Том Кланси
Всички страхове (23)

21.
ВРЪЗКА

Изминаха две седмици, но най-сетне нещо се разбра. Офицер от КГБ, завербуван от ЦРУ, след доста ослушване бе научил, че явно се провежда операция, свързана с ядреното оръжие в Германия. Ръководството й се осъществявало от Центъра в Москва. Лично Головко следял развитието. Хората от станция Берлин на КГБ не били осведомени за нея. Край на информацията.

— Е? — обърна се Райън към Гудли. — Какво мислиш?

— Сведенията отговарят на доклада на СПИНАКЪР. Ако историята с отказа за даване на отчет за тактическото ядрено оръжие се окаже вярна, то логично е да има връзка с изтеглянето на войските им от бившата ГДР, При преместването винаги се губи по нещо. Например последния път, когато си сменях квартирата, ми изчезнаха два кашона книги.

— Винаги ми се е искало хората да вземат ядреното оръжие по-насериозно — забеляза сухо Райън, като видя, че Гудли все още има да учи ужасно много. — И какво друго?

— Търсих информация, за да оборя сведенията от доклада. Причината, изтъкната от руснаците, за невъзможността да демонтират ракетите СС-18 навреме е, че построената за целта фабрика не отговаря на изискванията. Инспекторите ни, следящи процеса, не могат да решат дали руснаците лъжат, или казват истината. Въпросът опира до технически подробности. За мен лично е доста съмнително, че руснаците не могат да оборудват място за безопасното демонтиране на СС-18, при положение че самите те са ти конструирали. А в крайна сметка те произвеждат ракети доста отдавна, нали? Твърдят, че проблемите идват от системите за зареждане на гориво. СС-18 използват течно гориво и в корпуса им се поддържа определено налягане, за да може той да остане в естественото си положение. Изпразването на горивото може да стане само в силозите, но при това положение няма да успеят да запазят целостта на ракетите. От друга страна, в договора е записано, че ракетите трябва да бъдат транспортирани в съоръженията за демонтиране непокътнати. Но според тях във въпросните съоръжения не могат да изпразнят горивото. Позовават се на някаква грешка при планирането и на възможни екологични поражения. Казват, че горивото е трудно за обработка, че трябва да се вземат всевъзможни предпазни мерки против отравянето на персонала, че фабриката за демонтиране е само на три километра от някакъв град, и т.н. и т.н. — Гудли направи малка пауза. — Обясненията са разумни, но след като ги чуеш, започваш да се питаш: Нима е възможно положението да е толкова лошо?

— Това са структурни проблеми — каза Джак. — Притиска ги обстоятелството, че не могат да строят заводи далеч от населените места. А не могат, защото там малка част от хората имат коли и придвижването им до работното място ще бъде доста по-трудно, отколкото тук. Именно подобни дребни подробности ни побъркват, когато се опитваме да разгадаем руснаците.

— Но, от друга страна, позовавайки се на подобна основна грешка, те могат да се опитат да се извинят за всичко.

— Много добре, Бен — похвали го Джак. — Започваш да мислиш като истински професионалист.

— Да се работи тук е направо лудост.

— Между другото горивото за ракетите наистина е трудно за обработка. То е корозиращо, реактивно, токсично. Спомняш ли си за безкрайните ни проблеми с ракетите „Титан-II“?

— Не — призна Гудли.

— Поддръжката им е мръсна работа. Трябва да вземеш всевъзможни предпазни мерки и въпреки всичко се получават течове. Те корозират корпуса, нараняват обслужващия персонал…

— И какво е положението сега? — попита Бен.

Райън се усмихна и затвори очи.

— Не съм сигурен.

— Трябва да имаме по-добра информация от тази. Трябва да изясняваме нещата докрай.

— Да, някога и аз мислех така. Хората очакват от нас да знаем всичко за всяка скала, локва или личност в света. — Очите му се отвориха. — Не знаем. Никога не сме знаели. Никога няма да знаем. Звучи обезсърчаващо, нали? Вездесъщото ЦРУ. Сега сме изправени пред доста сложен въпрос и имаме само предположения, но не и сигурни факти. Как ще взема президентът решенията си, след като можем да му предоставим само догадки? Казвал съм го и преди. Дори съм го писал — това, което даваме на хората, са само официални предположения. Знаеш ли, че е доста тъпо да изпращаш подобни сведения.

