Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sum of All Fears, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, София, 2002. Второ издание

Превод: Петко Петков

Художник: Буян Филчев

Печат: Инвестпрес АД, София

ISBN 954-733-282-1

 

Първо издание: Атика, 1994; в 2 т. в поредица „Международни бестселъри Crime & mystery“.

История

  1. — Добавяне

24.
ОТКРОВЕНИЕ

— Не обичам да ме използват — каза Холцман и се облегна на стола си с ръце на тила.

Намираше се в съвещателната зала заедно с главния си редактор. Той също бе дългогодишен наблюдател на живота във Вашингтон и бе спечелил голяма част от авторитета си по време на всеобщата лудост, ознаменувала края на президентството на Ричард Никсън. В онези времена се поставяха жалоните на американската журналистика. Именно оттогава репортерите бяха станали толкова кръвожадни, нещо, което не се беше променило и досега. „Единственото предимство на тази черта — помисли си Холцман — е, че сега журналистите не скланят глава пред никого.“ Всеки политик бе потенциална мишена за справедливия гняв на жреците на американската преса. В крайна сметка, макар подбудите на този гняв да не бяха винаги чисти, резултатите служеха на общото благо.

— Не става въпрос за това. Нима някой обича? И така каква част от информацията ни е истина? — попита редакторът.

— Ще трябва да повярваме, че Белият дом не получава добри сведения. Това е характерно за работата на ЦРУ макар че вече нещата далеч не са толкова зле, както преди. В интерес на истината ефективността на управлението се повиши. Не й попречи дори фактът, че Кабът уволни доста хора. Освен това да вярваме и на думите й за Нармонов и армията му.

— А за Райън?

— Срещал съм се с него, но никога по официални поводи. Всъщност е доста приятен човек, с добро чувство за хумор. Освен това явно има страхотни професионални успехи. Награден е с две разузнавателни звезди, но не знаем за какво. При съкращението в оперативния отдел се противопостави на Кабът и без съмнение е спасил няколко глави. Доста бързо израства и кариерата. Ал Трент го харесва въпреки противоречията, които имаха преди няколко години. Тогава трябваше да отразим случая, но Трент просто отказа да обсъжда въпроса с мен. Предполага се, че са се сдобрили и са изгладили недоразуменията помежду си. Но ако вярваме на тази версия, трябва отново да повярваме в Дядо Коледа.

— Дали е от типа хора, които обичат да ходят по жени? — попита редакторът.

— И кои по-точно са тези хора? Нима мислиш, че имат червен кръст на челото?

— Много оригинално, Боб. И за какво, по дяволите, тогава ме питаш?

— Ще пускаме ли материала или не?

Очите на редактора се разшириха от изненада.

— Шегуваш ли се? Как можем да не пуснем материал по този въпрос?

— Просто не обичам да ме използват.

— Вече говорихме за това. Аз също не обичам. В този случай, разбира се, става въпрос точно за това, но информацията си остава важна. Ако ние не пуснем материал, ще го направи „Таймс“. Кога ще бъде готов?

— Скоро — обеща Холцман.

Сега вече знаеше защо отказа да го повишат в заместник главен редактор.

Нямаше нужда от пари. Книгите му напълно покриваха всички разходя Които правеше. Той обичаше работата си и все още не се разделяше с идеализма и удоволствието от писането. „Освен това — помисли си Холцман, — слава богу, не се налага да взимам отговорни решения.“

 

 

Новата водна помпа напълно отговаряше на описанието, което й бе направил директорът на корабостроителницата. За да я вкарат в подводницата, се наложи да разглобят почти цял отсек и да отворят дупка в корпуса. Капитан първи ранг Дубинин все още виждаше синьо небе на мястото, където трябваше да има метални плочи. Това не беше много обнадеждаващо за един командир на подводница. Преди обаче отново да затворят дупката, трябваше да се убедят, че водната помпа работи както трябва. Можеше да бъде и по-зле. Подводницата на Дубинин имаше метален корпус. Ако вместо това бе от титан — както на някои други съветски лодки, — затварянето на отвора съвсем нямаше да бъде просто.

