезглавят правителството ни, за да не пречи на действията им? Добре, бомбата избухва, Дърлинг се качва на „Нийкап“ — където е в момента — и те започват да преговарят с него. В състояние са да предвидят хода на разсъжденията му и предварително планират отговорите си. Ние увеличаваме бойната си готовност — те също. Виждате ли? Не можем да попречим на преврата им по никакъв начин.

— Господин президент, мисля, че преди да обмислите този ход, е добре да се посъветвате с разузнаването — намеси се генерал Фремънт.

Лампичката на един от телефоните светна и свързочникът го вдигна.

— За вас е, господин президент. От НВКЦ.

— С кого говоря? — попита Фаулър.

— Сър, тук е капитан първи ранг Джим Росели от Националния военен команден център. Получихме съобщение за сблъсъци между американски и съветски военни части. От американския самолетоносач „Теодор Рузвелт“ ни информираха, че са свалили ято от четири руски изтребителя МиГ-29, които…

— Какво? Защо?

— Сър, според инструкциите за бойната готовност капитанът на кораба има право да предприема отбранителни действия, за да предпази техниката и екипажа си. В момента „Теодор Рузвелт“ се намира в Бойна готовност — ДВЕ. Това означава, че командирът му има по-голяма свобода на действие, която ще се разширява с увеличаването на бойната готовност. Сър, второто съобщение гласи: Има непотвърдени сведения за артилерийска престрелка между съветски и американски танкове в Берлин. От щаба на командването на обединените сили на НАТО в Европа твърдят, че радиовръзката е била прекъсната. Преди това един американски армейски капитан е докладвал, че съветски танкове нападат базата на Берлинската бригада в южната част на града. Той е казал също, че цял батальон наши танкове е пометен, сър. Били са атакувани от по-многочислена съветска част, разположена точно срещу тях. Двете съобщения пристигнаха почти едновременно. Разликата между получаването им бе само две минути. Господин президент, в момента се опитваме да се свържем с Берлин чрез щаба на НАТО в Европа, който се намира в Монс, Белгия.

— Господи — обади се Фаулър. — Елизабет, това има ли го в твоя сценарий?

— Може би искат да покажат, че не се шегуват. Че в никакъв случай не искат да им пречим.

 

 

Повечето от американските войници вече бяха напуснали лагера си. Най-старшият присъстващ офицер бе заповядал да се оттеглят в близката горичка и околните улици. Той бе подполковник и помощник-командир на бригадата. И тъй като не успяха да намерят командващия полковник, помощник-командирът пое отговорността и в момента обмисляше вариантите за действие. Бригадата разполагаше с два механизирани пехотни батальона и един танков. Но от петдесет и двата М1А1 бяха оцелели само девет. Горящите корпуси на другите останаха в лагера.

Заповедта за Бойна готовност — ТРИ дойде като гръм от ясно небе. А само минута по-късно и това. Над четиридесет танка и сто войници бяха изгубени — застреляни без предупреждение. Е, подполковникът щеше да се погрижи за отплатата.

Берлинската бригада съществуваше още отпреди раждането му. Из лагера й бяха разпръснати множество отбранителни позиции. Подполковникът разпредели танковете, с които разполагаше, и нареди на бронетранспортьорите си „Брадли“ да изстрелят наведнъж ракетите си TOW-2.

След като бяха нахълтали в лагера им, руснаците спряха. Чакаха нови заповеди. Батальонните командири все още не можеха да овладеят положението след лудешката атака на Т-80, а полковия командир просто го нямаше. Тъй като липсваха нови заповеди, танковете спряха и продължиха да се оглеждат за нови цели. Началник-щаба на полка също го нямаше. Като разбра това, най-старшият от батальонните командири обърна танка си и го насочи обратно към машината за управление на боя. Сега в целия полк нямаше по-старши от него. „Странно — помисли си той. — Първо проверката, после заповедта за повишаване на бойната готовност от Москва и най-накрая стрелбата на американците.“ Той просто не знаеше какво става. Когато се върна в руския лагер, забеляза, че все още всички лампи светят като на парад. Някой трябваше да ги изгаси. Сега танкът му бе напълно осветен, и то в обсега на американците.

— Командирски танк на два часа, движи се от ляво на дясно — каза сержантът на ефрейтора.

— Хванах го — отвърна артилеристът по разговорката.

— Огън!

Ефрейторът натисна спусъка. TOW-2 излетя от цевта. Целта бе на около две хиляди и петстотин метра. Артилеристът не откъсваше поглед от нея. Полетът продължи осем секунди и ефрейторът с радост забеляза, че TOW-2 се приземява точно в купола на целта.

— Поразен — обади се командирът на бронетранспортьора. — Прекрати огъня. А сега да открием още някой от тези престъпници… Десет часа, танк, прави завой!

Артилеристът завъртя окуляра наляво.

— Виждам го!

 

 

— Добре, какво смятате там в ЦРУ — попита Фаулър.

— Сър, отново разполагаме само с несвързана и разпокъсана информация — отвърна Райън.

— Само на неколкостотин мили от „Рузвелт“ е руският самолетоносач „Кузнецов“ с изтребители МиГ-29 на борда — каза адмирал Пейнтър.

— Да, но бойната ни група е още по-близо до Либия, а там нашият приятел полковникът разполага със същите самолети.

— Които със сигурност летят над морето, и то в полунощ — апострофира го Пейнтър. — Кога за последен път си чувал за либиец, способен на такъв подвиг? При това само на двадесетина мили от бойната ни група?

— А какво ще кажеш за Берлин? — попита Лиз Елиът.

— Не знаем! — Райън спря и си пое дълбоко въздух. — Не забравяйте, че сигурните ни сведения са твърде малко.

— Ами ако СПИНАКЪР е прав, Райън? — настоя Елиът.

— Какво имаш предвид?

— Ако в момента в Москва се извършва военен преврат и са решили да поставят бомбата тук, за да не им пречим? За да ни премахнат?

— Това е абсолютна дивотия — отвърна Джак. — Да поставят бомбата и да рискуват избухването на война? И какво ще им помогне това? Да предположим, че разберем за евентуален военен преврат там. Как ще постъпим? Ще ги нападнем незабавно?

— Армията им може би си мисли, че ще действаме точно така — забеляза Елиът.

— Не съм съгласен. Според мен е възможно СПИНАКЪР още от самото начало да ни е лъгал по този въпрос.

— Сега ли го измисли? — обади се Фаулър.

Той започна да се убеждава, че бомбата наистина е целяла смъртта му. В крайна сметка единствено хипотезата на Елизабет обясняваше всичко и при това звучеше логично.

— Не, сър — отвърна негодуващо Райън. — Руските военни са твърде умни, за да се впуснат в подобно нещо. Това е чиста авантюра.

