Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 244 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

20

— Ела насам, синко, тук има нещо, което ще оправи стомаха ти.

Мистър Долфус Реймънд не беше добър човек и затова приех поканата му неохотно, но тръгнах след Дил. Струваше ми се, че Атикус не би бил доволен, ако се сприятелим с мистър Реймънд и бях сигурна, че леля Александра положително нямаше да бъде доволна.

— Ето — каза той и предложи на Дил кесията със сламките. — Пийни си добре, това ще те успокои.

Дил смукна от сламките, усмихна се и започна да пие.

— Хи-хи — засмя се мистър Реймънд; явно му правеше удоволствие да развращава деца.

— Внимавай, Дил — предупредих го аз.

Дил пусна сламките и се засмя.

— Тука има само кока-кола, Скаут.

Мистър Реймънд седна и се облегна на дървото. Преди това беше лежал на тревата.

— Хей, само да не ме издадете, малчугани? Ще погубите доброто ми име.

— Значи, вие пиете от кесията само кока-кола? Обикновена кока-кола?

— Да, госпожице — кимна мистър Реймънд. Хареса ми миризмата, която се разнасяше от него: на кожа, коне и памучни семена. Той единствен носеше високи ботуши, не бях виждала другиго. — Това е единственото нещо, което пия.

— И значи, вие само се правите на пийнал?… Извинявам се, сър — прехапах език аз, — не исках да ви…

Мистър Реймънд изцъка, без да се обиди, а аз се опитах да намисля по-учтива форма на въпроса си.

— Защо тогава правите така?

— Как?… О, искаш да кажеш, защо се преструвам? Много просто. На някои хора не им… не им допада начина, по който живея. Мога да ги пратя по дяволите и пет пари да не давам дали им е приятно или не. И аз наистина казвам, че пет пари не давам, дали им харесва моя живот — но не ги пращам по дяволите, разбираш ли?

Ние с Дил казахме:

— Не, сър.

— Старая се да им дам повод. На хората винаги им е по-приятно да имат повод за всяко нещо. Когато дойда в града, а това става рядко, аз се поклащам по малко и си пия от кесийката и хората казват, че Долфус Реймънд е попрекалил с алкохола — затова не се отказва от привичките си. Не може да се оправи, затова живее така.

— Но това не е честно, мистър Реймънд — да се правите на по-лош отколкото сте…

— Не е честно, но е много по-добре за хората. Ще ти кажа една тайна, мис Финч, аз не съм голям пияч, обаче хората никога, никога не могат да разберат, че живея по този начин, защото така ми харесва.

Съзнавах, че не трябва да седя тук и да слушам тази нечестива личност, която имаше смесени деца и пет пари не даваше дали някой знае това или не, но ми беше много интересно. Никога не бях срещала човек, който да мами нарочно, в своя вреда. Но защо на нас повери най-съкровената си тайна? Попитах го.

— Защото сте деца и можете да ме разберете — отвърна той — и защото чух този приятел… — той кимна с глава към Дил. — Неговите инстинкти още не са загрубели. Като поотрасне още малко, няма да му прилошава и няма да плаче. Може би пак ще му се чини, че нещо не е… напълно справедливо, да речем, но след няколко години вече няма да плаче.

— За какво да плача, мистър Реймънд? — мъжкото достойнство на Дил се пробуди.

— Да плачеш, когато хората измъчват други хора, без да помислят дори. За това как белите мъчат черните, без да помислят дори, че и те са хора.

— Атикус казва, че да измамиш черен е десет пъти по-лошо, отколкото да измамиш бял — измърморих аз. — Казва, че това е най-лошото нещо.

— Не мисля, че… — започна мистър Реймънд. — Слушай, мис Джин-Луиза, ти не разбираш още, че баща ти не е като другите, затова ще ти трябват още няколко години, ти още не познаваш света. Дори този град не познаваш още, но засега ще ти бъде достатъчно да се върнеш в съдебната зала…

А това ми припомни, че ще изпуснем целия кръстосан разпит на мистър Джилмър. Погледнах към слънцето и видях, че бързо се спуска зад покривите на магазините в западната част на площада. Намирах се между два огъня и не знаех какво да предпочета: мистър Реймънд или петата сесия на окръжния съд.

— Да вървим, Дил — казах аз, — мина ли ти вече?

— Аха. Щастлив съм, че се запознахме, мистър Реймънд, и благодаря за питието, което ми помогна.

Изтичахме обратно в съда, качихме се по стъпалата, по стълбите на двата етажа и се промъкнахме по перилата на галерията. Преподобният Сайкс ни беше запазил местата.