Помещението, в което бяха разположени помпата и парогенераторът, бе точно зад отсека на реактора. Всъщност реакторът граничеше с една от празните херметически прегради и с помещението за помпата от задната страна. Водната помпа подаваше и изсмукваше водата от реактора. Сгъстената пара постъпваше в парогенератора. Там температурата й повдигаше температурата на водата. На свой ред и тя се превръщаше в пара, която задвижваше турбините на подводницата. Те пък въртяха винта. Изпълнила предназначението си и изгубила повече от енергията си, парата минаваше през охладител, който използваше ниските температури на морската вода, за да функционира. В охладителя парата отново преминаваше във вода и се връщаше в реактора, за да бъде подгрята и да поднови цикъла. Парогенераторът и охладителят всъщност представляваха част от голяма конструкция и една и съща многостепенна помпа движеше водата в тях. Именно това механично устройство бе акустичната ахилесова пета на атомните подводници. Помпата работеше с огромно количество вода, „гореща“ както в температурно, така и в радиоактивно отношение. А подобна голяма по обем механична работа неизбежно вдигаше доста шум. Но само досега.

— Конструкцията е доста опростена — каза Дубинин.

— Така трябва да бъде. Американците са усъвършенствали цели десет години този проект за ракетоносците си и след това решили да не го използват. Конструкторският екип е бил разформирован.

Капитанът изръмжа. Новите американски реактори работеха с естествен кръговрат. Това им даваше още едно предимство. Как можеха да са толкова дяволски умни? Двамата мъже изчакваха реактора да заработи. Контролните пръчки бяха изтеглени и свободните неутрони започваха да взаимодействат, предизвиквайки верижна ядрена реакция. На контролното табло зад капитана и адмирала се виждаше температурата по Келвин, която започваше от абсолютната нула.

— Всеки момент… — прошепна директорът на корабостроителницата.

— Никога ли не си я виждал в действие? — попита Дубинин.

— Не.

„Невероятно — помисли си капитанът, докато гледаше небето. — Каква ужасна гледка от вътрешността на подводница.“

— Какво беше това?

— Помпата току-що заработи.

— Шегуваш ли се?

Дубинин погледна масивната конструкция. Как можеше… Той отиде до контролното табло и…

Дубинин гръмко се засмя.

— Работи, капитане — обади се главният механик.

— Увеличете налягането — каза Дубинин.

— Сега е десет процента и продължава да се покачва.

— Направете го сто и десет.

— Капитане…

— Знам, че никога не се вдигаме над сто.

Реакторът бе с мощност петдесет хиляди конски сили, но както повечето подобни машини максималната мощност не бе пределът на възможностите му. Веднъж дори го бяха изпробвали на петдесет и осем хиляди. Опитът бе предприет още при учебните му изпитания, преди да бъде монтиран на подводницата, и завърши с дребна повреда във вътрешния тръбопровод на парогенератора. Максималната мощност, при която реакторът можеше да функционира без рискове, бе 54 960 конски сили. Дубинин го бе изпробвал само веднъж, и то веднага след като пое командването. Това беше обичайната капитанска практика. Също както пилотът на изтребител поне веднъж дава на самолета си пълна газ, за да види до каква степен може да разчита на него.

— Добре — съгласи се механикът.

— Следете внимателно уредите, Иван Степанович. Ако забележите нещо, веднага спрете.

Дубинин го потупа по рамото и се върна в предната част на отсека, като се молеше оксиженистите добре да са свършили работата си. Само при мисълта потръпваше. Всички заварки бяха проверявани с помощта на рентгенови апарати. В крайна сметка не можеше да огрее навсякъде, а освен това разполагаше с отличен главен механик, който да го замества.

— Двадесет процента мощност.

Директорът на корабостроителницата се огледа. Помпата бе монтирана върху широка платформа. Всъщност тя представляваше огромна маса, в чиито крака имаше амортисьори. Те предотвратяваха предаването на шума от помпата към корпуса, а оттам във водата. „Това — помисли си той — не е изпипано както трябва.“ Е, винаги имаше неща, които могат да се свършат и по-добре. Корабостроенето бе една от малкото останали крепости на изкуството в областта на инженерните науки.

— Двадесет и пет.

— Сега май чувам нещо — каза Дубинин.

