Том Кланси
Всички страхове (32)

30.
ИЗТОЧНИЯТ САЛОН

Кларк спря пред къщата в обичайното време. Този път обаче се случи нещо странно. Трябваше да чака. Той постоя няколко минути и вече щеше да почука на вратата, когато тя се отвори. Доктор Райън (съпруг) излезе, спря се и целуна доктор Райън (съпруга). Тя изчака мъжът и да се отдалечи и се усмихна ослепително по посока на колата.

„Всичко е наред!“ — каза си Кларк. Може би наистина имаше заложби в областта на брачните консултации. Джак изглеждаше в добра форма и Джон му го каза още с влизането в колата.

— Ами изпратиха ме в леглото доста рано — цъкна с език Райън и хвърли сутрешния вестник на предната седалка. — Освен това забравих да си изпия виното.

— Още два такива дни, и напълно ще възвърнеш човешкия си вид.

— Може би си прав.

Но за разочарование на Кларк Джак все пак запали цигара. Едва сега Джон разбра колко умна е Карълайн Райън. Ами, разбира се. Не биваше да се бърза. Едно по едно.

— Готов съм за тренировъчния полет. В десет часа.

— Добре. Малко истинска работа няма да ти навреди, Джон. Сигурно ти е омръзнало до смърт да си играеш на бодигард — каза Райън и отвори куфарчето.

— Случва се и да ми доскучае, сър — отвърна Кларк и зави по Фалкънс Нест роуд.

И днес в куфарчето нямаше нищо особено, така че Джак скоро заби нос в сутрешния вестник.

Три часа по-късно Кларк и Чавес пристигнаха във военновъздушната база „Андрюс“. Два самолета VC-20B вече чакаха на пистата за тренировъчни полети. Пилотите и екипажите на 89-а военновъздушна — „Президентска“ — ескадрила спазваха строга програма за поддържане на формата. Двата самолета излетяха на няколко минути един след друг и се насочиха на изток. Трябваше да изпълняват различни маневри с цел обучение на двама помощник-пилоти. Те отдавна знаеха всичко необходимо наизуст, но това нямаше значение.

В задната част на самолета един сержант също провеждаше тренировки със сложната свързочна техника, влизаща в оборудването на VC-20B. От време на време той поглеждаше през рамо цивилния, който не спираше да говори на някаква ваза или по-точно на някаква малка зелена пръчица. „Има неща, които човек просто не му е писано да разбере“ — въздъхна сержантът. И бе напълно прав.

След двучасов полет двата гълфстрийма се приземиха обратно в „Андрюс“. Кларк събра апаратурата си и слезе, за да посрещне цивилния от другия самолет. Двамата се отправиха към колата си и заговориха:

— Разбирах ясно само част от думите ти. Една трета или може би по-малко.

— Добре, ще видим какво могат да направят техниците по въпроса.

След около тридесет и пет минути бяха в Ленгли. Оттам се насочиха към Вашингтон, за да обядват.

Боб Холцман намери съобщението на телефонния си секретар предната вечер. То бе кратко и ясно. Освен това домашният му номер не фигурираше в указателя, което още повече разпали любопитството на журналиста. В два следобед той влезе в един малък мексикански ресторант в Джорджтаун, наречен „Естебанс“. Бизнесменската тълпа явно бе приключила с обяда, защото заведението бе почти празно. Виждаха се само студенти от Джорджтаунския университет. Едно махване с ръка от дъното го насочи.

— Здравейте — поздрави Холцман и седна.

— Вие ли сте Холцман?

— Да — отвърна журналистът. — А вие сте?

— Двама симпатяги — каза по-възрастният. — Ще обядвате ли с нас?

— Добре.

По-младият стана и започна да пълни с монети джубокса, от който се носеше мексиканска музика. Холцман веднага разбра, че касетофонът в джоба му става излишен.

— За какво искахте да се срещнем?

— Писали сте няколко статии за управлението — започна по-възрастният. — Обект на тези статии е заместник-директорът доктор Джон Райън.

— Не съм писал подобно нещо — възрази Холцман.

— Който и да ви е надрънкал тези глупости, ви е излъгал. Това е клевета.

— И кой сте вие?

— Нека първо ви попитам, дали сте честен журналист?

— Какво искате да кажете?

— Ако чуете нещо напълно неофициално, ще го публикувате ли?

— Зависи от естеството на информацията. Какво целите?

— Да докажа, че са ви излъгали, господин Холцман. Доказателството обаче не трябва да бъде разгласявано, тъй като ще заплаши определени хора. Освен това ще ви докажа, че някой ви използва да удря под пояса. Искам да знам името на този човек.

— Сигурно ви е известно, че не мога да разкрия източник на информация. Това е в противоречие с моралния ми кодекс.

— Морален журналист? — каза мъжът достатъчно високо, за да надвика музиката. — Добре звучи. А закриляте ли източници, които ви лъжат?

— Не.

— Добре. В такъв случай ще ви разкажа една кратка история, при условие че никога и при никакви обстоятелства няма да я разгласявате. Съгласен ли сте?

— Ами ако открия, че сте ме подвели?

— Тогава ще имате пълното право да я публикувате. Става ли?

Журналистът кимна утвърдително.

— Но имайте предвид, че ще бъда много огорчен, ако я видя във вестниците, защото аз няма да ви излъжа. Освен това не трябва да използвате сведенията ми за свое собствено разследване.

— Искате твърде много.