Залата се таеше в тишина и пак се почудих къде ли са бебетата. Пурата на съдията Тейлър беше малко кафяво петно в средата на устата му; мистър Джилмър пишеше в един от жълтите бележници върху своята маса и се мъчеше да надпревари секретаря на съда, чиято ръка хвърчеше по листовете.

— Ето на! — измърморих аз. — Изпуснахме го.

Атикус беше по средата на защитната си реч. Явно бе извадил някакви книжа от чантата си, защото те лежаха на масата. Том Робинсън си играеше с тях.

— … при липсата на всякакви преки доказателства, този човек е обвинен в престъпление и сега го съдят! Става въпрос за живота му…

Ощипах Джем.

— От колко време говори?

— Току-що привърши с уликите — пошепна Джем. — И ще спечелим, Скаут. Не виждам как можем да не спечелим! От пет минути говори. Така просто и ясно обясни всичко… както аз бих ти обяснил на тебе. Дори и ти щеше да разбереш.

— А мистър Джилмър дали…?

— Шт! Нищо ново, обикновените работи. Сега мълчи.

Пак погледнах надолу. Атикус говореше съвсем непринудено, все едно че диктуваше писмо. Разхождаше се бавно пред съдебните заседатели и съдебните заседатели го слушаха внимателно на вид: мърдаха глави, следейки стъпките му, и това ми се видя обещаващо. Може би, защото Атикус нямаше навика да вика.

Атикус се спря и направи нещо, което обикновено не правеше. Откачи верижката и часовника си, постави ги на масата и каза:

— Ако разреши съдът…

Съдията Тейлър кимна и после видях Атикус да прави нещо, което никога дотогава не бях виждала да прави, нито в къщи, нито навън: разкопча жилетката, разкопча яката, отпусна връзката и си свали сакото. Дотогава никога не бе разкопчавал нито една част от облеклото си, докато не се съблечеше за спане, и сегашната му постъпка ни порази, сякаш застана пред нас чисто гол. Спогледахме се с Джем ужасени.

Атикус бръкна с ръце в джобовете си и когато се върна при съдебните заседатели, видях как в светлината блестят златното копче на яката и краищата на писалката и молива.

— Господа — каза той и ние с Джем отново се спогледахме: като че беше казал „Скаут“. Гласът му беше загубил сухотата и равнодушието си — той говореше на съдебните заседатели, сякаш се бе срещнал с тях на ъгъла пред пощата.

— Господа — продължи той, — ще бъда кратък, бих искал да използвам времето, което ми остава, за да ви припомня, че това дело не е трудно и не изисква кой знае какво внимателно прецеждане на объркани факти. Тук вие трябва да бъдете убедени напълно, без сянка от съмнение, във вината на подсъдимия. По начало, този случай не трябваше изобщо да стига до съд. Случаят е ясен като две и две.

Обвинението не е представило абсолютно никакви медицински доказателства, че престъплението, в което обвиняват Том Робинсън, е извършено. Вместо това, обвинението разчита на показанията на двама свидетели, които показания кръстосаният разпит постави под съмнение и които освен това се отричат напълно от обвиняемия. Обвиняемият не е виновен, но виновникът се намира в съдебната зала.

Аз съчувствувам с цялото си сърце на главната свидетелка на обвинението, но това съчувствие не може да я оправдае, когато тя поставя в опасност живота на друг човек, за да избегне собствената си вина.

Казвам вина, джентълмени, защото тя е имала престъпни намерения. Тя не е извършила престъпление, но е нарушила един строг, осветен от времето закон на нашето общество, закон, толкова непреклонен, че всеки, който го наруши, бива изгонен от нашата среда като недостоен да живее в нея. Тя е жертва на жестока нужда и невежество, но аз не мога да я съжаля, защото е бяла. Тя много добре е знаела недопустимостта на нейната постъпка, но желанията й са били по-силни от закона и тя упорито го е нарушила. Тя е упорствала и последвалата й реакция е нещо, което всеки от нас е изпитал рано или късно. Тя е извършила нещо, което прави всяко дете — опита се да отхвърли изобличаващите я улики. Но в настоящия случай нямаме работа с дете, което крие откраднатото лакомство: тя удря по своята жертва — тя изпитва нуждата да я отстрани от себе си и от този свят. Тя трябва да унищожи доказателството за своето престъпление.

А какво е доказателството за нейната простъпка? Том Робинсън, едно човешко същество. Тя трябва да отстрани Том Робинсън. Том Робинсън всеки ден й припомня какво е сторила. А какво е сторила тя? Искала е да съблазни един негър.

Тя е бяла и се е опитала да съблазни негър. Тя е извършила нещо непростимо в нашето общество: целунала е негър. И то не някакъв старик, а здрав, млад негър. Никакъв закон не е бил от значение за нея, преди да го наруши, но после той се е стоварил с пълна сила върху нея.