— А как ще обясниш нападението срещу войските ни? — попита Фаулър.

— Не разполагаме с неопровержими доказателства, че войските ни са били нападнати.

— Значи според теб нашите хора лъжат? — попита Фаулър.

— Господин президент, вие не разглеждате всички аспекти на проблеми. Добре, да приемем, че в Съветския съюз се извършва държавен преврат. Аз не съм съгласен с тази хипотеза, но нека да я приемем за момент. Казвате, че целта на бомбата е била да ни попречи да се намесим. Чудесно. Тогава защо ще нападат войските ни, ако не искат да си имат вземане-даване с нас?

— За да покажат, че намеренията им са сериозни — отвърна веднага Елиът.

— Това е лудост! Евентуалното им нападение е равносилно на признание, че те са поставили бомбата. Мислите ли, че не вярват да отвърнем с ядрен удар на подобна провокация? — попита Райън и сам отговори на въпроса си: — Просто не виждам никакъв смисъл.

— Тогава предложи нещо смислено — каза Фаулър.

— Господин президент, намираме се в самото начало на една криза. Информацията, която пристига, е откъслечна и объркана. Опасно е да я тълкуваме веднага. Нека изчакаме допълнителни сведения.

Фаулър се наведе над микрофона:

— Работата ти е да ми казваш какво става, а не да ми даваш уроци по овладяване на кризисни ситуации. Ако научиш нещо полезно, можеш отново да ми се обадиш!

— Какво, по дяволите, си мислят? — попита Райън.

— Има ли нещо, което не знам? — попита Гудли.

Младият учен изглеждаше почти толкова разтревожен, колкото Райън се чувстваше.

— Защо мислиш, че си по-различен от всички останали? — озъби му се Райън, но веднага съжали. — Време е да се запознаеш с науката за овладяване на кризисни ситуации. Никой не знае нищо, но въпреки това трябва да се вземат добри решения. Само дето е невъзможно. Просто не е възможно.

— Тази работа със самолетоносача е доста опасна — каза офицерът от научно-техническия отдел.

— Бъркаш. Ако сме свалили четири самолета, значи са загинали само неколцина — обясни Райън. — Виж, сражението на бойното поле е нещо по-различно. Ако в Берлин наистина се е завързала битка, тогава можем с основание да се страхуваме. Това е почти толкова лошо, колкото и нападение срещу някой от стратегическите ни обекти. Да видим дали ще успеем да се свържем с щаба на главнокомандващия в Европа.

 

 

Деветте оцелели американски танка М1А1 и взвод бронетранспортьори „Брадли“ напредваха по един берлински булевард. Уличните лампи светеха, а от прозорците вече надничаха първите любопитни глави, които бързо разбраха, че това не е учение. Всички танкисти бяха махнали скоростните ограничители от двигателите на машините си и в Америка сигурно щяха да ги арестуват за превишена скорост. На километър и половина северно от лагера си те завиха на изток. Групата се командваше от един офицер, който отлично познаваше Берлин. Това бе третата му обиколка из доскоро разделения град. Той ги водеше към една чудесна позиция, от която определено щяха да имат предимство. Стига, разбира се, руснаците да не ги бяха изпреварили. Позицията представляваше незастроен парцел. Предвиждаше се на него да бъде издигнат мемориал в памет на жертвите от Стената. Мястото бе леко издигнато над руския и американския лагер, които скоро трябваше да бъдат опразнени. Булдозерите вече бяха успели да натрупат солидна могила, върху която щеше да се издигне статуята. Но нея все още я нямаше. Съветските танкове стояха в американския лагер и вероятно очакваха подкрепления от пехота или нещо друго. Бронетранспортьорите „Брадли“ непрестанно ги обсипваха с TOW от горичката, а Т-80 ожесточено отговаряха на огъня.

— За бога, тези негодници ще избият момчетата — каза капитанът, който командваше групата. — Добре, намерете си позиции.

Това им отне още около минута. Когато всичко бе готово, от деветте М1А1 се виждаха само куполите и оръдията.

— Целта е пред нас, момчета. Да я унищожим.

Деветте танка стреляха едновременно. Разстоянието, което ги делеше от руснаците, бе само две хиляди метра и този път изненадата бе на тяхна страна. Пет от руските Т-80 пламнаха при първия залп. Вторият порази още шест. Сега американците започнаха безразборна стрелба.

В малката горичка, при позициите на бронетранспортьорите, заместник-командирът на бригадата наблюдаваше омачкването на северния край от руската линия. „Смачкване е точната дума“ — помисли си той. Американските танкови екипажи бяха сформирани само от ветерани и те показваха истинските си възможности. Руският батальон, разположен на северния фланг, се опита да се престрои, но БТР-те очевидно бяха улучили командирския танк, защото Т-80 изглеждаха доста объркани. Една част от съзнанието на заместник-командира се питаше защо руснаците бяха спрели настъплението, но той бързо прогони въпроса. Имаше време да мисли за това. Сега го интересуваше само фактът, че противниците му са притиснати, а това бе добре за него и хората му.

— Сър, свързах се със Седма армия — каза един сержант и му подаде телефона.

— Какво става при вас?

— Господин генерал, говори полковник Ед Лонг. Бяхме атакувани от танковия полк срещу нас. Нападнаха ни без всякакво предупреждение. Просто нахлуха в лагера. Успяхме да ги спрем, но загубих почти всичките си танкове. Трябва ни подкрепление.

— Какви са загубите ви?

— Над четиридесет танка, сър. Освен това осем „Брадли“ и най-малко двеста човека.

— Численост на противника?

— Един танков полк. За момента е само това, но те имат доста приятели, сър. И аз не бих се разсърдил, ако намеря някой.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Генерал Куропаткин погледна схемата на разположение на техниката си. Всички изправни радари бяха включени. Спътниковата информация твърдеше, че двете бази на американската стратегическа авиация са празни. Значи самолетите им вече летяха към Съветския съюз заедно с танкерите КС-135. Ракетните им установки също бяха в пълна бойна готовност. Ако спътниците „Орел“ предадяха сигнал за изстрелване на американски ракети, то Съветският съюз щеше да разполага само с тридесет минути живот. „Половин час“ — помисли си генералът. Между живота и смъртта на родината му стояха само някакви си тридесет минути и здравият разум на американския президент.

— Въздушната активност над Германия се увеличава — докладва един полковник. — Засякохме няколко американски изтребителя, излетели от базите „Рамщайн“ и „Битбург“, които се насочват на изток. Общо осем самолета.

— А каква е информацията ни за американските „СТЕЛТ“?

— В „Рамщайн“ разполагат с една ескадрила — осемнадесет самолета. Предполагаме, че американците ги рекламират пред страните от НАТО за евентуална продажба.