— Изборът е ваш, господин Холцман. Имате репутация на умен и честен журналист. Но съществуват неща, които не трябва да бъдат разгласявани… Не, това са доста силни думи. Да речем, че определени факти трябва да останат в тайна дълго време. Години наред. Искам просто да ви кажа, че са ви използвали. Накарали са ви да пишете лъжи, с които се цели уязвяванего на определени хора. Аз не съм журналист, но ако бях, нямаше да остана равнодушен към подобни думи. Щях да се възмутя, защото съм сгрешил и защото някой ме е взел за марионетка.

— Разбрах ви. Добре, съгласен съм с условията.

— Чудесно.

За петнадесет минути Кларк разказа историята си.

— А какво стана с операцията? Къде по-точно е загинал този човек?

— Съжалявам, братко. Не си губи времето да търсиш отговор на тези въпроси. Най-много десетина души са в състояние да задоволят любопитството ти — излъга съобразително Кларк. — Но дори и да успееш да ги откриеш, те няма да говорят. Хората, които доброволно съобщават за нарушения на закона, не са чак толкова много.

— А тази жена — Зимър?

— За нея можеш да провериш почти всичко. Къде живее, къде е дрогерията й, къде е било родено детето, кой е присъствал на раждането, кой е акуширал.

Холцман погледна бележките си.

— Тук май се крие нещо много голямо, а?

Кларк го погледна втренчено.

— Аз искам само името.

— И какво ще направиш с него?

— Нищо, което да те засяга.

— Какво ще направи Райън?

— Той не знае, че сме тук.

— Хайде де!

— Господин Холцман, казвам ти самата истина.

Боб Холцман бе дългогодишен журналист. Бяха го лъгали експерти в тази област. Бе ставал жертва на изкусно изпипани и организирани лъжи, както и инструмент за политическо отмъщение. Той въобще не харесваше този аспект на работата си. Презираше политиците главно заради готовността им да потъпчат всяко правило и закон. Ако някой политик нарушеше обещанието си, лъжеше безобразно или пък взимаше подкупи, той обикновено наричаше действията си „просто политика“. Холцман добре знаеше, че това е недостойно. У него все още живееше идеалистът, завършил журналистическия факултет на Колумбийския университет. Въпреки че животът го превръщаше в циник, той си остана един от малкото хора във Вашингтон, които помнят идеалите си и от време на време тъгуват за тях.

— Да предположим, че успея да потвърдя историята, която току-що ми разказахте. Какво ще получа?

— Може би само удовлетворение. Май това ще е всичко. Искрено се съмнявам, че ще извлечеш по-голяма полза, но ако случайно отнякъде се появи, ще ти се обадя.

— Само удовлетворение? — попита Холцман.

— Опитвал ли си се някога да копаеш дупка в морето? — усмихна се Кларк.

Журналистът не му обърна внимание.

— Върху какво работи управлението в момента?

— Не мога да говоря по този въпрос.

— Чувал съм да разправят, че едно време много високопоставен съветски държавен служител изменил на страната си.

— И аз съм чувал. Ако се опиташ да публикуваш нещо…

— Да, ще влоша двустранните отношения, нали? — забеляза Холцман.

— Откога разполагаш с тази случка?

— Отпреди последните избори. Президентът ме помоли да не я публикувам.

— Фаулър ли?

— Не, противникът му.

— И ти се съгласи?

Кларк бе впечатлен.

— Човекът е имал семейство — жена и дъщеря. Пресата писа, че са загинали при самолетна катастрофа. Вярно ли е?

— Ще публикуваш ли информацията?

— Няма да мога да го сторя още десет години. Може би някой ден ще напиша книга…

— Те също се измъкнаха — каза Кларк. — Да не би да търсиш човека, който ги е извел от страната?

— Не вярвам в съвпадения.

— Името на съпругата е Мария, а дъщерята се казва Екатерина.

Холцман не реагира по никакъв начин, но добре знаеше, че само няколко човека в управлението са посветени в подробностите на операцията. Той току-що бе задал своя въпрос-уловка и бе получил правилния отговор.

— Точно след пет години искам подробностите по операцията.

Кларк замълча. Е, ако репортерът бе решил да нарушава правилата, и той трябваше да го последва, нали?

— Съгласен съм.

— За бога, Джон! — обади се Чавес.

— Човекът иска танто за танто.

— Колко вътрешни хора знаят подробностите?

— На операцията ли? Малко. От наша страна… Ако имаш предвид всички подробности, то тогава са около двадесет. Но от тях само петима все още работят в управлението. Десет нямат връзка с ЦРУ.

— Тогава кой?

— Не искам да те натоварвам излишно.

— Специалните части на военновъздушните сили ли? — попита Холцман. — Или може би армията? Отряд „160“? — онези луди глави от „Кембъл“, които нахлуха в Ирак първата нощ.

— Може да предполагаш колкото си искаш, но от мен няма да научиш нищо повече. Когато му дойде времето обаче, искам да знам как, по дяволите, си разбрал, че въобще сме провеждали подобна операция.

— Хората обичат да говорят — отвърна простичко Холцман.

— Вярно е. Договорихме ли се?

— Ако успея да потвърдя историята ти и ако се уверя, че са ме излъгали, ще разкрия източника си. Но искам да обещаеш, че името няма да се появи в пресата.

„Господи, сякаш съм дипломат“ — помисли си Кларк.

— Съгласен. Ще ти се обадя след два дни. Искам да знаеш, че си първият журналист, с когото разговарям в живота си.

— И как ти се струва? — усмихна се Холцман.