— На каква скорост отговаря това?

— При нормално битово натоварване — това означаваше енергията, необходима за функциониране на различните корабни системи, от вентилационната инсталация до нощните лампи — десет възела.

Подводниците от клас „Акула“ се нуждаеха от доста електричество за вътрешните си системи. Това се дължеше главно на примитивното вентилационно устройство. Само то поглъщаше десет процента от енергията на реактора.

— Необходими са ни седемнадесет процента от мощността за битово натоварване и едва след това можем да завъртим винта. Западните системи са доста по-ефективни.

Директорът на корабостроителницата кимна разбиращо.

— Те имат изключително добре развита индустрия, занимаваща се с проблемите на вътрешното оборудване. На нас все още ни липсват изследвания в тази насока.

— Имат и доста по-горещ климат. Веднъж през юли бях във Вашингтон. Сигурно и в ада е по-приятно.

— Чак толкова ли е зле?

— Човекът от посолството, който ме развеждаше, каза, че някога там е имало маларично блато. Дори от време на време имат епидемии от жълта треска. Ужасен климат.

— Не знаех за това.

— Тридесет процента — извика механикът.

— Кога си бил там? — попита адмиралът.

— Преди повече от десет години. Ходих на преговорите за морските инциденти. Първото ми и последно дипломатическо приключение. Някакъв глупак от главния щаб си бе наумил, че им трябва и подводничар. Тогава ме взеха от академията „Фрунзе“. Пълна загуба на време — заключи Дубинин.

— И как беше?

— Тъпо. Американските подводничари излязоха надменни типове. Поне тогава не бяха много приятелски настроени. — Дубинин замълча. — Не, не е честно. Политическата обстановка бе друга. Държаха се гостоприемно, но резервирано. Заведоха ни и на бейзболен мач.

— И? — попита адмиралът.

Капитанът се усмихна.

— Храната и бирата ставаха. Играта обаче бе напълно неразбираема, а обясненията им я правеха още по-заплетена.

— Четиридесет процента.

— Дванадесет възела — каза Дубинин. — Шумът нараства…

— Но?

— Но е само частица от шума на старата помпа. Хората ми трябваше да си слагат шумоизолационни слушалки. При максимална скорост шумът е непоносим.

— Ще видим. Научи ли нещо интересно във Вашингтон?

Последва ново изръмжаване.

— Да не се разхождам по улиците сам. Веднъж излязох да се поразтъпча и видях как някакъв хулиган напада възрастна жена. И това бе само на няколко пресечки от Белия дом.

— Наистина ли?

— Младият бандит се опита да избяга покрай мен с портмонето й. Беше като на кино. Направо не вярвах на очите си.

— Опита ли се да го спреш?

— Казвал ли съм ти, че навремето доста прилично играех футбол? Спънах го, но явно съм бил доста ентусиазиран, защото му счупих капачката — спомни си Дубинин.

Не можеше и да бъде другояче, тъй като паветата са доста по-твърди от футболно игрище…

— Петдесет процента.

— И какво стана после?

— Хората от посолството едва не се побъркаха. Посланикът крещя около половин час. Мислеха да ме изпратят направо у дома. Но местната полиция пък искаше да ме награждава с медал. Работата се потули и повече никога не ме повикаха да бъда дипломат — засмя се гръмогласно Дубинин. — Спечелих. Осемнадесет възела.

— А защо се намеси?

— Бях млад и глупав — обясни Дубинин. — Въобще не ми хрумна, че всичко може да е номер на ЦРУ. Посланикът се притесняваше именно от това. В крайна сметка се оказа съвсем истинско престъпление. Капачката на онзи хулиган изглеждаше доста зле. Дали сега може да бяга? Ако пък е бил от ЦРУ, шпионите са станали с един по-малко.

— Мощност — шестдесет процента — обади се механикът. — Всичко е нормално. Няма никакви колебания в налягането.

— Двадесет и три възела. Следващите четиридесет процента мощност не са ни от голяма полза… А шумът от корпуса започва да се увеличава именно от тази точка. Карай внимателно, Ваня!

— Да, капитане.

— Каква е най-голямата скорост, с която си я карал?