— Може би вече всички са във въздуха — забеляза Куропаткин.

— И то с ядрено оръжие на борда.

— Точно така. Всеки от тях е в състояние да пренася две бомби В-61. Ако летят на голяма височина, ще бъдат над Москва още преди да сме се усетили…

— Освен това имат извънредно прецизни уреди… Могат да поразят всяка цел, която си пожелаят… Два часа и половина след излитането им от Германия… Господи!

С помощта на оръжейната система за дълбоко проникване в земята бомбите можеха да бъдат хвърлени така, че да разрушат президентския бункер. Куропаткин вдигна телефона.

— Трябва да говоря с президента.

— Какво има, генерале? — попита Нармонов.

— Имаме сведения за раздвижване на американските самолети над Германия.

— Но не знаете всичко. Един наш танков полк в Берлин докладва, че е нападнат от американски военни части.

— Това е лудост.

„И докладът дойде само пет минути след обещанието на приятеля ми Фаулър, че няма да предприема никакви провокации.“

— Говорете по същество. Вече имам достатъчно работа.

— Господин президент, преди две седмици в американската база „Рамщайн“ в Германия пристигна ескадрила от бомбардировачи F-117А „СТЕЛТ“. Целта на ескадрилата бе демонстрации пред съюзниците от НАТО. Американците твърдят, че искат да ги продадат. Всеки от тези самолети може да пренася две бомби с мощност половин мегатон.

— Да?

— Не мога да ги прехвана. Те просто са невидими за радарите, с които разполагаме.

— И защо ми го казвате?

— От часа на излитането им плюс презареждането във въздуха до часа на пристигането им над Москва ще изминат не повече от сто и осемдесет минути. Ще знаем за атаката им толкова, колкото знаеше и Ирак.

— Наистина ли са толкова опасни?

— Една от причините да оставим толкова много хора в Ирак бе да разберем на какво са способни американците. Нашите разузнавачи не са успели да видят нито един от американските самолети на радарите. Не е помогнала и френската техника, с която е разполагал Саддам. Да, наистина са много опасни.

— Но защо ще предприемат подобни действия? — попита Нармонов.

— А защо са нападнали танковия ни полк в Берлин? — отвърна на въпроса с въпрос министърът на отбраната.

— Смятах, че бункерът ми може да противодейства на всякакво оръжие.

— Не и на ядрена самолетна бомба, насочена с голяма точност. Ние сме само на сто метра под земята — добави министърът на отбраната. — „Във вечната битка между щит и меч мечът винаги печели.“

— Да се заемем отново с Берлин — каза Нармонов. — Знаем ли какво става там?

— Не. Сведенията, с които разполагаме, идват само от младши офицери.

— Изпратете някой да разбере. Кажете на нашите хора да се оттеглят и само да се защитават. Някакви възражения?

— Не, това е разумно.

 

 

Националният разузнавателен фотографски център (НРФЦ) се намира във вашингтонското военноморско пристанище в една от няколкото сгради без прозорци, където се помещават строго секретни държавни служби. В момента той разполагаше с три фотографски КН-11 и два радарни спътника КН-12 „Лакрос“ в орбита. В 00,26,46 часа по Гринуич Денвър попадна в обхвата на единия КН-11. Всичките му камери започнаха да снимат града и по-специално южните квартали. Снимките моментално пристигнаха във форт Белвоар, Вирджиния, и бяха препратени в НРФЦ. Там ги заснеха на петдесетмилиметрова видеолента. Анализите започнаха незабавно.

 

 

Самолетът бе DC-10. Куати и Гусн отново се настаниха в първокласните си места, доволни и изумени от късмета си. Новината се бе разпространила само няколко минути преди да се качат на самолета. Разбира се, след като „Ройтер“ се бе включил в играта, това бе неизбежно. АП и ЮПИ веднага се заеха със златната мина и в всички телевизионни станции загърмяха. Изненадани, че телевизионните мрежи все още не са излезли със специални бюлетини, местните филиали побързаха да ги пуснат. Това, което най-много изненада Куати, бе тишината. Вестта се разпространи из аерогарата като вълна. Но след нея не се понесоха викове и паника, а се разстла удивителна тишина. Гласът на администраторката, оповестяваща полетите, се чуваше съвсем спокойно. Скоро какофонията от гласове, която обикновено цари на подобни места, отново се върна към нормалния си ритъм. „Значи така посрещат трагедията и смъртта американците?“ — помисли си командирът. Липсата на всякакви емоции го удиви.

Но той скоро забрави впечатленията си. DC-10 се устреми към края на пистата и излетя. След няколко минути се намираха над международни води и пътуваха към неутрална държава и към сигурността. „Само още едно прехвърляне“ — помислиха си едновременно и двамата. Кой можеше да се надява на такъв късмет?

 

 

— Инфрачервените излъчвания са забележителни — разсъждаваше на глас фотоаналитикът. Той за пръв път разглеждаше снимки от епицентъра на ядрен взрив. — Разрушенията и малките пожари се простират в радиус от една миля около стадиона. Но димът и инфрачервените лъчи затрудняват работата. Следващия път, ако имаме късмет, ще се вижда по-добре.

— Какво можете да ми кажете за вероятния брой на жертвите? — попита Райън.

— Информацията ми е доста оскъдна. Най-хубавите снимки показват дима, който закрива всичко. Инфрачервените излъчвания са наистина впечатляващи. Около стадиона има множество пожари. Предполагам, че са от експлодиралите автомобилни резервоари.

Джак се обърна към най-старшия офицер от научно-техническия отдел:

— Кой е във фотографската лаборатория?

— Никой — отвърна офицерът. — Днес е неделя. Ако не очакваме някакъв спешен материал, оставяме работата през почивните дни на НРФЦ.

— Кой е най-добрият специалист?

— Анди Дейвис, но той живее в Маназас. Няма да успее да стигне дотук.

— По дяволите.

Райън отново вдигна телефона.

— Изпратете ни десетте най-добри снимки, с които разполагате — каза той на служителя в НРФЦ.

— Ще ги имате след две-три минути.

— А може ли някой да оцени пораженията от бомбата?

— Аз ще се заема — отвърна офицерът от научния отдел. — Навремето работех в разузнаването на стратегическата авиация.

— Действай.

 

 

Деветте танка М1А1 вече бяха унищожили почти тридесет руски Т-80. Съветската част се бе изтеглила на юг, за да потърси прикритие. Ответният им огън порази три М1А1, но сега силите бяха далеч по-изравнени. Капитанът, командващ танковете, изпрати няколко БТР-а „Брадли“ в източна посока, за да разузнаят обстановката. Както и при първия преход, от прозорците надничаха любопитни глави. Но берлинчани се оказаха достатъчно благоразумни, за да не светват лампите си. Уличните лампи обаче притесняваха един командир на „Брадли“. Той извади автомата си и започна да стреля по тях за ужас на малцината граждани, имали смелостта да гледат.

