Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sum of All Fears, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, София, 2002. Второ издание

Превод: Петко Петков

Художник: Буян Филчев

Печат: Инвестпрес АД, София

ISBN 954-733-282-1

 

Първо издание: Атика, 1994; в 2 т. в поредица „Международни бестселъри Crime & mystery“.

История

  1. — Добавяне

35.
ТРИ ТРЕПТЕНИЯ

Циферблатът върху корпуса на бомбата показваше 5,00,00. Процесът започна.

Първо кондензаторите под високо напрежение започнаха да се зареждат и малките пиротехнически приспособления до резервоарите с тритий в двата края на бомбата се запалиха. Те задвижиха буталата, които изтикаха трития в тесни метални тръбички. Едната от тръбичките водеше до първата, а другата до втората степен на бомбата. Тук процесът протичаше сравнително бавно. Целта бе свързването на литиевия деутерид с неустойчивите тритиеви атоми. Изминаха десет секунди.

В 5,00,10 хронометърът подаде нов сигнал.

Оставащо време — нула.

Кондензаторите освободиха енергията си и изпратиха импулси до разпределителната електрическа мрежа. Дължината на първия кабел бе петдесет сантиметра. За изминаването му бяха необходими две трети наносекунди. Импулсът влезе в разпределителната електрическа мрежа през криптоновите превключватели. Всеки от тях бе малко, но невероятно бързо действащо устройство, което използва самойонизиращ се радиоактивен криптонов газ, за да определи времето си на действие със забележителна прецизност. Използвайки налягането на импулса за увеличаване на ампеража си, електрическата мрежа го разпредели в седемдесет различни кабела, всеки един от които с дължина един метър. Предадените импулси изминаха разстоянието за три десети трептене (три наносекунди). Кабелите, разбира се, трябваше да бъдат с абсолютно еднаква дължина, тъй като бе задължително всичките седемдесет експлозива да избухнат едновременно. С помощта на криптона и еднаквите по дължина кабели ефектът бе постигнат лесно.

Импулсите достигнаха детонаторите по едно и също време. Всеки експлозивен блок разполагаше с три различни детонатора и нито един от тях не отказа да проработи. Детонаторите представляват малки и достатъчно тънки жички, които могат да бъдат взривени от импулса. Той достигна експлозивните блокчета и физическият детонационен процес започна 4,4 наносекунди след подаването на сигнала от хронометъра. В резултат се получи не експлозия, а имплозия, тъй като експлозивната сила бе насочени именно навътре.

Експлозивните блокчета всъщност представляваха много сложна сплав, обвита със смес от леки и тежки материали. Във всяко едно от блокчетата външният слой представляваше сравнително бавен експлозив със скорост на детонация около седем хиляди метра в секунда. Експлозивната вълна се разпространи в симетрични кръгове с център детонатора и бързо достигни края на блокчетата И тъй като те бяха взривени отвън навътре, ударната вълна се движеше към центъра им. На границата между бавните и бързите експлозиви имаше мехурчета, наречени „празноти“. Те започнаха да променят ударната вълна от сферична в плоска с цел да се наподоби металният обект, който се стремяха да достигнат. Той се наричаше „спусък“.

„Спусъкът“ представляваше парче грижливо оформен волфрам-рений. Тези парчета бяха ударени от вълна, движеща се със скорост повече от девет хиляди и осемстотин метра в секунда. В самия волфрам-рений имаше берилиев пласт, дебел един сантиметър. Зад него пък се намираше едномилиметровото парченце уран-235, което макар и тънко тежеше почти колко то берилия. Цялата метална маса стоеше във вакуум и тъй като експлозията бе насочена към центъра, скоростта на срещащите се противоположни части на бомбата бе осемнадесет хиляди и шестстотин метра в секунда.

Целта на експлозивите и металните бомбардиращи частици бе десеткилограмовият радиоактивен плутоний-239. Той бе оформен като водна чаша чиято горна част е изкривена навън и надолу към основата. Така се създаваха две паралелни метални прегради. По принцип по-плътен от оловото, плутоният бе допълнително смачкан от налягането на вътрешната експлозия, равно на един милион атмосфери. Това стана много бързо. В масата от плутоний-239 имаше и малко, но опасно количество плутоний-240, който бе още по-нестабилен и податлив на взривно саморазпадане. Вътрешните и външните повърхности бяха прилепени една към друга и на свой ред изтикани към геометричния център на оръжието.