Погледът на Джак се спря върху доклада от разузнавателния отдел. Екипът им от специалисти по руските въпроси се бе занимавал със СПИНАКЪР цяла седмица. Мнението им бе, че сведенията вероятно са достоверни, но може и да се касае и за погрешно тълкуване на думи.

Джак отново затвори очи и се опита да прогони главоболието си.

— Това пък е нашият структурен проблем. Ние оглеждаме различните възможности. Ако дадеш на хората еднозначно мнение, рискуваш да сбъркаш. И знаеш ли какво? Те много по-често помнят грешките, отколкото правилните ти ходове. И така тенденцията е да се разглеждат всички възможности. Още повече че по този начин оставаш честен и към самия себе си. Лошото е обаче, че не даваме на хората това, от което си мислят, че имат нужда. А, от друга страна, те по-често се нуждаят от вероятности, а не от сигурни твърдения, макар и да не го знаят. Можеш да се побъркаш, Бен. Външната бюрокрация иска от нас неща, които често не можем да осигурим, а нашата вътрешна бюрокрация не обича да вади кестените от огъня повече от всеки друг. Добре дошъл в света на разузнаването.

— Никога не съм те мислел за циник.

— Аз и не съм. Просто гледам реално. Ние знаем някои неща, а други — не. Хората тук не са роботи. Те просто са човеци, търсещи отговори, които откриват все нови и нови въпроси. В сградата има доста добри професионалисти, но бюрокрацията заглушава отделните гласове, а е факт, че истината се разкрива по-добре от личности, отколкото от комисии.

На вратата се почука.

— Влез.

— Доктор Райън, секретарката ви не бе…

— В момента обядва.

— Нося ви нещо, сър.

Човекът му подаде някакъв плик. Райън се подписа и освободи куриера.

— Добрите стари японски авиолинии — каза Джак, след като отвори плика.

Вътре имаше нов рапорт от НИИТАКА. Джак се изправи в стола си.

— Господи, Боже мой!

— Проблеми ли има? — попита Гудли.

— Ти не си запознат с това.

 

 

— Какво има? — попита Нармонов. Головко се намираше в неприятното положение на човек, който трябва да обяви голям успех с лоши последици.

— От известно време работим по план за проникване в американските шифрови системи. Постигали сме и частични успехи, особено с дипломатическия им корпус. Това съобщение е разпратено до няколко от посолствата им. Разчетохме го напълно.

— И?

 

 

— Кой е изпратил това?

— Виж, Джак — започна Кабът. — Лиз Елиът е взела последния доклад на СПИНАКЪР доста на сериозно и иска мнението на Държавния департамент.

— Чудесно. Сега вече знаем, че КГБ е проникнало в системите ни за свръзка. НИИТАКА е имал възможността да прочете съобщението, изпратено до посланика ни. Сега Нармонов знае за опасенията, които имаме.

— В Белия дом няма да го сметнат за толкова сериозно. Нима има нещо страшно в това, че знае за опасенията ни? — попита директорът.

— Ако искате кратък отговор — да, има. Сър, предполагам, разбирате, че аз не знаех за шифрованото запитване на Елиът и как мислите го прочитам? Получавам текста му от офицер на КГБ в Токио. Милостиви Боже, нима сме уведомили за това разследване и в Горна Волта?

— Всичко ли са получили?

— Искате ли да хвърлите едно око на превода? — попита Джак с ироничен тон.

— Върви при Олсън.

— Заминавам.

След четиридесет минути Райън и Кларк бяха пред кабинета на генерал-лейтенант Роналд Олсън, директор на Агенцията за национална сигурност, разположена във форт „Мийд“, Мериленд, между Вашингтон и Балтимор. В нея цареше атмосферата на втори Алкатраз^[1], но, разбира се, без изгледа към залива Сан Франциско. Основната сграда бе заобиколена с двойна желязна ограда, охранявана през нощта от пуснати кучета. Подобен очевиден израз на манията за сигурност не си позволяваше дори ЦРУ, считайки мярката за твърде театрална. Работата на агенцията бе да изготвя и разчита шифри, както и да записва и разгадава всеки електронен шум на планетата. Джак остави шофьора си да чете „Нюзуик“ и влезе в кабинета на последния етаж, от който генералът ръководеше няколко пъти по-голямата от ЦРУ агенция.

— Рон, имаш голям проблем.

— И какъв е той?

Джак му подаде копие от рапорта на НИИТАКА.