— Тридесет и два възела при максимална мощност. Тридесет и три с повече от максималната.

— Носят се слухове за някаква нова боя…

— Изобретението на англичаните ли? Разузнаването твърди, че с нейна помощ американците прибавят още един възел към скоростта си.

— Точно така — потвърди адмиралът. — Разбрах, че имаме формулата за приготвянето й, но самият процес бил изключително сложен. Освен това боядисването с нея също не било лесна работа.

— Всяка скорост над двадесет и пет възела носи риск от откъсване на звукоизолиращите плочки от корпуса. Случвало ми се е само веднъж. Бях помощник-капитан на „Свердловский комсомолец“… — поклати глава Дубинин. — Все едно, че се намираш в барабан.

— По този въпрос не можем да направим много, приятелю.

— Седемдесет и пет процента мощност.

— Смъкни тези плочки и веднага вдигам скоростта с още един възел.

— Не говориш сериозно, нали?

Дубинин поклати глава.

— Не. Ако към лодката идва торпедо, те могат да се окажат решаващи за спасението й.

Те спряха да разговарят. След десет минути мощността щеше да стане сто процента — петдесет и пет хиляди конски сили. Шумът от помпата доста се усили, но все още бе възможно да се чуе човешки говор. Дубинин си спомни, че при същото положение шумът от старата помпа наподобяваше на рок-концерт. Човек усещаше как звукът вибрира в тялото му. Но не и сега. Пък и тази подставка под помпата… Директорът бе обещал огромно намаление на излъчвания шум и явно думите му не бяха празни приказки. След десет минути капитанът вече бе чул и видял всичко, което искаше.

— Намалете мощността — заповяда Дубинин.

— Е, Валентин Борисович?

— КГБ е откраднало това от американците, така ли?

— Поне така ми казаха — отвърна адмиралът.

— Ще разцелувам първия шпионин, когото срещна.

 

 

Моторният кораб „Джордж Макреди“ стоеше на товарното пристанище. Той бе голям съд, строен преди десет години и предназначен за превозване на дървен материал. Задвижваше се от нискооборотни дизелови двигатели. Можеше да поеме до тридесет тона обработен дървен материал или цели групи, както бе и в този случай. Японците предпочитаха сами да ги обработват. Така задържаха парите в собствената си страна, вместо да ги изнасят. Единствената им отстъпка бе, че до Япония дърветата щяха да бъдат закарани от американски кораб, и този компромис бе постигнат едва след десетмесечни преговори. Япония сигурно бе хубаво място за екскурзии, макар и малко скъпичко.

Под бдителния поглед на първия помощник-капитан крановете вдигаха трупите от камиона и ги слагаха в специално предназначените за това места на дървовоза. Работата вървеше сравнително бързо. Въобще автоматизацията при товаренето сигурно бе най-важният фактор за развитието на морската търговия. „Джордж М“ можеше да бъде натоварен за четиридесет часа и разтоварен за тридесет и шест. Това му позволяваше доста бързо да се завърне в открито море и съответно лишаваше екипажа от всякакви развлечения в което и да е пристанище. Загубата на клиентела от страна на пристанищните барове и другите примамки за моряците въобще не тревожеше корабособствениците. Самите те губеха пари за всяка минута, която корабът им престояваше вързан за кея.

— Пит, получих прогнозата за времето — провикна се третият помощник. — Можеше да бъде и по-добра.

Първият офицер вдигна поглед.

— Да, задава се някаква сибирска буря. След около два дни ще излязат доста големи вълни. Няма да можем да ги избегнем.

Когато чу точните цифри, първият помощник учудено подсвирна.

— Да не си забравиш картите, Джими.

— Няма. Колко остана?

— Само онзи там — посочи първият офицер.

Колегата му изръмжа и извади бинокъла от калъфа на бедрото си.

— За бога, та те са вързани с вериги едно за друго!

— Точно затова не можем да ги сложим отдолу.

— Страхотно — забеляза по-младият мъж.

— Вече говорих с капитана. Ще ги сложим там и ще ги завържем здраво.

— Добра идея, Пит. Ако бурята, която обещават, наистина излезе, ще можеш да караш сърф на тях.

— Капитанът още на плажа ли е?

