Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 244 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

27

Както беше казал Атикус, нещата до известна степен се уталожиха. Към средата на октомври, извън всекидневието, само две незначителни събития се случиха на двама граждани в Мейкомб. Не, бяха по-скоро три и не засягаха пряко рода Финч, макар че имаха известно отношение към нас.

Първото бе, че мистър Боб Юел получи работа и почти веднага, само за няколко дни, я загуби. Това може би е единственият случай в окръга през тридесетте години на нашия век. Човек да бъде уволнен от административна работа поради мързел. Краткотрайната слава, предполагам, бе породила у него и краткотрайно усърдие, но работата му продължи, колкото славата; мистър Юел беше забравен, както и Том Робинсън. После поднови редовното си седмично появяване в службата за обществена помощ, мрачно си получаваше помощта и мърмореше неясни фрази за кучите му синове, които си мислели, че управляват града и не оставяли честния човек сам да си изкара хляба. Според Рут Джонс, чиновничката от службата за обществена помощ, мистър Юел открито обвинил Атикус, че му бил отнел работата. Тя толкова се развълнувала, че отишла в кантората на Атикус и му казала. Атикус пък казал на мис Рут да не се безпокои — ако Боб Юел искал да се обясни по този въпрос с Атикус, той знаел пътя за кантората.

Второто събитие се случи със съдията Тейлър. В неделя вечер съдията Тейлър не ходеше на черква; мисис Тейлър ходеше. В неделя вечер съдията Тейлър се наслаждаваше на самотата си в голямата си къща и по времето за черква се затваряше в библиотеката си да чете произведенията на Боб Тейлър (който не му беше роднина, макар че съдията би бил горд да го има за роднина). Една неделна вечер съдията Тейлър се опивал от цветистия стил и интересните метафори, когато някакво дразнещо драскане отвлякло вниманието му от книгата.

— Шт! — изшъткал той на Ан Тейлър, неговото дебело куче, което не принадлежеше към никаква порода.

Но после разбрал, че говори на празната стая; драскането идвало от задната страна на къщата. Съдията Тейлър зашляпал към черния вход, за да пусне Ан навън, и видял, че вратата на верандата била отворена. Забелязал една сянка до ъгъла на къщата и не видял нищо повече. Като се върнала в къщи от църква, мисис Тейлър намерила съпруга си в креслото, унесен в произведенията на Боб Тейлър и с ловджийска пушка на коленете.

Третото събитие се случи с Хелен Робинсън, вдовицата на Том. Ако мистър Юел беше забравен, както Том Робинсън, то и Том Робинсън беше забравен, както на времето бяха забравили Бу Редли. Но мистър Линк Диз, у когото Том беше работил, не го забрави. Мистър Линк Диз взе на работа Хелен. Той в същност нямал нужда от нея, но казваше, че му е много тежко от лошия развой на нещата. Никога не можах да науча кой се грижи за децата на Хелен, докато тя е на работа. Калпурния казваше, че на Хелен й било много тежко — трябвало да заобикаля цяла миля, за да избегне Юеловци, които, според нейните думи, започнали да хвърлят по нея каквото им попадне. След известно време мистър Линк Диз забелязал, че Хелен всяка сутрин идва от обратната посока и успял да изкопчи от нея причината.

— Не правете нищо, мистър Линк, моля ви се, сър — замолила го тя.

— Дяволите да ги вземат! — отвърнал мистър Линк.

Казал й, преди да си тръгне следобеда, да мине покрай магазина му. Тя минала и мистър Линк затворил магазина, нахлупил решително шапката си и тръгнал да изпрати Хелен за дома. Той я превел по късия път край Юеловци. На връщане мистър Линк спрял до килнатата им порта.

— Юел — повикал го той, — ей, Юел!

Прозорците, обикновено отрупани с деца, били празни.

— Зная, че всичките сте вътре и сте налягали по пода! Чуй ме добре, Юел: ако още веднъж чуя Хелен да се оплаква, че не може да мине по този път, веднага ще те тикна в затвора!

Мистър Линк се изплюл на земята и се прибрал.

На следващия ден Хелен отишла на работа по пътя. Никой не хвърлил нищо по нея, но след като поотминала къщата на Юеловци, тя се обърнала и видяла мистър Юел да върви след нея. Продължила пътя си, а мистър Юел вървял на същото разстояние след нея, докато стигнала къщата на мистър Линк Диз. По целия път до къщата, казала Хелен, отзад някой тихо приказвал мръсотии. Тя се изплашила много и телефонирала в магазина на мистър Линк, който не беше далеч от къщата му. Мистър Линк излязъл от магазина си и видял мистър Юел да се обляга на оградата му.

— Не ме гледай, като че съм прахът под подметките ти, Линк Диз — казал мистър Юел. — Не съм налетял на твоята…

— Най-напред, Юел, ще махнеш мръсното си тяло от моята ограда. Какво си се облегнал на нея, нямам излишни пари да я боядисвам наново! И второ, няма да закачаш готвачката ми, защото ще те обвиня, че си я нападнал и ще накарам да те затворят…

— Не съм я пипнал, Линк Диз, не искам да се разправям с негърки!

