Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 243 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

26

Започнахме училищните занятия и всеки ден минавахме край къщата на Редли. Джем беше в седми клас и ходеше в друго училище, оттатък сградата на първоначалното училище; аз бях в трети клас и часовете ни не съвпадаха, само ходехме сутрин заедно и се виждахме чак на обед. Джем започна да тренира футбол, но беше още много слаб и млад, затова се ограничаваше да носи кофите с вода за отбора. Правеше го с ентусиазъм; почти всеки ден се връщаше по тъмно.

Домът на Редли стоеше все така мрачен и неприветлив под огромните дъбове, но аз вече не се боях от него. В хубавите дни мистър Натан Редли продължаваше да ходи до града и да се връща; знаехме, че Бу е вътре по простата причина, че никой не бе видял да го изнасят. Понякога, когато минавах край стария дом, чувствувах угризения на съвестта, че съм правила неща, които сигурно са били истинско мъчение за Артър Редли. — На кой затворник би било приятно през капаците да надничат деца, да му подхвърлят писма с въдица и нощно време да се скитат сред неговите зелки?

И въпреки това аз помнех. Две монети с глави на индианци, дъвка, фигурки от сапун, ръждясал метал, строшен часовник с верижка. Джем сигурно ги беше прибрал някъде. Един следобед спрях и погледнах към дървото; то беше наедряло и дървесината набъбваше около циментовата замазка. Самата замазка беше пожълтяла.

На два пъти почти го бяхме видели, а не всеки можеше да се похвали с подобно нещо.

Но колкото пъти минавах оттам, аз все се надявах, че ще го видя. Може би някой ден щяхме да го зърнем. Представях си как ще стане; аз минавам край тях, а той седи в люлеещия се стол.

— Здрасти, мистър Артър — ще кажа аз, сякаш цял живот съм го поздравявала така.

— Добър вечер, Джин-Луиза — ще ми отговори той, сякаш така е отговарял всяка вечер, — чудесно време за малко почивка, нали?

— Да, сър, много хубаво време — ще отговоря аз и ще си продължа.

Това бяха само мечти. Никога нямаше да го видим. Може би, когато няма луна, той излиза и надзърта в прозорците на мис Стефани Крауфорд. Аз лично бих предпочела да гледам в други прозорци, но това си е негова работа. В нас той никога нямаше да погледне.

— Да не започваш пак със старата история? — попита Атикус една вечер, когато изразих желанието си поне веднъж да видя Бу Редли преди да умра. — Ако имаш подобни намерения, още сега ще ти кажа: престани. Много съм стар, за да ви пъдя от двора на Редли. Освен това е опасно. Могат да ви застрелят. Знаеш, че мистър Натан стреля по всяка сянка, която види, дори и по сенки, които оставят следи от боси крака детски размер. Има щастие, че тогава остана жива.

Веднага прехапах език. В същото време се чудех на Атикус. За първи път ми казваше, че е знаел много повече по този въпрос, отколкото предполагахме. А това беше преди години. Не, миналото лято едва — не, лятото преди миналото лято, когато… времето нещо ме объркваше. Трябваше да не забравя да питам за това и Джем.

Толкова неща се бяха случили с нас, че Бу Редли вече не ни плашеше. Атикус каза, че не вижда как би могло да стане другояче, че нещата винаги се уталожват и че след като мине време, хората ще забравят как някога са се интересували от съществуването на Том Робинсън.

Може би Атикус имаше право, но събитията от последното лято висяха над нас като цигарен дим в затворена стая. Възрастните жители на Мейкомб никога не говореха за делото с мен и Джем; но изглежда те разискваха по този въпрос с децата си и сигурно им казваха, че ние не сме виновни, задето Атикус ни е баща, затова децата им да се държат прилично с нас, въпреки всичко. Децата сами никога не биха се сетили да се държат така: ако нашите съученици бяха оставени сами на себе си, ние с Джем щяхме със задоволство да изкараме няколко кратки юмручни схватки и въпросът щеше да се приключи. А при това положение бяхме принудени да държим високо глави и той да бъде достоен джентълмен, а пък аз — достойна дама. В известен смисъл сегашното ни положение приличаше на времето, когато ни мъчеше мисис Хенри Лафайет Дюбоуз, само че без нейните крясъци. Но имаше нещо чудно, което никога не можех да разбера: въпреки недостатъците на Атикус като родител, същата година хората, както винаги, отново го избраха с пълно единодушие за техен представител в законодателното събрание. Стигнах до заключението, че хората са много странни, отдръпнах се от тяхната среда и никога не мислех за тях освен по принуда.