— Да. Трябва да се върне в 14,00.

— Вече заредихме горивото. Главният механик ще бъде готов с машините в 16,00. В 16,30 ли трябва да тръгнем?

— Точно така.

— За бога, човек вече няма време да обърне и една бира.

— Ще съобщя на капитана за прогнозата. Времето може да ни забави.

— Новината ще му хареса.

— А на теб не ти ли харесва?

— Хей, ако изостанем от графика, може би ще успея…

— И двамата, приятелче, и двамата — усмихна се първият офицер. И той, както и приятелят му, все още не бе женен.

 

 

— Прекрасно е, нали? — попита Фром.

Той се наведе и погледна детайла през прозрачния щит. Манипулационната ръка взе плутония и го приближи за визуален преглед. Всъщност такъв не бе необходим, но плутоният и бездруго трябваше да бъде преместен за заключителната част от процеса, а и на Фром много му се искаше да го види отблизо. Той дори светна с малко фенерче, но после го изключи. Лампите на тавана бяха достатъчни.

— Наистина е удивително — съгласи се Гусн.

Детайлът, който гледаха, лесно можеше да бъде сбъркан с къс разтопено стъкло — толкова бе гладък. Всъщност гладкостта му бе доста по-голяма. Каквито и несъвършенства да имаше, те бяха незабележими с просто око и със сигурност по-малки от предвидените отклонения, които Фром бе изчислил на миникомпютъра.

Външността на прегънатия цилиндър изглеждаше перфектна и отразяваше светлината досущ като някакви странни лещи. Докато механичната ръка го въртеше пред очите им, отразените върху него светлини от тавана не трепнаха, нито пък промениха положението си. Дори немецът се удиви.

— Никога не бих повярвал, че можем да го направим толкова добре обади се Гусн.

Фром кимна.

— Доскоро подобни неща бяха просто невъзможни. Струговете на въздушни възглавници са едва петнадесетгодишни, а системите за лазерен контрол са още по-нови. Главното им търговско предназначение е за изработване на ултраточни инструменти: астрономически телескопи, висококачествени лещи, специални части за центрофуги… — Немецът се изправи. Сега трябва да полираме и вътрешността му. Нея вече няма да можем да наблюдаваме.

— Защо изработихме първо външната повърхност?

— За да бъдем сигурни, че машината работи добре. Обработката на вътрешността ще бъде контролирана само от лазера, а сега вече знаем, че той ни дава добра информация.

Обяснението не беше самата истина, но Фром не искаше да я казва — той наистина смяташе цилиндъра за красив. Младият арабин можеше и да не го разбере. Das ist die schwarze Kunst[1]… „Постъпвам малко фаустовски“ — помисли си Фром.

„Колко странно — каза си Гусн, — че нещо така прекрасно може…“

— Нещата продължават да вървят добре.

— Наистина — отвърна Фром.

Той посочи към затвореното вътрешно пространство на струга. Когато работеше правилно, ножът сваляше нещо, подобно на метален конец, но доста по-тънко. Забелязваше се единствено заради отражението на светлината. Този „конец“ се събираше и претопяваше за евентуално по-нататъшно използване.

— Смятам, че е време да спрем — каза Фром.

— Съгласен съм.

Работеха вече четиринадесет часа. Гусн освободи работниците. Двамата с Фром излязоха навън и оставиха стаята на грижите на двама мъже от охраната.

Пазачите не бяха твърде образовани. Избрани измежду личните бодигардове на командира, те бяха ветерани от многобройни бойни операции. По ирония на съдбата повечето от битките им бяха срещу араби като тях, а не срещу ционистките им врагове. Тъй като терористичните групи бяха много и всяка от тях искаше подкрепата на палестинския народ, помежду им неизбежно избухваха разпри за разпределение на помощта. А разприте между въоръжени мъже винаги водят до смърт. Освен това доказват предаността. Всеки от хората в охраната можеше да стреля отлично. Нито един от тях не отстъпваше в уменията си на новото американско попълнение към организацията — неверника Ръсел.