Баща й е видял това и обвиняемият засвидетелства какво е казал той. Как е постъпил баща й? Ние не знаем, но съществуват косвени улики, че Майела Юел е била бита от човек, който си служи почти само с лявата ръка. Ние знаем отчасти какво е направил мистър Юел: той е постъпил така, както би постъпил на негово място всеки богобоязлив, почтен бял човек при същите обстоятелства — накарал е да арестуват Том Робинсън, като е подписал декларация, и то несъмнено я е подписал с лявата си ръка, и ето сега същият този Том Робинсън седи пред вас и положи клетва с единствената си здрава ръка — дясната.

И така, един тих, порядъчен, скромен негър, който е бил толкова непредпазливо смел, че е съжалил бяла жена, сега е принуден да оспорва думите на двама бели. Няма нужда да ви припомням тяхното поведение като свидетели — вие сами ги видяхте. Свидетелите на прокурора, с изключение на окръжния шериф, застанаха пред съда, пред вас, господа, с циничната увереност, че техните показания не подлежат на съмнение, че вие, господа, ще приемете тяхната постановка — една порочна постановка — постановката, че всички негри лъжат, че всички негри са по начало ненормални, че трябва да се страхуваме от всички негри, когато се навъртат около нашите жени — едно предположение, в което сигурно изхождат от себе си и от собственото си духовно състояние.

А ние знаем, господа, че това е лъжа, черна като кожата на Том Робинсън, и не аз трябва да ви изтъквам, че това е лъжа. Вие знаете истината, а истината е тази: някои негри лъжат, някои негри са неморални и някои негри не вдъхват доверие по отношение на жените — все едно бели или черни жени.

Но тази истина се отнася до цялото човечество, а не само до дадена човешка раса. В тази зала няма нито един, който да не е излъгал поне веднъж, и който никога да не е постъпил неморално, няма и нито един жив мъж, който никога да не е погледнал с желание някоя жена.

Атикус спря да говори и извади носната си кърпа. После свали очилата си и ги избърса, а ние видяхме за първи път още нещо: никога не бяхме го виждали да се изпотява — той беше от тези хора, чиито лица не се изпотяват. Сега лицето му лъщеше.

— Преди да свърша, искам да кажа още нещо, господа. Томас Джеферсън е казал, че всички хора са създадени равни, тази фраза янките и моралистите от Вашингтон обичат да отправят към нас. През настоящата хиляда деветстотин тридесет и пета година, някои хора използуват тази фраза при всякакви обстоятелства и извън нейния контекст. Най-смешният пример, за който се сещам, е, че хората, които ръководят народното образование, издигат глупавите и ленивите наравно с работливите — понеже всички хора били създадени равни, възпитателите най-сериозно и загрижено ни заявяват, че изоставащите деца изпитват тежко чувство на малоценност. Ние знаем, че всички хора не са създадени еднакви в този смисъл, в който искат да ни убедят някои — едни са по-умни от други, едни имат повече възможности, защото така са се родили, има мъже, които печелят повече пари, има жени, които правят по-добри сладкиши — има хора, родени с много повече от обикновените способности.

Но в едно отношение всички хора в нашата страна са равни — една човешка институция прави бедния равен на Рокфелер, глупавия — равен на Айнщайн и неграмотния — равен на университетски ректор. Тази институция, господа, е съдът. Той може да бъде върховният съд на Съединените щати или най-скромният градски съд в страната, или този почтен съд, където вие сега заседавате. Нашите съдилища имат някои недостатъци, но съдилищата са великите уравнители в тази страна и в нашите съдилища всички хора са равни.

Аз не съм идеалист, но вярвам твърдо в съвършенството на нашите съдилища и в института на съдебните заседатели — това за мен не е идеал, а съществуваща реалност. Господа, като цяло съдът не е по-добър от всеки от нас, които заседават тук. Даден съд е толкова разумен, колкото са разумни неговите съдебни заседатели, а съдебните заседатели са толкова разумни като цяло, колкото е всеки от вас поотделно. Аз съм убеден, господа, че вие без предубеждение ще разгледате показанията, които чухте, ще вземете решение и ще върнете обвинения при неговото семейство. В името на бога, изпълнете вашия дълг!

Гласът на Атикус беше спаднал и когато се извърна от съдебните заседатели, той каза нещо, което не чух. Той го каза по-скоро на себе си, отколкото на съда. Ощипах Джем.

— Какво каза?

— „В името на бога, повярвайте му“ — стори ми се, че това каза.

Дил внезапно посегна през мен и дръпна Джем.

— Погледни там!

Проследихме пръста му и сърцата ни отидоха в петите. По средната пътека Калпурния се отправяше право към Атикус.