Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 244 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

14

От Леля Александра не чухме повече нищо за семейството Финч, но затова пък слушахме достатъчно за него от хората в града. В съботите, когато Джем ми позволяваше да го придружа (той не понасяше моето присъствие сред хора), ние стискахме нашите петачета, провирахме се през изпотената тълпа по тротоара и понякога чувахме: „Това се неговите деца“ или „Ей там минават Финчови“. Когато се обръщахме с лице срещу подобни обвинения, виждахме само фермери, които разглеждаха иригаторите във витрината на аптеката Майко. Или пък две оклюмали фермерки със сламени шапки, седнали в кабриолет.

Веднъж един слаб, костелив мъж се размина с нас и подхвърли съвсем неразбираемо в лицето ни:

— Значи управляващите от този окръг си мислят, че всеки може да се разгащи и да изнасилва, колкото си ще!…

Това ме подсети, че трябва да питам нещо Атикус.

— Какво значи точно да изнасилваш? — попитах го същата вечер.

Атикус погледна иззад вестника си. Седеше в стола до прозореца. След като поотраснахме малко, ние с Джем сметнахме, че ще бъде проява на великодушие, ако след вечеря оставяме за половин час Атикус на мира.

Той въздъхна и каза, че да изнасилиш значело плътски да опознаеш жена чрез насилие и без нейно съгласие.

— Щом е само това, защо Калпурния не ми отговори, когато я питах?

Атикус ме погледна замислено.

— Това пък какво е?

— Оня ден, когато се връщахме от църква, питах Калпурния какво значи тази дума и тя ми каза да питам тебе, а аз забравих и сега те питам.

Той остави вестника на колената си.

— Повтори, моля ти се — каза Атикус.

Разправих му подробно за нашето пътешествие до църквата заедно с Калпурния. Изглежда, че на Атикус му се понрави моят разказ, но леля Александра, която седеше в един ъгъл и спокойно шиеше нещо, остави работата си и ни погледна.

— Значи, тогава в неделя вие се връщахте с Калпурния от нейната църква, така ли?

— Да, госпожо, тя ни заведе — отговори Джем.

Аз си спомних още нещо.

— Да, госпожо, и тя ми обеща, че някой следобед мога да й отида на гости. Атикус, ако нямаш нито против, нека да отида другата неделя, може ли? Калп каза, че ако ти излезеш с колата, тя ще дойде да ме вземе.

— Не може!

Леля Александра го каза. Стреснах се и се извърнах, после отново се обърнах към Атикус и успях да доловя погледа, който хвърли към нея, но беше вече късно.

— Не съм те питала тебе! — казах аз.

Въпреки че беше висок, Атикус сядаше и ставаше от стола по-бързо от всеки друг. Той скочи на крака.

— Извини се на леля си! — каза той.

— Аз не питах нея, питах тебе…

Атикус извърна глава и ме прикова към стената с погледа на здравото си око. Гласът му беше безпощаден.

— Най-напред се извини на леля си.

— Извинявай, лельо — измърморих аз.

— А сега — каза той, — запомни това: ще вършиш каквото ти каже Калпурния, каквото ти кажа аз и докато леля ти е в тази къща, каквото ти каже тя. Ясно ли е?

Аз разбрах, помислих известно време и стигнах до заключението, че единственият начин да се оттегля с известно достойнство е да отида в клозета, където постоях достатъчно, за да помислят, че наистина е трябвало да отида. На връщане се позабавих в хола и чух че във всекидневната се води оживен спор. През вратата видях Джем да седи на канапето с едно футболно списание пред очите, а главата му се въртеше, сякаш по страниците на списанието беше изписан оспорван мач по тенис.

— … трябва да направиш нещо за нея — каза леля. — Твърде дълго оставяш всичко на произвола на съдбата, Атикус, твърде дълго.

— Не виждам никаква вреда, ако й позволя да отиде. Калп ще се грижи за нея еднакво добре там, както и тука.

За каква „нея“ говореха? Сърцето ми слезе в петите: за мене! Почувствувах как около мен се затваря колосаната розова материя на роклите от изправителното училище и за втори път през живота си помислих да избягам. И то веднага.

— Атикус, много добре е човек да бъде мекосърдечен и знам, че ти си добряк, но трябва да мислиш за дъщеря си. Имаш дъщеря, която точно сега расте.