Единият от пазачите на име Ахмед запали цигара и се облегна на стената. Очакваше го поредното досадно нощно дежурство. Когато охраняваше местността или дежуреше край сградата, в която спи Куати, поне разполагаше с най-различни обекти за наблюдение. Човек можеше да си представи, че зад всяка кола или прозорец се крие израелски агент, а подобни мисли го държаха буден. Но тук нямаше нищо такова. Тук пазеха машини, които не помръдваха от мястото си. За разнообразие, пък и за да изпълняват точно задълженията си, пазачите често наглеждаха операторите на машините. Придружаваха ги до стола и спалнята им, както и почти навсякъде другаде. Въпреки че нямаше образование, Ахмед бе доста съобразителен, запомняше лесно и смяташе, че с няколко месеца подготовка лесно можеше да работи на мястото на който и да е от операторите. Освен това нямаше никакви проблеми с оръжието. Можеше бързо да установи всяка повреда и да я поправи не по-зле от всеки оръжеен майстор.

Докато обикаляше из помещението, той се вслушваше в бръмченето на различните вентилационни системи и оглеждаше измервателните уреди, които отчитаха състоянието на машините. Уредите по контролните табла отчитаха и съдържанието на гориво в резервните генератори.

— Постоянно се притесняват дали ще успеят да свършат навреме, нали? — разсъждаваше на глас Ахмед.

Той продължи обиколката си, като тайно се надяваше някоя от лампичките на измервателните уреди да изгасне. Двамата пазачи спряха да огледат парчето метал, от което толкова много се интересуваха Фром и Гусн.

— Какво ли е това?

— Нещо удивително — каза Ахмед: — Във всеки случай го пазят в тайна.

— Според мен е атомна бомба.

Ахмед се обърна.

— Защо мислиш така?

— Един от работниците каза, че няма какво друго да е.

— Значи ще бъде добър подарък за израелските ни приятели.

— След като през последните години измряха толкова много араби… Заради израелците, американците и всички останали… Да, с удоволствие ще им я подаря.

Те продължиха обиколката си около безжизнените машини.

— Чудя се за какво ли са се разбързали толкова много?

— За каквото и да е, искат да го свършат навреме.

Ахмед отново млъкна и погледът му се спря на купчината метални и пластмасови части върху работната маса. „Атомна бомба ли?“ — запита се той. Но някои от тези неща изглеждаха като… пластмасови сламки. Дълги, тънки, леко извити и здраво завързани на снопчета… Пластмасови сламки в атомна бомба? Това не бе възможно. „Атомната бомба трябва да е… каква?“ Ахмед искрено си призна, че не знае какво точно представлява атомната бомба. Е, все пак можеше да чете Корана, вестниците и инструкциите на оръжието. Нима бе виновен, че няма образованието на Гусн, който му допадаше по особен начин. Ахмед дори малко му завиждаше. Какво прекрасно нещо бе образованието. Ако баща му бе нещо повече от прост селянин може би собственик на магазин — и имаше спестявания…

При следващата си обиколка той видя… кутия с боя? На такова приличаше. Металните нишки, отделяни при струговането, се събираха във фреоново корито. Ахмед доста често бе виждал процедурата. Остатъците — те приличаха на тънки метални конци — се събираха механично в контейнер, който наистина приличаше на кутия за боя. Процедурата се извършваше от един от работниците, въоръжен с дебели гумени ръкавици. След това кутията се поставяше в камера с две врати. Оттам я отнасяха в другата стая, отваряха я в също такава камера и изсипваха съдържанието й във формите за леене.

— Отивам да пикая — каза другият пазач.

— Поразходи се малко на чист въздух — посъветва го Ахмед.

Той остави оръжието си и изгледа как приятелят му излиза през двойната врата. Ахмед беше старши на охраната и отговаряше както за пазачите отвън, така и за сигурността на самото помещение. Това му даваше предимството по всяко време да се разхожда отвън. „Така не може да се живее — помисли си Ахмед. — Все едно, че си затворен в ракета или подводница.“ Той искаше да има образование, но не за да седи в някой кабинет и да се занимава с документи. Не, искаше да бъде инженер и да строи пътища и мостове. Амбицията му все още не бе угаснала. Може би някой ден синът му щеше да я осъществи, ако въобще успееше да се ожени и да има син. Ахмед само можеше да си мечтае за това. Но сега мечтите му бяха по-земни. Да свърши цялата тази война, да захвърли оръжието, да заживее нормален живот — това бе всичко, което искаше.