— Предупредих те.

— Кога е пуснато това?

— Преди седемдесет и два часа.

— От Вашингтон, нали?

— Точно така. В Москва са го прочели само осем часа по-късно.

— Това означава, че някой от служителите в Държавния департамент може да им го е предал и руското посолство да го е изпратило в Москва по сателитната връзка — каза Олсън. — Или пък информацията е изтекла от служител в шифровъчния център, или от който и да е от петдесет и двамата дипломати в посолството ни в Москва…

— Или пък означава, че са проникнали в шифровъчната ни система.

— СТРАЙП е сигурна система, Джак.

— Рон, защо просто не разшири СТЕП?

— Намери ми средства, и ще го направя.

— Този агент и преди ни е предупреждавал, че са проникнали в системата ни за свръзка. Те четат съобщенията ни, Рон, и в ръцете си държиш доста добро доказателство за това.

Генералът не се предаваше.

— Информацията не е еднозначна и ти го знаеш.

— Е, нашият човек иска лично уверение от директора, че ние не сме изпращали, не изпращаме и няма да изпращаме докладите му по комуникационната си система. Като доказателство за необходимостта от подобна мярка ни изпраща това, с което се е сдобил не без риск за самия себе си. — Джак направи пауза. — Колко хора използват системата?

— СТРАЙП е за изключително ползване от Държавния департамент. Подобна система използва и Министерството на отбраната. Машината е почти същата, но клавиатурите са малко по-различни. Особено я харесват във флота. Лесна е за използване — обясни Олсън.

— Генерале, ние използвахме технологията на произволно избрания лист малко повече от три години. Нашата първа версия СТЕП си служеше с аудиокасети. Сега се насочихме към компактдискове. Системата работи и е лесна за използване. След около две седмици започваме пълната й експлоатация.

— И искаш да вземем пример от вас?

— Защо не?

— Знаеш ли какво ще кажат хората ни, когато разберат, че ще заимстваме система от ЦРУ?

— По дяволите, не помниш ли, че я откраднахме от вас?

— Джак, сега работим върху нещо също толкова лесно за използване, но малко по-сигурно. Разбира се, има и трудности, но хората ми са вече почти готови да я изпробват.

„Почти готови — помисли си Райън. — Значи ще го направят от три месеца до три години.“

— Генерале, предупреждавам ви официално. Имаме признаци, че са проникнали в системите ви за свръзка.

— И?

— И ще го съобщя както на президента, така и на Конгреса.

— Вероятността някой от Държавния департамент да им предава информацията е много по-голяма. Освен това не е изключено ти самият да си жертва на дезинформация. Какво получаваме от този агент? — попита директорът на Агенцията за национална сигурност.

— Доста полезни сведения за отношенията ни с Япония.

— Но нищо за Съветския съюз, така ли?

Джак се поколеба, преди да отговори, но в лоялността на Олсън не можеше да има никакво съмнение. Нито пък в интелигентността му.

— Точно така.

— И си сигурен, че това не е фалшива тревога? Повтарям — сигурен си.

— Рон, ти не си вчерашен. Нима в нашия бизнес има нещо сигурно?

— Трябва ми по-солиден аргумент, за да поискам двеста милиона долара от бюджета. И преди се е случвало. Принципът е: Ако не можеш да разбиеш шифъра на другата страна — накарай я да го промени. Опитай се да ги убедиш, че си проникнал в него.

— Това може и да е било истина преди петдесет години, но не и днес.

— Повтарям ти, че имам нужда от по-силен аргумент, за да се срещна с Трент. Ние не можем да приключим толкова бързо с една система, колкото вие с МЕРКУРИЙ. Преди това трябва да направим хиляди други работи. Въвеждането на подобна система е едновременно трудно и скъпо. Трябва ми по-сериозно доказателство, за да се нагърбя с такава задача.

— Добре, генерале. Аз казах каквото имах да казвам.

— Джак, ще се замислим над думите ти. Разполагам с чудесен екип, който ще се заеме с проблема още утре сутрин. Оценявам загрижеността ти. Нали не си забравил, че сме приятели?

— Извинявай, Рон, просто съм изморен.

— Защо не си вземеш малко почивка? Наистина изглеждаш зле.

— Всички така ми казват.

Следващата спирка на Райън бе ФБР.

— Чух — посрещна го Дан Мъри. — Толкова ли е сериозно?