— Тъкмо за това мисля.

— И не се опитвай да отбегнеш този въпрос. Рано или късно ще трябва да вземеш решение, защо не тази вечер? Тя вече не ви е нужна.

Атикус каза с равен глас:

— Александра, Калпурния няма да напусне тази къща, докато тя самата не пожелае това. Може да си на противното мнение, но през тези години аз нямаше да се справя, ако не беше тя. Тя е предан член на нашето семейство и ти просто ще трябва да приемеш нещата такива, каквито са. Освен това, сестро, не искам ти да се преуморяваш заради нас — за това няма никакви причини. Калп и сега ни е толкова необходима, колкото ни е била винаги.

— Но, Атикус…

— После аз съм убеден, че нейното възпитание не е нанесло никаква вреда на децата. Дори в някои отношения тя се е отнасяла по-строго към тях, отколкото би могла родната им майка… никога нищо не им е прощавала безнаказано и не ги е глезила, както правят повечето черни бавачки. Тя се старае да ги възпитава според силите и възможностите си, а нейните сили и възможности — не са малки; освен това децата я обичат.

Поех си дъх. Не говореха за мен, а само за Калпурния. Влязох с облекчение във всекидневната. Атикус се беше оттеглил зад вестника си, а леля Александра измъчваше бродерията. Щък-щък-щък, иглата й пробиваше изпънатия кръг. Тя спря и натегна още повече плата: щък-щък-щък. Беше изпаднала в ярост.

Джем стана и тихо прекоси килима. Направи ми знак да го последвам. Заведе ме в стаята си и затвори вратата. Лицето му беше сериозно.

— Скараха се, Скаут.

По това време ние с Джем се карахме много, но никога дотогава не бях виждала или чувала някой да се кара с Атикус. Гледката ни беше приятна.

— Скаут, опитай се да не сърдиш леля, чуваш ли?

Забележките на Атикус още звучаха обидно в ушите ми и не разбрах молбата в думите на Джем. Отново се наежих.

— Ти искаш да ме учиш какво да правя, така ли?

— Не, просто… той и без нас си има сега достатъчно грижи.

— Като какво, например? — Аз съвсем не бях забелязвала, че Атикус си има много грижи.

— Делото на Том Робинсън го тревожи до смърт…

Аз отвърнах, че нищо не тревожи Атикус. Освен това делото ни причиняваше безпокойство само веднъж в седмицата, а после всичко се забравяше.

— Това е, защото ти не можеш да задържиш нищо в главата си задълго — каза Джем. — А при възрастните е съвсем друго, ние…

През тези дни влудяващият му тон на превъзходство беше станал непоносим. Нищо не искаше да прави, освен да остане сам и да чете. Все още ми даваше всички книги, които прочиташе, но с тази разлика, преди, защото мислеше, че ще ми харесат; а сега, за да ме поучи и възпита.

— По дяволите, Джем, ти пък за какъв се смяташ?

— Слушай, Скаут, говоря ти съвсем сериозно, ако ядосваш леля, ще те… ще те напляскам.

Това ме накара да избухна.

— Ах ти, проклет мафродит, сега те убих!

Джем седеше на кревата, така че лесно успях да сграбча кичура му и да го цапна в устата. Той ми зашлеви шамар и аз се опитах да му нанеса още един ляв, но той ме удари в стомаха и се проснах на пода. Едва не се задуших, но нямаше значение, защото разбрах, че той приема боя и отвръща на ударите ми. Значи все още бяхме равни.

— Значи не си чак толкова възрастен и всемогъщ, а! — изпищях аз и пак се нахвърлих върху него. Джем продължаваше да седи на кревата, така че аз нямах опора, а просто налетях върху него с всичка сила и взех да го удрям, дърпам, щипя и дера. Боят се превърна в битка. Продължихме да се бием, докато Атикус дойде и ни раздели.

— Достатъчно — каза той. — Веднага си лягайте и двамата!

— На-а-а! — казах аз на Джем. И него го изпращаха да спи заедно с мене.

— Кой започна? — попита Атикус примирено.

— Джем. Искаше да ме учи какво да правя. И него ли трябва да слушам?

Атикус се усмихна.