Но преди това ционистите трябваше да умрат.

Ахмед стоеше сам в стаята, отегчен до смърт. Пазачите отвън поне можеха да наблюдават звездите. Можеха да се занимават, да правят нещо…

Кутията от боя стоеше в камерата. Явно бе готова, за да бъде преместена. Той беше гледал операторите да го правят десетки пъти. Защо пък не, по дяволите? Ахмед бръкна в камерата, извади кутията и отиде в стаята, където се намираше пещта. Те я слагаха вътре и… Всичко бе толкова просто Ахмед щеше да разнообрази дежурството си, а може би дори и да помогне на работата.

Кутията бе лека. Вътре спокойно можеше да има само въздух. Нима бе празна? Капакът й бе затворен със скоба и… „Не“ — реши той. Щеше да направи само това, което вършеха операторите. Ахмед отиде до пещта, провери дали е изключена и отвори вратичката. Знаеше, че вътре може да стане доста горещо. „Това нещо топи метал!“ След това сложи дебелите гумени ръкавици, които използваха и — като забрави да включи системата за подаване на аргон — освободи скобите на капака. След това вдигна кутията към очите си, за да види как изглежда. Видя.

Когато Ахмед махна капака, богатият на кислород въздух нахлу в кутията и атакува плутониевите стружки. Някои от тях реагираха незабавно и направо избухнаха в лицето му. Блясъкът приличаше на този от изстрел на старомодна пушка. Просто лека експлозия от топлина и светлина, която не можеше да нарани човек. Ахмед веднага го разбра. Дори не се появи пушек.

Въпреки това Ахмед изпадна в ужас. Бе извършил нещо, което не трябваше да прави. Какво щеше да си помисли командирът за него? Какво щеше да му направи? Той се заслуша в бръмченето на вентилационната система и му се стори, че през вентилатора навън излезе облаче дим. Това беше добре. Значи нямаше да забележат нищо. Сега трябваше само…

Да. Той взе кутията и я отнесе обратно при машините. Другият пазач все още не се бе върнал. Добре. Ахмед остави кутията на мястото, от което я бе взел, и се увери, че всичко изглежда така, както и преди няколко минути. Той запали цигара, за да се успокои. Сърдеше се на себе си, че все още не може да се откаже от навика. Усещаше, че никотинът вече влияе на физическото му състояние.

Ахмед не знаеше, че се е превърнал в труп, чиято смърт все още не е регистрирана. Заедно с тютюневия дим той поемаше и последните глътки живот.

 

 

— Мога да го направя — обяви Кларк, докато влизаше като актьора Джон Уейн в Аламо.

— Разказвай — подкани го Джак и му посочи близкия стол.

— Току-що се връщам от летище „Дълес“, където говорих с няколко човека. Самолетите на японците „Боинг-747“ за презокеански полети са доста удобни за целите ни. Горната им част е оборудвана с легла. Това ще ни помогне. Там има чудесна акустика, която прави прихващането доста лесно. — Той разтвори една схема. — Тук и тук има маси. Ще използваме две безжични подслушвателни устройства и четири радиочестотни канала.

— Обясни ми по-подробно — помоли го Джак.

— Безжичните микрофони прихващат всеки шум без значение от каква посока идва. След това прехвърлят шумовете на предавател, който ги извежда вън от самолета.

— А защо на четири канала?

— Големият проблем е да изолираме шума от самолета, бученето на двигателите, въздуха и всичко останало. Два от каналите са звуците от вътрешността. Останалите два са за страничния шум. Ще ги използваме, за да можем да отделим полезната за нас информация. Хората от научно-техническия отдел вече от доста време работят по проблема. Записаният шум се използва, за да се установят смущенията. След това само се сменя фазата им и те изчезват. Доста проста работа, стига да разполагаш с необходимата компютърна екипировка. Ние разполагаме. Предавателят ще бъде поставен в бутилка. Ще я сложим до илюминатора. С нея няма да има проблеми. Вече проверих. Ще ни трябва обаче самолет, който да следва обекта.

— Какъв?