— Няма нужда да я пипаш, стига й да я уплашиш, и ако това не е достатъчно да те затворят за известно време, ще те обвиня, че си оскърбил жена на публично място, така че се махай от очите ми! И ако мислиш, че се шегувам, закачи я пак!

Мистър Юел явно беше решил, че Линк Диз не се шегува, защото Хелен не се оплака вече.

— Не ми харесва всичко това, Атикус, не ми харесва — прецени тези събития леля Александра. — Този човек изглежда има зъб на всички от процеса. Знам колко са отмъстителни такива хора, но не разбирам защо ще има зъб на някого. Нали спечели делото?

— Струва ми се, че го разбирам — каза Атикус. — Така е може би, защото дълбоко в себе си той е разбрал, че малко хора в Мейкомб са повярвали наистина на неговите приказки, както и на Майела. Мислил си е, че ще стане герой, а какво излезе… добре, ние ще осъдим негъра, а ти си върви на бунището. Но вече се опита да си оправи сметките с всички и сигурно е доволен. Щом се промени времето, и ще се успокои.

— Защо пък се е опитал да ограби къщата на съдията Тейлър? Явно не е знаел, че Джон си е в къщи, защото нямаше да прави опит. В неделя вечер у Джон свети само на предната веранда и в кабинета му…

— Ние не сме сигурни, че Боб Юел е отворил вратата на верандата, не знаем кой го е сторил — каза Атикус. — Но мога да предположа. Аз доказах, че той е лъжец, а Джон го изкара глупак. Докато Юел даваше показания, не смеех да погледна Джон, за да не се изсмея. Джон го гледаше, сякаш е кокошка с три крака или квадратно яйце. Не ми разправяйте, че съдиите не се опитвали да повлияят на съдебните заседатели — изсмя се Атикус.

В края на октомври животът ни потече по обикновения ред — училище, игра, уроци. Джем изглежда беше избил от главата си това, което искаше да забрави, а нашите съученици милостиво ни разрешиха да забравим чудатостите на баща си. Веднъж Сесил Джейкъбс ме попита дали баща ми е радикал. Когато попитах Атикус, на него му стана толкова смешно, че се почувствувах неудобно, но той каза, че не се смеел на мен.

— Кажи на Сесил, че съм толкова радикал, колкото и баба му!

Леля Александра цъфтеше. Мисис Моди явно беше запушила с един удар устата на цялото мисионерско дружество, защото леля отново го ръководеше. Нейните сладкиши станаха още по-вкусни. Докато ги слушах, научих от мисис Мериуедър нови подробности за обществения живот на нещастните мруни: те нямали никакво семейно чувство и цялото племе представлявало едно семейство. Всяко дете имало толкова бащи, колкото мъже имало в племето, и толкова майки, колкото били жените. Джеймс Граймс Еверет полагал всички усилия, за да промени това положение, и се нуждаел много от нашите молитви.

Мейкомб се беше върнал към предишния си вид. Беше съвсем същия, като миналата година и като по-миналата, само с две малки промени: първо, хората махнаха от стъклата на автомобилите си надписите НАВИ — Ние внасяме своя дял[1]. Попитах Атикус защо ги махнаха и той отвърна, че ги свалили, защото законът за възраждане на индустрията бил убит. Попитах го кой го е убил. „Деветима старци“ — отговори той.

Втората промяна в Мейкомб не беше от национален мащаб. Дотогава празникът „Всях светих“ в Мейкомб се празнуваше неорганизирано. Всяко дете правеше каквото си иска и ако трябваше да помести нещо, например да качи някой кабриолет върху покрива на конюшнята, използуваше помощта на други деца. Но миналата година, когато беше нарушено спокойствието на мис Тути и мис Фрути, родителите решиха, че е прехвърлена всяка граница.

Мис Тути и мис Фрути Барбър бяха стари моми, сестри, и обитаваха единствената къща в Мейкомб, която можеше да се похвали, че има зимник. За госпожиците се говореше, че били републиканки, преселили се от Клантън, Алабама, през 1911 година. Техният начин на живот ни беше чужд и никой не знаеше за какво служи този зимник, но те искаха да го имат, изкопаха го и през остатъка на живота си трябваше да гонят от него няколко поколения деца.

Мис Тути и мис Фрути (имената им бяха Сара и Френсис), освен че живееха като янки, бяха и глухи. Мис Тути отказваше този факт и се затваряше в своя безмълвен свят, но мис Фрути не искаше да пропусне нищо и си служеше с огромна слухова тръба. Джем твърдеше, че тръбата била фуния от някой грамофон.

Като имаха предвид всичко това, в навечерието на „Всях светих“ някакви лоши деца изчакали двете госпожици Барбър да заспят, влезли във всекидневната им (вечер само Редлиевци заключваха вратите си), изнесли тихичко всички мебели и ги скрили в зимника. Лично аз отказвам да имам пръст в подобна постъпка.

— Чух ги! — с този вик били събудени съседите на следната сутрин. — Чух ги как докараха камиона до вратата! Тропаха като коне наоколо. Досега сигурно са стигнали Нови Орлеан!