— Мисля, че ще продължа да си общувам с шпионите. — Джон направи малка пауза. — Между другото, не ти липсват качества да станеш добър шпионин.

— Аз съм добър шпионин.

 

 

— И колко тежи това нещо? — попита Ръсел.

— Седемстотин килограма — пресметна наум Гусн. — Три четвърти тон.

— Добре — каза Марвин. — Значи един камион ще се справи. А как ще го прехвърлим в моя микробус?

Гусн се стъписа.

— Не бях помислил за това.

— А как е бил натоварен?

— Сложиха го на една дървена… платформа.

— Искаш да кажеш палет? С кран ли го вдигнаха?

— Точно така — отвърна Гусн.

— Имаме късмет. Ела, ще ти покажа.

Ръсел поведе приятеля си навън на студа. След две минути стигнаха до един от хамбарите, в който се виждаше малък ръждясал кран, работещ с пропан. Единствената трудност бе, че пътечката до хамбара бе затрупана със сняг, под който имаше заледена кал.

— Чувствителна ли е бомбата?

— Бомбите по принцип са много крехки устройства, Марвин — забеляза Гусн.

— Да, предполагам, че е така — разсмя се Ръсел.

 

 

В Сирия бе точно с десет часа по-рано. Доктор Владимир Моисеевич Камински по навик бе започнал работа по-рано. Той бе професор от Московския държавен университет, изпратен в Сирия, за да преподава по специалността си — респираторни заболявания. Професията не му даваше много поводи за оптимизъм. Както в Съветския съюз, така и тук, в Сирия, най-често срещаното заболяване бе рак на белите дробове. Той лесно можеше да се предотврати, но не се лекуваше.

Първият пациент за деня му бе изпратен от един колега, когото Камински много уважаваше. Лекарят бе следвал във Франция и по правило му изпращаше само интересни случаи.

Владимир Моисеевич отвори вратата на чакалнята и видя добре сложен мъж на около тридесет години. Лицето му обаче бе посивяло и изпито. Първата мисъл на Камински бе „рак“, но той не обичаше да бърза с изводите. Можеше и да е нещо друго. Нещо заразно. Прегледът продължи повече от обикновено. Той направи няколко рентгенови снимки и допълнителни проби. Но докато чакаше резултатите, го извикаха в съветското посолство.

 

 

Кларк трябваше да употреби всичките си запаси от търпение, но все пак успя да изчака три дни, преди да се обади на Холцман. Джон излезе от дома към осем и половина вечерта и отиде до една бензиностанция. Каза на момчето да напълни резервоара — мразеше да го прави сам — и отиде до телефона.

— Да — вдигна домашния си телефон Холцман.

Кларк не се представи.

— Успя ли да провериш фактите?

— Да. Повечето от тях. Изглежда, че си прав. Неприятно е да те лъжат, нали?

— Кой?

— Аз й викам Лиз, а президентът Елизабет. Искаш ли да ти бутна и нещо гратис? — попита Холцман.

— Разбира се.

— Приеми го като знак на добра воля от моя страна. Фаулър и тя са доста близки. Никой досега не го е съобщил, защото смятаме, че хората няма нужда да го знаят.

— Добре сте го измислили — забеляза Кларк. — Благодаря. Дължа ти услуга.

— Пет години.

— Ще бъда на твое разположение.

Кларк окачи слушалката. „Е — каза си Джон, — така си и мислех.“ Той сложи нова монета в телефона. Имаше късмет още на първото позвъняване. Обади се женски глас.

— Доктор Карълайн Райън?

— Да, кой се обажда?

— Името, което искахте да знаете, госпожо, е Елизабет Елиът. Президентската съветничка по националната сигурност.

Кларк реши да не казва другото сведение на Холцман. Нямаше нужда.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Благодаря ви — каза тя и прекъсна връзката.

Кети отново бе пратила Джак да си легне рано. Той се държеше разумно. „Е, защо трябва да се изненадвам — запита се тя. — Нали се е оженил за мен?“

Времето не бе много подходящо за действие. Само преди няколко дни Кети смяташе да отклони поканата за официална вечеря, като се оправдае с работа. Но сега… „Как да постъпя?“

 

 

— Здрасти, Берни — поздрави Кети Райън, докато си миеше ръцете както обикновено чак до лактите.

— Здравей, Кет. Как върви?

— Доста по-добре, Берни.

— Наистина ли? — попита доктор Кац и пусна чешмата.

— Наистина.

— Радвам се да го чуя — забеляза недоверчиво Кац.

Кети свърши с миенето и спря крана.

— Оказа се, че просто съм направила от мухата слон.

— Ами човекът, който идва да ме разпитва? — попита Кац, без да вдигне поглед от ръцете си.

— Не е бил такъв, за какъвто се е представял. Сега не мога да ти обясня. Може би друг път. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Можеш ли да поемеш процедурата ми в сряда?

— Защо, какво става?

— Утре вечер с Джак трябва да отидем на вечеря в Белия дом. Официална вечеря в чест на министър-председателя на Финландия. Можеш ли да си представиш! Процедурата е лесна. Няма усложнения. Следобед ще ти донеса епикризата. Всъщност трябва да я извърши Дженкинс, а аз само да го наблюдавам.

Дженкинс бе доста умен млад студент.

— Добре, ще те заместя.

— Благодаря, Берни. Няма да го забравя — обеща Кети и излезе.