Но веднъж, в училище, наистина се замислих по принуда. Един път седмично имахме час по текущите събития. Всеки беше длъжен да изреже от вестника една статия, да научи съдържанието й и да го преразкаже на класа. Предполагаше се, че подобна практика ще освободи децата от много лоши черти — когато застанат пред съучениците си, всеки ще се постарае да заеме хубава стойка, докато изнася кратката си информация, ще подбира думите си; изучаването на текущите събития ще му засили паметта; ако се почувствува самотен пред класа, това ще го накара по-скоро да се върне сред другите.

Идеята беше твърде дълбока, но, както винаги, в Мейкомб тя не даде особено добри резултати. Най-напред, малко от фермерските деца имаха достъп до вестници и затова тежестта на текущите събития се поемаше от градските ученици, а извънградските още веднъж се убеждаваха, че учителите се занимават само с децата от града. Онези фермерски деца, които имаха възможност да носят изрезки от вестници, използуваха „Селския вестник“, както те го наричаха, а нашата учителка, мис Гейтс, изобщо не го смяташе за вестник. Не можех да разбера защо се мръщеше, когато някое дете четеше извадки от „Селския вестник“, но усещах, че това беше свързано някак с харесването на лека музика, яденето на бисквити с петмез за обед, пеенето на „Сладко магарето пее“, изобщо с всичко онова, заради което държавата плащаше на учителките да ни отучат.

И все пак малцина от децата знаеха какво значи текущи събития. Малкият Чък Литъл, запознат много добре с кравите и техните навици, беше стигнал до средата на една приказка за чичо Начъл, когато мис Гейтс го прекъсна.

— Но, Чарлз, това не е никакво текущо събитие. Това е реклама.

Сесил Джейкъбс обаче знаеше едно текущо събитие. Като дойде неговият ред, той застана пред класа и започна:

— Пустият му Хитлер…

— Адолф Хитлер, Сесил — каза мис Гейтс. — Не се започва с пустия му…

— Да, госпожице — отвърна той. — Та, пустият му Адолф Хитлер хванал евреите да ги разследва…

— Преследва, Сесил…

— Не, мис Гейтс, тука се казва… така де, изобщо пустият му Адолф Хитлер гони евреите, натиква ги в затвори, взема им всичките имоти и не ги пуска да излязат от страната, а освен това чисти малоумните…

— Как така чисти малоумните?

— Да, мис Гейтс, сигурно тях не им стига умът да се чистят сами, те, идиотите, сигурно са много мръсни. Така де, значи Хитлер е започнал също да прибира и всички полуевреи и иска да ги запише в списъци, да не би да му направят някоя мизерия, и, според мен, това е лошо и ето моето текущо събитие.

— Много добре, Сесил — каза мис Гейтс. Сесил се наду и седна на мястото си.

От задния край на стаята се вдигна една ръка.

— Как може подобно нещо?

— Какво нещо? — търпеливо попита мис Гейтс.

— Искам да кажа, как може Хитлер да натика в пандиза толкова народ, ами че нали властта ще го озапти него? — попита момчето.

— Хитлер сам е властта — каза мис Гейтс и се възползува от случая да мине към активно обучение; отиде до черната дъска и с големи букви написа ДЕМОКРАЦИЯ. — Демокрация — прочете тя. — Знае ли някой какво значи тази дума?

— Ние знаем — обади се някакъв глас.

Аз вдигнах ръка, понеже си спомних един стар предизборен лозунг, който Атикус на времето ми беше казал.

— Какво мислиш, че значи тази дума, Джин-Луиза?

— Равни права за всички, специални привилегии за никого — цитирах аз.

— Много добре, Джин-Луиза, много добре — мис Гейтс се усмихна. Пред думата демокрация тя написа пак с печатни букви Ние сме. — А сега целият клас да каже гласно: „Ние сме демокрация“.

Казахме го. След това мис Гейтс добави:

— Това е разликата между Америка и Германия. Ние сме демокрация, а Германия е диктатура. Дик-та-тура — продължи тя. — Ние тук, у нас, не желаем да преследваме никого. Преследват само тези, които имат предразсъдъци. Пред-раз-съ-дък — произнесе на срички тя. — Няма по-добри хора на света от евреите и не мога да разбера защо Хитлер не мисли така.

Някаква любознателна душа от средата на стаята запита:

— А, според вас, защо не обичат евреите, мис Гейтс?