 

 

— Was nun? — попита Кайтел. — Сега какво?

— Сега си обираме крушите и изчезваме оттук. Свършихме работата си — отвърна Бок и зави наляво.

Северната посока изглеждаше най-безопасна. Щяха да изоставят колата и камиона, да се преоблекат и да се изпарят. „Може би дори ще оцелеем“ — помисли си Бок. Това наистина щеше да бъде отличен край. Но той вече бе постигнал целта си — да отмъсти за Петра. Именно руснаците и американците я бяха убили. „Германците са просто пионки в голямата игра и истинските злодеи вече плащат — каза си Бок. — И ще продължат да плащат.“ В крайна сметка отмъщението се бе оказало по-сладко, отколкото си мислеше.

 

 

— Руска щабна кола — каза стрелецът. — Зад нея има камион „ГАЗ“.

— Картечницата — каза командирът и внимателно огледа целта. — Изчакай малко.

— Обожавам да убивам офицери…

Стрелецът подготви двадесет и пет милиметровата си картечница.

— Целта е на мушка, серж.

 

 

Въпреки богатия си опит като терорист Бок бе лош войник. Той помисли голямата ъгловата сянка на две пресечки от тях за камион. Планът му бе успял. Времето, по което американците бяха обявили тревога, можеше да означава само едно: Куати и Гусн бяха свършили работата си точно както трябваше. Бок бе заслепен от блясъка, който приличаше на внезапно включена електрическа крушка. Светлият лъч премина над главата му.

 

 

— Огън! Разкъсай ги.

Стрелецът бе превключил оръжието си на бърз огън. Двадесет и пет милиметровата картечница работеше прецизно като шевна машина. Трасиращите куршуми му позволяваха отлично да коригира огъня. Първият откос бе насочен срещу камиона. „В него може да има войници“ — си бе помислил артилеристът. Първите изстрели попаднаха в двигателя и го разкъсаха на части. Следващите обходиха шофьорската кабина и каросерията. Камионът се отпусна напред върху спуканите си предни гуми. Стрелецът вече бе насочил вниманието си към колата. Той я преряза с един картечен откос. Целта му стана неуправляема и се блъсна в едно спряло наблизо БМВ. От камиона излезе една сянка на вероятно вече ранен човек. Нови два откоса спънаха порива му към живот.

Командирът на БТР-а реагира незабавно. Не искаше да се бави на място, където бе убивал. След две минути забелязаха нови обекти. Две полицейски коли караха точно към тях с пуснати буркани и сирени. Когато се приближи на неколкостотин метра от тях, първата спря, включи на задна скорост и изчезна обратно. Командирът се усмихна. Не се бе излъгал в умствените възможности на германските ченгета.

Пет минути след като американците се бяха отправили към друга пресечка, първият берлинчанин — един удивително смел лекар — излезе на улицата и се приближи до руската щабна кола. И двамата мъже в нея бяха мъртви. Интересното бе, че куршумите, разкъсали телата, бяха пожалили изпръсканите им с кръв лица. Картината в камиона бе още по-страшна. Един от хората в него сигурно бе живял още няколко минути след стрелбата, но когато лекарят стигна до него, сърцето му вече не биеше. Берлинчанинът се учуди, че всички бяха облечени в руски военни униформи. Тъй като не знаеше какво повече може да направи, той се обади в полицията. Лекарят доста по-късно разбра колко превратно бе изтълкувал сцената, разиграла се пред дома му.

 

 

— Явно не са се шегували за инфрачервеното излъчване. Бомбата е била доста сериозна — забеляза офицерът от научно-техническия отдел. — Но пораженията са малко странни… хмм.

— Какво искаш да кажеш, Тед? — попита Райън.

— Че разрушенията би трябвало да са доста по-големи от сегашните… Може би са повлияли сенките и отраженията. — Той вдигна поглед. — Съжалявам. Ударните вълни не могат да преминават през всичко — например през хълмове. Тук сигурно е имало сенки и отражения. Иначе тези къщи просто не би трябвало да ги има.

— Все още не те разбирам — каза Райън.

— В подобни случаи аномалиите са нещо нормално. Може би първо да помисля и после пак да поговорим? — попита Тед Айърс.

 

 

Уолтър Хоскинс седеше в кабинета си, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Освен това като най-старши от присъстващите бе длъжен да отговаря на телефоните. За да види стадиона, трябваше само да погледне навън. Димът се издигаше само на пет мили от прозорците му, един от които бе пукнат. Една част от съзнанието му се питаше дали не трябва да изпрати екип от полицаи там. Но другата отговаряше, че няма подобни заповеди. Той се обърна да погледне отново натам и остана учуден, че прозорците са все още здрави. В крайна сметка сградата бе само на пет мили от епицентъра на ядрения взрив. Останките от облака вече бяха достигнали първите зъбери на Скалистите планини. Атомната гъба все още не се бе разпаднала изцяло. Под нея се виждаше черната пушилка на дима от многобройните пожари. Разрушенията бяха…

… малко. Малко? Каква лудост. Тъй като нямаше какво друго да прани Хоскинс вдигна телефона и се свърза с Вашингтон.

— Дайте ми Мъри.

— Кажи, Уолт.

— Много ли си зает?

— Всъщност не. Как е там при теб?

— Телевизионните станции и телефоните не функционират. Дано, когато се изправя пред съдията, президентът да е някъде наблизо.

— Уолт, сега не е време…

— Не се обаждам за това.

— А за какво тогава?

— Виждам го оттук, Дан — каза Хоскинс с почти замечтан глас.

— Зле ли е?

Всъщност виждам само дим. Гъбовидният облак е вече над планините. Оранжев е като портокал. Виждам и стотици малки пожари. Осветяват дима, който се издига от стадиона. Дан?

— Да, Уолт? — отвърна Мъри. „Сигурно е в шоково състояние“ — помисли си той.

— Има нещо странно.

— Какво?

— Прозорците ми са здрави. Намирам се само на пет мили от мястото, а само един е пукнат. Странно, нали? — Хоскинс замълча за момент. — При мен са материалите, които каза, че искаш да видиш. Снимките и всичко останало.

Хоскинс прелисти документите, които лежаха на бюрото му.

— Марвин Ръсел наистина избра лош ден да умре. Както и да е. Паспортите и всичко, което искаше, са тук. Спешно ли е?

— Може да почака.

— Добре — каза Хоскинс и затвори.