 

 

„Кармен вита“ спря в Хамптън роуд с един час закъснение. Корабът обърна нос към пристанището и се насочи навътре. Капитанът и лоцманът стояха заедно на мостика. Точно в този момент самолетоносачът „Теодор Рузвелт“ се отлепяше от кея, където неколкостотин жени и деца махаха с ръце и кърпички. Два кръстосвача, два разрушителя и една фрегата вече бяха потеглили. Пилотът обясни, че те са прикриващи кораби за „Мачтата“ — прякора на „Теодор Рузвелт“, даден от екипажа му. Капитанът на контейнеровоза изсумтя и отново се върна към работата си. Час и половина по-късно корабът му пристана на определеното за него място. Три влекача му помогнаха да застане успоредно на кея. „Кармен вита“ едва бе привързан и крановете започнаха да го разтоварват.

— Рогън, Колорадо? — попита шофьорът.

Той отвори картата си, намери междущатска магистрала 76 и откри градчето.

— Аха, виждам го.

— За колко време ще пристигнеш? — попита го Ръсел.

— Ами сега ще видим. Хиляда и осемстотин мили… Да кажем, за два дни. Ако имам късмет, може да сваля и на четиридесет часа. Но ще ти излезе скъпичко.

— Колко? — попита Ръсел.

Шофьорът му каза.

— Ще ти платя в брой.

— Чудесно. В такъв случай свалям десет процента от цената.

Шефовете му никога не успяваха да научат колко точно взема, когато клиентите плащаха в брой.

— Половината сега — отброи банкнотите Ръсел, — другата половина при доставката. Ако успееш да слезеш под четиридесет часа, те чака солидна премия.

— Не звучи лошо. Ами контейнерът?

— Ще го върнеш обратно тук. След месец получаваме нова стока — излъга го Ръсел. — Може да се договорим за редовни курсове.

— Много добре.

Ръсел се върна при приятелите си. Те седяха в уютно кафене, откъдето можеха да наблюдават разтоварването.

 

 

„Теодор Рузвелт“ напусна пристанището за рекордно кратко време. Когато достигна ограничителните шамандури, скоростта му вече бе двадесет възела. Самолетите кръжаха над него. Първи пристигнаха F-14 „Томкет“, излетели от военноморската база „Океан“. При първа удобна възможност самолетоносачът се обърна по посока на северния вятър, за да улесни пилотите. Пръв кацна командирът на авиогрупата Роби Джексън. При приземяването обаче един порив на вятъра улови томкета и Джексън с неудоволствие забеляза, че каца на втора вместо на първа позиция. Следващият самолет на Рафаел Санчес се приземи идеално на трета позиция. Джексън излезе от изтребителя и веднага се втурна към мястото си на пристройката. Оттам щеше да наблюдава кацането на останалите самолети от авиогрупата си. Всеки сбор започваше именно по този начин — командирите на авиогрупи и ескадрили наблюдаваха приземяването на подчинените си. Всяко от тях се записваше на видеокасета за по-нататъшни анализи. Докато пиеше първата си чаша корабно кафе, Джексън си каза, че пътуването започва отлично. За сметка на това пък нямаше да може да пие любимия си сорт кафе „ОК“.

— Как се справят моите хлапета, шефе? — попита Санчес и седна зад него.

— Не е зле. Виждам, че продължаваш да чупиш рекорда си, Бъд.

— Лесна работа. Просто трябва да следиш вятъра, докато се приземяваш. Видях онзи порив, който те разклати. Може би трябваше да те предупредя.

— А какво щеше да стане със самочувствието ми?

Санчес имаше седемнадесет поредни отлични кацания. „Може би наистина вижда вятъра“ — помисли си Джексън. Седемдесет минути по-късно „Теодор Рузвелт“ отново се обърна на изток и пое дългия си обиколен маршрут към Гибралтар.

 

 

Шофьорът се увери, че контейнерът е добре закрепен на каросерията му и се качи в кабината на своя „Кенуърт“. Той завъртя ключа и махна на Ръсел, който отвърна на жеста му.

— Все пак мисля, че трябва да го проследим — каза Гусн.

— Ще ни забележи и ще започне да се чуди защо се мъкнем след него — поклати глава Марвин. — Пък и дори да стане нещо, какво можеш да направиш? Да запълниш дупката на магистралата ли? Предполагам, не сте следили кораба, нали?

— Така е.

Гусн погледна Куати и повдигна рамене. Тримата се върнаха в колата и потеглиха към Шарлът, откъдето щяха да хванат директен полет за Денвър.

 

 

Джак се приготви бързо както винаги и зачака Кети. Тя се задържа необичайно дълго пред огледалото. Кети изгуби цели два часа, но в крайна сметка прическата й на истинска салонна дама си заслужаваше труда. Преди да слезе във всекидневната, тя извади от гардероба два куфара и ги остави в средата на спалнята.

— Ще ми помогнеш ли? — попита съпруга си тя.

— Разбира се, скъпа.

Райън пое златното колие и го сложи на шията на жена си. Беше й го подарил за Коледа, преди да се роди малкият Джак. Колието му навяваше приятни спомени.

— Обърни се.

Кети послушно му обърна гръб. Вечерната й рокля бе от кралскосиня коприна, която отразяваше светлината като огледало. Джак Райън не разбираше от модни тенденции — разгадаването на руските ходове бе къде-къде по-лесно, — но одобряваше всяка появила се новост. Богатият син цвят на роклята и златното колие подчертаваха бледата кожа и сламенорусата й коса.

— Изглеждаш добре — каза Джак. — Готова ли си, скъпа?

— Разбира се, Джак — усмихна му се тя. — Върви да загрееш колата.