— Не зная, Хенри. Евреите са полезни членове на обществото във всяка страна, където живеят, и освен това са дълбоко набожни хора. Хитлер се опитва да унищожи религията, може би затова не ги обича.

— Аз не зная със сигурност — обади се Сесил, — казват, че обменяли пари и такива работи, но това не е причина да бъдат преследвани. И те са бели, нали?

— Когато стигнеш в гимназията, Сесил, ще научиш, че евреите са били преследвани още от най-стари времена и дори са ги изгонили от собствената им страна. Това е една от най-ужасните страници в историята. А сега е време за аритметика, деца.

Никога не съм обичала аритметиката, затова прекарах останалото време в гледане през прозореца. Виждала съм как Атикус се мръщеше, само когато Елмър Дейвис съобщаваше по радиото последните новини за Хитлер. Атикус врътваше копчето и възклицаваше: „Пфу!“ Веднъж го попитах защо се дразни толкова от Хитлер и Атикус отвърна:

— Защото е маниак.

„Това не е обяснение, мислех си аз, докато класът продължаваше да смята. Един маниак и милиони обикновени германци.“ Струваше ми се, че вместо да се оставят Хитлер да ги затваря, трябваше те да го затворят в клетка. Нещо друго не беше наред — щях да питам баща си.

Попитах го и той каза, че не можел да ми отговори, защото и сам той не знаел.

— Но е добре да се мрази Хитлер, нали?

— Не е добре да мразим когото и да било — каза той.

— Атикус, има нещо, което не разбирам. Мис Гейтс каза, че това, което правел Хитлер, било ужасно и цялата се изчерви…

— Сигурно.

— Нищо, сър.

Отидох си, защото не бях сигурна, че мога да обясня на Атикус това, което се въртеше в главата ми. Не бях сигурна дали мога да изясня смътното си чувство. Може би Джем щеше да ми даде отговор, Джем разбираше училищните работи повече от Атикус.

Джем бе носил вода целия ден и се чувствуваше изморен. На пода до кревата му се търкаляше празна бутилка от мляко и корите на десетина банана.

— Защо си се натъпкал? — попитах аз.

— Треньорът каза, че ако наддам двадесет и пет фунта до следващата година, ще мога да играя — отвърна той. — А това е най-бързият начин.

— Стига да не почнеш да повръщаш… Ех, Джем; искам да те попитам нещо!

— Питай! — Той остави книгата и протегна крака.

— Мис Гейтс е свястна жена, нали?

— Разбира се — отвърна Джем. — Когато бях в нейния клас я харесвах.

— Тя много мрази Хитлер…

— Е, и какво от това?

— Днес ни разправя колко лошо се отнасял Хитлер с евреите. Джем, нали не е справедливо човек да преследва когото и да било? Искам да кажа, дори да мислиш злото на някого, нали не е справедливо?

— Божичко, Скаут, разбира се, че не е. Какво те мъчи?

— Да, ама онази вечер, когато излизахме от съдебната палата, мис Гейтс беше… слизаше по стълбите пред нас, ти сигурно не си я видял, и говореше с мис Стефани Крауфорд. И я чух да казва, че било време някой да ги научи тези негри, защото взели много да си въобразяват и скоро щели да почнат да се женят за нас. Джем, как може да мразиш толкова Хитлер и в същото време да се отнасяш лошо към нашите хора…

Джем внезапно освирепя. Скочи от кревата, сграбчи ме за яката и ме разтърси.

— Не искам да чувам повече за съдебната зала, никога, никога вече, чуваш ли? Чуваш ли какво ти казвам? Втори път да не ми споменаваш нито дума за нея, чуваш ли? А сега се махай!

Бях толкова удивена, че не заплаках. Измъкнах се от стаята на Джем и тихичко затворих вратата, да не би най-малкият шум да го разгневи отново. Изведнъж се почувствувах уморена и ми се дощя да бъда при Атикус. Той беше във всекидневната, отидох при него и се опитах да се покатеря на скута му.

— Много си голяма вече — усмихна се той, — мога да приютя само част от тебе. — Той ме притисна. — Скаут — каза кротко Атикус, — не се тревожи от Джем. На него му е много трудно тези дни. Чух ви горе.

Атикус каза, че Джем се опитвал с всички сили да забрави нещо, но всъщност той само го отстранявал от ума си, докато минело достатъчно време. Когато ще можел спокойно да мисли за него, пак щял да стане предишният Джем.