— Ами най-добре някакъв малък — „Гълфстрийм“ или ЕС-135 Трябва обаче да бъде екипиран с необходимото оборудване. Лично аз дори бих препоръчал повече от един.

— На какво разстояние трябва да бъде?

— Достатъчно далеч, за да не го засекат… На около тридесет мили. Не е задължително да се движи на същата височина. Няма нужда да го ескортираме.

— Трудно ли ще бъде изработването на устройството?

— Не. Най-сложно ще бъде с предавателя, но както казах, ще го инсталираме в бутилка от алкохол. Марката ще бъде от обичайните продавани и безмитните магазини. Освен това няма да е стъклена, а керамична. Например скъпа бутилка „Чивас регал“. Японците обичат шотландско уиски.

— А има ли възможност да я открият? — попита Райън. Кларк се усмихна като хлапак, току-що надхитрил учителя си.

— Ще изработим устройството изключително от японски части. Освен това ще оставим прихващащо устройство, настроено на необходимите честоти в самия самолет. Те ще пътуват с обичайната тълпа журналисти. Ще поставя устройството в едно от кошчетата за смет на долния етаж. Ако операцията се издъни, ще останат с впечатлението, че е тяхна работа. Дори могат да помислят, че го е направил японски журналист.

Райън се усмихна.

— Добре замислено, Джон…

— Знаех си, че ще ти хареса. Когато самолетът кацне, ще вкараме наш човек да прибере бутилката. Що се отнася до нея, ще я измайсторим така, че тапата да не може да се махне. Вероятно ще я закрепим с устойчиво лепило.

— А как ще я качим на борда в Мексико Сити?

— Динг ще се погрижи за това. Време е да добие опит в планирането на операции, а пък и сега задачата не е трудна. Моят испански е достатъчно добър, за да заблуди всеки испанец.

— Добре. Предполагам, че няма да можем да получаваме информацията директно.

— Няма начин — поклати глава Кларк. — Ще я получаваме закодирана. С помощта на високоскоростни записващи устройства бързо ще я прехвърлим в компютрите, които ще я изчистят. Налага се да го направим от съображения за сигурност. Хората в преследващия самолет не бива да знаят какво точно чуват… Може би ще кажем само на пилота, но май не виждам нужда и от това. Ще го изясня допълнително.

— След колко време ще разполагаме с окончателен материал?

— Да кажем, след два часа. Поне така твърди човекът от научно-техническия отдел. Знаеш ли кое е най-хубавото в цялата работа?

— Кое?

— Местата, в които не може да се монтира подслушвателна техника, се броят на пръсти и самолетите са между тях. Момчетата от научно-техническия отдел от сума ти време си блъскат главите как да го направят. Всъщност изобретението е дошло от флота. Проектът е бил строго секретен и сега никой не знае, че сме в състояние да го осъществим. Компютърните кодове са изключително сложни. Доста хора се опитват да постигнат същия резултат, но засега успехът за тях е само теория. Всъщност човекът, който се е справил, е служител на Агенцията за национална сигурност. Повтарям, сър Джон, никой не знае, че сме в състояние да го направим. Охраната им няма да заподозре нищо. Ако намерят предавателя, ще си помислят, че е аматьорска работа. Колкото до приемащото устройство на борда, то може да бъде полезно единствено на нас.

— То също ще предава и ще подсигурява другите, нали?

— Точно така. По този начин вече разполагаме с два източника на разпръскване. Единия в самия самолет, а другите два, предаващи вън от него.

Райън вдигна тост с чашата си за кафе.

— Добре, след като техническата страна изглежда в ред, искам оценка за осъществимостта на операцията.

— Ще я имаш, Джак. По дяволите! Колко е хубаво отново да си шпионин. Не искам да ми се сърдиш, но призванието ми не е да внимавам като квачка за теб.

— Аз също те обичам, Джон — засмя се Райън.

Не го бе правил от доста време. Ако успееха да проведат операцията, онази кучка Елиът можеше и да го остави на мира. Може би и президентът щеше да проумее, че истинските операции с истински оперативни офицери все още носят полза. Щеше да бъде малка победа.

Бележки

[1] Това е черната магия. — Бел.прев.