Кети го изчака да излезе и даде някакви наставления на бавачката. След това облече коженото си палто — хирурзите по принцип не членуват в дружества за защита на животните — и последва съпруга си. Джак изкара колата от гаража, Кети седна в нея и потеглиха.

Кларк се засмя вътрешно. Райън определено не ставаше за бодигард. Той изчака, докато фаровете на колата се скриха зад завоя, и влезе с колата в двора.

— Вие сте господин Кларк, нали? — попита бавачката.

— Да.

— В спалнята са — посочи му пътя тя.

— Благодаря.

Кларк се върна след минута. „Женска им работа — помисли си той. — Винаги помъкват хиляди джунджурии.“ Дори Карълайн Райън не бе идеална.

— Приятна вечер.

— Довиждане — отвърна бавачката и отново заби поглед в телевизора.

Пътят от Анаполис, Мериленд, до центъра на Вашингтон е точно един час. Джак съжаляваше за служебната кола, но Кети бе настояла да отидат с тяхната. Те свиха по авеню „Пенсилвания“ и влязоха през източната врата. Един униформен полицай им показа къде да паркират. Джипът на семейство Райън изглеждаше доста скромен сред линкълните и кадилаците, но Джак не обръщаше внимание на такива подробности. Двамата изкачиха малкото хълмче до източния вход, където агентите от тайните служби огледаха поканите им и ги отметнаха в листа за гости. Металният детектор улови ключовете на Джак и той смутено се усмихна.

Колкото и пъти човек да е влизал в Белия дом, той винаги намира нещо очарователно. Особено пък през нощта. Райън поведе жена си към западното крило. Оставиха палтата си на гардероба до малката театрална зала на Белия дом и продължиха. Малко по-нататък стояха трите обичайни светски журналистки. Те бяха около шестдесетгодишни жени, които безсрамно оглеждаха гостите и си водеха бележки. Общо взето, приличаха на вещиците от „Макбет“ с беззъбите им разлигавени усмивки. Навсякъде се виждаха офицери от различни армейски части в пълна униформа — Райън я наричаше „оберкелнерска“, — които придружаваха гостите. Както винаги, най-добре изглеждаха морските пехотинци с широките им пурпурни колани. Един капитан им посочи голямото стълбище, водещо към централното крило. Джак забеляза одобрителните погледи, хвърляни към жена му, и се усмихна.

Когато се изкачиха по стълбите, един армейски лейтенант — този път жена — ги насочи към източния салон. Пристигането им бе оповестено — въпреки че никой не слушаше — и към тях веднага се приближи келнер със сребърен поднос, облечен в ливрея.

— Не забравяй, че караш, Джак — прошепна Кети и си взе чаша шампанско. Райън си избра шери.

Източният салон на Белия дом е с размери на малка гимнастическа зала. Стените са в цвят слонова кост, а фалшивите колони са украсени с позлатени орнаменти във формата на листа. В единия ъгъл имаше струнен квартет и роял, на който доста добре свиреше някакъв армейски сержант.

Половината от поканените вече бяха пристигнали. Мъжете носеха черни смокинги, а жените — вечерни рокли. „Сигурно има хора, които се чувстват в свои води на подобни събирания — каза си Райън, — но аз не съм от тях.“ Двамата с Кети започнаха да обикалят и скоро попаднаха на министъра на отбраната Банкър и жена му Шарлот.

— Здрасти, Джак.

— Здрасти, Денис. Познаваш ли жена ми?

— Карълайн — представи се Кети и протегна ръка.

— Е, какво мислиш за мача?

Джак се засмя.

— Сър, знам, че двамата с Брент Талбът постоянно се разправите за това. Аз съм роден в Балтимор и смятам, че някой просто ограби отбора ни.

— Не сте загубили чак толкова много. Това е нашата година.

— И „Викингите“ казват същото за себе си.

— Ще имат късмет, ако се измъкнат от Ню Йорк.

— „Ездачите“ май доста ви поизпотиха, а?

— Извадиха късмет — изръмжа Банкър. — Но във втората част ги сринахме.

Карълайн Райън и Шарлот Банкър си размениха красноречиви погледи „Футбол!“ Кети се обърна и я видя. Госпожа Банкър използва разговора на мъжете и се отдалечи.

Кети си пое дълбоко въздух. За момент се зачуди дали тук е мястото и времето, но вече не можеше да спре. Тя остави увлечения си в разговор съпруг и се спусна върху жертвата си като ястреб.

Доктор Елизабет Елиът носеше почти същата рокля като доктор Карълайн Райън. Кройката бе малко по-различна, но еднаквите скъпи орнаменти с основание биха навели някой моделиер на мисълта, че двете дами са пазарували от един и същ магазин. Вратът на Лиз бе украсен с тройна перлена огърлица. Тя говореше с една двойка, но сякаш усети приближаващата се опасност и се извърна.

— Здравейте, доктор Елиът. Помните ли ме? — попита Кети с майчинска усмивка.

— Не. Трябва ли?

— Карълайн Райън. Не се ли сещате?

— Съжалявам — отвърна Лиз, която добре знаеше кой стои срещу нея, но не разбираше причината за срещата им. — Познавате ли Боб и Либи Холцман?

— Четох материала ви — каза Кети и пое протегнатата ръка на Холцман.

— Винаги е приятно да чуеш подобно нещо.

Холцман забеляза, че Кети едва докосна ръката му и угризенията не закъсняха. Това ли бе жената, чийто брак искаше да разруши?

— Да ви представя съпругата си Либи.

— Вие също сте журналистка, нали? — попита Кети.