— Така мисля аз, но Рон Олсън не е сигурен.

Джак нямаше нужда да обяснява повече. От всички злини — като изключим войната, разбира се — най-страшна за една държава е несигурността на връзките. Буквално всичко зависи от препращането на информация от едно място на друго. Цели войни са губени, защото едната страна е прехванала съобщение на другата. Един от най-поразителните американски успехи — Вашингтонският морски договор — бе пряк резултат от това, че Държавният департамент разчиташе шифрованите съобщения, изпращани до другите участници в преговорите. Правителство, което няма тайни, не може да функционира.

— Е, имаме си Уокър, Пелтън, пък и други — забеляза Мъри. КГБ бе постигнало големи успехи при вербуването на агенти в американските агенции за свръзка. Чиновниците, отговарящи за шифрите в посолствата, играеха изключително важна роля в работата им. Въпреки това заплатите им бяха ниски, а отношението към тях — отвратително. Показателен е фактът, че все още ги наричат „чиновници“, а не „специалисти“. И на някои от тях този факт съвсем не се харесваше. Дотолкова, че в крайна сметка решаваха наистина да спечелят от това, което знаят. В крайна сметка всички научаваха, че разузнавателните служби плащат лошо (освен ЦРУ, която щедро награждаваше измяната), но тогава бе твърде късно. Уокър бе казал на руснаците как са конструирани американските шифровъчни машини и клавиатурата им. През последните десет години основните насоки не се бяха променили кой знае колко. Развитието на технологията ги бе направило по-ефикасни и по-надеждни от предшестващите, но всички работеха въз основа на „Теорията на сложността“. Тя бе разработена преди шестдесет години от телефонни инженери и обясняваше работата на големи променливи системи. А руснаците разполагаха с някои от най-добрите математически теоретици в света. Мнението, че познаването на структурата на шифровъчната машина може да позволи на наистина способен математик да разгадае цяла система, се споделяше от мнозина. Дали някой неизвестен руснак не бе успял да направи пробив? Ако бе така…

— Трябва да приемем, че има още разшифровани съобщения, за които не знаем. Прибави към това и техническите им умения и вече съм обезпокоен.

— Слава богу, това не засяга пряко Бюрото.

Повечето от шифрованите съобщения на ФБР се предаваха направо по телефона. Въпреки че можеха да бъдат разсекретени, то, от една страна, информацията бе тясно свързана с времето, а, от друга, допълнително усложнена с кодови имена и професионален жаргон, който агентите нарочно използваха. Освен това ФБР се занимаваше с толкова много операции наведнъж, че просто бе невъзможно да се проследят всички.

— Можеш ли да пуснеш хората си да се поослушат?

— Разбира се. Ще продължаваш ли да придвижваш въпроса по-нагоре?

— Налага се, Дан.

— Ще трябва да се пребориш с двете най-големи бюрократични системи.

Райън се облегна на рамката на вратата.

— Но правото е на моя страна, нали?

— Ти май никога няма да поумнееш — поклати глава Мъри и избухна в смях.

 

 

— Тези глупаци, американците — гневеше се Нармонов.

— Какво има, Андрей Илич?

— Олег Кирилович, имаш ли представа какво е да работиш с мнителна чужда държава?

— Все още не — отвърна Кадишев. — Занимавам се само с подозрителни домашни политици.

Окончателното премахване на Политбюро за съжаление бе лишило изгряващите на хоризонта нови съветски политици от необходимото им време за усвояване на международния опит в държавното управление. Сега американците имаха най-малко едно предимство пред тях. „И това не трябва да се забравя“ — каза си Кадишев.

— И какъв е проблемът?

— Думите, които ще чуеш, не трябва да излизат от кабинета ми, млади приятелю.

— Ясно.

— Американците са разпратили по посолствата си меморандум, с който нареждат предприемането на дискретни проучвания, касаещи политическата ми уязвимост.

— Наистина ли?

Кадишев не си позволи да реагира с повече от една дума. Двуличието на обстановката го порази. Докладът му бе оказал очаквания ефект върху американците, но фактът, че Нармонов знаеше за него, можеше да предизвика подозрение за внедрен в руското правителство американски агент. „Доста интересна ситуация“ — каза си обективно той. Маневрите му се превръщаха в чист хазарт, от който можеше както да спечели много, така и да се провали в бездната. Но нима в подобно развитие имаше нещо необикновено? Все пак не поставяше на карта само месечната си заплата, а нещо доста по-голямо.