— На Уолт май нервите му не издържат. Пат? — забеляза Мъри.

— Обвиняваш ли го? — попита О’Дей.

— Не — поклати глава Дан.

— Ако стане още по-зле…

— Далеч ли е семейството ти?

— Не достатъчно.

— Пет мили — промълви Мъри.

— Какво?

— Уолт каза, че се намира на пет мили от епицентъра и вижда пожарите. Дори прозорците му не били счупени.

— Глупости — отвърна О’Дей. — Сигурно съвсем се е побъркал. Та пет мили са по-малко от осем хиляди метра.

— Какво искаш да кажеш?

— От ПВО съобщиха, че бомбата е с мощност 100 килотона. Трябва да е изпочупила прозорците в огромен периметър. Един прозорец се чупи от около двеста грама допълнително налягане.

— Откъде знаеш?

— Служил съм във флотското разузнаване. Едно време работата ми бе да оценявам вероятните поражения от руски бойни глави. Ако се намираш на осем хиляди метра от епицентъра на бомба с мощност сто килотона, покривът ти ще бъде разрушен, около теб ще избухнат малки пожари и тъй нататък. Не е приятно.

— Ами пердетата ще се запалят ли?

— Би трябвало — отвърна замислено О’Дей. — Да, обикновените пердета ще се запалят. Особено пък ако са с тъмен цвят.

— Уолт не е толкова превъртял, че да не забележи пожар в кабинета си…

Мъри вдигна телефона и натисна бутона за Ленгли.

 

 

— Да, какво има, Дан? — попита Джак по микрофона.

— С какви сведения разполагаш за мощността на взрива?

— Според ПВО бомбата е била около сто и петдесет-двеста килотона. Приблизително колкото голяма стратегическа или малка тактическа бойна глава — отвърна Райън. — Защо питаш?

На другия край на масата офицерът от научно-техническия отдел вдигна поглед от снимките.

— Току-що говорих с наш служител в Денвър. Той вижда стадиона от кабинета си. Пет мили, Джак. Освен това само един от прозорците му е пукнат.

— Хайде де — забеляза офицерът.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Райън.

— Пет мили са осем хиляди метра — забеляза Тед Айърс. — Само термичната вълна трябва да превърне сградата във врящ котел. А ударната сто процента ще изпотроши всякаква стъклария.

Мъри чу думите на офицера.

— Да. Колегата ми твърди същото. Моят човек може и да не е на себе си от шока, но със сигурност ще забележи, ако кабинетът му гори, не мислиш ли?

— Получили ли сме вече информация от Денвър? — обърна се Джак към Айърс.

— Не. Спасителният екип още не е пристигнал, но снимките говорят красноречиво, Джак.

— Дан, можеш ли да изпратиш някого веднага там?

— Ще проверя.

 

 

— Хоскинс слуша.

— Дан Мъри е, Уолт. Изпрати няколко човека в района на „Скайдоум“ колкото се може по-бързо. Ти остани в кабинета за свръзка.

— Добре.

Хоскинс даде съответните нареждания, като се чудеше дали не рискува живота на подчинените си. После отново остана без работа и се загледа в папката пред себе си. „Марвин Ръсел — помисли си той — е поредният престъпник, умрял от глупост.“ Трафик наркотици. Никога нямаше да поумнеят.

 

 

Роджър Дърлинг облекчено въздъхна, когато „Нийкап“ се отдели от самолета цистерна. Преустроеният „Боинг 747“ летеше доста меко, но не и когато бе в близост с танкера КС-10. Преживяването допадна единствено на сина му. В залата за конференции на борда имаше един генерал от военновъздушните сили, един флотски капитан първи ранг, майор от морската пехота и още четирима други офицери. Цялата информация, с която разполагаше президентът, своевременно се предаваше и на „Нийкап“. Включително и съобщенията по „горещата линия“.

— Думите им звучат окуражаващо, но няма да е зле да разберем какво всъщност мислят всички.

— Ами ако наистина става въпрос за руско нападение? — попита генералът.

— И защо ще ни нападат?

— Нали чухте разговора между президента и ЦРУ, сър?

— Но според мен Райън е прав — отвърна Дърлинг. — Иначе просто няма логика.

— А нима светът е логичен? Ами схватките и Берлин и Средиземно море?

— Те са станали между авангардни части. Ние повишаваме бойната си готовност — те също. Войниците се намират прекалено близо едни до други и нечии нерви не издържат. Същото е станало и когато Гаврило Принцип е застрелял ерцхерцога.^[1] Просто един нещастен случай, от който всичко тръгва надолу.

— Но сега поне разполагаме с „гореща линия“, господин вицепрезидент.

— Вярно — съгласи се Дърлинг. — И слава богу, тя засега си върши работата.

 

 

Преминаха първите петдесет метра с лекота. После стана по-трудно, а накрая — невъзможно. Петдесет пожарникари начело с Калахан се опитваха да си пробият път към стадиона. Подкрепяха ги още сто. Началникът на пожарната команда бе наредил всички да се обливат с вода. Ако не друго, тя поне щеше да изчисти праха или каквото и друго там, по дяволите, падаше върху тях. Заразената вода на свой ред щеше да се оттече в уличните канали. Ако преди това не замръзнеше, разбира се. Дрехите на първите огнеборци вече бяха покрити с прозрачна тънка коричка лед.

Но най-големият проблем си оставаха колите. Те лежаха настрани или на покривите си, разхвърляни като детски играчки. Изтичащият от резервоарите им бензин се събираше на малки горящи локвички, които постоянно се подхранваха от допълнително гориво. Калахан нареди един от камионите да се приближи. Хората му завързваха купетата на изпотрошените коли и една по една ги извличаха. Работата обаче отнемаше ужасно много време. Така никога нямаше да стигнат до стадиона. А вътре имаше оцелели хора. Калахан бе сигурен в това. Трябваше да има. Той стоеше встрани и угризенията на съвестта, че не му е студено колкото на другите пожарникари, не преставаха да го измъчват. Когато чу шума от мощния дизелов двигател, Калахан се обърна.

— Здрасти — поздрави го един човек с униформа на армейски полковник. На табелката върху джоба му пишеше: „Лайл“. — Чух, че ви трябва мощна техника.

— С какво разполагате?

— С три сапьорни танка М-728, които след малко пристигат. Имам и още нещо.

— Какво?

— Сто химически облекла. Не са идеални, но са по-добри от униформите на твоите хора. Освен това топлят повече. Защо не изтеглиш хората си за малко и не ги накараш да се облекат? Камионът е ей там — посочи полковникът.

Калахан се подвоуми за момент, но реши, че просто не може да откаже такова предложение. Той нареди на пожарникарите да се оттеглят и да облекат химическите костюми. Полковник Лайл подхвърли един и на него.