Либи Холцман бе по-висока от нея. Роклята подчертаваше щедрия й бюст. „Една нейна струва колкото две мои“ — помисли си Кети и едва сдържа въздишката си. Либи имаше гърди, върху които всеки мъж мечтаеше да положи глава.

— Преди година-две сте оперирали един мой братовчед — върна й жеста Либи Холцман. — Майка му твърди, че сте най-добрият хирург в света.

— Благодаря ви. Лекарите обичат похвалите — отвърна Кети и реши, че харесва госпожа Холцман въпреки телесните й преимущества.

— Знам, че сте хирург, но се чудя, къде сме се срещали? — намеси се Лиз с напълно безразличен тон.

— В Бенингтън. Аз бях първокурсничка, а вие преподавахте политология.

— Така ли? Изненадана съм, че ме помните.

Тонът й твърдеше точно обратното.

— Да. Нали знаете, че медиците първокурсници са ужасно натоварени — усмихна се Кети. — Трябваше да се съсредоточим върху важните дисциплини. А незначителните изпити и без това се вземаха лесно.

— Никога не съм пускала лесно на изпит — отвърна Лиз, без да променя изражението си.

— Разбира се, че пускахте — усмихна се още по-широко Кети. — Трябваше само да повторим лекциите ви дума по дума.

Боб Холцман се изкуши да отстъпи крачка назад, но не помръдна от мястото си. Жена му улови сигналите по-бързо от него и очите й се разшириха от изненада. Току-що бе избухнала война, която обещаваше да бъде жестока и кървава.

— А какво стана с доктор Брукс?

— С кого? — попита Лиз.

Кети се обърна към семейство Холцман.

— През седемдесетте години времената бяха други, не мислите ли? Доктор Елиът току-що се бе дипломирала, а във Факултета по обществени и политически науки се ширеха доста радикални настроения. — Тя отново се обърна към жертвата си: — Не може да сте забравили доктор Брукс и доктор Хамингс! Къде по-точно се намираше къщата, която деляхте с тях?

— Не помня.

Лиз се опита да запази самообладание. Всичко скоро щеше да свърши. Но точно сега не можеше да се оттегли.

— Не беше ли близо до общежитията? На трите ъгъла? Викахме им „Марксисткото братство“ — обясни през смях Кети. — Брукс никога не носеше чорапи. При това във Върмонт! Сигурно постоянно е бил хремав. А Хамингс пък си миеше косата само на Великден. Въобще целият факултет бе страхотен. Разбира се, после доктор Брукс отиде в Бъркли и вие го последвахте, за да довършите доктората си. Предполагам, че сте обичали съвместната работа. А какво става сега с Бенингтън?

— Всичко е както обикновено.

— Никога не ходя на събиранията със съученици — каза Кети.

— Аз също не съм била там повече от година — отвърна Лиз.

— И все пак какво стана с доктор Брукс — настоя Кети.

— Мисля, че сега преподава във „Васар“.

— О, значи не сте му загубили дирите? Предполагам, че все още тича подир всяка срещната фуста. Винаги е бил радикално настроен. Често ли се виждате?

— Не сме се срещали вече две години.

— Постоянно се чудехме какво толкова намирате в тях — забеляза Кети.

— Хайде, Карълайн, надали някоя от нас тогава е била девица.

Кети отпи от шампанското си.

— Вярно е, че времената бяха радикални и вършехме доста глупости. Но аз имах късмет. Омъжих се за Джак и той ме направи почтена жена.

„Десетка!“ — помисли си Либи Холцман.

— Някои от нас не успяха да го сторят.

— Не знам как се оправяте без семейство. За мен самотата е непоносима.

— Е, поне не се тревожа, че съпругът ми може да ми изневери — засече я с леден тон Лиз. Тя най-после бе взела оръжието си в ръка, без да знае, че то вече не е заредено.

— Да, предполагам, че някои жени имат подобни грижи, но, слава богу, аз не съм от тях.

— Нима една жена може да бъде сигурна?

— Само глупачките се съмняват. Ако познаваш съпруга си — обясни Кети, — знаеш на какво е способен и на какво не.

— Вие наистина ли се чувствате толкова сигурна? — попита Лиз.

— Разбира се.

— Казват, че съпругата винаги разбира последна.

Кети леко наклони глава.

— Това философски спор ли е или просто се опитвате да ми кажете нещо в лицето вместо зад гърба?

„Господи!“ — възкликна мислено Холцман. Чувстваше се като зрител на боксов мач тежка категория.

— Нима съм оставила подобно впечатление? О, съжалявам, Карълайн.

— Няма нищо, Лиз.

— Извинете ме, но предпочитам…

— Освен това станах професор по медицина в „Джон Хопкинс“.

— Мислех, че сте помощник-професор.

Кети кимна.

— Точно така. Предложиха ми пълна професура в университета на Вирджиния, но отказах. Трябваше да се преместим от къщата, която толкова много обичаме, да сменим училището на децата и тъй нататък. Освен това се съобразих с кариерата на Джак.

— Предполагам, че сте постоянно заета.

— Наистина имам доста отговорности, но обичам работата си в „Хопкинс“. Вършим уникална изследователска работа и това ми харесва. За вас е било къде-къде по-лесно да дойдете във Вашингтон. Нищо не ви е задържало, пък и политологията не е от най-бурно развиващите се науки, нали?

— Напълно съм доволна от живота си, благодаря.

— Сигурна съм, че е така — улови новата възможност Кети. — Щастливият от работата си човек си личи отдалеч.