— Откъде имаме информацията? — попита той, след като се съвзе от първоначалната изненада.

— Не мога да ти кажа.

— Разбирам.

„По дяволите! Е, той все още ми се доверява… Освен ако Андрей Илич не е решил да си поиграе на котка и мишка.“

— Сигурни ли сме?

— Напълно.

— С какво мога да помогна?

— Твоята помощ наистина ми е необходима, Олег. Отново те моля за нея.

— Значи сте сериозно заинтересуван от меморандума на американците?

— Нима може да бъде другояче?

— Разбира се, трябва да се съобразим с това, но нима те имат някакви реални интереси във вътрешната ни политика?

— Знаеш отговора на въпроса си.

— Вярно.

— Имам нужда от помощта ти — повтори Нармонов.

— Трябва да обсъдя варианта с колегите си.

— Моля те, направи го по-бързо.

— Добре.

Кадишев излезе и се запъти към колата си. Нямаше личен шофьор — нещо необичайно за високопоставен съветски политик. Времената се меняха. Сега държавните служители и политиците трябваше да бъдат хора от народа. Вече ги нямаше запазените само за тях ленти по широките московски булеварди, както и редицата други привилегии. „Доста неприятно“ — помисли си Кадишев. Но без промените, наложили се от падането на привилегиите, той все още щеше да бъде самотен глас в някоя област, а не лидер на една от главните групировки в Конгреса на народните депутати. Така че се налагаше да преживява без „дача“ в горичките източно от Москва, без луксозен апартамент и без шикозна, ръчно изработена лимузина с униформен шофьор. Въобще без всичко, на което доскоро се радваха управниците на тази огромна и нещастна страна. Кадишев спря пред сградата, където се намираше седалището на неговата дирекция. След като затвори вратата след себе си, той написа кратко писмо на личната си пишеща машина. После го сгъна, сложи го в джоба си и стана, за да довърши делото. Кадишев прекоси улицата и влезе в огромното фоайе на Конгреса. Там съблече палтото си и го даде на гардеробиерката. Тя го пое и му подаде пластмасово номерче. Кадишев любезно й благодари. Докато отнасяше палтото до закачалката, гардеробиерката бръкна във вътрешния му джоб и извади сгънатия лист от него. След четири часа той пристигна в американското посолство.

 

 

— Изглеждаш ми паникьосан? — отбеляза Фелоус.

— Може и така да се каже, господа — отвърна Райън.

— Добре, какво те води насам? — обади се Трент, който бавно отпиваше от чая си.

— Имам съмнения, че комуникациите ни може би са компрометирани.

— Пак ли? — обърна очи нагоре Трент.

— Хайде, Ал, чували сме тази песен и преди — измърмори Фелоус. — Подробности, Джак, подробности.

Джак им преразказа информацията.

— Какво мислят в Белия дом?

— Все още не знам. Ще ги навестя, след като свърша тук. Честно казано, предпочитам да обсъдя въпроса първо с вас. Освен това има и нещо друго.

Джак им съобщи и за доклада на СПИНАКЪР относно проблемите на Нармонов.

— Откога имате тази информация?

— От две седмици.

— А ние защо не знаем за нея? — попита Трент.

— Защото правехме опити да я потвърдим — отвърна Джак.

— И?

— Ал, не успяхме да я потвърдим директно. Има признаци, че КГБ замисля нещо. Изглежда, че в Германия се провежда много дискретна операция с цел откриване на изгубени тактически ядрени бойни глави.

— За бога! — обади се Фелоус — Какво искаш да кажеш с това „изгубени“?

— Не сме сигурни. Ако го свържем с доклада на СПИНАКЪР, излиза, че съветската армия нарочно е объркала сметките си.

— А ти какво мислиш?

— Не знам. Просто не знам. Нашите специалисти като че ли са разделени на два лагера. Имам предвид онези, които се осмеляват да дават мнение.

— Знаем, че армията им не е на върха на щастието — каза бавно Фелоус. — Загубила е част от бюджета си, загубила е престиж, отрязали са й щата… Но да се реши на такава стъпка…

— Звучи чудесно — прибави Трент. — Борба за власт в страна с толкова много ядрени бойни глави… Може ли да се разчита на информацията на СПИНАКЪР?

— Абсолютно. Работим с него вече от пет години.

— Той е в парламента им, нали? — попита Фелоус.