— Идеята да се обливате с вода е добра. Така поне няма да имате проблеми с праха. И така, какво искаш от нас?

— Оттук не се вижда добре, но стадионът не е напълно разрушен. Вътре сигурно има оцелели. Трябва да им помогнем. Можете ли да ни прехвърлите през горящите коли?

— Разбира се.

Полковникът включи радиото си и заповяда на първата машина да се приближи. Калахан видя, че М-728 всъщност си бе чист танк с прикрепено голямо гребло към предницата. В задната част на кулата се виждаха А-образни винкел и лебедка. Имаше дори и странно на вид малко оръдие.

— Танкът ще създаде малко бъркотия. Искаш ли още да го правим?

— Майната й на бъркотията.

— Само да разчисти път. Добре тогава.

Лайл отново включи радиото си И застана от лявата страна на М-728.

— Пробий — заповяда кратко той.

Танкистът даде газ точно когато първият пожарникар се върна, облечен с химическия костюм. Машината направи някакъв опит да избегне маркучите по земята, но въпреки това разкъса два. После танкистът спусна греблото и се вряза в масата от горящи коли със скорост тридесет и пет километра в час. Дупката, която направи, бе с дължина около десет метра. Танкът се отдръпна и започна да я разширява.

— За бога! — възкликна Калахан. — Какво можеш да ми кажеш за радиацията?

— Малко. Преди да дойда тук, говорих със специалистите. Те ще пристигнат всеки момент. Дотогава… — повдигна рамене Лайл. — Наистина ли мислиш, че вътре има все още живи хора?

— Част от стадиона е все още здрава. Видях я от вертолета.

— Будалкаш ли ме?

— Не, сериозно.

— Но това е невъзможно. От ПВО казаха, че бомбата е била голяма.

— Какво? — изкрещя Калахан, за да заглуши шума от танка.

— Бомбата е била голяма. На практика тук въобще не трябва да има паркинг.

— Значи според теб това е малко? — погледна го Калахан с невярващ поглед.

— Да, по дяволите! — Лайл замълча за момент. — Ако хората вътре…

Полковникът побягна обратно към танка и заговори обратно по радиопредавателя си. След миг М-728 спря.

— Какво стана?

— Ако наистина има оцелели, можем да ги прегазим. Казах му да напредва по-внимателно. По дяволите, ти май си прав. А аз те мислех за превъртял.

— Какво казваш? — изкрещя отново Калахан и махна на хората си да облеят и танка с вода.

— Вътре може да има оцелели. Бомбата е била дяволски по-малка, отколкото ми казаха.

 

 

— „Мейн“, тук е „Морски дявол“ едно-три — изпращя Р-3С „Орион“. — Намираме се на около четиридесет мили от вас. Какво става?

— Имаме проблеми с винта. Освен това наоколо трябва да се навърта руска лодка. За последен път я засякохме на четиридесет и пет хиляди метра в югозападна посока — отвърна Рикс.

— Прието. Ще видим дали ще успеем да го разкараме. Когато пристигнем, ще се обадим отново. Край.

— Капитане, можем да се движим с три възела. Предлагам да се насочим на север, за да увеличим разстоянието — каза Клагет.

Рикс поклати отрицателно глава.

— Не, ще си кротуваме.

— Сър, приятелят ни може и да е чул шума от сблъскването. Може би вече напредва към нас. Загубихме най-добрия си сонар. Най-добре е да избягаме колкото се може по-далеч.

— Не, най-добре е да не вдигаме шум.

— Тогава нека поне пуснем самоходния симулатор.

— Това е разумно, сър — обади се и друг офицер.

— Добре, програмирайте го максимално да ни наподобява и му дайте южен курс.

— Слушам.

В трета торпедна тръба на „Мейн“ нямаше торпедо. Там се намираше самоходният симулатор на подводна лодка (ССПЛ). Всъщност той представляваше модификация на торпедо, но без бойна глава. На нейно място бе монтирано издаващо шум устройство, свързано със сонарен датчик. То щеше да издава шум, подобен на излъчвания от повредена подводница клас „Охайо“. Тъй като една от малкото причини, поради които „Охайо“ можеше да излъчва шум, бе повреда на винта, тази възможност бе предварително програмирана в ССПЛ. След няколко минути устройството бе готово и изстреляно навън. ССПЛ се насочи в южна посока и когато се отдалечи на две хиляди метра от „Мейн“, започна да излъчва шум.

 

 

Небето над Чарлстън, Южна Каролина, се изчисти. Тук не бе валял сняг, както във Вирджиния и Мериленд, а само лапавица. Следобедното слънце обаче бързо изсуши улиците и старият град отново придоби обичайния си приветлив вид. Командващият Шеста подводна ескадра наблюдаваше от кея две от подводниците ракетоносци, които плаваха надолу по река Купър към океана и безопасността. Но той не знаеше, че не е единственият зрител. На сто и деветдесет мили над главата му премина руски разузнавателен спътник, който продължи пътя си нагоре по крайбрежната линия към Норфолк. Там небето също се бе изчистило. Спътникът предаде снимките в руския разузнавателен център в западния край на Куба. Оттам бяха прехвърлени на комуникационен спътник. Повечето руски спътници се движеха във високи орбити и поради това енергийните вълни не ги бяха засегнали. Снимките пристигнаха в Москва за броени секунди.

— Да? — каза министърът на отбраната.

— Разполагаме с фотографски материал от три американски военноморски бази. Ракетоносците в Чарлстън и Кингс Бей излизат в открито море.

— Благодаря.

Военният министър затвори телефона. Още една заплаха за родината му. Той веднага я съобщи на Нармонов.

— Какво означава това?

— Че военните мерки, предприети от американците, не са само със защитна цел. Някои от заснетите подводници са въоръжени с ракети „Трайдънт D-5“ и са способни да нанесат първи удар. Помните ли колко загрижени бяха американците да унищожим нашите СС-18 в срок?

— Да, но те съкращават голямо количество от своите „Минитмън“ — каза Нармонов.

— От които просто нямат нужда. Те могат да отправят първи ядрен удар от морето. От борда на подводници. А ние не. Ние сме напълно зависими от разположените по суша балистични ракети.

— И какво за нашите СС-18?

— Продължаваме деактивирането им дори и в момента. Ако успеят да преустроят проклетия завод, ще изпълним договорните си задължения. Всъщност ние и сега ги изпълняваме, но проклетите американци отричат, че е така. — Министърът на отбраната направи малка пауза. Нармонов явно не разбираше. — С други думи, ние унищожихме някои от най-точните си ракети, докато американците запазиха своите. Те разполагат със стратегическо преимущество.