Последното външно въздействие дойде от устройството, наречено „Зип“, задвижено от третия сигнал на все още действащия електронен хронометър. „Зипът“ представляваше миниатюрен ускорител на частици. Той бе много компактен минициклотрон, който удивително наподобяваше на сешоар. Той изстреля деутериевите атоми към берилия. Голямото количество освободени неутрони, движещи се със скорост, равна на една десета от светлинната, се спуснаха по металната тръбичка към центъра на първата степен, наречен „дупката“. Според проекта неутроните трябваше да пристигнат там точно когато плутоният достигнеше половината от пределната си плътност.

Плутоният е вещество, приблизително два пъти по-тежко от оловото. До този момент той вече бе увеличил плътността си десет пъти и продължаваше да се свива навътре. Така че неутроните бомбардираха маса от свиващ се плутоний.

Разцепване.

Плутониевият атом е с маса 239, която представлява сбора от протоните и неутроните в ядрото му. Процесът започна едновременно на милиони места. Бомбардиращият „бавен“ неутрон минава достатъчно близко до атомното ядро, за да бъде привлечен от силата, която държи протоните и неутроните заедно. Неутронът влиза в ядрото, променя енергийния му заряд и го превръща от устойчиво в неустойчиво. Симетричното дотогава атомно ядро започва бясно да се върти и се разпада от центробежните сили. В повечето случаи един неутрон или протон изчезва напълно, защото се превръща в енергия по закона на Айнщайн — Е=mc2. Енергията, получена от изчезването на елементарните частици, се освобождава под формата на гама и рентгенова радиация или пък по някой от тридесетте по-маловажни начина. Най-накрая атомните ядра освободиха по два-три допълнителни неутрона. С това важната част завърши. Процесът, за чието начало бе необходим само един неутрон, освободи два-три нови. Всеки от тях се движеше със скорост една десета от светлинната — двадесет хиляди мили в секунда — във вещество с плътност, двеста пъти по-голяма от тази на водата. Болшинството от току-що освободените елементарни частици също поразиха целта си.

Верижна реакция означава, че процесът продължава от само себе си. Че освободената енергия е достатъчна да го поддържа, без да се нуждае от външно въздействие. Разцепването на плутониевите ядра продължи чрез тъй нареченото „удвояване“. Енергията, освободена на всеки етап, бе два пъти повече по количество от предишната. Процесът, започнал с освобождаването на незначително количество енергия от няколко елементарни частици, непрестанно се развиваше, като интервалът между всяко удвояване се измерваше с частици от наносекундата. Степента на нарастване — т.е. ускоряването на верижната реакция — се нарича „Алфа“ и е най-важната променлива в процеса на ядреното разпадане. Алфа равно на хиляда означава, че количеството на удвояване за една микросекунда е огромно число — две на хилядна степен, т.е. чисто две, умножено само по себе си хиляда пъти. Във върховата точка на разпадането — между две на петдесета и две на петдесет и трета — бомбата трябва да произведе десет на осемнадесета степен вата енергия — сто хиляди пъти повече от електрическия капацитет на целия свят. Фром искаше бомбата му да действа точно по този начин. Между другото това бяха само десет процента от възможностите й. Втората степен все още не бе задействана. Нито една частица от нея не се влияеше от силите, опериращи само на няколко сантиметра разстояние.

Но процесът на ядреното разпадане едва сега започваше.

Някои от гама-лъчите, движещи се със скоростта на светлината, вече бяха напуснали корпуса на бомбата, въпреки че плутоният все още се свиваше под въздействието на експлозивите. Дори и за ядрените реакции е необходимо време. Други гама-лъчи проникнаха във втората степен. По-голямата част от гама-лъчите преминаха през газовия облак, на чието място само допреди няколко микросекунди бяха химическите експлозиви. Те го загряха до температура, която химикалите в никакъв случай не можеха да достигнат сами. Облакът, съставен от много леки атоми, като въглерод и кислород, излъчи огромно количество „меки“ рентгенови лъчи. До този момент устройството функционираше точно според очакванията на Фром и Гусн.

Процесът на разцепването течеше вече седем наносекунди — 0,7 трептения, когато се случи нещо непредвидено.