— Да кажем така: ще слушаш Джем, когато успее да те накара да го слушаш. Справедливо ли е?

Леля Александра присъстваше, но мълча през цялото време, а като слезе в хола с Атикус, чухме я да казва:

— … ето, това е точно едно от нещата, за които ти говорех.

Тези й думи отново ни обединиха. Нашите стаи бяха съседни; затворих вратата помежду им и Джем каза:

— Лека нощ, Скаут.

— Лека нощ — измърморих аз и опипом прекосих стаята, за да запаля лампата. Покрай кревата настъпих нещо топло, еластично и доста гладко. Не приличаше на гума и ми се стори, че е живо. Чух го да се движи.

Запалих лампата и огледах пода около кревата. Това, което бях настъпила, го нямаше. Почуках на Джем.

— Какво има? — попита той.

— Какви са змиите на пипане?

— Твърди, студени, мръсни. Защо?

— Струва ми се, че под кревата ми има змия. Ще дойдеш ли да видиш?

— Шегуваш ли се? — Джем отвори вратата. Беше само с панталоните от пижамата си. Със задоволство забелязах, че на устата му още се забелязваше следата от моя юмрук. Като разбра, че не се шегувам, каза: — Ти да не мислиш, че ще си навра лицето при змията. Почакай малко.

Той отиде до кухнята и донесе дългата метла.

— Качи се на кревата — каза.

— Мислиш ли, че наистина е змия? — попитах аз. Подобно нещо беше цяло събитие. Нашите къщи нямаха мазета; бяха построени върху каменни блокове на няколко фута над земята и много рядко влизаха влечуги. Мис Рейшъл Хевърфорд всяка сутрин пиеше по чашка чисто уиски и се извиняваше, че още не може да се оправи от уплахата, когато отворила гардероба да закачи нощницата си и намерила вътре гърмяща змия, удобно навита на кълбо върху дрехите за пране.

Джем замахна с метлата за проба под кревата. Аз погледнах над таблата да видя дали ще излезе змията. Никаква змия не се показа. Джем замахна по-навътре.

— Змиите ръмжат ли?

— Не е змия — каза Джем. — Човек е.

Ненадейно изпод кревата изскочи един мръсен, кафяв вързоп. Джем вдигна метлата и за мъничко не удари Дил по главата.

— Боже милостиви! — почтително каза Джем.

Ние с интерес гледахме как постепенно се измъква Дил. Едва се беше наврял. Той се изправи, разтърси рамена, развъртя краката си в глезените и потърка врат. Кръвообращението му се възстанови и той рече:

— Здрасти.

Джем отново призова бога. А аз бях онемяла.

— Ей, ще пукна! — каза Дил. — Нямате ли нещо за ядене?

Като насън отидох в кухнята. Върнах се с малко мляко и половин царевична питка, останала от вечерята. Дил я погълна, той дъвчеше с предните си зъби, както по-рано.

Най-после си върнах способността да говоря и попитах:

— Как попадна тука?

По твърде сложен път, подкрепен от яденето, Дил ни разправи следната история: бил окован във вериги и оставен да умре в мазето (в Меридиан имало мазета) от новия си баща, който не го обичал; но животът му бил спасен тайно от един фермер, който минавал и чул виковете му за помощ — добрият човек зърно по зърно изсипал през вентилатора цял чувал суров грах, а Дил успял да се освободи, като изтръгнал веригите от стената. С оковите на ръце той излязъл на две мили от Меридиан, където открил една малка менажерия и веднага го наели да мие камилата. Пропътувал с менажерията по целия Мисисипи, докато непогрешимото му чувство за ориентировка му подсказало, че се намира в окръга Абът, щата Алабама, на другия бряг на реката, срещу Мейкомб. Останалата част от пътя извървял пеша.

— Ти кажи сега как попадна тука? — попита Джем.

Бил взел тринадесет долара от портмонето на майка си, качил се на влака, който тръгва в девет часа от Меридиан, и слязъл на гара Мейкомб. Извървял пеша десет или единадесет от четиринадесетте мили до Мейкомб, но не по шосето, а през крайпътните храсти, да не би властите да го търсят, а останалия път се возил, като се хванал отзад за един фургон с памук. Според него, бил лежал под кревата цели два часа; мислел да излезе и да ми помогне да набия Джем, защото Джем бил станал много по-голям, но знаел, че мистър Финч ще ни разтърве, и затова решил да остане, където си е. Беше изморен, невероятно мръсен и се чувствуваше като у дома си.