— Не можах да си доспя и явно не съм в добра форма — каза колебливо Нармонов. — Ти само преди година се съгласи с подписването на този договор, за да ми кажеш сега, че той ни заплашва.

„Всички са еднакви — помисли си министърът на отбраната. — Никога не те слушат. Никога не ти обръщат внимание. Ако щеш, им повтори едно нещо сто пъти, и пак няма да те чуят.“

— Унищожаването на толкова голям брой ракети и бойни глави променя съотношението на силите…

— Глупости! Ние все още сме равни по всички показатели — възрази президентът Нармонов.

— Въпросът не е в това. Важният фактор е връзката между броя на установките и, разбира се, уязвимостта им и броя на бойните глави, с които разполагат двете страни. Ние все още можем да нанесем първи удар и да унищожим американските ракетни установки, разположени на суша. Точно затова се съгласиха на петдесет процента съкращение в тази област. Но по-голямата част от бойните им глави са в морето. И сега за пръв път ракетите с морско базиране е възможно да нанесат унищожителен първи удар.

— Куропаткин — каза Нармонов. — Чуваш ли разговора ни?

— Да. Министърът на отбраната е прав. Единственото допълнение, което мога да направя — ако ми позволите, разбира се, — е, че намаляването на броя на установките изцяло променя съотношението пускови установки бойни глави. За пръв път е възможен напълно унищожителен първи удар. Особено пък ако американците успеят първо да премахнат правителството ни.

— А те лесно могат да го сторят с базираните си в Германия бомбардировачи „СТЕЛТ“ — допълни военният министър.

— Чакайте малко. Да не би да искате да ми кажете, че Фаулър е взривил собствения си град, за да има извинение за нападението срещу нас? Що за лудост е това?

Едва сега съветският президент проумя силата на страха. Военният министър заговори бавно и спокойно:

— Няма значение кой е взривил бомбата. Ако Фаулър обаче реши, че сме го направили ние, той е способен да предприеме съответните действия. Другарю президент, искам да разберете само едно нещо: От техническа гледна точка страната ни се намира на ръба на унищожението. Ракетите им с наземно базиране са само на тридесет минути от нас. Балистичните „Трайдънт“ са съответно на двадесет минути. А пристигането на онези проклети невидими стратегически бомбардировачи е въпрос на два часа. Между другото, използването им ще е най-умният дебют. Между нас и разрушението стои само умственото състояние на президента Фаулър.

— Разбирам.

Съветският президент помълча около половин минута, после се загледа в картата на далечната стена. Когато заговори, в тона му се прокрадваше гневът на изплашен човек:

— И какво предлагате да направим? Да нападнем американците ли? Аз няма да издам подобна заповед.

— Разбира се, че не, но ще ви посъветваме да поставите стратегическите ни сили в пълна бойна готовност. Американците, разбира се, ще забележат действията ни и ще разберат, че унищожителният първи удар е невъзможен. Така ще успеем да овладеем ситуацията и разумът ще надделее.

— Головко?

Първият заместник-председател на КГБ за пръв път се намеси:

— Те вече са в пълна степен на бойна готовност. Ако и ние го направим, може да ги провокираме.

— Ако не го направим, сами вкарваме вълка в кошарата.

Министърът на отбраната бе нечовешки спокоен. Може би единственият, който напълно се владееше.

— Знаем, че американският президент е в стресово състояние от загубата на хиляди граждани. Така че може да действа импулсивно. Ако демонстрираме възможността си да се защитим, ние намаляваме заплахата от подобни действия. В никакъв случай не трябва да показваме слабостта си. Не и в този момент. Слабостта винаги подтиква към нападение.

Нармонов огледа всички в стаята за евентуални възражения. Нямаше.

— Действайте — каза той на военния министър.

 

 

— Все още нямаме информация от Денвър — каза Фаулър и разтърка очи.

— Аз не бих разчитал много на нея — отвърна генерал Борщайн.

Командният пункт на ПВО на Северна Америка всъщност се намираше буквално в планина. Входният тунел е преграден с множество стоманени херметически врати. Цялата конструкция бе планирана така, че да издържи на всякакви удари. Омекотяващи ресори и въздушни възглавници изолираха хората и техниката от гранитните скали. Стоманените покриви можеха да спрат всякакви отломки от скали или шрапнели. Борщайн обаче не вярваше, че ще преживее евентуално нападение. Към командния пункт бяха насочени цял полк съветски ракети СС-18, модел 4. Вместо с десет или повече разделящи се бойни глави те бяха въоръжени само с една. Мощността й от двадесет и пет мегатона имаше за задача да превърне планината Шайен в езеро. Тази мисъл не бе приятна. Борщайн бе пилот по професия и призвание. Започнал на F-100 — наричан от летците „Германеца“, — той бе продължил на F-4 „Фантом“ и завършил като командир на ескадрила с F-15 в Европа. Борщайн се намръщи. Дори и той не бе достатъчно стар за подобни спомени. Работата му изискваше да защитава страната си от въздушни нападения. Генералът обаче не бе успял да я свърши. В Америка бе избухнала ядрена бомба, отнела живота и на началника му, а той не знаеше нито защо, нито как, нито пък кой я бе пуснал. Борщайн не бе човек, свикнал да губи, но картата срещу него показваше, че ще се случи точно това.

— Генерале — извика го един майор.

— Какво има?

— В микровълновия диапазон настана оживление. Според мен Иван поставя ракетните си полкове в бойна готовност. Същото става и в няколко военноморски бази. От Москва летят спешни съобщения.

— За бога! — вдигна отново телефона Борщайн.

 

 

— Никога не са го правили? — попита Елиът.

— Звучи невероятно, но е факт — отвърна Борщайн. — Дори и по време на кубинската криза руснаците не са поставяли балистичните си ракети в пълна бойна готовност.

— Не е за вярване — изръмжа Фаулър. — Никога ли?

— Генералът е прав — обади се Райън. — Причината е, че телефонната им система открай време е в ужасно състояние. Явно най-после са я стегнали достатъчно…

— Какво искаш да кажеш?

— Господин президент, в крайна сметка всичко опира да подробностите. Съобщенията за промяна в степента на бойна готовност се изпращат устно. Така го правим ние, така постъпват и руснаците. От друга страна, телефонната им система е напълно разбита, а никой не иска да рискува с подобни неща. Именно поради това те вложиха много пари за модернизирането й. Също както постъпихме и ние със системите ни за команди и контрол. Сега вече използват фиброоптични кабели и нова конфигурация от микровълнови връзки. Затова прехващаме сигналите им — обясни Джак. — Разсейване на микровълни.

— След още две години сигурно ще използват само фиброоптични кабели, а ние разбираме за това едва сега — прибави генерал Фремънт. — Доста неприятно.