Радиацията от разпадащия се плутоний запали импрегнирания с литиев деутерид тритий, който се намираше в геометричния център на „дупката“. Причината, поради която Манфред Фром бе оставил пречистването на трития като последен елемент на бомбата, се криеше в инженерния му консерватизъм. Тритият е нестабилен газ с период на полуразпадане 12,3 години. Това означава, че след този период от определено количество чист тритий се получава петдесет процента тритий и петдесет процента хелий-три. Хелий-три е форма на втория по атомно тегло химичен елемент, в чието ядро липсва допълнителен неутрон и то се старае да го привлече. Ако тритият премине през тънко блокче паладий, хелий-три лесно ще се отдели. Гусн обаче не знаеше това. В резултат повече от двадесет процента от трития не беше необходимия за процеса материал. Нещо повече, по-лош материал едва ли можеше да се желае.

Интензивното бомбардиране от страна на близката верижна реакция обгори литиевата сплав. Тя по принцип има плътност, равна на половината от плътността на солта. Сега обаче бе свита в състояние, което плътността й надвишаваше тази на земното кълбо. Поставено бе началото на една термоядрена по своята същност реакция. Макар и малка, тя освободи огромни количества нови неутрони и промени повечето от литиевите атоми в тритий. Той също се разпадна под натиска за освобождаване на нови неутрони. Така получените неутрони трябваше да подсилят „Алфа“ и поне да удвоят все още нереализирания ядрен зарад. Това бе първият метод за увеличаване на мощността на ядреното оръжие от второ поколение. Но наличието на хелий-три притъпи реакцията и превърна почти една четвърт от високоенергийните неутрони в безполезно стабилни хелиеви атоми.

В следващите няколко наносекунди това нямаше да има значение. Плутоният продължаваше да се разпада, да удвоява енергията си и да повишава „Алфа“ до количества, които могат да се изразят само с цифри.

Енергията вече нахлуваше във втората степен. Сламките с метално покритие се превърнаха в плазма и притиснаха втората степен навътре. Енергията се излъчваше в количества, които не се срещат дори и на повърхността на слънцето. Тя се изпари, но освен това се отрази от елипсовидните повърхности, доставяйки по този начин още повече енергия на втората степен. Плазмата от топените сламки се устреми навътре към втория резервоар от литиеви сплави. Перките от плътен уран-238 също се превърнаха в плазма, която започна да напредва през вакуума. Тя достигна и сви навътре малката тръбичка с уран-238 и главния контейнер, в който се намираше най-голямото количество литиев деутерид/тритий. Силите бяха огромни. Конструкцията се натовари с налягане, по-голямо от това в центъра на звезда.

Но не достатъчно.

Реакцията в първата степен вече отслабваше. Лишена от неутрони вследствие присъствието на хелий-три, експлозивната мощ на бомбата започна да взривява реактивната маса веднага щом физичните сили се балансираха. Верижната реакция за момент остана в стабилно положение. Вече не бе способна да поддържа растежа си в геометрична прогресия. Последните две удвоявания не се състояха. Това, което трябваше да бъде заряд от седемдесет хиляди тона ТНТ, спадна наполовина, след това още наполовина и се превърна в експлозив със заряд от единадесет хиляди и двеста тона.

С оглед на условията и материалите, с които бе разполагал, Фром бе изпипал произведението си до съвършенство. Изработката на същото оръжие с четири пъти по-малък размер бе възможна, но и характеристиките на сегашното го задоволяваха напълно. С оглед на енергийния бюджет Фром се бе застраховал солидно. Дори и мощност от тридесет килотона щеше да е достатъчна, за да предизвика необходимия процес във втората степен. Но тридесетте килотона така и не бяха достигнати. На технически език действието на бомбата можеше да се окачестви като „съскане“.

Но това „съскане“ бе равносилно на единадесет хиляди и двеста тона ТНТ. Образно подобно количество се представя като куб с височина, широчина и дължина двадесет и пет метра. Толкова експлозив може да бъде пренесен от четиристотин камиона или един средно голям кораб. Но конвенционалните експлозиви въобще не могат да мерят сили със смъртоносната ефективност на ядреното оръжие. Всъщност конвенционален експлозив с подобна мощност е практически абсурд. И въпреки това бомбата все пак си оставаше „съскане“.

Все още обаче бомбата не бе излъчила никакви доловими физични ефекти от корпуса си, а още по-малко извън микробуса. Стоманеният корпус си беше цял-целеничък, макар и не за дълго. Гама-радиацията и рентгеновите лъчи вече се разпространяваха навън, но те бяха невидими. Видимата светлина все още не се бе появила от облака плазма, който допреди само три трептения представляваше над половинтонно грижливо изработено оръжие. И все пак всичко най-важно се бе случило. Оставаше само разпространението на вече освободената от природните закони енергия, която нито знаеше, нито пък се интересуваше от намеренията на господарите си.