— Сигурно не знаят, че си тука — каза Джем. — Щяхме да разберем, ако те търсеха…

— Сигурно още претърсват всички кина в Меридиан — захили се Дил.

— Трябва да се обадиш на майка си — каза Джем. — Трябва да й се обадиш, че си тука…

Дил го погледна бързо и Джем сведе очи. След това се изправи и наруши последните остатъци от нашия детски кодекс на честта. Излезе от стаята и слезе в хола.

— Атикус — чу се отдалече гласът му, — можеш ли да дойдеш за минутка?

Изцапаното от пот и мръсотия лице на Дил побледня. А на мене ми прилоша. Атикус се показа на вратата.

Той застана в средата на стаята с ръце в джобовете и погледна Дил.

— Не се бой, Дил — успях най-после да кажа аз. — Ако намисли нещо, той ще ти го каже направо.

Дил ме изгледа.

— Всичко е наред — казах аз. — Ти знаеш, че той няма да те закачи, нали не те е страх от Атикус?

— Не ме е страх — измърмори Дил.

— Но се обзалагам, че си гладен. — Гласът на Атикус си бе възвърнал обичайната приветлива сухота. — Скаут, не може ли да се намери нещо по-добро от една стара царевична питка? Натъпчи го този момък и като се върна, ще видим какво ще правим.

— Мистър Финч, не казвайте на леля Рейшъл, не ме връщайте, моля ви, сър! Отново ще избягам!…

— Спокойно, сине — каза Атикус. — Никой не те кара да ходиш, където и да било, освен в леглото, и то доста скоро. Отивам само да съобщя на мисис Рейшъл, че си тука и да я попитам дали можеш да прекараш нощта при нас — нямаш нищо против, нали? И, за бога, върни съответно поне част от земята и праха на окръга, защото ерозията на почвата и без това е истинско бедствие.

Дил зяпна с отворена уста подир баща ми.

— Шегува се — поясних аз. — Иска да каже, че трябва да се окъпеш. Виждаш ли, нали ти разправям, че няма да те закачи?

Джем стоеше в ъгъла на стаята и имаше гузно изражение на предател — наистина се беше проявил като такъв.

— Дил, трябваше да му кажа — измънка той. — Не можеш току така да бягаш на триста мили, без да знае майка ти.

Оставихме го, без да му проговорим.

Дил яде, яде и пак яде. Не беше ял от предишната вечер. Всичките си пари дал за билет, качил се във влака, както беше правил много пъти, поговорил хладнокръвно с кондуктора, тъй като кондукторът бил свикнал да вижда Дил, но нямал достатъчно смелост да се възползува от привилегията на малките деца, които пътуват сами надалече — ако загубиш парите си, кондукторът ти заема малко пари за един обед, а твоят баща му ги връща, като пристигнеш.

Дил беше привършил остатъците от вечерята и посягаше към килера, където имаше една консерва свинско месо със стар фасул. От хола се разнесоха възклицанията на мисис Рейшъл. Той потръпна като заек.

Дил мъжествено изтърпя заканите „Почакай, докато те закарам в къщи!“, „Майка ти и баща ти са си изкарали ума!“, остана спокоен при „У тебе си личи кръвта на Харисовци!“, усмихна се при „Може и да останеш една нощ“ и отвърна на прегръдката, когато най-после го удостоиха с такава.

Атикус бутна очилата си и потри лице.

— Баща ви е изморен — каза леля Александра и на мене ми се стори, че това са първите й думи от няколко часа насам. През цялото време тя присъстваше, но сигурно беше онемяла от удивление. — Време е да си лягате, деца.

Оставихме ги в столовата, а Атикус продължаваше да бърше лицето си.

— От изнасилване до бунт и бягство — чухме го да казва със смях. — Какво ли ще се случи през следващите няколко часа?

Понеже нещата се бяха уредили доста добре, ние с Дил решихме да се държим учтиво с Джем. Освен това, Дил трябваше да спи с него, така че все трябваше да си говорим.