— А вие, професоре?

— Не бих могла и да мечтая за по-добър живот. Всъщност между нас двете има само една истинска разлика — каза Карълайн Райън.

— И каква е тя?

— …Къде ли се запиля жена ми? Твоята е ей там. Говори с Лиз Елиът и семейство Холцман. Интересно за какво? — каза Банкър…

— Вечер вкъщи си лягам с мъж — обясни мило Кети. — И най-хубавото е, че не се налага да му сменям батериите.

…Джак се обърна да погледне жена си и Елизабет Елиът. Лиз бе толкова бледа, че на фона на кожата й перлената огърлица изглеждаше кафява. Жена му бе по-ниска от президентската съветничка по националната сигурност, а до Либи Холцман приличаше направо на кукличка. Но каквото и да ставаше там, Кети явно се бореше като лъвица, впила поглед в по-високата от нея Елизабет. Той се приближи.

— Здравей, скъпа.

— Здрасти, Джак — отвърна Кети, без да сваля поглед от жертвата си. — Познаваш ли Боб и Либи?

— Приятно ми е — поздрави Райън и се зачуди какво ли означават погледите им.

Госпожа Холцман беше готова да се разсмее, но си пое дъх и се успокои.

— Вие ли сте щастливецът, оженил се за това момиче? — попита Либи.

Думите й накараха Елизабет да се откаже от битката.

— Всъщност тя се омъжи за мен — отвърна Джак, като преодоля смущението си.

— Извинете ме — обади се Лиз и се оттегли от бойното поле колкото се може по-достойно.

Кети хвана Джак под ръка и го повлече към рояла в ъгъла.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита съпруга си Либи Холцман, макар че вече се досещаше. Успешната й борба с пристъпите на смях едва не я бяха задушили.

— Работата е там, скъпа, че наруших моралния си кодекс. И знаеш ли какво?

— Постъпил си правилно — завърши Либи. — „Марксисткото братство“! Ъгълът на тримата? Лиз Елиът — кралицата на радикалните оси. Милостиви Боже.

— Джак, имам ужасно главоболие. Наистина ужасно — прошепна Кети на ухото на съпруга си.

— Много ли е зле?

Кети кимна.

— Можем ли да излезем, преди да съм повърнала?

— Кети, от подобни вечери не се излиза просто така — възрази Джак.

— Разбира се, че се излиза.

— За какво си говорихте с Лиз Елиът?

— Май не ми допадна особено.

— Не си единствената. Добре тогава — съгласи се Джак и поведе жена си към изхода.

Армейският капитан на стълбите веднага прояви съчувствие. След пет минути бяха навън. Джак помогна на жена си да се качи в колата и се насочи към авеню „Пенсилвания“.

— Карай направо — нареди Кети.

— Но…

— Моля те, Джак — каза меко тя.

Портиерът на хотела „Хей Адамс“ помогна на Карълайн да слезе от колата. Джак му подаде ключовете и последва жена си вътре. Служителят на рецепцията й подаде един ключ и тя се насочи към асансьора. Джак послушно извървя след нея пътя до един от апартаментите.

— Какво става, Кети?

— Джак, напоследък сме затрупани от твърде много работа, твърде много деца и не намираме време за себе си. Тази вечер, скъпи, е наша.

Тя обви ръце около врата му и за Джак не остана нищо друго, освен да я целуне. Кети пъхна ключовете в ръката му.

— А сега отвори вратата, преди да сме изплашили някого.

— Но нали…

— Млъкни, Джак. Моля те — прибави тя.

— Да, скъпа.

Райън въведе жена си в стаята.

Кети видя, че инструкциите са изпълнени със забележителна точност от персонала на първокласния хотел. Леката вечеря вече ги чакаше на масата заедно с бутилка изстудено „Moet“^[1]. Тя хвърли коженото си палто на леглото, уверена, че всичко останало ще протече както трябва.

— Ще налееш ли шампанското? Връщам се веднага. Освен това можеш да си свалиш палтото и да се поотпуснеш — каза Кети през рамо и се насочи към спалнята.

— Разбира се — измърмори на себе си Джак.

Не знаеше какво точно става и какво си е наумила Кети, но това вече нямаше значение. Той хвърли сакото си върху норката на жена си, махна станиола от шампанското и внимателно извади тапата. После напълни двете чаши и остави бутилката в посребрената поставка. Реши, че ще се довери на виното, без да го дегустира, и отиде да погледне Белия дом през прозореца. Джак не чу кога жена му се върна в стаята. По-скоро почувства промяната в атмосферата, присъствието й. Когато се обърна, я видя облегната на вратата.

Кети за втори път в живота си обличаше дългата до пода нощница от бала коприна. Първият път бе през медения им месец. Тя пристъпи и се плъзна през стаята като привидение.

— Главоболието ти сигурно е минало.

— Да, но за сметка на това съм жадна — усмихна му се Кети.

— Лесно ще се оправим с това.

Джак вдигна едната чаша и я поднесе към устните й. Тя отпи една глътка и я побутна към неговите.

— Гладен ли си?

— Не.

Кети се отпусна върху него и взе ръцете му в своите.

— Обичам те, Джак. Ще отидем ли в спалнята?

Джак я обърна с гръб към себе си и я последва към спалнята, без да сваля ръце от кръста й. Леглото вече бе готово, а лампите изгасени, въпреки че обилното осветление на Белия дом хвърляше отблясъци през прозореца.

— Спомняш ли си първия път? Първата ни брачна нощ?

— Помня и двете, Кети.