— Точно така.

— Очевидно е доста високопоставен, щом разполага с такава информация… Добре, предполагам, че и Ал също като мен не иска да знае името му — прибави Фелоус.

Трент кимна утвърдително.

— Вероятно вече сме се срещали.

„Добре се ориентираш, Ал“ — каза си Джак.

— Ти също си приел информацията на сериозно, нали?

— Да, сър, и много сериозно се опитвам да я потвърдя.

— Нещо ново за НИИТАКА? — попита Трент.

— Сър, аз…

— Чух от Белия дом за някаква връзка с Мексико — продължи Ал Трент. — Президентът очевидно иска подкрепата ми за нещо. Така че можеш спокойно да ни кажеш. Честна дума, Джак, президентът разреши.

Това бе нарушение на техническите правила, но Трент винаги бе удържал на думата си пред Райън. Джак набързо им разказа и този доклад.

— Тези дръпнати копеленца — изръмжа Трент. — Знаеш ли колко гласове ми струва осъществяването на търговската сделка, която смятат да нарушат? Значи твърдиш, че отново ще ни изпързалят?

— Възможно е.

— Сам? Фермерите в твоя окръг продължават да използват ужасните си пестициди. Могат да им излязат соленичко.

— Ал, свободната търговска инициатива е важен принцип — отвърна му Фелоус.

— Не по-малко важно е да държиш на проклетата си дума.

— Без съмнение, Ал.

Фелоус се замисли колко ли от фермерите в района му щяха да изгубят очакваните печалби от износа на продукцията си. Все пак той също се бе борил за сключването на сделката.

— По какъв начин може да се потвърди информацията?

— Все още не съм сигурен.

— Ако монтираме подслушвателна апаратура в самолета им? — предложи Трент. — Ако успеем да го потвърдим, искам да присъствам, когато Фаулър ще го натика в миша дупка! Мамка му! Та аз съм изгубил избиратели заради тази сделка! Е, президентът иска да го подкрепим. Ти имаш ли основания да му откажеш, Сам?

— Вероятно не.

— Аз предпочитам да не се обвързвам политически по въпроса, господа. Не забравяйте, че съм тук просто като куриер.

— Джак Райън — последната девственица — засмя се Трент. — Добре, благодаря, че намина. Обади ми се, ако президентът поиска от нас да разрешим новата и подобрена СТЕП.

— Той няма да се осмели. Ще са необходими поне двеста-триста милиона долара, а те не могат да паднат от небето — забеляза Фелоус. — Искам да се запозная по-подробно със случая, преди да предприемам нещо по него. Вече хвърлихме твърде много пари в тези черни дупки.

— Всичко, което мога да ви кажа, конгресмени, е, че за мен случаят е изключително важен. ФБР е на същото мнение.

— А Рон Олсън? — попита Трент.

— Той гледа в градината му да не падат камъни.

— Шансовете ти за успех ще са много по-големи, ако Олсън е с теб — забеляза Фелоус.

— Знам. Е, поне нашата система ще е готова и ще заработи след около три седмици. Започнахме с първата партида дискове и вече провеждаме предварителни изпитания.

— И как по-точно?

— Използваме компютър, който търси отклонения от нормалното. Той е доста мощен — „Крей YMP“. Извикахме и специалист за подготвянето на нова знакова програма. След седмица — най-много десет дни — ще разберем дали системата е такава, каквато я искаме. После започваме да изпращаме оборудването в станциите.

— Страшно ми се иска да грешиш по този въпрос — каза на излизане Трент.

— На мен също, но инстинктите ми подсказват друго — отвърна Райън.

 

 

— И колко ще струва? — попита Фаулър, докато обядваха.

— Доколкото разбрах, двеста-триста милиона долара.

— Не. Имаме си достатъчно бюджетни проблеми.

— Съгласна съм — отвърна Лиз Елиът. — Искаше ми се обаче първо да ГО обсъдя с теб. Идеята е на Райън. Олсън в Агенцията за национална сигурност казва, че му е дошло до гуша. Той твърди, че системата е напълно сигурна, но Райън просто се е побъркал по новата. Нали знаеш, че той прокара идеите си в управлението, като се обърна направо към Конгреса?

— О, така ли? — вдигна поглед от чинията си Фаулър. — Нима е прескочил инстанция? Но какво става тук?