Мис Тути била сигурна, че мебелите им са откраднати от пътуващите продавачи на кожи, които преди два дни бяха минали през града.

— Бяха едни такива тъ-ъ-ъ-мни! — казвала тя. — Сирийци.

Повикали мистър Хек Тейт, той огледал местността и казал, че според него, работата е извършена от местни хора. Мис Фрути казала, че щяла да познае мейкомбските гласове — непознатите произнасяли по особен начин буквата „р“. Мис Тути настоявала да използуват полицейски кучета, за да намерят мебелите им, и мистър Тейт бил принуден да блъска десетина мили встрани от шосето, за да събере кучетата на окръга и да ги пусне по следите.

Най-напред мистър Тейт ги завел пред вратата на двете госпожици Барбър, но те взели да тичат към задния вход и да вият пред вратата на зимника. Мистър Тейт ги пуснал три пъти по следите и най-сетне разбрал истината. Този ден до обяд в Мейкомб не можеше да се види нито едно босо дете и никой не се събу, докато не откараха обратно кучетата.

Поради тези причини дамите на Мейкомб решиха тази година всичко да стане по-другояче. Училищната зала щеше да бъде отворена и пред възрастните щяха да покажат живи картини; а за децата щеше да има разни забави — ловене на ябълки с уста, бонбони на връвчица и пр. Щеше да има и награда от двадесет и пет цента за най-добрия карнавален костюм, направен саморъчно от този, който го носи.

Ние с Джем изпъшкахме. Не че имахме намерение да правим нещо друго, работата беше в принципа, Джем и без това смяташе, че е твърде стар за подобен празник: каза, че вечерта няма и да се доближи до училището. Аз пък си мислех, че Атикус ще ни заведе.

Скоро научих обаче, че същата вечер ще трябва да покажа способностите си на сцената. Мисис Грейс Мериуедър беше съчинила оригинална жива картина, озаглавена „Окръгът Мейкомб ад астра пер аспера“[2] и аз трябваше да играя свински бут. Тя смяташе, че ще бъде великолепно, ако се облекат деца да представляват земеделските продукти на окръга: Сесил Джейкъбс щеше да се маскира като крава; Агнес Бун щеше да представлява прелестно бобено зърно, друго дете щеше да бъде фъстък и така нататък, докъдето стигаше въображението на мисис Мериуедър и броят на децата.

Единственото ни задължение, доколкото можах да разбера от двете репетиции, беше да влезем от лявата страна на сцената, когато мисис Мериуедър ни повика — тя беше не само автор, но и говорител. Щом извикаше „свинско“, трябваше да изляза аз. После, за тържествен финал, всички заедно щяхме да изпеем „Мейкомб, Мейкомб, навеки верни ще ти бъдем“, а мисис Мериуедър щеше да разгърне на сцената националното знаме.

Моят костюм не представляваше особен проблем. Мисис Креншоу, местната шивачка, имаше не по-бедно въображение от мисис Мериуедър. Мисис Креншоу взе едно парче мрежа за ограда и го изви във форма на пушен бут. След това го покри с кафяв плат и го боядиса, за да прилича на истински бут. Трябваше само да приклекна и някой да нахлузи това произведение на главата ми. Стигаше ми почти до коленете. Мисис Креншоу предвидливо остави две дупчици в плата, за да гледам. Много хубаво го направи: Джем каза, че съм приличала на същински бут с крака… Имаше обаче няколко неудобства: в костюма бе много горещо и тясно; ако ме засърбеше носа, не можех да се почеша и не можех да се измъкна от него без чужда помощ.

Мислех, че на празника цялото семейство ще дойде да ме види на сцената, но останах разочарована. Атикус много деликатно заяви, че тази вечер надали ще издържи на живата картина, защото бил много уморен. Прекарал бил цяла седмица в Монтгомъри и се беше прибрал късно следобед. Мислеше, че ако помоли Джем, той би могъл да ме съпроводи.

Леля Александра пък каза, че трябвало да си легне рано, защото цял следобед украсявала сцената и била капнала — тя се спря насред изречението си. Затвори уста, отвори я наново да каже нещо, но не издаде нито звук.

— Какво има, лельо? — попитах аз.

— О, нищо, нищо — каза тя. — За миг имах лошо предчувствие.

Тя се отърси от лошото си предчувствие и предложи да направим предварителна репетиция във всекидневната. Джем ми нахлузи костюма, застана на вратата на всекидневната и извика „свинско“ също като мисис Мериуедър и аз влязох. Атикус и леля Александра останаха възхитени.

В кухнята повторих представлението за Калпурния и тя каза, че съм била прекрасна. Исках да прекося улицата, за да се покажа на мисис Моди, но Джем каза, че тя сигурно ще дойде в училището.

След това вече нямаше значение дали Атикус и леля ще дойдат или не. Джем каза, че ще ме заведе. Така започна най-дългото от нашите общи пътешествия.

Бележки

[1] НАВИ — Национална администрация за възраждане на индустрията. — Б.пр.

[2] Латински израз — „От мъките до звездите“. — Б.пр.