Облякох пижамата си, почетох малко и внезапно разбрах, че не мога повече да си държа очите отворени. Дил и Джек мълчаха; когато загасих нощната си лампа, под вратата на Джем не се виждаше светлина.

Трябва да съм спала доста дълго. Разбудиха ме с бутане. Стаята беше осветена от слабата светлина на залязващата луна.

— Дръпни се малко, Скаут.

— Той е сметнал, че е длъжен да каже — измърморих аз. — Не му се сърди.

Дил се пъхна в кревата до мене.

— Не му се сърдя — каза той. — Искаше ми се да спя с тебе. Будна ли си?

Бях се вече разбудила, но ме мързеше.

— А защо го направи?

Не последва отговор.

— Попитах, защо избяга? Той наистина ли е толкова зъл?

— Не…

— Направихте ли лодката, както ми беше писал?

— Той само каза, че ще я правим, но нищо не сме направили.

Вдигнах се на лакът и погледнах силуета на Дил.

— Това не е причина да бягаш. Повечето пъти родителите не успяват да изпълнят обещанията си…

— Не е за това. Той — те просто не се интересуват от мене.

Никога не бях чувала толкова необикновена причина за бягство.

— Как така?

— През цялото време все ги няма, а и когато са в къщи, си седят в стаята. Сами.

— И какво правят там?

— Нищо, седят си и четат… но не ме искат при тях.

Избутах възглавницата до облегалото на кревата и седнах.

— Знаеш ли какво? Тази вечер исках да избягам, защото всички се бяха насъбрали тука. Не ми трябват да се въртят наоколо…

Дил въздъхна уморено.

— Лека нощ, Дил… а освен това, Атикус го няма по цял ден и понякога половината нощ и го викат в законодателното събрание и не знам си още къде, но не ми трябва да се въртят наоколо, Дил, защото нищо не мога да правя.

— Не е заради това.

Докато Дил обясняваше, аз се замислих какъв ли би бил животът ми, ако Джем беше различен от това, което беше сега; какво щях да правя, ако Атикус не чувствуваше нужда от моето присъствие, помощ и съвети. Той не можеше нито ден да преживее без мен. Дори и Калпурния не можеше да мине без мен. Бях им необходима.

— Дил, ти не ми казваш всичко… твоите родители не могат без теб. Сигурно ти се сърдят. Ще ти кажа какво да направиш…

Дил отново заговори в тъмнината:

— Разбери, на тях им е по-добре без мен, а аз с нищо не мога да помогна. Не са лоши. Купуват ми всичко, каквото поискам, но после казват „купихме ти го, сега върви да играеш с него“. Стаята ми е пълна с разни неща. „Нали ти купих онази книга, върви да я четеш“. — Дил се опита да надебели гласа си. — „Ти сякаш не си момче. Момчетата отиват да играят бейзбол с другите момчета, а не се въртят край родителите си да им додяват.“

Гласът на Дил придоби предишния си тон:

— Не са никак лоши. Целуват ме, прегръщат ме за лека нощ и за добро утро, и за добър ден и ми разправят, че ме обичат… Скаут, хайде да си имаме бебе.

— Откъде?

Дил беше чувал, че имало един човек, който отивал с лодка на някакъв мъглив остров и там били всички бебета: можело да си поръчаш…

— Лъжа е. Леля разправя, че бог ги пущал през комина. Поне така си спомням, че каза. — Този път леля не беше говорила много ясно…

— Не е тъй. Бебетата идват едно от друго. Но този човек също има много бебета и те си стоят и чакат да се събудят, той им вдъхва живот…

Дил отново потъна в царството на мечтите. В главата му плуваха красиви представи. Можеше да чете два пъти по-бързо от мене, но винаги предпочиташе очарованието на собствените си измислици. Можеше да събира и изважда по-бързо от светкавица, но предпочиташе своя тъмен свят, свят, в който бебетата спяха и чакаха някой да ги набере като утринни цветя. Той постепенно се приспиваше от собствената си приказка, вземаше и мен със себе си, но сред спокойствието на мъгливия остров изведнъж се надигна избледнелият образ на една сива къща с тъжни, кафяви врати.

— Дил?

— А?

— Как мислиш, защо Бу Редли никога не е избягал?

Дил въздъхна дълбоко и ми обърна гръб.

— Може би няма къде да избяга…