— Боб, той развил теориите си относно новата шифровъчна система пред Трент и Фелоус дори преди да говори с мен!

— За какъв, по дяволите, се мисли?!

— И аз това се питам, Боб.

— Той се маха, Елизабет. Хвърчи. Вън е. В-Ъ-Н. Придвижи нещата.

— Добре, мисля, че знам как да го направя.

 

 

Обстоятелствата ги улесниха. Един от помощниците на Ърнест Уелингтън дебнеше пред дрогерията вече цяла седмица. Магазинът на семейство Зимър се намираше край магистрала 50, между Вашингтон и Анаполис. В близост до нея имаше доста жилищни постройки, откъдето идваше основната част от клиентите. Следователят паркира микробуса си в края на улицата. Така можеше да наблюдава едновременно магазина и близката сграда. Микробусът бе от обикновените возила, използвани за следене — построен по типичния начин от специализирана в тази област фирма. На покрива умело бе замаскиран перископ, чиито лещи служеха за „очи“ на една телевизионна камера, и тридесет и пет милиметров фотоапарат „Канон“. Следователят разполагаше с хладилник, пълен с безалкохолни напитки, термос с кафе и тоалетна. За него микробусът бе едва ли не втори дом и някои от техническите му съоръжения не отстъпваха на подобните им, монтирани от НАСА на совалката.

— Бинго! — изпращя радиото. — Колата на обекта се приближава към изхода. Излиза от магистралата.

Човекът в микробуса включи своя микрофон.

— Прието. Край.

 

 

Кларк забеляза мъркюрито още преди два дни. Един от проблемните със сигурността бе, че едни и същи коли от време на време се появяваха отново. Тук случаят явно бе такъв. Мъркюрито никога не се доближи до тях и не ги последва в отбивката от магистралата. И днес ситуацията се повтори. Кларк не бе забелязал, че шофьорът използва микрофон… но с новата клетъчна техника можеше да се говори отвсякъде. Чудесно, нали? Той спря на паркинга пред дрогерията и очите му огледаха за опасност. Нямаше. Кларк и Райън излязоха заедно от колата. Палтото и сакото на шофьора бяха разкопчани, за да може при нужда ръката му бързо да достигне кобура на десетмилиметровата „Берета“. Слънцето залязваше, хвърляйки красиви оранжеви отблясъци в западното небе. Бе необичайно топло за сезона и Кларк съжали, че се е навлякъл с палто. Времето в окръг Колумбия бе непредвидимо, както и навсякъде по света.

— Здравейте, доктор Райън — поздрави едно от децата на Зимър. — Мама е вкъщи.

— Добре.

Райън излезе от дрогерията и се запъти по застланата с широки каменни плочи пътека към къщата на семейство Зимър. Карол бе седнала отвън с най-малкото си дете, което се клатушкаше на новата си люлка. Кларк, внимателен както винаги, последва Джак. Наоколо не се виждаше нищо подозрително — все още зелени поляни, няколко деца, подхвърлящи си футболна топка, паркирани на улицата коли. Подобни летни температури в началото на декември доста безпокояха Кларк. Според него те бяха сигурен признак, че се задава тежка зима.

— Здравей, Карол! — поздрави Джак.

Госпожа Зимър внимателно наблюдаваше детето си на люлката.

— Док Райън, харесва ли играчката му?

Джак кимна с леки угризения на съвестта. Трябваше да помогне за сглобяването й. Той беше експерт по сглобяване на играчки. Джак се наведе над детето.

— Как е малката палавница?

— Не иска става от люлката, а вече време за вечеря — оплака се Карол. — Ще помогнете ли?

— А как са другите?

— Питър също приет в колежа. Пълна стипендия.

— Чудесно — възкликна Джак и топло я прегърна.

„Каква бе старата поговорка? Учениците надминават учителите си ли… Господи, Бък щеше да се гордее с децата си.“ Това не беше просто резултат от нормалната азиатска мания за образование. То беше същото нещо, издигнало на толкова високи постове американците от еврейски произход. Ако ти се открие възможност — хващай я за гърлото. Той се наведе над най-малката издънка на рода Зимър, която протегна ръце към чичо Джак.

— Ела, Джаки.

Той я вдигна и трудът му веднага бе възнаграден с целувка.

 

 

— Хванах те!