— Това ще бъде друг първи път, Джак.

Тя протегна ръка и го обгърна през кръста. Съпругът й разбра намека. Когато бе гол, Кети го прегърна колкото се може по-страстно и коприната помилва кожата му.

— Лягай.

— По-хубава си от всякога, Кети.

— Не искам никой да те открадне от мен.

Кети легна до него. И двамата вече бяха готови. Карълайн вдигна нощницата си до кръста, седна върху него и я пусна около себе си. Ръцете му намериха гърдите й. Тя ги притисна, без да спира движенията си, защото знаеше, че съпругът й няма да издържи дълго. По всичко личеше, че и Кети щеше да го последва.

„Няма по-щастлив мъж от мен“ — каза си Джак, като опитваше да се контролира. Провали се безсрамно, но въпреки това бе награден с усмивка, която едва не разкъса сърцето му.

— Не беше зле — каза след около минута Кети, която целуваше ръцете му.

— Липсва ми практика.

— Нощта едва сега започва — каза тя и легна до него. — Освен това отдавна не ми е било толкова хубаво. Гладен ли си вече?

Джак огледа стаята.

— Ами…

— Чакай.

Тя стана и след малко се върна с хавлия в ръце.

— Не искам да изстиваш.

Вечерята премина в мълчание. Нямаше нищо за казване и през следващия един час двамата мълчаливо си представяха, че отново са двадесетгодишни. Достатъчно млади, за да експериментират в любовта. Да я изследват, сякаш всеки нов завой по пътя крие необикновени изненади. „Беше доста отдавна“ — помисли си Джак, но бързо прогони мисълта, настанила се в освободения му от проблеми разсъдък. Той довърши десерта и си наля наша шампанско.

— Трябва да спра с пиенето. — „Но не тази вечер.“

Кети пресуши чашата си и я остави на масата.

— Няма да ти навреди, ако го спреш, но в крайна сметка ти не си алкохолик. Доказахме го миналата седмица. Имаше нужда от почивка и я получи. А сега искам да ми дадеш още от себе си.

— Ако е останало.

Кети стана и му подаде ръка.

— Сигурна съм, че имаш богати запаси.

Този път Джак пое инициативата. Още щом влязоха в спалнята, той съблече нощницата през главата й и хвърли хавлията си на пода до нея.

Първата им целувка продължи безкрайно дълго. Той вдигна Кети на ръце, положи я на леглото и легна до нея. Страстта все още бе будна и у двамата. Джак легна върху нея и топлината на тялото й го обля. Този път се представи по-добре. Успя да се сдържи, докато Кети изпъна гръб и по лицето й се изписа онази болка, която всеки мъж иска да даде на жена си. В последния момент той я хвана под мишниците, повдигна тялото й и го притисна към гърдите си. Кети обичаше това. Обичаше силата на мъжа си почти колкото и добротата му. Когато всичко свърши, Джак се отпусна до нея. Кети притегли главата му към за съжаление плоските си гърди.

— Всичко ти е наред, Джак. Винаги ти е било — прошепна в ухото му тя.

Кети не се изненада от това, което последва. Тя познаваше съпруга си отлично, въпреки че бе имала глупостта да се усъмни в него. Надяваше се да успее да си го прости. Цялото тяло на Джак се разтресе от стонове. Кети го притегли към себе си и усети, че сълзите му мокрят гърдите й. Такъв прекрасен и силен мъж.

— Бях ужасен съпруг и баща.

Тя облегна глава на неговата.

— И двамата се държахме глупаво, Джак, но това е вече минало, нали?

— Да — целуна гръдта й той. — Благодаря на Бог, че съм те намерил.

— Ти ме спечели, Джак. Паднах ти се от голямата лотария на живота. Ти пък се падна на мен. Мислиш ли, че всеки заслужава съпруга си? Толкова много колеги имат проблеми в семейния си живот. Може би не се опитват да ги оправят, а може би просто забравят.

— Да забравят?

„Да, аз също за малко не забравих.“

— „В бедност и богатство, в добро и зло, в болест и здраве, докато сме живи.“ Помниш ли? Аз също обещах. Джак, знам колко добър можеш да бъдеш и колко добър си всъщност. Последната седмица се държах толкова отвратително с теб… Съжалявам за всичките ужасни неща, които извърших. Но това вече е минало.

Джак вече бе спрял да плаче.

— Благодаря ти, мила.

— Благодаря ти, Джак — каза тя и прокара пръст по гърба му.

— Да не би да искаш да кажеш…

Той вдигна глава, за да я погледне в очите. Получи нова усмивка от тези, които съпругите обикновено пазят за мъжете си.

— Така мисля. Може би този път ще е момиче.

— Ще бъде хубаво.

— Хайде заспивай.

— Веднага.

Джак стана и мина през банята и хола, преди да се върне обратно в спалнята. След десет минути вече спеше. Кети стана, облече нощницата и също отиде в банята. На връщане се обади, за да отмени събуждането, което Джак току-що бе поръчал. Сега бе неин ред да наблюдава дома на президента през прозореца. Светът никога не й бе изглеждал по-хубав. Ако само успееше да накара Джак да се откаже от работата си…

 

 

Камионът спря да зареди точно преди Лексингтън, Кентъки. Шофьорът почина десетина минути, колкото да си купи кафе и палачинки — те го събуждаха най-добре — и отново натисна газта. Премията от хиляда долара звучеше прекрасно. За да я вземе обаче, трябваше да прекоси Мисисипи преди сутрешното задръстване в Сейнт Луис.