— На мен също не ми харесва — каза Райън, — но в крайна сметка и ние сме в Бойна готовност — ДВЕ, нали?

— Но те не го знаят. Никой не им го е казвал — намеси се Лиз Елиът.

— Освен ако не разчитат съобщенията ни. Казвал съм ви, че имаме сведения за проникването им в нашите шифровъчни системи.

— От АНС твърдят, че си луд.

— Може и да са прави, но АНС също е бъркала, и то доста.

— Какво мислиш за психическото състояние на Нармонов?

„Че е изплашен колкото самия мен“ — каза си Райън.

— Не смея да правя никакви предположения по този въпрос, сър.

— Освен това не знаем дали в края на краищата говорим с него — вметна Елиът.

— Лиз, категорично отказвам да приема хипотезата ти — повиши тон Райън. — Единственият довод в подкрепа на твърденията ти идва от ЦРУ. А тук въобще не сме убедени в истинността му. — „По дяволите, защо въобще им съобщих за този доклад“ — помисли си Джак.

— Престани, Райън — отряза го Фаулър. — Трябват ми факти, а не спорове.

— Сър, продължавам да твърдя, че все още нямаме достатъчно информация, за да правим каквито и да е изводи.

— Глупости — обади се полковникът до генерал Фремънт.

— Какво означава това? — попита главнокомандващият стратегическата авиация встрани от микрофона.

— Доктор Елиът е права, сър. Хипотезата й е логична.

— Господин президент — чуха те, — имаме съобщение по „горещата линия“.

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ТОКУ-ЩО ПОЛУЧИХМЕ СЪОБЩЕНИЕ, ЧЕ В БЕРЛИН АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ СА НАПАДНАЛИ СЪВЕТСКИ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ПОНЕСЛИ СМЕ СЕРИОЗНИ ЗАГУБИ. МОЛЯ ВИ, ОБЯСНЕТЕ КАКВО СТАВА.

— По дяволите — възкликна Райън, докато дочиташе факса.

— Искам мненията ви — каза Фаулър по микрофона.

— Най-добре е да кажем, че въобще не знаем за инцидента — каза Елиът. — Да признаем обратното, значи да поемем отговорността за него.

— Моментът е доста неподходящ за лъжи — каза твърдо Райън. Още докато го казваше, осъзна, че прекалява. „Ако продължаваш да крещиш, въобще няма да те слушат, Джак…“

— Кажи го на Нармонов — не му остана длъжна Елиът. — Забрави ли, че те ни нападнаха първи?

— Така твърдят и докладите, но…

— Да не би да искаш да кажеш, че войниците ни лъжат, Райън? — извика Борщайн от планината Шайен.

— Не, генерале, но в подобна обстановка новините са нещо несигурно и вие го знаете не по-зле от мен.

— Ако отречем, че знаем за нападението, няма да се ангажираме с твърдения, които после може да се наложи да отречем. Освен това няма да ги предизвикаме — настоя съветничката по националната сигурност. — А те защо ни питат точно сега?

— Господин президент, вие сте били прокурор — каза Райън — и знаете колко несигурни са показанията на очевидците. Нармонов може би задава въпроса с добри намерения. Съветът ми е да отговорим честно.

Джак се обърна към Гудли, който кимна в знак на съгласие.

— Робърт, ние не се занимаваме с цивилни, а с военни, които са опитни наблюдатели. Нармонов се опитва да ни припише нещо, което не сме вършили — настоя Елиът. — От друга страна, съветските части не биха предприели нападателни действия своеволно. Ето защо той знае, че обвиненията му са напълно измислени. Ако признаем, че сме осведомени за схватката, то тогава признаваме и обвиненията му. Не знаем що за игра играе — който и да се намира на другия край на линията, — но ако кажем, че просто не сме чули за случилото се, печелим време.

— Остро протестирам — каза Джак с възможно най-спокоен глас.

 

 

ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ:

КАКТО ЗНАЕТЕ, В МОМЕНТА СЪМ ПРЕКАЛЕНО ЗАЕТ СЪС СЪБИТИЯТА В ГРАНИЦИТЕ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. ЗАСЕГА НЕ СЪМ ПОЛУЧАВАЛ НИКАКВА ИНФОРМАЦИЯ ОТ БЕРЛИН. ВЕДНАГА ЗАПОВЯДАХ ДА БЪДЕ ИЗВЪРШЕНА ПРОВЕРКА.

— Какво мислите?

— Този негодник ни лъже най-нагло — каза министърът на отбраната. — Разполагат с прекалено добра система за свръзка, за да са в неведение.

— Робърт, Робърт, защо ме лъжеш, когато знам истината… — каза Нармонов с наведена глава.

Съветският президент имаше много въпроси без отговор. През последните два-три месеца отношенията му с Америка бяха поохладнели. Отказаха и на молбите му за допълнителни кредити. Въпреки че знаеха за проблемите, американците продължаваха да настояват за изпълнение на задълженията по договора за съкращаване на оръжия. А освен всичко друго Андрей Илич лично бе обещал на Фаулър, че ще спазят срока. Какво се бе променило? Защо американският президент не изпълняваше обещанията си? И какво, по дяволите, правеше сега?

— Това е нещо повече от лъжа. Нещо повече от една лъжа — каза министърът на отбраната.

— Какво имаш предвид?

— Той изрично подчерта, че се занимава главно със спасителните операции в Денвър. Но ние знаем, че е поставил стратегическите си сили в пълна бойна готовност. Защо не ни го казва?

— Защото го е страх да не ни провокира ли? — попита Нармонов, но дори и самият той си помисли, че думите му звучат глупаво.

— Вероятно — съгласи се министърът на отбраната. — Но не знаят, че сме разчели шифрите им. Може би си мислят, че са успели да скрият този факт от нас.

— Не — намеси се Куропаткин от бункера си. — Не съм съгласен. Подобни индикатори едва ли могат да убягнат от вниманието ни. Сигурно разбират, че знаем за раздвижването в стратегическите им сили.

— Но не всичко — обърна се военният министър към Нармонов. — Трябва трезво да обсъдим предположението, че американският президент вече не разсъждава разумно.

 

 

— За пръв път? — попита Фаулър.

Елизабет Елиът кимна. Лицето й бе доста побеляло.

— Наистина е малко известно, но е вярно, Робърт. Руснаците никога не са поставяли стратегическите си ракети в пълна бойна готовност. Правят го за пръв път.

— И защо точно сега? — попита Фаулър.

— Единственото разумно обяснение е, че не разговаряме с Нармонов.

— Но нима можем да бъдем сигурни?

— Не можем. Разполагаме само с тази компютърна връзка. Нито го виждаме, нито пък чуваме гласа му.

— Милостиви Боже!