Номерът е прост, но ефективен. Дори и да го знаеш, трудно можеш да се предпазиш от него. В микробуса имаше няколко бутона, които задействаха клаксона. Човешкият мозък отъждествява звука от него със сигнал за тревога и инстинктивно насочва погледа натам, за да види дали има основание за притеснение. Следователят натисна най-близкия до себе си и Райън като по команда се обърна в посоката на сигнала с детето в ръце. Следователят вече бе заснел прегръдката с жената, целувката от детето, а сега имаше и Райън в цял ръст, заснет от телевизионна камера, която работеше заедно с видеото. Просто като фасул. Райън бе паднал в капана. Странно, че на човек с толкова хубава жена му се искаше да кръшка и с други, но това е животът. Винаги води със себе си и бодигарда, за да се предпази от фалове. На всичко отгоре имаше и дете. „Да върви по дяволите“ — помисли си мъжът, докато камерата до него продължаваше да бръмчи.

 

 

— Ще останете за вечеря? Този път ще остане. Ще празнуваме стипендията на Питър.

— Не мога да откажа подобно предложение, док — обади се Кларк.

— Добре.

Райън внесе Джаклин Тереза Зимър в къщата. Нито той, нито Кларк забелязаха, че паркираният на около петдесет метра микробус след НЯКОЛКО минути потегли.

 

 

Започваха с най-сложната и прецизна част от операцията. Плутоният бе поставен в цериев сулфид. Тигелите бяха отнесени до електрическата пещ, след което Фром затвори и заключи вратата. С помощта на вакуумна помпа въздухът бе изтеглен и на негово място вкараха аргон.

— Въздухът съдържа кислород — обясни Фром. — Аргонът е инертен газ. Не искам да поемам никакви рискове. Плутоният е силно реактивен и пирофоричен. Керамичните тигели също са нереактивни и инертни. Използвам повече от един тигел, за да премахнем възможността от формиране на критична маса и предварително започване на верижна реакция.

— Фазови трансформации? — попита Гусн.

— Точно така.

— Колко време ще ни отнеме? — намеси се Куати.

— Два часа. През това време ще се подготвим. При ваденето от пещта тигелите ще бъдат покрити. Ще направим преливането в среда от инертен газ. Сега вече знаеш защо имахме нужда точно от такава пещ.

— Има ли някаква опасност при преливането?

Фром поклати отрицателно глава.

— Никаква. Стига да сме внимателни, разбира се. Конфигурацията на отливката напълно премахва риска от образуването на критична маса. Много пъти съм правил тази операция макар и в изкуствени условия. Ставали са и инциденти, но при тях наличието на реактивен материал винаги е било по голямо от сегашното. Освен това те датират още от времето, когато рисковете от работата с плутоний не бяха още напълно изследвани. Не, сега ще работим бавно и внимателно. Представи си, че работиш със злато — завърши Фром.

— А обработката с машините?

— Ще продължи три седмици, след което ще ни трябва още половин месец за сглобяване и оглед на отделните компоненти.

— Кога ще вкараме трития? — попита Гусн.

Фром се наведе, за да погледне в пещта.

— Аз лично ще се занимая с него точно преди да приключим. След това ще сме готови.

 

 

— Намираш ли някаква прилика? — попита Уелингтън.

— Трудно е да се каже — отвърна следователят. — Във всеки случай той явно харесва хлапето. То наистина е сладко. Миналата седмица ги гледах, докато сглобяваха люлката. Между другото малката се казва Джаки. — Джаклин Тереза…

— О? Това е интересно.

Уелингтън записа нещо в бележника си.

— Както и да е, хлапето е направо лудо по люлката.

— Май доста харесва и доктор Райън.

— Мислиш ли, че той наистина е бащата?

— Вероятно — отвърна Уелингтън, докато гледаше видеокасетата и сравняваше лицето със снимките. — Светлината не е била много добра.

— Мога да накарам момчетата още да поработят върху нея. За видеокасетата обаче ще са необходими няколко дни. Трябва да го направят кадър по кадър.

— Мисля, че идеята е добра. Искам да изпипаме работата си докрай.

— Ще го направим. И какво ще стане сега с него?

— Предполагам, че ще му предложат да напусне държавната служба.

— Ако бяхме обикновени граждани, това щеше да си бъде чисто изнудване, нарушаване на личните права.

— Но не сме и не правим нищо подобно. На този човек са поверени секретни сведения, а личният му живот явно не е такъв, какъвто трябва да бъде.

— Е, грешката затова не е у нас, нали?

— Точно така.